Джеймс Клавел
Вихрушка (4)

4

Въздушната база в Ковис: 3,32 сутринта.

 

Предвождана от моллата Хусаин Ковиси, крещящата тълпа напираше към открития, облян в светлина портал и бодливата мрежа на оградата около огромната база. Нощта беше тъмна, много студена, всичко беше потънало в сняг. Бяха три-четири хиляди, повечето младежи, някои въоръжени, в първите редици няколко млади жени в чадори прибавяха своите викове към общата врява: „Бог е велик… Бог е велик…“. Оттатък портала, обърнати към тълпата, се бяха разпръснали взводове изнервени войници от охраната с готови пушки, имаше и резерви, всички офицери бяха с револвери. Два танка „Центурион“ чакаха по средата на пътя, готови за бой, двигателите им ръмжаха, командирът на лагера и няколко офицери стояха наблизо. Зад тях имаше камиони, натъпкани с още войници, фаровете им осветяваха портала и оградата — на един войник се падаха по двадесет-тридесет души. Зад камионите бяха хангарите, сградите на базата, казармите и офицерският стол, навсякъде налитаха купища нетърпеливи хора от обслужващия персонал, всички облечени набързо, тъй като тълпата беше пристигнала едва преди половин час с искания базата да им се предаде в името на аятолах Хомейни.

Командуващият лагера отново заговори по високоговорителя.

— Разпръснете се веднага! — Гласът му беше суров и заплашителен, но ревът на тълпата го надвика: „Аллах-ул акбар…“

Нощта беше облачна, дори южните склонове на покритите със сняг планини Загрос, издигащи се над базата, не се виждаха. Базата беше основната главна квартира на С-Г в Южен Иран, както и място на домуване за две ескадрили на Иранските военновъздушни сили със самолети F4, а от въвеждането на военното положение — и на бригада „Центуриони“. Зад оградата, на изток, на стотици акри се простираше гигантската рафинерия, високите комини бълваха пушек и огън в нощта — газът изгаряше във въздуха. Въпреки че целият завод беше в стачка и бе затворен, отделни райони от него бяха осветени: там беше основният състав от европейци и иранци, допуснати от стачния комитет, за да поддържат в безопасност рафинерията, подхранващите тръбопроводи и резервоарите.

— Бог е велик… — извика Хусаин отново, тълпата веднага поде вика и той отново влезе в главите и сърцата на войниците. Един от тях — стоеше на първия ред — беше Али Беведан, новобранец като всички останали, млад като всички останали, до неотдавна селянин като всички останали и като другите, извън оградата. „Аз съм на страната на Бога и съм готов да стана мъченик за Вярата и Пророка, да бъде благословено името му! — мислеше си той. — О, Боже, позволи ми да стана мъченик и да отида направо в рая, както е обещано на правоверните. Позволи ми да пролея кръвта си за исляма и Хомейни, а не да защитавам злите слуги на шаха!“

Живите слова на Хомейни пулсираха в ушите му, слова от касетата, която техният молла им беше пуснал в джамията преди два дни: „… Войници, присъединете се към братята и сестрите си в Божието дело, бягайте от казармите с оръжието си, не се подчинявайте на незаконните заповеди на генералите, свалете незаконното правителство! Служете на Божието дело, Бог е велик…“

Сърцето му заби по-силно, той пак чуваше гласа, плътния, дълбок селски глас на водача на водачите, който правеше всичко ясно: „Бог е велик, Бог е велик…“

Младият мъж не разбра, че вече вика с тълпата, че очите му са приковани към неговия молла, който беше оттатък портала, откъм страната на Бога, навън, водейки тези, които наричаше сестри и братя, които се бяха вкопчили във вратите и се опитваха да ги разрушат. Войниците се раздвижиха още по-нервно, гледаха го втрещено, без да смеят да кажат нищо, хвалебствията проникваха и в техните глави и сърца. Мнозина от вътрешната страна на оградата искаха да отворят вратата. Мнозина биха го направили, ако не бяха офицерите и сержантите им и неизбежните наказания, даже смърт — а всички знаеха, че тя ще е наградата за бунта.

