Джеймс Клавел
Вихрушка (18)

18

В небето над Казвин: 3,17 следобед.

 

Бяха изминали два часа, откакто Чарли Петикин и Ракоци, когото той познаваше като Смит, напуснаха Табриз с хеликоптера. Чарли го управляваше гладко и леко, избягваше всякакви резки движения, с надеждата, че човекът на КГБ ще задреме или поне ще се отпусне. Преднамерено отказа всякакви разговори, като демонстративно смъкна слушалките на врата си. Ракоци се примири и отправи поглед към земята, бягаща под тях. Но беше нащрек, автоматът си остана в скута му, а пръстът му — на предпазителя. Петикин продължаваше да се пита какъв е този човек, към коя революционна групировка принадлежат неговите хора, дали не е от САВАК, защо толкова спешно трябва да се добере до Техеран. И през ум не му мина, че този човек не е иранец, а руснак.

В Бандар-е Пахлави се наложи да чакат доста, докато напълнят резервоарите им. Петикин продължаваше да мълчи, подаде последните си долари да плати горивото и подписа официалната фактура на „Иран Ойл“. Ракоци се опита да завърже разговор с човека на помпата, но онзи се държеше враждебно, очевидно, уплашен, че ще го видят как зарежда чуждестранен хеликоптер, и още по-уплашен от автомата.

Докато зареждаха, Петикин непрекъснато преценяваше шансовете си да се докопа до оръжието, но те се оказаха нулеви. Автомат чехословашко производство — в Корея беше виждал хиляди такива. Във Виетнам — също. Господи, колко отдавна беше това, сякаш преди милион години!

Излетя от Бандар-е Пахлави и се насочи на юг, на триста метра височина, право към Казвин. На изток се виждаше брегът, където беше свалил капитан Рос и двамата му пехотинци. Отново се запита откъде ли бяха разбрали, че се готви да лети до Табриз, каква ли задача изпълняват. „Бог да им помага, каквато й да е тя. Сигурно е била важна и спешна. С удоволствие бих се срещнал отново с този Рос…“

— Защо се усмихвате, капитане?

Гласът прозвуча в слушалките, които на излитане автоматически беше сложил на главата си. Той погледна Ракоци и сви рамене, после се съсредоточи върху показанията на уредите и летателната обстановка. Над Казвин направи лек завой на югоизток и продължи да следва извивките на пътя за Техеран, като отново се вглъби в себе си. „Бъди търпелив“ — каза си той, после видя как Ракоци напрегнато се навежда към прозорчето.

— Лек завой наляво! — заповяда той с нетърпящ възражение тон. Петикин се подчини и хеликоптерът леко се наклони. Ракоци остана в по-ниското положение.

— Стига! Сега на сто и осемдесет градуса!

— Какво има? — попита Петикин и изпълни съответната маневра. После забеляза, че спътникът му е забравил автомата, поклащащ се в скута му, и сърцето му ускори ритъма си.

— Долу на пътя…

Петикин изобщо не отмести очи от автомата и с разтуптяно сърце преценяваше разстоянието до него.

— Къде? Не виждам… — Увеличи ъгъла на завоя, за да влезе час по-скоро в новия курс. — Къде на пътя?

Едновременно с последните думи лявата му ръка се стрелна, сграбчи дулото на автомата и го хвърли в багажното отделение през отвореното прозорче. В същото време дясната натисна лоста за управление в крайно ляво положение, веднага след това го дръпна вдясно, после отново вляво… Хеликоптерът силно се разклати. Ракоци беше неподготвен за подобна маневра, главата му се тресна в рамката и той замаяно се олюля. Петикин не го остави да се съвземе и заби левия си юмрук в челюстта му, надявайки се да го довърши напълно. Но Ракоци имаше отлични рефлекси, беше тренирал карате и успя да блокира удара. После, с все още замаяна глава, се вкопчи в юмрука на пилота. Силите му се възвръщаха с всяка изминала секунда. Двамата мъже пъшкаха в борбата за надмощие; оставен на произвола на съдбата, хеликоптерът влезе в остър опасен завой. Ракоци беше все още отдолу. Но и двете му ръце бяха свободни и той бързо започна да надделява.

