Джеймс Клавел
Вихрушка (65)

65

Табриз, дворецът на хана: 3,40 следобед.

 

Азадех вървеше бавно по коридора към Голямата зала, където щеше да се срещне с брат си. Гърбът още я болеше от експлозията на гранатата вчера. „Мили Боже, едва вчера ли беше, когато хората от племената и Ерики едва не ни убиха? — помисли тя. — Сякаш минаха хиляда дни, цяла светлинна година, откакто татко умря.“

„Беше в друг живот. Нищо добро нямаше в този живот, освен мама и Ерики, и Хаким, Ерики и… и Джони. Живот на омраза, убийства, терор и лудост, лудост да живеем като парии, Хаким и аз, заобиколени от зло, лудост на барикадата при Казвин и онзи зъл муджахидин с тлъстото лице, размазан върху колата, сплескан като муха, лудостта на спасението ни от Чарли и човека от КГБ, как му беше името, а, да, Ракоци — Ракоци едва не ни уби всичките, лудостта при Абу Мард, която промени живота ми завинаги, лудостта в базата, където сме имали толкова хубави моменти, Ерики и аз, където Джони уби толкова много хора, толкова бързо и толкова жестоко…“

Снощи бе разказала всичко на Ерики, почти всичко. В базата той… той се превърна в убиващо животно. Не си спомням много, само проблясъци, как му дадох гранатата в селото, гледах го как се втурна в базата… гранати, картечници, един от мъжете носеше кукри, после Джони държеше отрязаната му глава и виеше като вълк… Сега знам, че кукрито е било на Гуенг. Джони ми каза в Техеран.

— Не говори нищо повече сега, остави останалото за утре, мила. Заспивай, сега си в безопасност.

— Не. Страхувам се да заспя, дори сега в прегръдките ти, дори при всички хубави новини за Хаким. Когато заспивам, се връщам обратно в селото, обратно в Абу Мард и моллата е там, проклет от Бога, и каландарът, и касапинът с неговия нож…

— Вече няма нито село, нито молла, аз бях там. Нито каландар, нито касапин. Ахмед ми разказа за селото, поне част от онова, което се е случило там.

— Ходил си в селото?

— Да, днес следобед, докато почивахте. Взех една кола и отидох там. Сега е само куп изгорели останки. И по-добре — зловещо каза Ерики.

Азадех спря в коридора и се облегна на стената, докато треперенето й премина. Толкова много смърт, убийства и ужас. Вчера, когато излезе на стъпалата на двореца и видя Ерики в кабината с подуто лице и небръснат, когато видя кръвта да капе от ръкава му, а Ахмед да се свива до него, тя почувствува как умира и после, когато го видя да излиза, да се изправя и да тръгва към нея… краката й се подкосиха, а той я взе в ръцете си и тя отново се върна към живота и ужасът се изля заедно със сълзите й: „О, Ерики, о, Ерики, толкова се страхувах, толкова се…“

Той я отнесе в Голямата зала, а там беше докторът с Хаким, Робърт Армстронг и полковник Хашеми Фазир. Един куршум бе откъснал част от лявото ухо на Ерики, друг бе одраскал ръката му. Докторът обгори раните и ги превърза, инжектира му серум против тетанус и пеницилин, страхуваше се повече от инфекция, отколкото от загубата на кръв. „Иншаллах, но не мога нищо повече да направя, капитане. Вие сте силен, пулсът е добър, някой пластичен хирург може да оправи ухото ви, слухът ви не е засегнат, слава на Бога! Само се пазете от инфекция…“

— Какво стана, Ерики? — попита Хаким.

— Откарах ги на север в планините, а Ахмед беше невнимателен — вината не беше негова, стана му лошо от летенето — и преди да разберем какво става, Баязид опря пистолет до главата му, а друг от племето опря един в моята и Баязид каза: „Карай към селото, след това можете да си вървите.“ „Нали даде свещена клетва, че няма да ме нараниш?“ — попитах аз. „Заклех се да не те нараня и няма да те нараня, но моята клетва си е моя, а не и на моите хора“ — отвърна Баязид, а човекът, който беше опрял пистолет в главата ми, се засмя и извика: „Подчини се на нашия шейх или, за Бога, така ще те заболи, че ще молиш за смърт!“

— Трябваше да се сетя — изруга Хаким. — Трябваше всички да ги обвържа с клетва. Трябваше да се сетя!

— Нямаше да помогне. Както и да е, вината е изцяло моя: аз ги доведох тук и почти провалих всичко. Не мога да ви кажа колко съжалявам, но това беше единственият начин да се върна и мислех, че ще намеря Абдула хан. Изобщо не помислих, че онзи майкоебец може да хвърли граната.

— Благодарение на Божията воля двамата с Азадех не сме ранени. Откъде да знаеш, че Абдула хан е мъртъв или че половината от вашия откуп е платена? Продължавай. Разкажи какво стана. — Азадех усети непозната нотка в гласа на Хаким. „Хаким се е променил — помисли си тя. — Вече не мога да разбера какво си мисли, както по-рано. Преди да стане хан, наистина хан, можех, но сега не мога. Той все още е любимият ми брат, но непознат. Толкова много се е променил, толкова бързо. И аз се промених. И Ерики, Боже, колко много! Джони не се е променил…“

Ерики продължи:

— Да ги откарам беше единственият начин да ги махна от двореца без повече неприятности или убийства. Ако Баязид не беше настоял, бих го предложил аз — всеки друг начин би бил опасен за теб и Азадех. Трябваше да заложа на това, че по някакъв начин ще удържат на клетвата. Но каквото и да станеше, въпросът беше или те, или аз; знаех го, и те го знаеха, защото аз бях единственият, който знаеше кои са и къде живеят, и че отмъщението за един хан е сериозно. Каквото и да направех — да ги изоставя по средата на пътя или да отида до селото, никога нямаше да ме пуснат. И как биха могли — въпросът беше селото или аз, а техният единствен Бог би гласувал за селото и за тях, без значение за какво са се договорили или какво са се заклели!

— Това е въпрос, на който само Бог може да отговори.

— Моите богове, древните богове, не обичат да бъдат използвани като оправдание, не обичат клетви в тяхно име. Те не одобряват такива неща, всъщност дори ги забраняват. — Азадех усети горчивината в думите му и го докосна нежно. Той я хвана за ръката. — Вече съм добре, Азадех.

— Какво стана после, Ерики? — попита Хаким.

— Казах на Баязид, че няма достатъчно бензин, и се опитах да го вразумя, а той само изрече: „Да бъде Божията воля“, опря пистолета в рамото на Ахмед и натисна спусъка. „Карай към селото! Следващият куршум ще бъде в корема му.“ Ахмед изгуби съзнание и Баязид се пресегна през него за автомата, който бе паднал на пода на кабината, под седалката, но не успя да го вземе. Аз бях със закопчан колан, Ахмед също, а те не, така че развъртях машината така, както никога не бих помислил, че може да издържи един хеликоптер, после пикирах и кацнах. Кацнах лошо — помислих, че съм счупил ската, но после видях, че само съм я огънал. Веднага щом спряхме, грабнах автомата и ножа и убих тези, които бяха в съзнание и ми посягаха, обезоръжих припадналите и изхвърлих всички от кабината. После се върнах.

— Ей така — попита Армстронг. — Четиринадесет души?

— Петима с Баязид. Другите… — Азадех бе поставила ръката си на рамото му и почувствува как той сви рамене и потрепери. — Другите ги оставих.

— Къде? — попита Хашеми Фазир. — Можете ли да опишете къде, капитане?

Ерики описа мястото точно и полковникът изпрати хората си да ги намерят.

Ерики бръкна в джоба си и извади скъпоценните камъни за откупа. Подаде ги на Хаким хан.

— А сега бих желал да поговоря с жена си, ако не възразявате. Ще ви разкажа останалото по-късно.

После двамата отидоха в тяхната стая, а той не каза нищо повече, само я държеше нежно в прегръдките си. Присъствието й успокои терзанията му. Скоро заспа. Тя едва мигна — веднага се озова в селото и в паника побягна оттам. Остана мълчаливо известно време в прегръдките на мъжа си, след това се премести на едно кресло и задряма, доволна, че е при него. Той спа, без да сънува, докато се мръкна, и после се събуди.

— Първо баня, след това бръснене, а после малко водка и след това ще говорим — каза Ерики. — Никога не съм те виждал толкова красива и никога не съм те обичал толкова, и съжалявам, съжалявам, че ревнувах — не, Азадех, не казвай нищо. После искам да ми разкажеш всичко.

Призори тя завърши разказа си — толкова, колкото изобщо щеше да му каже, и той също завърши своя разказ. Ерики не скри нищо: нито ревността си, нито убийствения бяс и радостта от битката, нито сълзите, които проля в планината, когато видя зверските осакатявания, които бе нанесъл на хората от племето. „Те… те се отнесоха добре с мене в селото си, а откупът е древен обичай. Ако Абдула не беше убил техния пратеник… може би това щеше да помогне, може би, а може би не. Но това не извинява убийствата. Чувствам, че съм чудовище! Ти си се омъжила за луд, Азадех. Аз съм опасен.“

— Не, не, не си, разбира се, че не си.