„На страната на Бога, отвън…“

Мозъкът на младия мъж сякаш избухна заедно със словата и той не чу, че сержантът го вика, нито пък го видя, виждаше само вратата, затворена пред правоверните. Хвърли пушката си и се втурна към портала — той беше на около петдесет метра по-нататък. За секунди настъпи страхотна тишина, всички очи — на тези отвътре и на тези отвън, се бяха втренчили в него.

Полковник Мохамед Пешади, командуващият лагера, стоеше до танка си. Беше строен мъж със сивееща коса, с безупречна униформа. Гледаше как младежът вика: „Аллах-ул акбаррр…“ — чуваше се само неговият глас.

Когато новобранецът беше само на пет метра от оградата, полковникът направи знак на старшия сержант до себе си и заповяда тихо:

— Убий го.

Бойният вик на младежа, който сега блъскаше решетките, отекваше в ушите на сержанта. С рязко движение той издърпа пушката от стоящия най-близо войник, вдигна я, наведе се за момент към танка, прицели се в тила на младия мъж и натисна спусъка. Видя как лицето му избухна и струйки кръв и мозък изпръскаха хората зад вратата. После тялото се отпусна и грозно увисна на телената мрежа.

За момент настъпи още по-дълбока тишина. После, като един, начело с Хусаин, тълпата се втурна напред — сган от викащи, безчувствени, безмозъчни същества. Тези в предните редици дърпаха мрежите, без да обръщат внимание на бодлите, които разкъсваха ръцете им. Отзад другите ги бутаха. Започнаха да се катерят по оградата.

Затрака картечница. Полковникът смушка офицера, който седеше в танка.

Изведнъж от дулото на осемдесетмилиметровото оръдие, насочено точно над главите на тълпата, избухна пламък. Зарядът беше халосен, но внезапността на експлозията накара атакуващите да се разбягат от вратите в паника, половин дузина войници хвърлиха пушките си, също толкова шокирани, неколцина побягнаха, невъоръжените зяпачи се разпръснаха ужасени. Вторият танк стреля по-близо до земята, огънят лумна по-ниско.

Тълпата се разцепи. Мъже и жени се разбягаха от вратите и оградата, запищяха стъпкани хора. Първият танк отново стреля, отново лумнаха пламъци и земята пак се разтресе от детонацията. Тълпата се втурна да бяга още по-бързо. Пред вратите остана само моллата Хусаин. Олюля се като пиян, заслепен и оглушен, после ръцете му се хванаха за скобите на вратата и той увисна на нея. Веднага, инстинктивно, няколко души хукнаха към него, за да му помогнат — войници, сержанти, дори един офицер.

— Стой! — изрева полковник Пешади, дръпна микрофона и го включи на максимална мощност. Гласът му проряза нощта. — Всички войници да останат по местата си! Сложете предпазителите! СЛОЖЕТЕ ПРЕДПАЗИТЕЛИТЕ! Всички офицери и сержанти да поемат хората си! Сержант, елате с мен!

Все още в шок, сержантът тръгна в крак до командира си, който се запъти към портала. По земята лежаха тридесет-четиридесет души, стъпкани от тълпата. Бунтовници бяха спрели на стотина метра, започваха да се престрояват. Някои от по-буйните започнаха да нападат. Напрежението нарастваше.

— СПРЕТЕ! ВСИЧКИ ДА СТОЯТ МИРНО!

Този път командата беше изпълнена. Веднага. Той чувствуваше потта по гърба си, сърцето му лудо биеше в гърдите. Хвърли поглед към увисналия на мрежата труп, дори малко му завидя — та нали младежът стана мъченик с името на Бога на уста и сега вече сигурно е в рая? После заповяда строго в микрофона:

— Вие тримата… да, вие тримата, помогнете на моллата. ВЕДНАГА! — Мъжете от другата страна на оградата тутакси се спуснаха да изпълнят заповедта.

Той вдигна пръст към двама войници. — Ти! Отвори вратата! Ти! Вземи тялото!

Отново му се подчиниха моментално. Няколко души зад гърба му се размърдаха и той изрева:

— Казах да СТОИТЕ МИРНО! СЛЕДВАЩИЯТ, КОЙТО МРЪДНЕ БЕЗ МОЯ ЗАПОВЕД, ЩЕ БЪДЕ УБИТ! — Всички замръзнаха. Всички до един.

