Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Whirlwind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
atoslove (2010)
Разпознаване и начална корекция
ihm (2011)
Допълнителна корекция
bobim (2013)
Форматиране
yoda (2011)

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том I

Американска. Първо издание

ISBN: 954–404–010–2 (Том I)

ISBN: 954–404–009–9 (многотомно)

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Печатница ДФ „Балканпрес“ — София

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том II

Американска. Първо издание

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

Редактор: Иван Тотоманов

Коректори: Лили Анастасова, Анели Ръждева-Векилска

Технически редактор: Душка Кордова

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Формат: 84/108/32

Печатница ДФ „БАЛКАНПРЕС“ — София

История

  1. — Добавяне

Петък
23 февруари 1979 г.

43

Близо до Табриз Едно, в село Абу Мард: 6,17 сутринта.

 

Лицето на Махмуд, ислямско-марксисткия молла, се разкриви от ярост в бледата светлина на утрото.

— Спа ли с този мъж? — извика той. — За Бога, спа ли с този мъж?

Азадех стоеше на колене пред него, обхваната от паника.

— Нямаш право да избухваш в…

— Спала ли си с този мъж?

— Аз… аз съм вярна на моя… моя съпруг — изпъшка тя.

Само допреди малко тя и Рос седяха на чергата в колибата, ядяха бързо храната, която беше донесла, щастливи заедно, готови да напуснат веднага. Каландарът беше приел с благодарност и покорно своя пишкеш — четири златни рупии за него. Петата тя тайно даде на жена му — като ги посъветва да се измъкнат от селото през гората, веднага щом свършат с храната, и я благослови. После вратата се отвори с трясък, чужденците ги нападнаха, преодоляха съпротивата му, измъкнаха и двамата навън, нея блъснаха в краката на Махмуд, а него с удари принудиха да се подчини.

— Вярна съм, кълна се, аз съм вярна.

— Вярна? Защо не носиш чадора си? — извика той срещу нея.

Почти цялото село се беше събрало около тях, всички бяха мълчаливи и уплашени. Половин дузина въоръжени мъже стояха около тях, двама над Рос, обърнат с лице към снега, в безсъзнание, кръв бликаше от челото му.

— Аз бях… с чадора си в колибата, аз… свалих го, докато се хранех.

— Свалила си чадора в колиба със затворена врата, като си се хранила с непознат? Какво още свали?

— Нищо, нищо — отвърна тя, изпадайки все повече в паника и запридърпва незакопчаната си парка. — Аз просто ядях, а той не е непознат, а стар мой… стар приятел на съпруга ми — поправи се тя бързо, но това не остана незабелязано. — Абдула хан е мой баща и вие нямате пра…

— Стар приятел? Ако не си виновна, няма защо да се страхуваш. За Бога, спа ли с него? Закълни се!

— Каландар, изпрати да извикат моя баща, изпрати да го повикат.

Каландарът не се помръдна.

Очите на всички бяха впити в нея. Тя безпомощно гледаше кръвта на снега, нейният Джони стенеше.

— Кълна се в Бога, че съм вярна на съпруга си — извика тя.

Викът й се извиси над всички и проникна в съзнанието на Рос, пробуждайки го.

— Отговори на въпроса, жено! Да или не! В името на Бога, спа ли с него? — Моллата стоеше над нея като болен гарван, селяните чакаха, всички бяха в очакване, дърветата и вятърът, даже Бог.

— Иншаллах!

Страхът я напусна. На негово място дойде омразата. Тя се втренчи в очите на моллата Махмуд и стана.

— В името на Бога, вярна съм и винаги съм била вярна на своя съпруг — произнесе тя. — В името на Бога, да, аз обичах този мъж преди много, много години.

Думите й накараха много от присъстващите да потръпнат, а Рос се ужаси от признанието й.

— Блудница! Развратница! Ти публично се призна за виновна. Ще бъдеш наказана според…

— Не — надвика го Рос и се провлачи на колене, без да обръща внимание на насочените към главата му оръжия на муджахидините. — Вината не е на нейно височество. Аз, аз съм виновен, единствено аз, единствено аз!