Петикин пусна лоста за управление, стисна го между коленете си и стовари десния си юмрук в лицето на Ракоци с цялата сила, която му беше останала. Но не улучи и загуби равновесие, колената му тласнаха лоста за управление в крайно ляво положение, а пръстите на краката му изпуснаха педалите, с които машината се поддържаше в хоризонтален полет. Хеликоптерът моментално се завъртя около оста си и започна да пада.

Изпаднал в паника, Петикин се отказа от битката и отчаяно се опита да овладее машината. Моторите виеха лудо, уредите на контролното табло побесняха. Ръцете и краката му се подчиниха на навика, придобит след дълги тренировки, сами вършеха необходимите корекции, които трябваше да бъдат извършени плавно и в строга последователност. Хеликоптерът излезе от смъртоносната спирала на някакви си двайсетина метра от земята и неохотно се подчини на командите на пилота.

Ръцете на Петикин трепереха от напрежение, той дишаше тежко и на пресекулки. В същия момент нещо твърдо и остро опря в скулата му и той чу ругатнята на Ракоци. Смътно си даде сметка, че езикът не е фарси, но изобщо не можа да определи какъв е. Изви се да го погледне и видя разкривеното му от гняв лице — на сантиметри от очите му мътно проблясваше сивото дуло на пистолет. Ето това беше пропуснал да прецени!

— Стига номера или ще ти пръсна черепа! — изсъска Ракоци, добави нещо неразбрано и притисна пистолета в шията му.

Петикин тикна лоста напред и машината започна, стръмно изкачване. Пистолетът натисна врата му още по-силно, предпазителят остро изщрака.

— Това е последният ти шанс!

Земята все още беше прекалено близо, носеше се под тях с бързина, от която му се повдигаше.

— Добре — предаде се той и постави лоста в хоризонтално положение. Дулото продължаваше да увеличава натиска си, болката ставаше все по-силна. — Боли ме, дявол да те вземе! Как мога да летя с това не…

Ракоци изобщо не го чу. Побеснял от гняв продължаваше да натиска, докато главата на Чарли опря в страничната рамка.

— Престани за Бога! — отчаяно извика Петикин, опитвайки се да си постави слушалките, смъкнали се по време на борбата. — Как мога да летя с пистолет в шията? — Натискът леко отслабна и той успя да премине в хоризонтален полет. — Кой си ти, по дяволите?

— Смит — отвърна Ракоци, който също беше успял да се овладее. Едва сега си даде сметка, че още една стотна от секундата и двамата щяха да бъдат размазани върху планинския склон като прясно говеждо лайно. — Помисли си, че имаш работа с някой шибан аматьор, а? — Ръката му с револвера изпревари командата на мозъка и с трясък се стовари върху устата на пилота.

Петикин отхвръкна назад, хеликоптерът се люшна, но той бързо го овладя. Усети парещата болка в лицето си и изсъска:

— Направи го още веднъж и ще видиш как ще се тръшнем на земята!

— Извинявам се… — въздъхна Ракоци. — Извинявам се за тази глупост, капитане… — После внимателно се отдръпна в своята половина, без да отмества дулото на пистолета от Петикин. — Съжалявам, но изпуснах нервите си…

— Съжаляваш, а? — погледна го Петикин.

— Да. Моля да ме извиниш, това не беше необходимо. Не съм варварин… — Овладял се напълно, Ракоци продължи: — Ако обещаеш, че няма да ме нападаш, веднага ще прибера оръжието. Кълна ти се, че за теб няма никаква опасност!

— Добре — кимна след кратък размисъл Петикин. — При условие, че ми кажеш кой си и какви са ти намеренията.

— Имам ли думата ти?

— Да.

— Отлично, капитане, вярвам ти. — Ракоци сложи предпазителя и тикна пистолета в джоба на панталона си. — Казвам се Али Бин Хасан Каракосе и съм от кюрдски произход. Родното ми селце се намира в подножието на планината Арарат, съвсем близо до ирано-съветската граница. По волята на Аллаха съм борец за свобода срещу робството на шаха и всяко друго робство. Това стига ли ти?

— Да. Но ако си…

— Стига. После ще продължим… Сега завий ей натам — пръстът на Ракоци се насочи надолу. — Намали скоростта и се приближи.