Пешади изчака за момент, почти предизвиквайки някой да помръдне. Никой не го направи. После погледна назад към Хусаин, когото познаваше много добре.

— Молла — каза Пешади тихо. — Добре ли сте? — Пристъпи към него. Вратата беше отворена. На няколко метра от нея чакаха тримата селяни, вкаменени.

Главата на Хусаин се пръскаше от болка, ушите го боляха ужасно. Но той можеше да чува и да вижда и макар че ръцете му бяха окървавени от бодлите, знаеше, че е жив и още не е мъченик, както бе очаквал и се бе молил.

— Искам… — изрече той едва чуто, — искам тази… тази база в името на Хомейни.

— Ще дойдете в канцеларията ми веднага — прекъсна го полковникът, гласът и лицето му бяха сурови. — Вие тримата също, за свидетели. Ще разговаряме, молла, аз ще ви изслушам, после вие мен.

Той отново включи високоговорителя и обясни какво ще направят. Гласът му стана още по-суров, думите му отекваха, разцепвайки нощта.

— Той и аз ще разговаряме. Ще разговаряме мирно, а после моллата ще се върне в джамията и вие всички ще се върнете вкъщи, за да се молите. Вратите ще останат отворени. Те ще бъдат охранявани от моите войници и от моите танкове и — кълна се в Бога и Пророка, да бъде благословено името му — ако някой пристъпи през прага на тези врати или прескочи оградата неканен, моите войници ще го убият. Ако двадесет или повече от вас нападнат базата, ще поведа танковете си към селата ви и ще ги изгоря заедно с вас самите! Да живее шахът!

Той се обърна на пети и измарширува назад, моллата и тримата селяни бавно го последваха. Никой друг не се помръдна.

А на верандата на офицерския стол капитан Конроу Старк, ръководителят на контингента на С-Г, въздъхна и прошепна с огромно възхищение:

— Боже Господи! — Всъщност не се възхищаваше конкретно на никого.

 

 

5,21 сутринта.

 

Старк стоеше до прозореца на офицерския стол и наблюдаваше сградата на главното командване на Пешади отсреща. Моллата още не беше излязъл. В официалната зала на офицерския стол беше много студено. Фреди Еър потъна по-дълбоко в креслото си, загърна пилотското си яке по-плътно и погледна високия тексасец, който се люлееше на пети.

— За какво мислиш? — попита той уморено, потискайки прозявката си.

— Мисля за това, че след около час ще се зазори, стари приятелю — отвърна Старк разсеяни.

Той също беше облечен в такова яке и носеше топли пилотски ботуши. Двамата пилоти бяха до ъгловия прозорец на втория етаж, от който се виждаше по-голямата част от базата. В стаята имаше още дузина старши ирански офицери — беше им наредено да бъдат на разположение. Повечето спяха във фотьойлите, сгушени в якетата или в шинелите си — отоплението по цялата база беше спряно от седмици, за да се икономиса гориво. Няколко уморени дневални, също с шинели, чистеха последните остатъци от празненството, което нападението на тълпата беше прекъснало.

— Чувствувам се като изстискан. А ти?

— Още не, но не знам как става тоя номер да имам дежурства само в такива дни и по празниците, Фреди.

— Това е привилегия на Безстрашния водач, приятелю — отвърна Еър. Той беше заместник-командир на контингента на С-Г, бивш военен летец, мъж с приятна външност. Беше на двадесет и осем години, с пъстри сини очи и говореше като оксфордски възпитаник. — Дава добър пример на войниците.

Старк погледна към отворения портал. Нямаше никаква промяна. Охраната си стоеше там. Отвън все още чакаха петстотин души от селата, сгушили се накуп, за да се топлят. Той отново насочи погледа си към сградата на щаба. И там никаква промяна. Лампите на горния етаж, където беше канцеларията на Пешади, светеха.

— Бих дал месечната си заплата да покибича там, Фреди.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— Да чуя разговора между Пешади и моллата.