— И ти ще бъдеш наказан, невернико, не се бой — увери го Махмуд, после се обърна към селяните. — Вие всички чухте как блудницата призна прелюбодеянието. Вие всички чухте, че неверникът призна прелюбодеянието. За нея има само едно наказание, но него как да накажем?

Селяните чакаха. Моллата не беше техен молла, нито пък на селото им, нито пък истински молла, а ислямско-марксистки. Беше дошъл неканен. Никой не знаеше защо е дошъл, знаеха само, че беше дошъл внезапно като гнева на Бога с левичарите, които също не бяха от тяхното село. Не истински шиити, а луди хора. Нали имамът каза петдесет пъти, че всички тези хора са луди, че само на думи служат на Бога, тайно прекланяйки се пред Сатаната Маркс-Ленин.

— Е? Ще сподели ли той наказанието й?

Никой не му отговори. Моллата и хората му бяха въоръжени. Азадех чувствуваше впитите в нея погледи, но не можеше повече да се помръдне или да каже нещо. Просто стоеше с треперещи колене.

Гласовете идваха отдалеч, даже виковете на Рос:

— Ние не сме под твоята юрисдикция, нито аз, нито тя. Ти оскверняваш името на Бога…

Един от мъжете до него го блъсна грубо и го просна на земята, настъпи шията му с ботуша си и натисна.

— Кастрирайте го, и то веднага — нареди мъжът, но друг му възрази:

— Не, жената го е подмамила. Не видях ли аз как повдигна чадора си пред него вчера в колибата! Виж я сега как прелъстява всички ни. Не е ли наказанието за него сто удара с камшик?

Друг каза:

— Той постави ръцете си върху нея, отрежете му ръцете.

— Добре — съгласи се Махмуд. — Първо ръцете му, след това камшикът. Вържете го!

Азадех понечи да извика срещу това злодейство, но никакъв звук не излезе от гърлото й. Кръвта бучеше в ушите й, повдигаше й се, умът й беше объркан… Те повлякоха нейния Джони, изправиха го на крака, биеха го и го ритаха, за да го вържат за ръцете и краката между гредите, стърчащи от колибата. Спомни си как, когато тя и Хаким бяха деца, той, обзет от бабаитство, взе един камък и го хвърли по една котка, а тя измяучи, претърколи се, после успя да се изправи и вече ранена, се опита да се измъкне, мяучейки през цялото време, докато охраната я застреля, но сега… тя знаеше, че никой няма да я застреля. Втурна се към Махмуд с вик, вдигна ръце да го издере с нокти, но силите я напуснаха и тя припадна.

Махмуд я погледна.

— Сложете я пред тази стена — заповяда той на един от своите хора. — След това донесете чадора й.

Обърна се и погледна селяните.

— Кой е касапинът тук? Кой е касапинът на селото?

Никой не отговори. Гласът му загрубя.

— Каландар, кой е вашият касапин?

Старецът бързо посочи един мъж в тълпата, дребен мъж, в груби дрехи.

— Абрим, Абрим е нашият касапин.

— Иди и донеси най-острия си нож — му нареди Махмуд. — Останалите съберете камъни.

Абрим тръгна да изпълни нареждането. „Както желае Бог“ — зашепнаха останалите. Една много възрастна жена говореше:

— Веднъж гледах един такъв случай. Беше в Табриз, тогава бях малка. — Гласът й потрепери. — Прелюбодейката беше жена на търговец, да, сега си спомням, беше жена на търговец. Нейният любовник беше също търговец и те му отсякоха главата пред джамията и след това замерваха нея с камъни. Жените също можеха да хвърлят камъни, ако искат, но не го правеха. Не видях нито една жена да го прави. Дълго време продължи и години наред чувах виковете й.

— Прелюбодеянието е голям грях и трябва да бъде наказано, който и да е грешникът, даже и тя. Коранът казва: сто камшика за мъжа… моллата е законодателят, не ние — обясни каландарът.

— Но той не е истински молла, нали имамът ни предупреди за тяхното злодейство.

— Моллата е молла. Законът — закон — изрече каландарът мрачно. Тайно желаеше ханът да бъде унижен, а тази жена, която внушаваше нови, смущаващи ума мисли на техните деца, да бъде унищожена.