— В името на всичките ми богове, убих двадесет или повече души за по-малко от десетина дни, а никога преди не съм убивал, само онези убийци, онези, които се втурнаха тук да убият баща ти, преди да се оженим. Извън Иран никога не съм убивал, никога не съм наранявал някого. Участвал съм в много сбивания, с нож или без нож, но никога сериозни. Никога. Ако този каландар и селото ги имаше още, бих ги изгорил, без да се замисля. Разбирам твоя Джони в базата и благодаря на всички богове, че са го довели да те защити и го проклинам за това, че отне спокойствието ми, защото знам, че цял живот не мога да му се отплатя. Не мога да понеса убийствата и не мога да понеса него. Не мога, не мога, поне още не.

— Няма значение, няма значение, Ерики. Имаме време. Сега сме в безопасност, ти си в безопасност, мили, и аз, и Хаким. Виж зората. Нали е красива? Виж, Ерики, вече е нов ден, толкова красив, нов живот! В безопасност сме, Ерики!

 

 

В Голямата зала: 3,45 следобед.

 

Хаким хан беше сам с Хашеми Фазир. Преди половин час Хашеми бе пристигнал неканен. Извини се за внезапното посещение и му подаде един телекс.

— Реших, че е по-добре да видите това веднага, Ваше височество.

Телексът гласеше:

„СПЕШНО. До полковник Фазир, Вътрешно разузнаване, Табриз. Арестувайте Ерики Йоконен, съпруг на Нейно височество Азадех Горгон, за престъпления срещу държавата, за участие в заговор за въздушно пиратство, отвличане и държавна измяна. Оковете го и го изпратете веднага в щаба.

Директор (подпис)

САВАМА, Техеран.“

Хаким хан освободи охраната си.

— Не разбирам, полковник. Моля, обяснете.

— Щом го дешифрирах, позвъних за допълнителни подробности, Ваше височество. Изглежда, че миналата година хеликоптерната компания С-Г е продала известен брой хеликоптери на IHC и…

— Не разбирам.

— Извинете, на „Иран Хеликоптърс Къмпани“, иранска компания, която се явява настоящият работодател на капитан Йоконен. Десет хеликоптера 212, включително и неговият, а днес и останалите девет, оценени на девет милиона долара, са били откраднати и са излетели нелегално от Иран с пилоти на IHC — САВАМА предполага към някоя от държавите в Залива.

— Дори и така да е, това не засяга Ерики — каза студено Хаким хан. — Той не е направил нищо лошо.

— Не знаем това със сигурност, Ваше височество. От САВАМА казват, че може би е знаел за заговора, той сигурно е бил планиран от доста време, защото са засегнати три бази — Ленгех, Бандар-е Делам и Ковис, както и Главното управление в Техеран. В САВАМА са много, много раздразнени, защото големи количества ценни ирански резервни части също били отмъкнати. Дори…

— Съобщено от кого?

— От управляващия директор на компанията IHC Сиамаки. Още по-сериозно е, че целият чуждестранен персонал — пилоти, механици и администратори, също са изчезнали. Всички. Така че очевидно е било заговор. Изглежда, че вчера е имало може би двадесетина в цял Иран, миналата седмица — четиридесет, днес — нито един. В Иран не е останал нито един чужденец от С-Г, по-точно от „Иран Хеликоптърс Къмпани“. Освен капитан Йоконен.

Изводът за важността на Ерики изведнъж изскочи в ума на Хаким и той се наруга за това, че бе допуснал да се изпише на лицето му, защото Хашеми радостно възкликна:

— А, да, явно и вие го разбрахте! От САВАМА ми казаха, че дори ако капитанът е невинен по отношение участието в заговора, той е важно средство, с което да бъдат убедени водачите и престъпниците Гавалан и Макайвър — а определено и британското правителство е участвало в измяната — да върнат нашите хеликоптери, нашите резервни части, да платят голямо обезщетение, да се върнат в Иран и да бъдат съдени за престъпления срещу исляма.

Хаким хан се намести неспокойно на възглавниците си. Болката в гърба му се усили. Искаше да изкрещи от гняв, защото и болката, и терзанията го измъчваха, а пък щом като се изправеше и изпитваше болка, травмата сигурно щеше да му остане за цял живот. „Не мисли сега за това“ — помисли си мрачно той, — „а се заеми с този опасен кучи син, който е седнал тук като изкусен търговец на ценни килими, изложил стоката си в очакване да започне пазарлъка. Ако искам да купувам. За да откупя Ерики от капана, ще трябва да дам на това куче личен пишкеш, който да бъде ценен за него, не за САВАМА, проклети да бъдат от Бога с всичките си имена. Но какво? Поне Пьотър Олег Мжитрик. Бих могъл да го предам на Хашеми, без да ми мигне окото, ако дойде, когато и да дойде. Ще дойде. Вчера Ахмед изпрати да го повикат от мое име — как ли е Ахмед, дали операцията му е минала добре? Надявам се да не умре този глупак, бих могъл да го използвам още известно време. Какъв глупак! Да го хванат неподготвен, какъв глупак! Да, той е глупак, но това куче не е. С Мжитрик като подарък и още помощ в Азербайджан, и обещание за бъдещо приятелство мога да откупя Ерики от капана. А защо? Защото Азадех го обича? За съжаление тя е сестра на хана на всички Горгони, а това е проблем на хана, не проблем на брата. Ерики представлява опасност за мене и за нея. Той е опасен човек, ръцете му са изцапани с кръв. Хората от племената, кюрди или не, ще търсят отмъщение — вероятно. Той от край време е бил лоша партия за нея, въпреки че й носеше много радост, още я прави щастлива — но нямат деца — а сега не може да остане в Иран. Невъзможно е. Няма начин да остане. Не мога да му откупя две години протекция, а Азадех се закле пред Бога да остане тук поне две години. Колко хитро от страна на баща ми да ми даде власт над нея. Ако откупя Ерики от капана, тя не може да тръгне с него. За две години могат да се случат много раздели. Но ако той не е добър за нея, защо да го откупвам? Защо да не ги оставя да вземат Ерики, за да спрат една измяна? Защото е измяна да се краде нашата собственост.“

— Това е твърде сериозен въпрос, за да ви отговоря веднага — каза той.

— Вие няма за какво да отговаряте, Ваше височество. Само капитан Йоконен. Доколкото разбирам, той е още тук.

— Докторът му нареди да почива.

— Може би ще изпратите да го повикат, Ваше височество.

— Разбира се. Но такъв важен и образован човек като вас разбира, че съществуват правила на честта и гостоприемството в Азербайджан и в моето племе. Той е мой зет и дори в САВАМА разбират какво означава семейната чест. — И двамата знаеха, че това е само начален гамбит на предстоящите деликатни преговори — деликатни, защото никой от тях не искаше гневът на САВАМА да се стовари върху главите им, никой не знаеше още докъде може да стигне или дори дали е необходима тайна сделка. — Предполагам мнозина знаят за тази… тази измяна?

— Тук, в Табриз, само аз, Ваше височество. Засега — добави веднага Хашеми, като за по-удобно забрави Армстронг, на когото сутринта бе предложил фалшивия телекс. „Няма начин този кучи син Хаким да разкрие измамата, Робърт“ — бе казал той, доволен от собствената си хитрост. — „Ще трябва да се пазари. Ще спазарим финландеца за Мжитрик без никакви разходи за нас. Щом получим това, което искаме, ще ликвидираме този кръвожаден маниак финландеца, а дотогава ще го държим изкъсо.“

— Ами ако Хаким хан не се съгласи, не иска или не може да предаде Мжитрик?

— Ако не иска да се пазари, ще хванем Ерики и така. Скоро сигурно ще изтече информация за „Вихрушка“ и мога да използвам Ерики за всякакви отстъпки — той е заложник за хеликоптери на стойност поне девет милиона долара… или може би ще го спазаря с хората от племената като предложение за мир… Фактът, че е финландец, ще помогне. Мога да го свържа с Ракоци и КГБ и да причиня на руснаците всякакви неприятности, дори на ЦРУ, нали? Дори на МИ-6!

— ЦРУ нищо не ти е направило. Нито пък МИ-6.

— Иншаллах! Не се бъркай в това, Робърт. Ерики и ханът са вътрешен ирански въпрос. Не си залагай главата, не се бъркай. С финландеца мога да получа важни отстъпки. — „Но важни само за мене Робърт, не за САВАМА — каза си Хашеми и се усмихна вътрешно. — Утре или вдругиден ще се върнем в Техеран и моят убиец ще те последва в нощта, и — пуф — ще те духне като свещ.“ — Ще го предаде — отбеляза той спокойно.

— Ако Хаким предаде Ерики, любимата му сестра ще го прокълне и няма да го остави на мира до края на живота му. Тя би се качила и на кладата заради него.

— Може и да й се наложи.

Хашеми си спомни как се бе зарадвал тогава, а сега беше дори още по-добре. Забелязваше безпокойството на Хаким хан и бе сигурен, че го е хванал в капан.