Намираха се на триста метра вдясно от шосето Казвин — Техеран, на около два километра пред някакво селце, от комините на което се издигаше лек пушек.

— Къде по-точно? — попита Петикин.

— Ей там, до пътя.

Отначало Петикин не можа да види какво му сочи неговият спътник. В главата му се блъскаха безброй въпроси относно кюрдите и вековната им борба срещу различните персийски владетели. После видя струпаните долу коли, тълпата, събрала се край новичък джип, върху чиито покрив имаше син кръст на бял правоъгълен фон.

— Искаш да прелетим над онези коли? — попита той, чувствувайки все така парещата болка по лицето и шията си. — Над онези, които са струпани край синия кръст?

— Да.

Петикин послушно започна да снижава машината и попита:

— Какво им е толкова важното на тези коли? — Извърна се и срещна подозрителния поглед на мъжа до себе си: — Сега пък какво има, дявол да те вземе?

— Нима наистина не знаеш какво означава син кръст на бял фон?

— Не зная. Какво означава? — Очите му се плъзнаха по джипа под тях. Вече беше толкова близо, че можеше да го различава съвсем ясно — червен рейнджровър, край който се блъскаше разгневена тълпа, някакъв мъж трошеше задното стъкло с приклада на пушката си.

— Това е финландското знаме — прозвуча гласът на Ракоци в слушалките.

„Ерики! Нима е възможно? Той наистина има рейнджровър!“

— Мислиш, че това е Ерики?

— Напълно възможно.

Петикин изведнъж забрави болката, пусна двигателите в пълен ход и рязко се снижи към тълпата. Онзи зад джипа вече беше успял да счупи стъклото. Към нисколетящата машина се вдигнаха разгневени лица, но Петикин не успя да види нищо повече.

— Успя ли да го видиш? — попита той.

— Не, няма начин да видим кой седи вътре.

— Но част от онези нещастници носеха пушки и трошаха прозорците. Видя ли ги?

— Да, сигурно са федаини — отвърна Ракоци. — Един от тях стреля срещу нас… — Той млъкна и се залови здраво за седалката, тъй като хеликоптерът направи остър завой на сто и осемдесет градуса и се понесе към мястото на събитието на някакви си седем-осем метра от земята. Този път тълпата се разбяга, мъже и жени се препъваха едни в други, падаха, ставаха и пак тичаха. Колите, които се движеха по двете направления на шосето, се опитваха да ги заобиколят или да спрат, един тежко натоварен камион се хлъзна и миг по-късно се вряза в този пред него. Няколко коли излязоха от шосето и започнаха да пресичат полето, една почти се преобърна при преминаването на канавката.

На броени метри от джипа Петикин рязко дръпна лоста към себе си и хеликоптерът се вдигна нагоре под ъгъл от деветдесет градуса. За частица от секундата той се оказа точно пред челното стъкло на джипа и това беше достатъчно. Петикин изравни хоризонтално и промърмори:

— Видях го, наистина е Ерики. — После уплашено добави: — Предното стъкло беше цялото надупчено от куршуми, видя ли? Пресегни се отзад и вземи автомата. Смятам да кацна и да го прибера. Побързай, не искам да им дам време да се окопитят.

Ракоци се подчини, разкопча предпазния си колан и мушна глава в прозорчето, което ги отделяше от товарния отсек. Но автоматът лежеше на пода и той не можеше да го достигне. Надигна се и започна да се промушва през тесния отвор. Петикин знаеше, че спътникът му в момента е съвсем беззащитен и само едно движение от негова страна ще бъде достатъчно, за да го блъсне навън. Но знаеше и друго — че не може да го направи.

— Хайде! — викна той и му помогна да се върне на седалката. — Закопчай си колана!

Останал без дъх, Ракоци се подчини. Радваше се на късмета си, че финландецът се оказа приятел на Петикин; ясно съзнаваше, че при разменени роли той не би се поколебал да отвори вратата.

— Готов съм! — изкрещя той и насочи автомата, смаян от глупостта на пилота. Тези англичани са такива тъпаци, че заслужават винаги да бъдат бити!

— Тръгваме! — извика Петикин, направи завой и се насочи с пълна скорост към пътя. Няколко въоръжени мъже все още стояха край джипа с насочени пушки. — Ще мина над тях, стреляй над главите им, като ти дам сигнал!