— Вземете камъните.

Махмуд стоеше в снега, без да обръща внимание на студа, на селяните и саботьора, който ругаеше и стенеше и обезумял се опитваше да се отскубне от въжетата и на жената, която стоеше безучастна до стената.

Тази сутрин, преди разсъмване, идвайки да завземе базата, той беше чул за саботьора и че тя е в селото. „Тя е онази от сауната — мислеше си той и гневът му нарастваше, — онази, дето се беше изложила на показ, знатната кучка на прокълнатия хан, който претендираше да ни бъде шеф, а ни предаде. Предаде мен и дори подготви опит за покушение срещу мен предишната нощ, нали стреляха с автомати пред джамията след последната молитва и убиха много хора, но не и мен. Ханът се опита да ме убие, мен, дето ме закриля свещеното слово, което казва, че ислямът заедно с Маркс и Ленин са единствено правият път да се възроди светът.“ Той погледна жената, огледа дългите й крака, обути в скиорски клин, косата й — непокрита и разпусната, гърдите — изпъкнали под скиорското яке в синьо и бяло. „Блудница!“ Ненавиждаше я, че го изкушава. Един от неговите хора хвърли върху нея чадора й. Тя изстена тихо, но не излезе от вцепенението си.

— Готов съм — каза касапинът, показвайки ножа си.

— Най-напред дясната ръка — нареди Махмуд на хората си. — Вържете го над китките.

Вързаха го здраво с парчета от зебло, откъснати от прозореца. Селяните се блъскаха напред, за да виждат по-добре, а Рос използваше цялата си енергия, за да овладее ужаса, който напираше като могъща сила, виждаше само сипаничавото лице над касапския нож, сплъстените мустаци и брада, празните очи и палеца на човека, изпробващ разсеяно острието. След това очите му се концентрираха. Той видя как Азадех излиза от вцепенението и си спомни.

— Гранатата — извика той. — Азадех, гранатата!

Тя го чу ясно и опипа страничния си джоб, а той викаше отново и отново, привличайки вниманието на всички към себе си. Касапинът се стресна, изруга и пристъпи към него, стисна здраво дясната му ръка, хипнотизиран я премести в едната и в другата посока, задържа ножа, докато решаваше къде да отсече… Азадех имаше достатъчно време да се съвземе, да притича малкото разстояние, да го блъсне в гърба и да го запрати заедно с ножа му в снега. След това се обърна към Махмуд, изтегли запалката и застана до Рос разтреперана, стиснала гранатата в малката си ръка.

— Дръпнете се от него! — кресна тя. — Махайте се!

Махмуд не помръдна. Всички останали с викове и ругатни се разпръснаха, настъпваха се един друг, бързаха да се скрият на сигурно място, да се махнат от площада.

— Бързо тук, Азадех! — извика я Рос. — Азадех!

Тя го чу през замъгленото си съзнание и се подчини, заотстъпва назад към него, наблюдавайки Махмуд, в ъглите на устата й изби пяна. Рос видя как Махмуд се обърна и пристъпи към един от хората си и изстена, защото знаеше какво ще се случи.

— Бързо, вземи ножа и ме развържи — заповяда той, за да отвлече вниманието й. — Не пускай предпазителя. Аз ще ги наблюдавам вместо теб.

Зад нея видя как моллата взема пушката на един от хората си, зарежда я и се обръща към тях. Азадех вече беше взела ножа от палача и се протегна да разреже въжетата на дясната му ръка и той знаеше, че куршумът ще я убие или рани, тя ще изпусне гранатата, после четири секунди очакване и след това забрава и за двамата — но бърза и чиста, без гнусотии.

— Винаги съм те обичал, Азадех — прошепна той и се усмихна, а тя го погледна сепнато и му се усмихна в отговор.

Чу се изстрел от пушка и сърцето му спря, после втори, трети, но те не идваха от Махмуд, а от гората, и сега Махмуд викаше и се гърчеше в снега. След изстрелите се чу глас:

— Аллах-ул-акбар! Смърт на всички врагове на Бога! Смърт на всички левичари! Смърт на всички врагове на имама!

С яростен рев един от муджахидините се хвърли към гората и умря.