— Ваше височество, разбирате, че трябва да отговоря на този телекс бързо.

Хаким хан реши да направи компромис.

— Измяната и заговорът не бива да остават без наказание. Трябва да се откриват, където и да са. Изпратих съобщение за предателя, който искахте. Спешно.

— Аха. Колко време ще бъде необходимо на Мжитрик да отговори?

— Вие знаете по-добре от мене. Нали така?

Хашеми усети резкия тон и се наруга за това, че се бе подвел.

— Бих се изненадал, ако не отговорят много бързо на Ваше височество — отговори той подчертано любезно. — Много бързо.

— Кога?

— В срок от двадесет и четири часа, Ваше височество. Лично или чрез куриер.

Забеляза как младият хан се размърда болезнено и се помъчи да реши дали да забави, или да продължи натиска си, сигурен беше, че болката е истинска. Докторът му бе дал подробна диагноза на вероятните наранявания на хана и на сестра му. За всеки случай той бе наредил на доктора да даде на Ерики силно приспивателно тази вечер, за всеки случай, ако реши да избяга.

— Двадесет и четири часа изтичат в седем тази вечер, полковник.

— В Табриз има да се правят толкова много неща, Ваше височество, съгласно вашия съвет от тази сутрин. Затова се съмнявам дали бих могъл да се занимая с телекса преди това.

— Възнамерявате да унищожите щаба на левите муджахидини тази нощ?

„Да, Ваше височество, сега, когато имаме вашата гаранция, че няма да има реакция от страна на Туде“ — искаше да добави Хашеми, но не го направи. „Не бъди глупав. Този младеж не е толкова лицемерен като онова куче Абдула, да гори в ада дано. С този можеш да се справиш по-лесно — при положение, че имаш повече карти от него и не се страхуваш да покажеш зъбите си, когато е необходимо.“

— Би било жалко, ако капитанът не е на разположение за… за разпит тази вечер.

Очите на Хаким хан се свиха. Тази заплаха беше излишна. „Като че ли не разбирам, кучи сине.“

— Съгласен съм. — На вратата се почука и той каза: — Влез.

Азадех застана на прага.

— Извинете, че ви прекъсвам, Ваше височество, но ми казахте да ви напомня половин час, преди да стане време да отидете в болницата за снимките. Мир вам, полковник.

— Нека Божият мир бъде с вас, Ваше височество. — „Радвам се, че тази красота скоро ще попадне под чадор — помисли си Хашеми. — Тя би изкушила и сатаната, да не говорим за мръсните неграмотни отрепки на Иран.“ Той погледна отново хана. — Трябва да вървя, Ваше височество.

— Моля, върнете се в седем, полковник. Ако имам някакви новини преди това, ще изпратя да ви повикат.

— Благодаря, Ваше височество.

Азадех затвори вратата след него.

— Как се чувстваш, мили Хаким?

— Уморен. Много боли.

— И при мене е така. Трябва ли да се срещаш с полковника по-късно?

— Да. Няма значение. Как е Ерики?

— Спи. — Тя се радваше. — Ние тримата имаме такъв голям късмет!

 

 

В центъра на Табриз: 4,06 следобед.

 

Робърт Армстронг провери как работи малкият автоматичен пистолет. Лицето му беше напълно безизразно.

— Какво ще правиш? — попита Хенли. Пистолетът никак не му харесваше. Той също беше англичанин, но много по-нисък, със засукани мустаци и очила. Седеше зад бюрото в разхвърляния мръсен офис под един портрет на кралица Елизабет.

— По-добре не питай. Но не се безпокой, аз съм ченге, нали знаеш? Това е само за всеки случай, да не ме нападне някой злодей. Ще можеш ли да предадеш съобщението на Йоконен?

— Не мога да отида без покана в двореца. Какъв предлог да измисля, по дяволите? — вдигна вежди Хенли. — Какво да кажа на Хаким хан? Ужасно съжалявам, братче, но трябва да говоря със зет ти, за да измъкна един приятел от Иран с частен хеликоптер. — Той смени шеговития тон. — Грешиш за полковника, Робърт. Няма никакви доказателства, че полковникът е отговорен за Толбът.

— И да имаше, нямаше да признаеш — отговори Армстронг. Ядосваше се на себе си, че избухна, когато Хенли му разказа за „нещастния случай“. Гласът му отново стана рязък. — Защо, по дяволите, чак днес ми каза, че са взривили Толбът? За Бога, това е станало преди два дни!

— Не аз определям политиката, аз просто нося съобщения, а и ние тъкмо научихме. Освен това беше трудно да те открием. Всички си мислеха, че си заминал, за последен път са те видели да се качваш на британски самолет за Ал Шаргаз. По дяволите, имаш заповед да напуснеш още преди седмица, а си все още тук, нямаш задача, доколкото знам, а каквото и да си решил да правиш, недей, просто бъди така любезен да се махнеш от Иран, защото, ако те пипнат и те докарат до третия етаж, много хора ще бъдат страшно ядосани.

— Ще се опитам да не ги разочаровам. — Армстронг стана и облече стария си шлифер с кожената яка. — До скоро.

— Кога?

— Когато реша, по дяволите. — Чертите му се изпънаха. — Не съм под твое подчинение и какво правя, кога идвам и кога си тръгвам, не зависи от тебе. Само се погрижи докладът ми да се пази в сейфа, докато намериш дипломатическа поща да го предадеш спешно в Лондон, и си дръж тъпата уста затворена.

— Обикновено не си толкова груб и докачлив. Какво става, Робърт?

Армстронг излезе и заслиза надолу по стълбите в студения ден. Небето беше покрито с облаци, май отново щеше да завали сняг. Тръгна по оживената улица. Минувачите и уличните търговци са преструваха, че не го забелязват — предполагаха, че е руснак, и предпазливо си гледаха собствената работа. Независимо че наблюдаваше дали не го следи някой, в ума си той прехвърляше различните възможности и средства да се справи с Хашеми. Нямаше време да се консултира с началството, а и не му се искаше. Те само биха поклатили глава: „Мили Боже, нашият добър стар приятел Хашеми? Да го разкараме само по подозрение, че е взривил Толбът? Първо ще ни трябват доказателства…“

„Но доказателства няма да има и те няма да повярват за екипите от Група Четири или за това, че Хашеми се мисли за нов Хасан ибн-ал-Сабах. Но аз знам. Нали Хашеми щеше да се пръсне от щастие при убийството на генерал Джана. Сега са му паднали по-големи риби. Като Пахмуди. Или целият Революционен комитет, които и да са — чудя се дали не ги е взел вече и тях на мушката? Чудя се дали няма да се захване със самия имам? Никой не знае. Но по един или друг начин ще плати за стария Толбът — след като пипнем Пьотър Олег Мжитрик. Без Хашеми нямам шанс да го пипна, а чрез него и тъпите предатели, които знаем, че действат в Уайтхол, шефовете на Филби, четвъртия, петия и шестия човек — в кабинета, МИ-5 или МИ-6! Или и в трите.“

Така се ядоса, че го заболя глава. Толкова много добри мъже бяха предадени. Докосването до пистолета го успокояваше. „Първо Мжитрик — помисли си той, — после Хашеми. Остава само да се види кога и къде.“

 

 

Бахрейн, международното летище: 4,24 следобед.

 

Жан-Люк говореше по телефона в офиса на Матиас:

— … Не, Анди, и при нас няма нищо. — Погледна към Матиас, който слушаше, и мрачно насочи палец надолу.

— Чарли е извън кожата си — съобщи Гавалан. — Тъкмо говорих с него. Жалко, че не можем да направим, нищо, освен да чакаме. Същото положение е и при Дюбоа и Фоулър. — Жан-Люк усещаше умората в гласа на Гавалан.

— Дюбоа ще се появи — в края на краищата той е французин. Но както казах на Чарли, ако… когато — поправи се той бързо, — когато Том Локхарт и Фреди Еър кацнат, кажете им да заредят на Джелет и да не идват тука, освен ако няма някаква авария. Матиас лично е оставил резервното гориво на Джелет, така че там е сигурно. Анди, по-добре се обади на Чарли, за да добавиш и твоя авторитет, тъй като Бахрейн може да създаде трудности. Не искам да рискувам още една конфронтация, предупреждението им беше ясно, независимо дали летим с британска регистрация или не. Още не мога да разбера как успяхме да прокараме Руди, Шандор и Поп. Сигурен съм, че ще задържат всяка машина с иранска регистрация и екипажите, а следващия път ще проверяват боята и документите.

— Добре, ще му предам веднага. Жан-Люк, няма причина да се връщаш в Ал Шаргаз. Защо не отидеш направо в Лондон утре, а след това в Абърдийн? Назначавам те в Северно море, докато оправим нещата, става ли?

— Добра идея. Ще се явя в Абърдийн в понеделник — бързо се съгласи Жан-Люк, открадвайки си един свободен уикенд. „Mon Dieu, заслужавам си го“ — помисли си той и смени темата, за да не даде възможност на Гавалан да възрази. — Руди пристигна ли вече?