— О! — Еър също погледна към щаба. — Знаеш ли, мислех си, че е дошъл краят, когато тези мръсни копелдаци започнаха да се катерят по оградата. Проклятие! Бях вече готов да яхна бракмата, да натисна лоста и да кажа сбогом на Кубилай хан и монголските му орди! — Фреди се изсмя тихо, представяйки си как щеше да хукне към своя 212. — Разбира се — добави той сухо, — щях да те изчакам, Дюк. Той използува прякора на Старк, който беше тексасец като Джон Уейн, със същото телосложение и също толкова красив.

Старк се засмя.

— Благодаря ти, приятелю. Да ти призная, ако ни бяха нападнали, сигурно щях да те изпреваря.

Сините му очи се присвиха от усмивката, акцентът му беше едва доловим. Той се обърна към прозореца, скривайки загрижеността си. Това беше третият сблъсък на базата с тълпите, винаги водени от молла, всеки следващ по-опасен от предишния. И ето, дойде първата преднамерена смърт. Сега какво? Тази смърт ще поведе след себе си и друга, и още много други. Ако не беше полковник Пешади, кой знае колко щяха да тръгнат към портала и щяха да бъдат застреляни, и сега навсякъде щяха да лежат трупове. „О, Пешади спечели — този път. Но скоро няма да може, не и ако не спре моллата. Но за да спре Хусаин, той трябва да го убие — не може да го прибере в затвора, тълпите ще се разбеснеят. Ако го убие, пак ще се разбеснеят; ако го изпрати в изгнание, пак ще се разбеснеят, така че той участвува в игра, в която винаги е губещ. Какво да правя? Не знам.“

Старк огледа стаята. Иранските офицери не изглеждаха разтревожени. Той познаваше повечето по физиономия и нито един отблизо. Въпреки че С-Г споделяше базата с тях, откакто беше построена преди осем години, хората му нямаха нищо общо с военния или въздушния персонал. Откакто беше станал главен пилот миналата година, той се беше опитал да разшири връзките на С-Г с останалата част от базата, но без успех. Иранците предпочитаха собствената си компания.

„Това също е нормално — помисли си Старк. — Тази страна си е тяхна. Но те я разрушават и ние сме въвлечени във всичко това, а сега и Мануела е тук.“ Той беше извънредно щастлив да види жена си, която пристигна преди пет дни с хеликоптер — Макайвър не я бе пуснал по пътищата, — но и малко ядосан, че се бе уредила за единствения полет на „Бритиш Еъруейс“ до Техеран.

— По дяволите, Мануела, тук е опасно!

— Не повече, отколкото в Техеран, мили. Иншаллах — каза тя с ослепителна усмивка.

— Но как убеди Мак да те пусне да дойдеш дотук?

— Просто му се усмихнах, скъпи, и му обещах да се кача на първия възможен полет за Англия. Я по-добре да си лягаме!

Той се усмихна и се размечта. Това беше третият му двегодишен престой в Иран и единадесетата му година в С-Г. Единадесет хубави години! Първо Абърдийн и Северно море, после Иран, Дубай и Ал Шаргаз, точно отвъд Залива, после отново Иран, където възнамеряваше да остане. Най-хубавите му години бяха тук. Но всичко свърши. Иран се промени от седемдесет и трета, когато шахът вдигна четирикратно цените на нефта — от един долар на почти четири. Беше като преди и след новата ера. Преди иранците бяха приятелски настроени и им помагаха, с тях се живееше добре и се работеше добре. А сега? Ставаха все по-арогантни, все повече се надуваха от постоянно внушаваното от шаха послание за „наследственото превъзходство на иранците“ — били съществували като държава повече от три хиляди години и до двадесет години щели да станат световният лидер, това било тяхно свещено право. Иран щял да бъде петата индустриална сила на земята, единственият пазител на основните кръстопътища между Изтока и Запада, с най-добрата армия, най-добрата флота, най-добрите въздушни сили, с повече танкове, хеликоптери, хладилници, фабрики, телефони, пътища, училища, банки и предприятия от който и да било друг народ тук, в центъра на земята. И на основата на всичко това останалият свят щял да се вслушва внимателно в политиката им, а Иран под ръководството на шаха щял да бъде истинският арбитър между Изтока и Запада, истинският извор на цялата мъдрост — неговата шахска мъдрост.