Рейнджровърът потегли с клатушкане към тях, поколеба се и пиянски напусна пътя, край който за щастие нямаше дървета. Хеликоптерът затанцува над покрива му, Петикин го закова във въздуха, само на два-три метра от земята.

— Огън! — извика той.

Ракоци пусна един дълъг ред направо в тълпата мъже и жени, които се прикриваха зад джипа на Ерики, и положително улучи няколко от тях. Петикин не можеше да види резултата от стрелбата му, тъй като се намираше от другата страна. Тълпата панически побягна, виковете на ранените потънаха в грохота на витлата. От колите край пътя наскачаха хора и панически се втурнаха да бягат. Нов откос и паниката стана пълна. Всички крещяха и бягаха, движението се задръсти окончателно. Сред колите се появиха няколко младежи, въоръжени с пушки, и Ракоци ги засипа с дъжд от куршуми.

— Триста и шейсет! — изкрещя той. Хеликоптерът се завъртя около оста си и Петикин видя четирите тела, проснати неподвижно в снега.

— Господи, нали ти казах над главите им… — започна той, но в същия миг вратата на джипа отхвръкна встрани и на земята скочи Ерики с нож в ръка. Миг по-късно до него се изправи жена с наметка на лицето. Петикин се приземи, поддържайки такива обороти на витлото, че машината почти танцуваше във въздуха. Ерики се затича към него, като почти носеше, почти влачеше Азадех.

Ракоци отвори вратата си, изскочи навън и пусна къс ред към шосето. После рязко дръпна вратата на товарния отсек. Ерики го видя и спря като закован.

— Бързо! — извика Петикин, изпаднал в пълно недоумение от колебанието му. — Хайде, Ерики! — В същия миг разпозна Азадех и промърмори: — О, Господи!

— Тичайте! — изкрещя Ракоци на руски. — Патроните ми са на привършване!

Ерики вдигна Азадех на ръце и хукна напред, край главата му бръмнаха няколко куршума. До отворената задна врата Ракоци му помогна да натикат Азадех в хеликоптера, после внезапно навря дулото на автомата под носа му.

— Хвърли ножа и се качвай отпред! — нареди му на руски той. — Веднага!

Почти парализиран от изненада, Петикин видя как Ерики се колебае с разкривено от гняв лице.

— Скачай вътре, за Бога! — кресна Ракоци. — Имам достатъчно патрони за нея, за теб и шибания пилот!

Откъм струпаните на пътя коли се разнесе автоматична стрелба. Ерики пусна ножа в снега и вмъкна едрото си тяло на предната седалка, а Ракоци се настани отзад при Азадех. Петикин вдигна машината на няколко метра от земята и се отдалечи с пълна газ, после бавно и с клатушкане, като уплашена патица, започна да набира височина.

— Какво става, по дяволите? — попита той в момента, в който способността му да говори се възвърна.

Ерики не отговори, а се обърна назад да види в какво състояние е Азадех. Тя се беше облегнала на вратата със затворени очи и дишаше тежко. Ракоци беше закопчал предпазния й колан. Понечи да я докосне, но руснакът вдигна пистолета си.

— Ще бъде съвсем наред, обещавам ти — каза той, продължавайки да говори на руски. — Стига да възприемеш поведението на своя приятел, който се научи как да се държи след кратка лекция от моя страна. — Без да сваля поглед от лицето на финландеца, той бръкна в малката си чантичка и извади нов пълнител.

Ерики преглътна яростта си и се подчини. После се пресегна и си сложи слушалките за вътрешна връзка. Ракоци не можеше да чуе какво си говорят, тъй като отзад нямаше слушалки. И двамата с Петикин изпитаха странно усещане за свобода, макар да бяха пленници в истинския смисъл на думата.

— Как ни откри, Чарли? Кой те изпрати? — попита той с одрезгавял глас.

— Никой — отвърна Петикин. — Отидох в Табриз да ви прибера заедно с Азадех, но този копелдак отзад ме пипна и ме принуди да го превозя до Техеран. Останалото е чист късмет… Но какво ви се случи, за Бога?