— Да, и тримата кацнаха и са в безопасност. И Воси и Вили. Скраг е добре. Ерики е извън опасност, Дюк се оправя бавно, но сигурно… Ако не бяха Дюбоа и Фоулър, Мак, Том и техните момчета… Божичко! Трябва да тръгвам, чао.

— Au revoir. — Жан-Люк се обърна към Матиас: — Merde, изпращат ме в Северно море.

— Merde.

— Какъв е вътрешният телефон на „Алиталия“?

— 22134. Защо?

— Ако ще да ангажирам и самия папа, но ще се кача на ранния полет за Рим утре с връзка за Ница. Имам нужда от Мари-Кристин, децата и малко прилична храна. Espece de con на Северно море! — Той погледна разтревожено към часовника. — Espece de con на това чакане! Къде са ни птичките от Ковис, а?

 

 

Край брега на Кувейт: 4,31 следобед.

 

Червената предупредителна лампа за горивото светна. Макайвър и Вазари, я видяха веднага и изругаха в един глас…

— Колко ни остава още, капитане?

— С този проклет вятър, не много. — Бяха само на два-три метра над вълните.

— Колко още трябва да летим?

— Не е далеч. — Макайвър беше изтощен, чувстваше се ужасно. Вятърът се беше усилил до почти тридесет и пет възела и той караше внимателно, опитвайки се да пести горивото, но на тази малка височина не можеше да направи много. Видимостта все още беше лоша, облаците над тях изтъняваха бързо с приближаването им към брега. Той погледна през прозореца към Еър, посочи таблото и даде знак с палец надолу. Еър кимна. Неговата лампичка още не беше светнала. И в този момент светна и тя.

— Майната му — рече Кайл, механикът на Еър. — След малко ще бъдем на открито и ще сме като мишени.

— Не се безпокой. Ако Мак не повика скоро Кувейт, аз ще ги извикам. — Еър се взря напред, стори му се, че мерна изтребителите над тях, но бяха само две птици. — Господи, помислих си, че…

— Тия копелета няма да посмеят да ни последват толкова далече, нали?

— Не зная.

Откакто излязоха над морето, си играеха на криеница с двата реактивни изтребителя. На лъча на остров Харг, когато щастливо се промъкваха през дъжда и мъглата, без да променят височината си над вълните, ги бяха забелязали: „Тук радарен контрол Харг. Хеликоптери в незаконен полет по курс 275 градуса, изкачете се на триста метра и чакайте, изкачете се на триста и чакайте.“

За миг изпаднаха в шок, после Макайвър махна на Еър да го последва, зави на деветдесет градуса на север от Харг и се спусна още по-ниско, към морето. След няколко минути слушалките им се изпълниха с реч на фарси от изтребителите и контролната кула.

— Дадоха им нашите координати, капитане — предупреди Вазари. — Наредиха им да подготвят ракетите за изстрелване… сега съобщават, че са готови…

— Говори Харг! Хеликоптерите незаконно по курс 270, качете се на триста и чакайте. Ако не се подчините, ще бъдете прехванати и свалени. Повтарям: ще бъдете прехванати и свалени.

Макайвър отмести ръка от колектора и потърка гърдите си. Болката се беше върнала. После упорито продължи по курса, а Вазари превеждаше откъслечно какво си приказваха в ефира: — … Водачът казва: „Следвайте ме надолу…“ Сега един от ескадрилата казва: „Всички ракети са готови… как ще ги открием в тия лайна… забавям… не искам да ги изпуснем…“ Наземният диспечер казва: „Потвърдете, че ракетите са готови, потвърдете унищожаване на целта“… Господи, те потвърждават, че ракетите са готови и са на курс за сблъсък с нас!

В този миг двата изтребителя изскочиха насреща им от мъглата, но малко вдясно и на двадесетина метра над тях, профучаха и изчезнаха.

— Господи, дали ни видяха?

— Не зная, капитане, но тези копелета носят ракети с топлинно насочване.

Сърцето на Макайвър биеше бясно. Той направи знак и двамата с Еър спряха и увиснаха точно над вълните, за да заблудят преследвачите.

— За Бога, Вазари, кажи ми какво си говорят!

— Пилотите псуват… съобщават, че са на шестстотин метра, двеста възела… единият казва, че не вижда нищо, а горната част на облаците е на сто… морето не се вижда… Диспечерът казва да продължат към международната граница и да застанат между нея и пиратите… Божичко, пирати! Да застанат между тях и Кувейт… да видят дали облачната покривка не е по-тънка… да останат в засада на шестстотин…

„Какво да правим? — питаше се Макайвър. — Можем да подминем Кувейт и да се насочим направо към Джелет. Няма смисъл, при този вятър няма да стигнем. Не можем да се върнем. Остава Кувейт и да се надяваме, че ще им се изплъзнем.“

При международната граница облаците бяха толкова малко, че едва ги скриваха. Изтребителите обаче дебнеха някъде наблизо, търсеха прозорец или по-тънка облачна покривка, или пък плячката да реши, че е в безопасност, и да се изкачи на височина за заход. В продължение на четвърт час военният канал бе потънал в мълчание. Вече се чуваха диспечерите от Кувейт.

— Ще спра единия двигател, за да пестя гориво — каза Макайвър.

— Да извикам ли Кувейт, капитане?

— Не, аз ще се обадя. След минутка. Ти по-добре иди отзад в кабината и се приготви да се скриеш. Виж дали няма някакви морски гащеризони в шкафчето. Използвай морско осигурително платнище. Изхвърли си униформата и си приготви един спасителен пояс, да ти е подръка.

— Ще паднем ли в морето? — Вазари беше пребледнял.

— Не. Само за камуфлаж, в случай че ни инспектират — излъга Макайвър. Не се надяваше да стигнат до брега. Гласът му беше спокоен, умът му беше спокоен, но крайниците му сякаш бяха налети с олово.

— Какъв е планът, след като кацнем, капитане?

— Ще играем според обстоятелствата. Имаш ли някакви документи?

— Само разрешителните ми за радиооператор, американско и иранско. И в двете пише, че съм от иранските ВВС.

— Крий се. Не знам какво ще стане, но да се надяваме, че ще ни се размине.

— Капитане, трябва да се издигнем по-високо, да излезем от тази мъгла, няма нужда да насилваме късмета си — рече Вазари. — Вече минахме границата. Сега сме в безопасност.

Макайвър погледна нагоре. Облаците и мъглата се разнасяха много бързо, сега вече едва ли можеха да ги скрият. Червената предупредителна светлина сякаш запълваше целия му хоризонт. Май беше по-добре да се издигнат. „Вазари е прав, няма смисъл да насилваме късмета си“ — помисли си той и каза: — Ще бъдем в безопасност чак когато сме на земята. Знаеш това, нали?

 

 

Кулата на летището в Кувейт: 4,38 следобед.

 

Голямата зала бе пълна със служители. Някои бяха британски диспечери, някои — кувейтски. С най-доброто съвременно оборудване: телекси, телефони, ефективност. Вратата се отвори и влезе Чарли Петикин.

— Търсили сте ме, сър? — обърна се той разтревожено към дежурния диспечер, пълничък червендалест ирландец с двоен микрофон и единична слушалка на главата.

— Да, да, точно така, капитан Петикин — отвърна рязко диспечерът и безпокойството на Петикин изведнъж нарасна. — Казвам се Суини. — Използваше молив за стъкло вместо показалка. В периферията на радарния екран, на линията на двадесетте мили се виждаше малка светла точка. — Това е хеликоптер, вероятно два. Той или те тъкмо се появиха, още не са се обадили. Изглежда, ти чакаш два пристигащи, така ми казаха, транзит от Великобритания, така ли е?

— Да — отвърна Петикин. Дощя му се да се развика от радост, че най-после един или и двата са в системата. При този курс сигурно идваха от Ковис. Същевременно осъзна ясно, че са още много далече от безопасността. — Точно така.

— Може би изобщо не са вашите. Да пребъде славата на Всевишния, но това е дяволски любопитен курс, да подхождат от изток, ако той или те са в транзит от Великобритания. — Петикин не реагира на внимателния поглед на Суини. — Все пак да речем, че са вашите. И какви ли са позивните им?

Безпокойството на Петикин нарасна още повече. Ако му дадеше новите британски регистрационни номера, а хеликоптерите се обадеха с иранската регистрация, както бяха длъжни да направят, щяха да загазят всички. Истинските букви на позивните щяха да се видят от кулата, когато хеликоптерите се приближат за кацане — нямаше начин диспечерите да не ги видят. Но ако дадеше на Суини иранските регистрации… това щеше да провали „Вихрушка“. „Това копеле се опитва да ме хване в капан“ — помисли си той и му се догади.

— Съжалявам — каза неуверено Чарли. — Не ги зная. Документацията ни не е от най-добрите. Съжалявам.

Телефонът на бюрото тихо измърка. Суини вдигна слушалката.

— А, да, да, господин командващ… Да… Не, не в момента… мислим, че са два… да, да, съгласен съм… не, сега е добре. От време на време изчезва… Да, да, много добре. — Затвори и отново се концентрира върху екрана.

Петикин също се втренчи в него. Светлата точка, която означаваше толкова много, сякаш не се движеше.