Старк въздъхна. С годините беше прозрял посланието ясно и точно, но все пак благославяше Мануела за това, че се беше съгласила да се впуснат в иранския начин на живот, да изучават фарси, да пътуват навсякъде и да разглеждат всичко — нови възгледи, вкусове и аромати, да научат всичко за персийските килими и хайвера, вината и легендите, да създадат приятелства. Те не се затвориха в своя собствен начин на живот като много от чуждестранните пилоти и инженери, които предпочитаха да оставят семействата си у дома, да работят, по два месеца тук, да пестят пари и да чакат отпуските си за вкъщи — където и да бе домът им.

— Отсега нататък нашият дом е тук — беше казала тя. — Тук ще бъдем аз и децата — беше добавила с онова тръскане на главата, което той харесваше толкова много, както тъмната й коса и емоционалността на испанската й кръв.

— Какви деца? Ние нямаме деца и не можем да си ги позволим още с това, което изкарвам.

Старк се усмихна. Това беше точно след като се ожениха, преди десет години. Той се беше върнал в Тексас, за да се ожени за нея, веднага щом мястото му в С-Г беше потвърдено. Вече имаха три деца, две момчета и едно момиче, и той можеше да издържа всички, точно така. А сега? Какво ще стане сега? Работата му тук бе застрашена, повечето от иранските им приятели бяха заминали; там, където имаше изобилие, сега имаше празни магазини — и страх там, където трябваше да има само веселие.

„Проклет да е Хомейни и тези противни молли — помисли си той. — Те объркаха един чудесен начин на живот и едно прекрасно място. Бих искал Мануела да вземе децата, да напусне Лондон и да се върне у дома, в Лубок, докато положението в Иран се стабилизира.“ Лубок беше малко провинциално градче в Панхендъл, Тексас, където баща му все още се грижеше за семейното ранчо. Петстотин акра земя, няколко крави, малко коне, малко земеделие — достатъчно, за да преживява семейството. „Бих искал вече да е там, но тогава нямаше да има поща със седмици, а и телефоните не работят. Проклет да е Хомейни, че я изплаши така с речите си — чудно какво ще каже на Бог и какво ще му каже Бог, когато се срещнат рано или късно.“

Той се протегна, после седна във фотьойла си. Видя, че Еър го гледа, очите му бяха премрежени.

— Ама ти наистина издържа цял ден.

— Беше ми свободен ден, тоест един от двата ми свободни дни, и не бях планирал тази тълпа. Всъщност мислех да се напия до забрава, липсва ми най-добрата ми половинка, благословена да е, но както и да е, Хогманей е важна за нас шотландците и…

— Хогманей беше на Нова година, а днес е десети февруари, пък и ти си толкова шотландец, колкото и аз.

— Дюк, ние, Еърови, сме древен клан и аз мога да свиря на гайда, приятелче. — Еър мощно се прозя. — Господи, колко съм уморен. — Той потъна по-дълбоко в креслото си, помъчи се да се настани по-удобно, после погледна през прозореца. Изведнъж умората го напусна. Един ирански офицер излезе бързо от щаба и се насочи към столовата. Беше майор Чангиз, адютантът на базата.

Когато влезе при тях, лицето му беше изопнато.

— Всички офицери да докладват на командуващия в седем часа — нареди той на фарси. — Всички офицери. Ще има преглед на целия военен и военновъздушен персонал в осем часа на плаца. Всеки отсъстващ, всеки — натърти той — освен по медицински причини, предварително одобрени от мен, може да очаква незабавно и сурово наказание. — Очите му обиколиха стаята и се спряха на Старк. — Моля, последвайте ме, капитане.

Сърцето на Старк подскочи.

— Защо, майоре? — попита той на фарси.

— Командуващият ви вика.

— За какво?

Майорът вдигна рамене и излезе.

— Не е лошо да предупредиш всички момчета, Мануела също. А? — тихо каза Старк на Еър.

— Дадено — отвърна Еър, после прошепна: — Божичко!