Изведнъж останалите побягнаха, падаха един върху друг в паническия си напор да се скрият. За секунди площадът на селото опустя и остана само гъгнещият вой на Махмуд, чалмата беше паднала от главата му. В гората четиричленната екзекуторска група на Туде, която го преследваше от зори го накара да замлъкне с взрив от автоматичен огън. След това и четиримата се оттеглиха навътре, също толкова тихо, колкото бяха дошли.

Объркани, Рос и Азадех гледаха празния селски площад.

— Не може да бъде… не може да бъде… — промълви тя, все още объркана.

— Не изпускай ръчката — заповяда й той пресипнало. — Не изпускай ръчката. Бързо, разрежи въжетата… бързо!

Ножът беше много остър. Ръцете й трепереха, движенията им бяха бавни, но тя разряза въжетата с едно движение, без да го нарани. Веднага щом се освободи, Рос грабна гранатата. Ръцете му бяха изтръпнали и го боляха, но държаха предпазителя здраво. Рос си пое дъх. Олюлявайки се, отиде в колибата, намери кукрито си под одеялото, където беше попаднало след първоначалното сбиване, напъха го в ножницата и взе карабината. Спря се на вратата.

— Азадех, бързо, вземи си чадора и багажа и тръгвай след мен.

Тя го погледна втренчено.

— Бързо!

Тя се подчини като автомат и той я изведе от селото в гората, с гранатата в дясната си ръка, а оръжието в лявата. Бягаха, залитаха и се спъваха четвърт час, после той спря и се ослуша. Никой не ги преследваше. Азадех дишаше тежко зад него. Видя, че е взела багажа си, но е забравила чадора. Бледосиньото й скиорско облекло се открояваше ясно сред снега и дърветата. Той отново се забърза. Тя залиташе след него. Изминаха още стотина метра, все още без проблеми. Нямаше къде да спрат. Сега той продължи по-бавно, чувствуваше страхотна болка в хълбока, от която почти му се повръщаше, нямаше начин да пусне гранатата. Азадех отпадаше все повече. Той намери пътя, който водеше до задната част на базата. Все още не ги преследваха. Близо до възвишението зад къщичката на Ерики той спря, за да изчака Азадех. Стомахът му се преобърна, Рос пропълзя на колене надолу и повърна. Отслабнал, се изправи и се изкачи по възвишението, за да се скрие по-добре. Азадех се изкачваше с мъка, дъхът й излизаше на големи, давещи се, конвулсивни издишвания. Тя се просна на снега до него, повръщаше й се.

Долу при хангара Рос виждаше 206 — един от механиците го миеше. „Добре — помисли си той, — сигурно го подготвят за излитане.“ Под навеса на площадката трима въоръжени революционери се бяха струпали на завет от слабия вятър. Пушеха. Никакви признаци на живот в останалата част на базата, въпреки че от комина на къщата на Ерики излизаше пушек, както и от къщата на механиците и от кухнята. Рос виждаше чак до пътя. Барикадата беше все още там, охраняваха я. Имаше няколко задържани коли и камиони. Очите му се спряха отново върху мъжете на верандата и той си помисли за Гуенг и как тялото му беше захвърлено като чувал със стари кокали в мръсотията на полуремаркето, в краката може би на тези или пък на други хора. За момент главата му щеше да се пръсне от обхваналата го ярост. Той се обърна към Азадех. Тя беше преодоляла спазъма си, но все още бе в шок. Едва ли го виждаше. Бузата й беше на ивици от повръщането. Той избърса лицето й с ръкава си.

— Сега вече сме добре. Почини малко и после ще продължим.

Тя кимна, опря се на ръце в снега и потъна в собствения си, личен свят. Той отново се съсредоточи върху базата. Изминаха десет минути. Почти нищо не се промени. Облаците в небето приличаха на мръсно одеяло, пълно със сняг. Двама от въоръжените мъже влязоха в офиса и той ги виждаше от време на време през прозорците. Третият почти не обръщаше внимание на 206. Никакво друго движение. После от кухнята излезе готвачът, изпика се в снега и влезе отново. Мина още време. Един от пазачите излезе от офиса и тежко отиде до фургона на механиците. На рамото му висеше М-16. Той отвори вратата и влезе вътре. След минута се появи пак. С него излезе висок европеец с летателно облекло и още един мъж. Рос разпозна пилота Ногър Лейн и другия механик. Механикът каза нещо на Лейн, после махна с ръка и се върна във фургона. Пазачът и пилотът тръгнаха към хеликоптера.