Суини превключи на максимален обхват и картината на екрана показа вътрешността на Залива, на запад няколко мили до границата на Кувейт с Ирак, на северозапад до ирано-иракската граница… и двете бяха толкова наблизо.

— Далечният обхват не ни работеше известно време, иначе щяхме да ги видим по-рано — почна Суини. — Сега е добре, слава Богу. Там е пълно с бази на изтребители — подхвърли той разсеяно, моливът му посочи към иранската страна на водната граница — през Шат ел-Араб към Абадан. После се премести към залива на линията от Ковис към Кувейт и се спря над една светла точка. — Това са вашите хеликоптери, ако са два и ако са ваши. — Върхът на молива се придвижи малко на север към две други бързо движещи се точки. — Изтребители. Не са наши. Но са в нашия район. — Той вдигна поглед и Петикин потръпна. — Неканени и без разрешение, значи враждебни.

— Какво правят? — попита Чарли. Вече беше сигурен, че Суини си играе с него.

— Е, и ние бихме искали да знаем. — Гласът на Суини не беше приятелски. С молива си той посочи две други точки, които се отдалечаваха от военната писта на Кувейт. — Това са наши, които отиват да видят какво става. — После подаде на Петикин една слушалка и превключи предавателя си. — Тук Кувейт: приближаващ се хеликоптер или хеликоптери по курс 274 градуса, какви са позивните и височината ви?

Пращене на статично електричество. Повикването бе повторено търпеливо. После Петикин разпозна гласа на Макайвър:

— Кувейт, тук хеликоптер… тук хеликоптер Бостън Танго с хеликоптер Хотел Ехо в транзитен полет за Ал Шаргаз, издигаме се през сто и осемдесет към двеста. — Макайвър беше дал само последните две букви на иранската регистрация вместо всички букви, изисквани при първоначалното повикване, включително първите две ЕР за Иран.

За изненада на Чарли Суини прие обаждането:

— Хеликоптери Бостън Танго и Хотел Ехо, обадете се при външния маркер — нареди той и Петикин забеляза, че вниманието му е отклонено, насочено към двете враждебни точки, които сега се приближаваха бързо към хеликоптерите. Следеше ги с молива си по стъклото. — Те са точно зад тях — промърмори той. — На десет мили зад тях.

В слушалките се чу гласът на Макайвър:

— Кувейт, моля потвърдете външен маркер. Искаме директно кацане, горивото ни е малко.

— Разрешавам директно, обадете се при външен маркер.

Петикин усети твърдостта в гласа му и едва потисна въздишката си. Суини започна да си тананика нещо. Старшият диспечер, кувейтец, стана тихо от бюрото си, дойде и застана зад тях.

Наблюдаваха криволичещата покрай брега следа, виждаха светлите точки не като точки, а като два враждебни изтребителя, виждаха и двата по-бавни кувейтски прехващана, които все още бяха далече, а двата хеликоптера бяха безпомощни между тях. Приближаваха. Изтребителите почти се сляха с хеликоптерите, след това се отдръпнаха и се отдалечиха, насочиха се на изток, обратно през Залива. За миг и тримата мъже затаиха дъх. На ракетите им трябваше време, за да стигнат до целта. Секундите течаха. Точките на хеликоптерите останаха. Точките на кувейтските прехващани останаха, приближаваха се към хеликоптерите, после и те се обърнаха назад към дома. Суини веднага превключи на техния канал и се заслуша. Вдигна поглед към старшия диспечер и му каза нещо на арабски.

— Иншаллах — каза кувейтецът, кимна леко на Петикин и излезе от залата.

— Нашите прехващани съобщиха, че не са видели нищо — съобщи Суини с безразличен глас. — Освен два хеликоптера 212. Не са видели нищо. — Превключи отново на редовната честота. Обаждаха се самолети, насочвани за излитане или кацане: после превключи радара на близкия обхват. Хеликоптерите вече се бяха разделили на две точки, все още доста навътре в морето. Приближаването им изглеждаше безкрайно бавно в сравнение със следите на пристигащите или заминаващите самолети.

— До всички! — Гласът на Макайвър заглуши останалите разговори. — Кувейт, тук хеликоптер ВТ и НЕ, до всички! И двете ни предупредителни лампи светят, нямаме гориво. До всички! Аварийно повикване, искаме разрешение за кацане.

— Разрешавам ви да кацнете на хеликоптерната площадка на Месали Бийч точно пред вас, близо до хотела. Ще ги предупредим и ще ви изпратим гориво. Чувате ли ме? — каза Суини.

— Прието, Кувейт, благодаря ви. Зная хотела. Моля, информирайте капитан Петикин.

— Прието, веднага. — Суини вдигна слушалката и съобщи на хеликоптера за морски спасителни операции да бъде в готовност да излети веднага, изпрати една пожарна до хотела, след това протегна ръка да вземе слушалките на Петикин, погледна към вратата и му направи знак да се приближи. — Слушай ме сега — изсъска той тихо. — Ти ще ги посрещнеш и заредиш, ще ги прекараш през митницата и имиграционната служба, ако можеш, и ги махай по дяволите от Кувейт, или и ти, и те, и вашите високомерни „важни“ приятели ще се озовете в затвора като едното нищо! Света Богородице, как смеете да застрашавате Кувейт с вашите откачени авантюри при тия ирански фанатици, които с удоволствие биха натиснали спусъка, и да карате честните хора да си рискуват работата за такива като вас! Ако някой от вашите хеликоптери беше свален… само дяволският ви късмет предотврати международен инцидент. — Той бръкна в джоба си, измъкна някакъв лист и го пъхна в ръцете на Петикин, който бе поразен от внезапната му злъч. — Прочети го и го хвърли в тоалетната.

Суини обърна гръб и отново вдигна телефона. Отмалял, Петикин излезе навън. Когато бе в безопасност, погледна към листа. Беше телекс. Онзи телекс. От Техеран. Не фотокопие. Оригиналът.

„Боже Господи! Дали Суини го е засякъл и скрил заради нас? Но нали каза: «Ще ги прекараш през митницата и имиграционната служба, ако можеш?»

 

 

Хотел «Месали Бийч».

 

Малката цистерна с Джени и Петикин отби от крайбрежния път в огромната градина на хотела, окъпана от дъждовалните машини. Площадката беше доста на запад от широкия паркинг. Пожарната кола вече чакаше. Джени и Петикин скочиха от кабината, Петикин държеше късовълново уоки-токи. Заоглеждаха омарата към морето.

— Мак, чуваш ли ме?

Чуваха двигателите, но още не виждаха машините. После Макайвър се обади:

— На пет без две, Чарли… — Чу се силно пращене… — Само че… Фреди, ти кацай на площадката, аз ще кацна отстрани. — Отново пращене.

— Ето ги! — извика Джени. Хеликоптерите изплуваха от омарата на по-малко от двеста метра. «О, Господи, помогни им да стигнат…»

— Виждаме те, Мак, пожарната е готова, няма проблеми. — Но Петикин знаеше, че доста са загазили. Нямаше как да сменят буквите, прекалено много хора гледаха. Един двигател се задави, но не разбраха кой. После пак.

— Имайте готовност долу, кацам на площадката — сухо се обади Еър.

Видяха как лявата машина леко се отклони и започна да губи височина, опитваше се преодолее разстоянието с прекъсващ двигател. Пожарникарите се приготвиха. Макайвър упорито поддържаше курса, запазваше височината, за да има по-добра възможност, ако и неговите двигатели прекъснат.

— Мамка му — промърмори неволно Петикин, като видя, че Еър се приближава бързо, твърде бързо… но успя да закове машината точно в центъра, в безопасност. И Макайвър вече се приближаваше за аварийно кацане — защо за Бога летеше сам, и къде, по дяволите, беше Том Локхарт? Вече беше твърде близо, нямаше място за маневриране, никой не дишаше, ските докоснаха земята и в същия миг двигателите млъкнаха.

Пожарникарите имаха радиовръзка с летището и съобщиха, че аварийното кацане е приключило, после започнаха да прибират нещата си. Петикин разтърси ръката на Макайвър, спусна се към Еър. Джени застана пред отворената врата на Макайвър. Цялата сияеше.

— Здравей, Дънкан — рече тя, придържайки с ръка косата си над очите. — Как беше пътуването?

— Най-лошото през живота ми, Джен — отвърна той и се опита да се усмихне. Все още не беше на себе си. — Всъщност не искам вече никога да летя, не и сам, така че ме спирай! Ще продължавам да проверявам Скраг — но само веднъж в годината!

Тя се засмя и го прегърна неловко, понечи да го пусне, но той се държеше за нея — обичаше я и му беше толкова хубаво да я види, и да бъде отново на земята, а пътникът му да е в безопасност, машината да е в безопасност, че му се доплака.

— Ти наред ли си, миличко?

Сълзите й се отприщиха. От месеци, а може би и от години, не я беше наричал така. Прегърна го още по-силно.

— Видя ли какво направи! — Намери кърпичката си и го пусна, после го целуна леко. — Заслужаваш едно уиски със сода. Две големи! — За пръв път забеляза колко е блед. — Добре ли си, мили?