Докато минаваше през улицата и се качваше по стълбите, Старк чувствуваше с гърба си наблюдаващите го очи. „Благодаря на Бога, че съм цивилен и работя в британска компания, а не в американската армия“ — каза си той. После промърмори:

— По дяволите…

Спомни си за годините, когато бе заврян във Виетнам, съвсем в началото, когато в тази страна нямаше американски войски, само „няколко съветници“. „Глупости!“ И онзи безмозъчен капитан Ритман, който ни караше непрекъснато да чистим оръжието си като луди и който заповяда всички хеликоптери в базата — базата ни беше в джунглата, на милиони мили отвсякъде, за Бога — да се боядисат в яркочервено, бяло, със сини звезди и райета: „Да, по дяволите, целите! Нека тия жълтите да знаят кои сме ние и да не могат да си стигнат задниците чак до Русия.“ Виетконговците ни виждаха от сто километра и ме свалиха веднага. Загубихме три машини с екипажите им, преди да преместят онова копеле в Сайгон, да го повишат и да го направят началник. Хич не е чудно, че загубихме тая проклета война.

Старк отвори вратата на щаба и се качи по стълбите, мина покрай вцепенените селяни, изгонени в коридора, влезе в стаята на командуващия лагера и учтиво поздрави на английски:

— Добро утро, полковник.

— Добро утро, капитан Старк. — Пешади заговори на фарси. — Запознайте се с молла Хусаин Ковиси.

— Мир вам — каза Старк също на фарси. Забеляза петната от кръвта на умрелия младеж, оцапали белия тюрбан и черната роба на моллата.

— Мир вам.

Старк протегна ръка, за да се здрависа, както беше прието, и в същия момент забеляза раздраните от бодливата тел, със засъхнала по тях кръв длани на мъжа. Внимателно пое ръката му, но въпреки това видя как по лицето на моллата преминава болка.

— Извинете — каза той на английски.

Моллата го погледна в очите с омраза.

— Викали сте ме, полковник.

— Да. Моля, седнете. — Пешади посочи празния стол срещу бюрото си.

Канцеларията беше спартанска, педантично чиста. Фотографията на шаха и Фарах, неговата съпруга, в дворцово облекло беше единствената украса на стената. Моллата седеше с гръб към нея. Старк зае стола срещу двамата мъже.

Пешади запали нова цигара и видя неодобрителния поглед на Хусаин да пада върху цигарата, а после да се насочва към лицето му. Отвърна му със също такъв поглед. Пушенето беше забранено от Корана — според някои тълкувания. Бяха спорили по този въпрос почти час. После каза, за да приключат:

— Пушенето не е забранено в Иран, поне засега. Аз съм войник. Заклел съм се да се подчинявам на заповедите. Иран…

— Даже и на незаконните запо…

— Повтарям: заповедите на Негово императорско величество шахиншах Мохамад Пахлави или на неговия представител, министър-председателя Бахтияр, са все още законни според законите на Иран. Иран още не е ислямска държава. Поне засега. Когато стане, аз ще се подчинявам на заповедите на онзи, който управлява ислямската държава.

— Ще се подчините на имам Хомейни?

— Ако аятолах Хомейни стане наш законен властелин, разбира се. — Полковникът беше кимнал в потвърждение, но си мислеше: „Преди да дойде този ден, ще се пролее много кръв.“ — А вие, ако ме изберат за ръководител на ислямската държава, вие ще ми се подчинявате ли?

Хусаин не се усмихна.

— Ръководител на ислямската държава ще бъде имамът, Вихърът на Бога, а след него друг аятолах, после друг.

И сега ледените, нищо необещаващи очи го гледаха и Пешади искаше да смачка този молла, да вдигне танковете си и да премаже всеки, който не се подчинява на заповедите на шахиншаха, дадения им от Бога властелин.

„Да — мислеше си той, — дадения ни от Бога водач, който като баща си застана срещу вас, моллите, и срещу жаждата ви за власт, който изкорени архаичния ви догматизъм, извади Иран от мрачното средновековие и го поведе към истинско величие, който принуди ОПЕК да се противопостави на огромната мощ на чуждите нефтени компании, който изтласка руснаците от Азербайджан след Втората световна война и притисна дори и тях до стената, та да лижат ръцете му като помияри.