— Свършихме горивото — рече Ерики, после накратко му разказа за патилата им. — Когато моторът спря, разбрах, че с нас е свършено. Всички бяха побеснели. Скоро ни заобиколи тълпа, съвсем като при бариерата. Заключих вратите, но знаех, че всичко е въпрос на време… — Млъкна и отново се обърна към задната седалка. Азадех отвори очи и дръпна покривалото от лицето си. На устните й се появи бледа усмивка, ръката й се протегна да го докосне, но Ракоци я спря.

— Моля за извинение, Ваше височество — каза на фарси той, — но ще трябва да почакате, докато се приземим. — После повтори същото на руски за Ерики и добави: — Имам малко вода, ще ми разрешиш ли да я предложа на съпругата ти?

— Да, моля — кимна Ерики и доволно видя с каква жажда отпи Азадех. — Благодаря.

— Ти искаш ли?

— Не, благодаря — любезно отказа той. Не искаше никакви услуги от този човек, макар че вътрешностите му изгаряха. Усмихна се окуражително на Азадех й каза: — Като божие провидение, нали? Чарли се появи като истински ангел!

— Да, наистина… Това беше пръст божи! Вече съм добре, Ерики… Предай благодарностите ми на Чарли…

Той скри загрижеността си. Втората тълпа я уплаши до смърт, него също. В разгара на нападението се закле, че ако се измъкне жив, никога вече няма да пътува без пистолет и няколко ръчни гранати. Срещна погледа на Ракоци, кимна и се обърна напред.

— Мръсник — промърмори на руски той и очите му по навик пробягаха по контролните уреди.

— Тоя тип е побъркан! — неволно понижи глас Петикин, макар да беше сигурен, че Ракоци не може да го чуе. — Не беше нужно да убива, казах му да стреля над главите на тълпата! А и мен на два пъти щеше да ме убие! Откъде го познаваш, Ерики? Нима си се замесвал в нещо с кюрди?

— Кюрди ли? — недоумяващо го погледна Ерики. — Да не би да имаш предвид онзи мръсник отзад?

— Точно така — Али Бин Хасан Каракосе. Родом от планината Арарат, борец за освобождение на кюрдите.

— Той не е кюрд, а руснак! Агент на КГБ!

— Всемогъщи Боже! — ахна Петикин. — Сигурен ли си?

— Напълно. Твърди, че е мюсюлманин, но и това е лъжа. Пред мен се нарече Ракоци, което положително не е истинското му име. Всички те са лъжци, а и защо ли трябва да казват истината на нас, своите заклети врагове?

— Но той се закле, че говори истината, и аз му дадох дума да не го нападам!

Побеснял от яд, Петикин му разказа за двубоя си с Ракоци и за споразумението, което бяха постигнали.

— Ти си глупакът, Чарли, а не той — поклати глава Ерики. — Не си ли чел Ленин, Сталин или Маркс? Той изпълнява това, което му нарежда КГБ и което правят всички заклети комунисти — да използуват всички средства за постигане на „свещената“ цел — световно господство за комунистическата партия на Съветския съюз! А ако междувременно се избием помежду си — още по-добре! Господи, с удоволствие бих пийнал една водка!

— Още по-добре един двоен коняк…

— А най-добре и двете! — въздъхна Ерики и отправи изпитателен поглед към земята долу. Летяха стабилно, моторите работеха леко, гориво имаха в изобилие. Очите му се отправиха към хоризонта, зад който беше Техеран. — Не ни остава много… Той каза ли къде иска да кацнеш?

— Не.

— Тогава може би ще ни се открие някой благоприятен шанс…

— Да — кимна Петикин. — Ти спомена за някаква проверка по пътя… Какво стана?

— Спряха ни някакви левичари — намръщено отвърна Ерики. — Наложи се да побегнем, но и двамата останахме без документи. Едно тлъсто копеле ги задържа, но нямах време да си ги взема обратно… — Тялото му потръпна. — Никога през живота си не съм бил толкова уплашен, Чарли. Никога! Бях напълно безпомощен сред тази тълпа и почти се насрах, защото не можех да я защитя. Онзи смърдящ дебелак ни взе всичко — паспорти, лични карти, разрешителното му за летене, всичко!

— Мак ще ти извади ново, паспорти ще ти издаде посолството.