— Да. Мисля, че да. Малко съм раздрусан. — Макайвър погледна към Петикин, който се смееше и говореше възбудено с Еър. Шофьорът на цистерната вече наливаше гориво в резервоарите. Зад тях се виждаше някаква служебна кола, която се спускаше от шосето. — Ами другите, какво стана с тях?

— Всички са в безопасност, с изключение на Марк Дюбоа и Фоулър Джойнс. Все още ги няма. — Разказа му каквото знаеше за Старк, Гавалан и Скрагър, Руди и неговите хора. — Фантастичната новина е, че Нюбъри, човек от консулството в Ал Шаргаз, е получил съобщение от Табриз, че Ерики и Азадех са в безопасност в дома на баща й, но, изглежда, че баща й е мъртъв и сега брат й е хан.

— Божичко, това е чудесно! Тогава успяхме, успяхме, Джен!

— Да, да, успяхме! По дяволите този вятър! — Тя отмахна един кичур коса от очите си. — Анди, Чарли и останалите смятат, че Дюбоа има добри шан… — Тя се сепна, щастието й се изпари, изведнъж разбра кое не бе наред. Обърна се рязко и погледна към другата машина. — А Том? Къде е Том Локхарт?

 

 

Южно от Техеран: 5,10 следобед.

 

Изоставеният нефтен кладенец и бензиностанцията бяха в пустите хълмове на сто и петдесет километра от Техеран. Хеликоптерът на Локхарт беше до помпата за гориво и той бе изпомпал горивото на ръка, вече почти приключваше.

Това беше пътна бензиностанция за хеликоптерите, които обслужваха района, част от големия северен тръбопровод, и в нормални времена приютяваше ирански технически екип за поддръжка. В една груба барака бяха поставени няколко легла за преспиване, в случай че някой бъде застигнат от внезапните бури, които бяха типични за областта. Първоначалните британски собственици на площадката я бяха нарекли «Д’Арси 1908» в памет на англичанина, който пръв бе открил нефт в Иран през тази година. Сега беше собственост на «Иран Ойл», но те бяха запазили името и резервоарите се поддържаха пълни.

«И слава Богу!» — помисли си отново Локхарт, уморен от помпането. Преди да излети насам, бе завързал два празни петдесетгалонови варела на задната седалка, в случай че «Д’Арси 1908» е отворена, и направи временна помпа. На брега беше останало достатъчно гориво, за да долеят догоре на излизане от Иран, а Шаразад можеше да помпа по време на полета.

— Сега вече имаме шанс — рече той на глас. Знаеше къде да кацне безопасно и как да се промъкне в Техеран.

Отново беше уверен, правеше планове и контрапланове — какво да каже на Мешанг, какво да избягва, какво да каже на Шаразад и как да избягат. Трябваше да има някакъв начин тя да получи полагащото й се наследство, достатъчно, за да й даде сигурността, от която има нужда…

Петролът преля от пълните до ръба резервоари и той се наруга заради невниманието си, затвори ги внимателно и избърса прелялото. Вече беше готов, варелите на задната седалка бяха пълни и помпата беше на мястото си.

В една от бараките намери няколко консерви телешко и лакомо изгълта едната — не беше възможно да се храни и да лети, освен ако не управляваше с лявата ръка, а той бе от доста време в Иран, за да направи такова нещо. После взе бутилката бира, която бе оставил в снега да се охлади, и отпи на малки глътки. В един от варелите имаше вода. Той счупи леда и плисна лицето си, за да се освежи, но не посмя да пие от нея. Избърса се. Наболата му брада драскаше и той отново изруга, искаше да изглежда възможно най-добре пред нея. Спомни си летателната чанта и самобръсначките. Една от тях работеше с батерии. Намери я.

— Можеш да се обръснеш в Техеран — каза той на отражението си в стъклото на кабината. Нямаше търпение да продължи пътя си.

Последен поглед наоколо. Сняг и скали, нищо повече. В далечината беше пътят Кум — Техеран. Небето бе покрито с облаци, но те бяха нависоко. Далече над него се виеха някакви птици. «Лешояди. Хищници някакви» — помисли си той, докато закопчаваше колана.

 

 

Техеран, в дома на Бакраван: 5,15 следобед.

 

Вратата във високия зид се отвори и излязоха две жени с чадори и забулени лица — Шаразад и Джари. Бяха неузнаваеми. Джари затвори вратата и забърза след Шаразад, която се отдалечи сред тълпата.

— Принцесо, чакай… няма защо да бързаш…

Шаразад обаче не забави крачка, докато не зави зад ъгъла. Чак тогава спря и зачака нетърпеливо.

— Джари, сега те оставям — каза й тя, без да й даде време да я прекъсне. — Не си отивай вкъщи, а ме чакай в кафенето, знаеш кое, в шест и тридесет, изчакай ме, ако закъснея.

— Но, принцесо… — едва промълви Джари, — но негово преподобие Мешанг… казахте му, че отиваме до доктора и не…

— В кафенето към шест и тридесет, шест и тридесет до седем, Джари! — Шаразад забърза надолу по улицата, пресече опасно движението, за да се отърве от прислужницата си, която тръгна след нея, кривна в някаква пряка, после в друга и скоро бе свободна. — Няма да се омъжа за този ужасен човек, няма, няма, няма! — рече тя високо.

Подигравките започнаха още следобед, въпреки че Мешанг бе съобщил за голямото зло едва на обед. Най-добрата й приятелка бе дошла преди час да я пита дали слуховете са верни, дали Шаразад ще се омъжи за някой от семейство Фаразан: «Говорят по цялата чаршия, мила Шаразад, дойдох веднага да те поздравя.»

— Сега, когато се развеждам, брат ми има много планове — отвърна тя небрежно. — Има много кандидати.

— Разбира се, но има слух, че зестрата вече е договорена с Фаразан.

— О? За пръв път чувам. Какви лъжци са хората!

— Съгласна съм, ужасно е. А пък разни злобни клюкарки твърдят, че сватбата щяла да бъде другата седмица и твоят… и евентуалният ти съпруг ликувал, че е надхитрил Мешанг за зестрата.

— Някой да надхитри Мешанг? Това трябва да е лъжа!

— Знаех си, че слуховете са лъжливи! Знаех си! Как би могла да се омъжиш за старата диария Дарануш, Шах на лайната? Как би могла! — Приятелката й се разсмя гръмогласно. — Горкичката, какво ли ще стане с тебе?

— Какво значение има? — бе извикал Мешанг насреща й. — Те само завиждат! Сватбата ще се състои и тази вечер ще го приемем на вечеря.

«Може би ще го приема, а може би не» — помисли си тя, кипнала от гняв. — Може би вечерята няма да бъде такава, каквато очакват.“

Огледа се отново, за да се ориентира, коленете й се подгъваха. Отиваше в апартамента на неговия приятел, недалеч от тук. Там щеше да намери тайния ключ в нишата долу и да влезе, да погледне под килима в спалнята и да вдигне дъската, както го бе видяла да прави. После да извади пистолета и гранатата. Благодареше на Бога за чадора — с него можеше да скрие и тях, и себе си, после щеше внимателно да постави дъската и килима на мястото им и да се върне вкъщи. Вече почти се задушаваше от вълнение. „Ибрахим ще се гордее с мене: да вляза в битка за Бога, да се жертвам за Бога. Нали и той отиде на юг да се жертва в битка със злото по същия начин? Разбира се, че Бог ще му прости левичарските глупости.

Колко умно от негова страна да ми покаже как се маха предпазителят, как се зарежда пистолетът и се държи гранатата, как да дръпна халката и да я хвърля срещу враговете на исляма с викове «Бог е велик! Бог е велик…» После да се втурна срещу тях, да стрелям срещу тях и да се издигна в рая, ако мога тази вечер, най-късно утре, целият град гъмжи от слухове, че левичарите в Университета са започнали очаквания си бунт. Ние ще ги смажем, синът ми и аз, ще ги смажем, войници на Бога и Пророка, слава на името му, ще ги смажем! Бог е велик! Бог е велик… Просто дърпаш халката, броиш до четири и я хвърляш, помня точно всичко, което ми каза.“

 

 

Кувейт, хеликоптерната площадка на хотел „Месали“: 5,35 следобед.

 

Макайвър и Петикин наблюдаваха двамата мъже от имиграционната служба и митницата: единият проверяваше безразлично документите на хеликоптера, другият оглеждаше кабината. Засега проверките им бяха продължителни, но повърхностни. Бяха събрали всички паспорти и документи, но само хвърлиха поглед върху тях и попитаха Макайвър за мнението му относно сегашното положение в Иран. Все още не бяха попитали направо откъде идват хеликоптерите. „Сигурно всеки момент ще попитат“ — мислеха си Макайвър и Петикин и чакаха с присвити стомаси.

Макайвър си бе помислил да остави Вазари да се крие, но реши да не поема такъв риск.

— Съжалявам, сержант, ще трябва да рискуваш.

— Кой е той? — попита веднага мъжът от имиграционната служба: страхът и външният вид на Вазари го издаваха веднага.