„Знам вече къде са всички“ — помисли си Рос и сърцето му се разтуптя. Гранатата в дясната му ръка му пречеше и той несръчно провери карабината, после извади от раницата последните два запасни пълнителя и последната граната и ги постави в страничния си джоб.

Изведнъж го обзе страх, прииска му се да побегне. „О, Господи, помогни ми да избягам, да се скрия, да плача, да съм в безопасност вкъщи, далеч оттук, където и да е!…“

— Азадех, отивам долу — изрече го насила. — Бъди готова да изтичаш до хеликоптера, щом ти махна или извикам. Готова ли си?

Видя, че тя го поглежда, кимва и прошепва „да“, но не беше сигурен, че го е чула. Повтори отново и й се усмихна окуражаващо.

— Не се безпокой.

Тя кимна мълчаливо.

След това разхлаби кукрито си и се изкачи на хълма като диво животно след плячка. Спусна се зад къщата на Ерики, прикрит от сауната. Чу отвътре детски и женски гласове. С пресъхнали уста се запромъква от прикритие на прикритие зад големите цистерни, купчините тръби и трупи, резервните части за дърворезачките… Приближаваше се до хангара и човека на верандата, който мързеливо наблюдаваше околността. Гранатата пареше ръката му. Вратата на офиса се отвори и оттам излезе човек от охраната, след него друг, по-възрастен, по-едър, гладко избръснат, вероятно европеец. Носеше по-качествено облекло и беше въоръжен с автомат „Стен“. На плътния кожен колан на кръста му висеше ножницата с кукрито на Гуенг.

Рос отпусна предпазителя. Едно, две, три — и той изскочи от прикритието си, хвърли гранатата към мъжете на верандата — на около четиридесет метра от него — и се сви отново зад цистерната, подготвяйки следващата граната.

Те го видяха, за момент застинаха шокирани, а после, преди да успеят да залегнат, за да се прикрият, гранатата избухна, разрушавайки по-голямата част от верандата, уби един от тях, зашемети втория и осакати третия. В същия момент Рос се втурна на открито с вдигната карабина и показалец на спусъка. В другата си ръка стискаше втората граната. На верандата нищо не се помръдваше, но долу, при вратата на хангара, пилотът и механикът се хвърлиха в снега с вдигнати над главата ръце, в паника, а пазачът хукна към хангара и за секунди излезе на открито. Рос стреля, но не улучи, втурна се към хангара, забеляза задната врата и се насочи към нея. Открехна я и бързо се вмъкна вътре. Врагът беше зад машината, насочил оръжието си към другата врата. Рос го простреля в главата, изстрелът отекна в стените от гофрирана ламарина. После побягна към другата врата. През нея можеше да види механика и Ногър Лейн, залегнали в снега близо до 206. Все още зад прикритието си, той им извика:

— Бързо! Колко още врагове има тук? — Не последва отговор. — За Бога, отговорете!

Ногър Лейн погледна нагоре, лицето му беше бяло.

— Не стреляй, ние сме цивилни, англичани! Не стреляй!

— Колко още врагове има тук?

— Бяха… бяха петима… петима… този тук и останалите в… в офиса… мисля, в офиса…

Рос притича до задната врата, хвърли се на пода и погледна оттам. Никакво движение. Офисът беше на петдесет метра — единственото прикритие беше да обиколи около камиона. Скочи на крака и се хвърли към него. В метала изпищяха куршуми. Той забеляза, че автоматичният огън идва от един счупен прозорец на офиса. Зад камиона имаше малко празно пространство, а в него изкоп, водещ към офиса. „Ако стоя зад прикритието, те са мои. Ако знаят, че съм сам и изляза, шансът е на тяхна страна.“