— Не се безпокоя за себе си, а за Азадех.

— Тя също ще получи финландски паспорт — така както Шаразад получи канадски. Не се безпокой.

— Шаразад все още е в Техеран, нали?

— Сигурно. Том също трябва да е там. Вчера трябваше да се прибере от Загрос с пощата от дома… — „Странно — помисли си Петикин. — Все още наричам дом Англия, макар че Клеър отдавна си отиде и всичко е свършено.“

— Ще искам отпуск — въздъхна Ерики. — Отдавна вече ми се полага. А Мак да му мисли за заместник! — После смушка Петикин в ребрата и весело викна: — Хей, Чарли, нямаш представа какво изпитах, като те видях в небето! Помислих си, че бълнувам или вече съм хвърлил топа! Видя моето финландско знаме на покрива, а?

— Не аз, видя го Али… по-скоро този… как го нарече… Рековски?

— Ракоци.

— Той го видя. Признавам, че ако не беше той, аз едва ли щях да ти обърна внимание… Извинявай… — Петикин му хвърли един кос поглед. — Какво иска от теб този тип?

— Не зная, но то положително е свързано с някакви съветски планове. — Ерики изруга през зъби и добави: — Значи на него дължим спасението си, а?

Петикин помисли малко, после кимна:

— Да, така е. Без него нямаше да мога да направя нищо. — Погледна през рамо и видя, че Ракоци внимателно ги наблюдава, а Азадех е задрямала с неспокойна гримаса на красивото си лице. Кимна лекичко и отново се обърна напред. — Азадех изглежда добре.

— Не е така, Чарли — с болка отвърна Ерики. — Днешният ден беше ужасен за нея! Сама си призна, че никога в живота си не е имала толкова тесен контакт със селяните… обкръжена, притисната. Днес те пробиха защитата й, тя за пръв видя истинското лице на Иран и на своите сънародници, особено когато я принудиха насила да си сложи наметката… — Той отново потръпна. — Това беше изнасилване, те изнасилиха душата й! Мисля, че от днес нататък всичко ще бъде различно за нея, пък и за нас двамата. Ще трябва да избира: семейството си или мен, Иран или живот в чужбина. Тук не ни искат вече, Чарли. Време е да си вдигаме чуковете. Всички!

— Грешиш. За вас с Азадех това може би е вярно, но не и за цялата страна. Те ще продължават да се нуждаят от петрол, следователно и от нашите хеликоптери. Поне още няколко години няма да могат да минат без нас. С договорите на „Гърни“ и… — Петикин прекъсна, усетил потупване по рамото. Азадех се беше събудила, а Ракоци му говореше нещо. Смъкна слушалките си и извика:

— Какво?

— Капитане, няма да използвате радиото и се пригответе да кацнете на мястото, което ще ви посоча.

— Но аз… аз трябва да получа разрешение!

— Не ставай глупак! — заряза учтивия тон Ракоци. — От кого ще получиш разрешение? Летището на Техеран е окупирано, същото е и с базите Дошан Тапе и Галег Морги! Послушай съвета ми и се насочи към малкото летище Рудрама, след като ме свалиш!

— Трябва да се свържа по радиото, военните настояват за това!

— Военните ли? — изсмя се Ракоци. — И какво ще им съобщиш? Че си кацнал незаконно близо до Казвин, взел си участие в убийството на пет-шест цивилни и си качил на борда двама чужденци, които бягат… От кого? От народа, капитане!

Петикин се обърна с намръщено лице и посегна да включи радиостанцията. Ракоци се наведе напред и грубо го разтърси.

— Събуди се! Военните вече не съществуват! Генералите са признали поражението си пред Хомейни, предали са се!

Всички го гледаха с мълчаливо недоумение. Хеликоптерът се наклони и Петикин автоматически го вкара в хоризонтален полет.

— Какво говориш?

— Късно снощи генералите издадоха заповед всички войници да се приберат обратно в казармите. Всички! Бунтовниците на Хомейни имат пълна свобода, нищо не им пречи да завземат властта. Народът победи, капитане!

— Невъзможно! — потръпна Петикин.

— Невъзможно! — повтори Азадех. — Баща ми щеше да го знае!