— Оператор на радиото и радара — отговори небрежно Макайвър.

Служителят се обърна и остави Вазари да се поти в тежкия, непромокаем найлонов гащеризон с наполовина вдигнат цип.

— Значи, капитане, смятате, че ще има преврат в Техеран, военен преврат?

— Не зная — отвърна Макайвър. — Слуховете са плъзнали като скакалци. Според английските вестници е възможно, много възможно, казват, освен това, че Иран е обхванат от някаква лудост, като терора по време на френската или руската революция, и след това. Мога ли да извикам механиците да проверят всичко, докато чакаме?

— Разбира се. — Служителят изчака, докато Макайвър даде нареждания, и после продължи: — Да се надяваме, че лудостта няма да се разпростре през Залива, а? Никой не иска неприятности от тази страна на Ислямския залив. — Той наблегна на последните две думи. Всички държави от Залива мразеха името Персийски залив. — Това е Ислямски залив, нали?

— Да, да, прав сте.

— Всички карти трябва да се променят. Заливът си е залив, ислямът си е ислям, не принадлежи само на сектата на шиитите.

Макайвър не каза нищо, предпазливостта и безпокойството му нарастваха. В Кувейт и в повечето от държавите в Залива имаше много шиити. Много. Обикновено това бяха бедните. Управляващите, шейховете, обикновено бяха сунити.

— Капитане! — повика го митническият служител, застанал до вратата на кабината. Еър и Вазари бяха получили нареждане да чакат на сянка, встрани от хеликоптерите, докато инспекцията приключи. Механиците се занимаваха с наземни проверки. — Носите ли някакви оръжия?

— Не, господине, само задължителния ракетен пистолет съгласно разпоредбите.

— Някаква контрабанда?

— Не. Само резервни части. — Все обичайните безкрайни въпроси, които ще бъдат повторени веднага след като ги допуснат на летището. Накрая служителят му благодари и му направи знак да се отдалечи. Мъжът от имиграционната служба се беше върнал в колата си с паспортите им. Радиопредавателят бе включен и Макайвър чуваше ясно наземния контрол. Видя как служителят се почеса замислено по брадата, после вдигна микрофона и заговори нещо на арабски. Това засили тревогата му. Джени седеше на сянка наблизо и той отиде при нея.

— Упорит е — прошепна тя. — Как върви?

— За Бога, ще ми се да ни пуснат вече — отговори раздразнено Макайвър. — Ще трябва да издържим още един час на летището и да пукна, ако знам какво да правя.

— Чарли каза ли…

— Капитане! — Служителят от имиграцията ги викаше с Петикин при колата. — Значи сте в транзитен полет, така ли?

— Да. До Ал Шаргаз. С ваше разрешение бихме тръгнали веднага — каза Макайвър. — Ще отидем до летището да попълним плана за полета и ще отлетим колкото се може по-бързо. Така добре ли е?

— Закъде казахте, че летите транзитно?

— Ал Шаргаз през Бахрейн за гориво. — На Макайвър му призляваше с всяка изминала минута. Всеки служител от летището би трябвало да знае, че трябва да дозаредят преди Бахрейн дори и без този вятър, а всички летища по пътя бяха саудитски, така че трябваше да попълни план за полет с кацане в Саудитска Арабия. В Бахрейн, Абу Даби и Ал Шаргаз бяха получили един и същи телекс. В Кувейт — също, и дори и да е бил скрит тук тайно от някой доброжелател, по каквато и да е причина, същото не би било вярно за саудитските летища. Макайвър забеляза как мъжът гледа буквите на иранската регистрация под прозорците на кабината. Бяха пристигнали с иранска регистрация, ще трябва да попълни план за полета и да замине със същите букви.

За тяхна изненада служителят бръкна в жабката на колата и извади пачка формуляри.

— Нареде… Ще приема полетния ви план тук и ще ви дам разрешение за директен полет до Бахрейн, така че можете да тръгнете веднага. Можете да ми платите съответната такса за кацането и ще ви подпечатам и паспортите. Няма да е необходимо да ходите до летището.

— Какво?

— Ще приема плана ви сега и можете да заминете направо оттук. Моля, попълнете го. — Той подаде формуляра на Макайвър. Наистина беше съответният формуляр. — Когато сте готов, подпишете го и ми го върнете. — В колата кръжаха няколко мухи, които го дразнеха, и той махна с ръка да ги отпъди. После вдигна микрофона на радиото, изчака многозначително, докато Макайвър и Петикин се отдалечат, и заговори нещо тихо.

Те отидоха и се опряха на камиона. Не можеха да повярват.

— Господи, Мак, мислиш ли, че знаят и просто ни пускат?

— Не знам какво да мисля. Да не губим време, Чарли. — Макайвър пъхна формуляра в ръцете му и каза по-раздразнено, отколкото искаше: Просто попълни плана, преди да е променил решението си: до Ал Шаргаз. Ако ни се случи авария на Джелет, това си е наш проблем. За Бога, действай и да се вдигаме колкото е възможно по-бързо.

— Разбира се. Веднага.

— Ти няма да управляваш, нали, Дънкан? — попита Джени.

— Не, Чарли ще управлява.

Петикин се замисли за момент и извади един ключ и парите си.

— Джени, това е ключът от стаята ми. Моля те, събери ми нещата, няма нищо важно, плати сметката и вземи следващия самолет, Бидъл ще ти осигури предимство.

— Ами паспорта и разрешителното ти? — попита тя.

— Винаги си ги нося. Умирам от страх да не ги загубя. Нося и една стодоларова банкнота — никога не знаеш кога ще ти потрябва бакшиш.

— Считай, че е направено. — Тя бутна тъмните очила на носа си и се усмихна на съпруга си. — А ти какво ще правиш, Дънкан?

Макайвър въздъхна дълбоко, без да се усети.

— Ще трябва да продължа, Джен. Не смея да остана тук — съмнявам се дали ще ми разрешат. Те ужасно се страхуват да не размътят нещата и искат да ни видят гърбовете. Очевидно е, нали — някой да е чувал за разрешение, издавано на плажа? Ние сме една проклета неприятност и заплаха за държавата. Разбира се, че е така. Това е истината! Направи както казва Чарли, Джен. Ще заредим на Джелет, там ще сменим регистрациите и да се надяваме на най-доброто. — Носиш ли шаблоните, Чарли?

— Четки, боя, всичко — отвърна Петикин, без да спре попълването на формулярите. — Ами Вазари?

— Той е член на екипажа, докато някой не повдигне въпроса. Запиши го като радиооператор. Това не е лъжа. Ако в Бахрейн не е проблем, то в Ал Шаргаз със сигурност ще бъде. Може би Анди ще измисли нещо.

— Добре. Член на екипажа. Значи това е.

— Добре. Джен, оттук до Джелет е лесно, до Бахрейн — също, и до Ал Шаргаз. Времето е хубаво, ще има луна, така че един нощен полет ще бъде чудесен.

— Направи както казва Чарли. Ще стигнеш там навреме, за да ни посрещнеш.

— Ако тръгвате веднага, ще ви трябва храна и няколко бутилки вода — рече тя. — Можем да вземем оттук. Аз ще взема, Чарли. Ела с мене, Дънкан, имаш нужда от едно питие.

— Налей ми едно в Ал Шаргаз, Джен.

— Непременно. Но ще ти налея едно и сега. Ти няма да управляваш, а имаш нужда, а и аз имам нужда от едно. — Тя отиде при служителя от имиграционната служба, за да вземе разрешение да купи сандвичи и да се обади по телефона.

— Ще се върна след секунда, Чарли. — Макайвър я последва във фоайето на хотела и отиде направо в тоалетната. Повърна и му беше необходимо доста време, за да се съвземе. Когато излезе, тя тъкмо приключваше телефонния разговор.

— Сандвичите ще дойдат всеки момент, питието ти е готово и поръчах телефонен разговор с Анди. — Тя го поведе към една масичка на разкошната тераса на бара. Очакваха ги три леденостудени чаши „Перие“ с резенчета лимон и двойно уиски без лед, точно както го обичаше. Той изпи първото „Перие“ на един дъх.

— Господи, имах нужда от такова нещо… — Погледна към уискито, но не го докосна. Отпи замислено от втората чаша минерална вода и погледна към нея. Когато бе изпил вече половината, каза: — Джен, мисля, че бих желал да дойдеш с мене.

Тя се изненада. После отвърна:

— Благодаря ти, Дънкан. И аз бих искала. Да, да, ще дойда.

— Ти така или иначе би дошла. — Бръчките по лицето му се свиха. — Нали?

Тя вдигна леко рамене, погледът й падна върху уискито.

— Ти няма да управляваш, Дънкан. Уискито ще ти дойде добре. Ще ти успокои стомаха.

— Значи забеляза, а?

— Забелязах само, че си много уморен. По-уморен от всякога, но се справи чудесно, свърши страхотна работа и трябва да си починеш. Ти… сигурно си си взимал хапчетата и всички останали боклуци?

— А, да, но скоро ще ми трябва нова опаковка. Няма проблеми, но няколко пъти се почувствувах много гадно. Сега съм добре, Джен. Добре — добави той в отговор на внезапното й безпокойство.