Той изпълзя по корем напред, за да ги убие. Беше тихо. Вятърът, птиците, врагът — всичко чакаше. Сега в изкопа! Напредваше бавно. Приближаваше се. Чу гласове и скърцане на врата. Отново тишина. Още един метър. Още един. Сега! Той се надигна на колене, зарови пръстите на краката си в снега, дръпна запалката на гранатата, преброи до три, скочи, подхлъзна се, едва успя да запази равновесие, запрати гранатата в счупения прозорец покрай човека, който стоеше там с насочено към него оръжие, и се хвърли отново в снега. Експлозията спря автоматичния огън, почти спука тъпанчетата му и той отново скочи и хукна към ремаркето, стреляйки в движение. Прескочи един труп и продължи, стреляйки. Изведнъж автоматът му спря и стомахът му се преобърна… С треперещи ръце извади празния и зареди пълния пълнител, уби стрелящия с автомата и спря.

Тишина. После вик. Той внимателно ритна счупената врата. Човекът, който викаше, беше без крака, обезумял, но още жив. На кръста му беше коженият колан и кукрито, принадлежали някога на Гуенг. Ярост заслепи Рос и той изтръгна ножа от ножницата.

— Взел си го на барикадата? — извика той на фарси.

— Милост! Милост! Милост! — После нещо на чужд език и после пак: — Кой си ти, кой… милост, миии… да, аз убих саботьора… милост, мииии…

Със смразяващ кръвта вик Рос замахна и когато очите му се проясниха, се вторачи в отрязаната глава, която държеше в лявата си ръка. Отвратен, той я пусна и се извърна. За момент не знаеше къде е, после съзнанието му се проясни, ноздрите му се изпълниха със смрадта от кръв и барут, той се огледа.

Базата беше застинала, но към нея тичаха хора от барикадата. Близо до хеликоптера Лейн и механикът все още лежаха неподвижно в снега. Той се втурна към тях, търсейки прикритие.

Ногър Лейн и механикът Арбъри го видяха да идва и изпаднаха в паника — брадясал, със сплъстена коса и диви очи. Вманиачен туземец, муджахидин или федаин, който говореше английски перфектно, а ръцете и ръкавите му бяха опръскани с кръвта от главата, която беше отрязал само преди секунда с окървавения къс меч с един-единствен удар и див рев. Ножът все още беше в ръката му, в ножницата имаше и друг и стискаше карабина. Те се провлачиха на колене с вдигнати ръце.

— Не ни убивай — ние сме приятели, цивилни, не ни уби…

— Млъкнете! Пригответе се за излитане. Бързо!

Ногър Лейн онемя.

— Какво?

— За Бога, бързо — кресна Рос сърдито, вбесен от изражението им, съзнавайки напълно как изглежда. — Ти — той посочи механика с кукрито на Гуенг, — виждаш ли това възвишение там?

— Да… да, господине — задавено отвърна Арбъри.

— Иди горе, колкото можеш по-бързо, там има една жена, доведи я тук… — Той спря. Видя, че Азадех излиза от гората и тича по склона към тях. — Не, иди и доведи другия механик, и побързай, за Бога, копелетата от барикадата ще дойдат всяка минута. Хайде, бързо!

Арбъри побягна вцепенен от ужас — но повече го беше страх от хората, които идваха по пътя. Рос се обърна към Ногър Лейн:

— Казах ти да палиш машината!

— Да… да… господине… тази… тази жена… Азадех ли е, Азадех на Ерики?

— Да. Казах ти да палиш машината!

Никога досега Ногър Лейн не беше подготвял хеликоптер за излитане така бързо, нито пък механикът се беше движил с такава скорост. Азадех все още трябваше да измине стотина метра, а враговете бяха вече прекалено близо. Затова Рос пропълзя под въртящите се витла, застана между нея и тях и изпразни пълнителя си. Те залегнаха. Той хвърли празния пълнител към тях, крещейки ругатни. Няколко глави се надигнаха. Отново огън, този път пестелив. Азадех вече беше близо, но се придвижваше по-бавно. Направи последно усилие и го подмина, залитайки като пияна към задната врата, механиците почти я издърпаха горе. Рос пусна един кратък откос, заотстъпва, пипнешком се качи отпред до пилота и хеликоптерът се издигна и отлетя.