— Аха великия! — презрително изсумтя Ракоци. — Вече положително знае, ако още е жив!

— Не е вярно!

— Азадех, това е напълно възможно — промълви Ерики, също здравата потресен. — Сега ми става ясно защо никъде не видяхме войска и полиция, защо тълпата беше толкова враждебно настроена към нас!

— Генералите никога няма да постъпят по този начин! — Тръсна глава тя се обърна към Ракоци. — Това би означавало самоубийство за тях, а и за хиляди други хора! Кажете ни истината, за Бога!

По лицето на Ракоци се изписа злобна наслада, думите излязоха от устата му бавно и отчетливо:

— В момента Иран се намира в ръцете на Хомейни и неговата революционна гвардия.

— Това е лъжа!

— Ако наистина е така, с Бахтияр е свършено — рече Петикин. — Той никога не…

— Този нещастен глупак изобщо не се е опитал да направи нещо! — изсмя се злорадо Ракоци. — Аятолах Хомейни накара генералите да си глътнат езика от шубе, а сега ще си достави удоволствието да им реже гърлата един по един!

— Значи войната свърши.

— Да — въздъхна Ракоци. — За някои действително свърши.

— Значи и за теб — подметна Ерики. — Както за всички комунисти и марксисти от Туде. Хомейни ще ви види сметката!

— Нищо подобно, капитане. Аятолахът беше сабята, която обезглави режима на шаха, но тази сабя изкова народът.

— Той ще ви ликвидира — настоя Ерики. — Мрази комунистите не по-малко от американците.

— По-добре изчакайте хода на събитията, вместо да изпадате в илюзорни настроения — отсече Ракоци. — Хомейни е практичен човек и ще направи всичко възможно да укрепи властта си. Не слушайте досегашните му приказки!

Петикин видя как побеля лицето на Азадех, самият той също се притесни.

— Ами кюрдите? Какво ще стане с тях?

Ракоци се приведе напред със странна усмивка.

— Аз съм кюрд, независимо от това, което ти е надрънкал финландецът за Съветския съюз и КГБ. Може ли да го докаже? Не, разбира се. А що се отнася до кюрдите — Хомейни ще се опита да ни изхвърли, ако му позволим, разбира се, заедно с всички останали малцинства, чужденци и представители на едрата буржоазия — поземлени собственици, банкери, привърженици на шаха, изобщо всички, които не приемат неговата интерпретация на Корана. Той ще пролее реки от кръв в името на своя Аллах, а не в името на Единствения Бог. — Ракоци хвърли поглед към земята и провери нещата си, после иронично добави: — Този еретичен „Божи меч“ изигра своята роля и сега ще се превърне в рало, след което ще изчезне напълно!

— Искаш да кажеш, че ще го ликвидират? — попита Ерики.

— Ще бъде погребан по желание на народа — ухили се Ракоци.

Азадех изведнъж се нахвърли върху него, опитвайки се да издере лицето му. Той с лекота я укроти, а Ерики наблюдаваше сцената с посивяло лице. Нищо не можеше да направи, поне за момента.

— Стига! — кресна Ракоци. — Ти повече от всички би трябвало да искаш ликвидирането на този фанатик! Ако се утвърди на власт, дори помен няма да остане от Абдула хан, фамилията Горгон и теб самата! — Блъсна я към ъгъла на кабината и просъска: — Дръж се прилично, за да не се налага да ти причинявам болка! Наистина би трябвало да искаш смъртта му повече от всички! — После вдигна автомата и заповяда: — Вие двамата! Веднага се обърнете напред!

Те неохотно се подчиниха. На петнадесетина километра пред тях се простираха покрайнините на Техеран. Хеликоптерът летеше успоредно с шосето и железопътната линия и се приближаваше към града от запад. Небето над главите им беше сиво, натежало от облаци.

— Капитане, виждаш ли мостчето на железопътната линия над реката?

— Виждам го — потвърди Петикин, опитвайки се да измисли някакъв начин да се справи с него, сигурен, че и Ерики мисли същото в този момент. Дали да не завърти машината и да се опита да го сграбчи? Не, не става — мястото му е твърде далеч…

— Ще кацнеш на километър от него, отвъд онази скала. Виждаш ли я?

Близо до посочената скала се извиваше тесен второстепенен път, по който движението беше слабо.