Тя знаеше, че не бива да настоява. Вече беше поканена и можеше да се поотпусне. Откакто бе кацнал, го наблюдаваше много внимателно и тревогата й нарастваше. Поръча и аспирин със сандвичите, в чантата имаше „Веганин“ и тайния комплект, който й беше дал доктор Нът.

— Как се почувствува, когато летя отново? Ама наистина?

— От Техеран до Ковис беше страхотно, останалата част не беше толкова добре. Последният етап изобщо не беше добре. — Мисълта за преследващите го изтребители и многократната близост на катастрофата го накараха отново да усети вкуса на жлъчка в устата си. „Не мисли за това — заповяда си той, — това свърши! «Вихрушка» почти свърши, Ерики и Азадех са в безопасност, но Дюбоа и Фоулър? Какво, по дяволите, става с тях? Ами Том? Идваше ми направо да го удуша. Горкият нещастник!“

— Добре ли си, Дънкан?

— А, да, чудесно съм. Просто съм уморен — последните две седмици бяха доста напрегнати.

— Ами Том? Какво ще кажеш на Анди?

— Тъкмо си мислех за него. Ще трябва да му разкажа всичко.

— Това е страшен проблем за „Вихрушка“, нали?

— Той… той е сам, Джен. Може би ще успее да вземе Шаразад и да се измъкне. Ако го хванат… ще трябва да чакаме, за да видим какво ще стане, и да се надяваме — рече той. Но си мислеше: „Когато го хванат.“ Протегна ръка и я докосна, радваше се да бъде с нея, не искаше да я тревожи повече. „Толкова й е трудно. Мисли, че ще умра.“

— Моля да ме извините, сахиб, мемсахиб, поръчката ви е отнесена в хеликоптера — каза келнерът.

Макайвър му подаде кредитната карта и той се отдалечи.

— А какво ще правим със сметката ти в хотела? И на Чарли? Ще трябва да се погрижим за това, преди да тръгнем.

— О, обадих се на господин Бидъл, докато беше в тоалетната — рече тя. — Помолих го да се погрижи за сметките ни и багажа, и всичко останало, ако не се обадя до един час. Чантата ми е при мене, паспортът и… защо се усмихваш?

— Нищо… нищо, Джен.

— Беше просто в случай, че поискаш да дойда. Помислих си… — Тя загледа мехурчетата в чашата. Вдигна отново леко рамене, погледна го и се усмихна съвсем щастлива: — Толкова се радвам, че ме помоли да дойда, Дънкан. Благодаря ти.

 

 

В предградията на Ал Шаргаз: 6,01 вечерта.

 

Гавалан слезе от колата и изкачи пъргаво стъпалата към входната врата на вилата в марокански стил.

— Господин Гавалан!

— А, здравейте, госпожа Нюбъри! — Той се отклони от пътя си и пристъпи към жената, която засаждаше някакво цвете до пътеката за колите. — Градината ви изглежда чудесно.

— Благодаря. Забавно е и ме поддържа във форма — отвърна Анджела Нюбъри. Беше висока тридесетгодишна жена с аристократичен акцент. — Роджър е на терасата и ви очаква. — Тя изтри с опакото на ръката потта от челото си, изцапа се. — Как вървят нещата?

— Чудесно — отвърна той, без да спомене нищо за Локхарт. — Засега девет от десет.

— О, страхотно! Какво облекчение! Моите поздравления. Всички бяхме толкова загрижени. Чудесно, но, за Бога, не казвайте на Роджър, че съм ви питала, ще припадне. Никой не бива да знае!

Той отвърна на усмивката й и заобиколи къщата през прекрасните градини. Терасата бе разположена между дървета и цветни лехи, на нея имаше столове, маси, малък бар и телефон. Гавалан видя изражението на Роджър Нюбъри и радостта му помръкна.

— Какво има?

— Ти и твоята „Вихрушка“. Казах ясно, че това е необмислено. Как върви?

— Току-що научих, че двамата от Ковис са пристигнали в безопасност в Кувейт и са получили разрешение да излетят за Бахрейн без проблеми, така че стават девет от десет, ако броим и Ерики в Табриз. Дюбоа и Фоулър още не са се обадили, но се надяваме. Е, какъв е проблемът, Роджър?

— Страшно много ще имаме да плащаме из целия Залив. Техеран пищи на умряло, а всичките ни офиси са вдигнати по тревога. Шефът и вашият предан Роджър Нюбъри, ескуайър, са любезно поканени в седем и тридесет да обяснят на господин министъра на външните работи защо изведнъж тук има такъв приток на хеликоптери, въпреки че са с британска регистрация, и колко дълго възнамеряват да останат. — Нюбъри, строен мъж с пясъчноруса коса, сини очи и дълъг нос, очевидно беше много раздразнен. — Радвам се, че са девет от десет. Искаш ли нещо за пиене?

— Да, благодаря. Малко скоч със сода.

Нюбъри се зае да приготви питието.

— С шефа ще се радваме да узнаем какво ще ни предложиш да кажем.

Гавалан се замисли за момент.

— Хеликоптерите ще напуснат веднага щом успеем да ги натоварим.

— И кога ще е това? — Нюбъри му подаде чашата.

— Благодаря. Обещаха ни самолетите до осемнадесет часа в неделя. Ще работим цяла нощ и ще ги експедираме до понеделник сутринта.

— Не може ли по-рано? — Нюбъри беше шокиран.

— Беше поръчано за утре, но ме извозиха. Защо?

— Защото, стари приятелю, преди няколко минути изтече информация от приятелски, много сериозен източник на високо равнище, че ако хеликоптерите не бъдат прибрани преди залез-слънце утре, може да бъдат задържани.

Сега вече и Гавалан беше шокиран.

— Това не е възможно, не може да стане!

— Предлагам ти да бъдеш разумен и да го направиш възможно. Изпрати ги да отлетят за Оман или Дубай, или където и да е.

— Ако направим това… ако го направим, ще затънем още повече.

— Мисля, че повече не можете да затънете, старче.

— Според „източника“ утре след залез-слънце ще сте затънали до гуша. — Нюбъри въртеше питието си — лимонов коктейл. „Да върви всичко по дяволите — мислеше си той. — Независимо, че сме задължени да помагаме на важните търговски интереси, та да се спаси каквото може от иранската катастрофа, не бива да забравяме нито дългосрочната, нито краткосрочната перспектива. Не можем да излагаме на риск правителството на Нейно величество. Освен това ми съсипаха уикенда, би трябвало да си пия коктейла от водка и джин с Анджела, а стоя тука и сърбам тая помия.“ — Ще трябва да ги преместите.

— Не можете ли да го отложите с четиридесет и осем часа, да обясните, че корабите са поръчани, но ще стане в неделя?

— Не бих посмял дори да го предложа, Анди. Това ще означава да признаем, че сме виновни.

— Можете ли да ни издействувате транзитно разрешение за четиридесет и осем часа за Оман?

— Ще попитам шефа, но няма да разберем нищо до утре — намръщи се Нюбъри. — Вече е твърде късно, а и съм убеден, че искането ще бъде отхвърлено, и съвсем правилно. Доста сме обвързани с Иран, в края на краищата нали Иран помогна за укротяването на комунистическите бунтовници, подкрепяни от Йемен. Съмняваме се, че биха се съгласили да обидят един такъв добър приятел, колкото и да са недоволни от сегашната линия на фундаменталистите.

На Гавалан му призля.

— По-добре да видя дали мога да изтегля самолетите по-рано или да потърся алтернативи. Бих казал, че шансът ми е едно на петдесет. — Той допи питието си и стана. — Извинявай за неприятностите.

Нюбъри също стана.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна повече — каза той, и наистина съжаляваше. — Дръжте ме в течение, а и аз ще ви информирам своевременно.

— Разбира се. Момент, нали каза, че можете да изпратите съобщение до капитан Йоконен в Табриз?

— Със сигурност ще опитам. Какво да бъде?

— Просто от мое име, че трябва да, ъ-ъ, да тръгне колкото е възможно по-бързо, по най-късия път. Подпишете го: GHPLX, Гавалан.

Нюбъри записа, без да каже нищо.

— GHPLX?

— Да. — Гавалан бе сигурен, че Ерики ще разбере, че това е новата му британска регистрация. — Той не знае за, м-м, последните събития, така че, ако вашите хора могат да го информират насаме за причината да бърза, ще бъда много, много благодарен. Благодаря ти за помощта.

— Във ваш интерес е, а и в негов, да замине колкото е възможно по-бързо, със или без хеликоптера. С нищо не можем да му помогнем. Съжалявам, но такава е истината. — Нюбъри продължаваше да си играе с чашата. — Сега той представлява много голяма опасност за вас, нали така?

— Не мисля. Той е под протекцията на новия хан, неговия шурей. В по-голяма безопасност не би могъл да бъде — отговори Гавалан. Какво ли би казал Нюбъри, ако знаеше за Том Локхарт? — Ерики ще се оправи. Той ще разбере. Благодаря ти още веднъж.