— Виждам я. А после?

— После сте свободни, поне за момента — изсмя се Ракоци и ръгна врата на Петикин с дулото на пистолета. — С моите дълбоки благодарности, разбира се. Никой от вас не трябва да се обръща повече, искам ви и двамата с лице напред и закопчани колани! Не забравяйте, че ви наблюдавам внимателно. Ще кацнете стабилно, ще ме изчакате да сляза и после веднага отлитате. Не се обръщайте, защото може да се стресна, а стреснатите мъже лесно натискат спусъка. Ясно ли е?

— Да — кимна Петикин и внимателно огледа мястото за кацане. После намести слушалките си и попита: — Как ти се струва, Ерики?

— Нормално. Внимавай за преспите. — Ерики се опита да говори спокойно.

— Мисля, че трябва да направим нещо…

— Той е… Той е прекалено умен, Чарли.

— Може би ще допусне грешка.

— Чакам я с нетърпение.

Кацнаха леко и сигурно. Край прозорците се завъртя снежна вихрушка, предизвикана от въртенето на витлата.

— Не се обръщайте!

Нервите на двамата пилоти бяха опънати до скъсване. Чуха отварянето на вратата, лъхна ги леден въздух, после Азадех пронизително изкрещя:

— Ерики!

Въпреки заповедта и двамата се обърнаха. Ракоци вече беше навън и дърпаше Азадех със себе си. Тя риташе и блъскаше, ръцете й напразно се опитваха да се заловят за нещо във вътрешността на кабината. Автоматът беше преметнат през рамото му. Ерики светкавично блъсна вратата и излетя навън, шмугвайки се под туловището на хеликоптера. Приготви се да скочи напред, но се оказа, че е късно. Автоматен ред накара снега пред краката му да заври и той се закова на място. Изправен на три-четири метра от тях, встрани от досега на витлото, Ракоци ги държеше на мушка, хванал с дясната си ръка автомата, с лявата здраво стискаше наметката на Азадех. За миг тя остана напълно неподвижна, после с удвоени усилия поднови борбата за освобождаването си. Заизвива се като змиорка, после изведнъж се стовари върху него, крещейки проклятия на фарси. Ерики скочи.

Ракоци я завъртя пред себе си и силно я тласна напред. Тя се блъсна в тялото на Ерики и двамата се претърколиха в снега. Ракоци отстъпи няколко крачки назад, вдигна автомата и пръстът му се сви около спусъка. Не се наложи да го натиска, тъй като и двамата му противници бяха на колене, замаяни от падането. Пилотът зад тях все още си беше на мястото. Ерики бързо се окопити, бутна жена си встрани и се приготви за бой.

— Стига! — извика заповеднически Ракоци. — Ако не спрете, ще ви избия всичките! — После пусна кратък ред в снега. — Качвайте се обратно! И двамата! — Ерики го гледаше подозрително и не помръдваше от мястото си. — Хайде, скачайте вътре! Свободни сте!

С примряло от страх сърце Азадех се покатери на задната седалка. Ерики бавно отстъпваше назад, прикривайки я с тялото си. Ракоци ги държеше на мушка с нетрепваща ръка. Видя как финландецът отпуска тялото си на задната седалка, моторите увеличиха обороти и хеликоптерът се надигна на метър от земята, бавно завъртайки се към него. Вратата се затръшна. Сърцето лудо блъскаше в гърдите му. „Ето го решителния миг! Или ще умрем всички, или ще живеем достатъчно дълго, за да се срещнем в бой още веднъж!“

Стори му се, че този миг трае цяла вечност. Хеликоптерът започна бавно да се отдръпва, метър по метър, все така идеална цел за неговото оръжие. Пръстът му леко се сви около спусъка. Още няколко метра назад, после машината рязко изви, увеличи скоростта си и започна да набира височина.

„Добре — помисли си той и усети как умората го поглъща. Нямаше да е зле, ако беше успял да задържи жената като заложник, но както и да е. — Утре, вдругиден… винаги можем да докопаме дъщерята на стария Абдула хан! Тя ще почака, Йоконен също… Междувременно трябва да се завладее една цяла страна, да се избият хиляди генерали и духовници, да се ликвидират още много врагове…“