В името на Аллаха и неговия Пророк — каза си той вбесен, гледайки Хусаин в лицето, — не мога да разбера защо развратните молли не признаят истината за този изкуфял старец Хомейни, който крещи лъжи от смъртния си одър, защо не искат да признаят, че Съветите го спонсорират, подпомагат го и го защитават, за да подклаждат недоволството на селяните, да разрушат Иран и да го превърнат в съветски протекторат?

Имаме нужда само от една-единствена заповед: «Потушете незабавно бунтовете!»

С тази заповед, кълна се в Бога, само за три дни ще направя Ковис и околностите му спокойно, мирно и процъфтяващо място, ще върна моллите в джамиите, където им е мястото, а правоверните ще се молят по пет пъти на ден. Само за месец въоръжените сили ще превърнат Иран в това, което беше миналата година, и проблемът Хомейни ще бъде решен завинаги. Броени минути след тази заповед ще съм го арестувал, публично ще избръсна половината от брадата му, ще го съблека гол и ще го преведа по улиците в кола, пълна с тор. Ще покажа на хората какво представлява той: съсипан, съкрушен старец. Опозори го — и всички хора ще отвърнат лицата и ушите си от него. Тогава обвинители ще станат аятоласите, които обожават живота и любовта, властта и земята, и говоренето, обвинители ще станат моллите и търговците, и народът и всички заедно ще го унищожат.

Толкова е просто да се справиш с Хомейни или който и да е молла — за Бога, ако зависеше от мен, щях да го довлека от Франция преди месеци.“

Той пушеше цигарата си и се стараеше лицето и очите му да не издават мислите му.

— Е, молла, капитан Старк е тук. — После добави, сякаш беше нещо маловажно: — Можете да говорите и на фарси, и на английски, както желаете — той говори свободно фарси, така както ти говориш английски.

Моллата се обърна към Старк.

— Значи вие сте от ЦРУ? — Английският му беше с американски акцент;

— Не — отвърна Старк и веднага застана нащрек. — Учили сте в Щатите?

— Да, бях студент там — каза Хусаин. После, поради болката и умората, самообладанието му изневери, той заговори на фарси и гласът му стана суров. — Защо учите фарси, ако не за да ни шпионирате в полза на ЦРУ или на петролните ви компании, а?

— От интерес, просто от интерес — отговори Старк учтиво на добър фарси — Аз съм гост на вашата страна, поканен съм тук от вашето правителство, за да работя с него в партньорство с иранците. Учтивост от страна на гостите е да се съобразяват с обичаите и забраните на домакините, да учат техния език особено когато престоят в страната им доставя удоволствие и се надяват да бъдат гости още много години. — Тонът му се изостри. — И това не са мои компании.

— Те са американски. Вие сте американец. ЦРУ е американско. Всичките ни проблеми идват от Америка. Алчността на шаха е американска. Всичките ни неприятности идват оттам. От години Иран е оплюван от американците.

— Глупости — изръмжа Старк на английски. Беше ядосан. Знаеше, че единственият начин да се справи със скандалджия като този е да отговори на удара с удар. Веднага. Видя как моллата почервеня и отвърна на погледа му, без да се страхува. Настъпи тишина. Секундите течаха. Очите му не се откъсваха от очите на моллата — но не можа да го накара да сведе поглед. Като се мъчеше да изглежда спокоен, Старк нерешително погледна към Пешади, който чакаше и наблюдаваше, пушейки мълчаливо. — За какво е всичко това, полковник?

— Моллата помоли за един от вашите хеликоптери, за да посети нефтените инсталации в нашия район. Както разбирате, ние не планираме полетите и не участвуваме в операциите ви. Ще уредите един от вашите най-добри пилоти да свърши тази работа. Тръгване — днес на обед.

— Защо не използувате някой от вашите аероплани? Ние можем да ви осигурим щур…

— Не. Един от вашите хеликоптери с ваш персонал. По пладне.

Старк се обърна към моллата.

— Съжалявам, но приемам заповеди само от „Иран Ойл“ чрез нашия управител на базата и техния представител за района Есвандиари. Ние имаме договор с тях и те имат изключителни…

— Машините, с които летите, са ирански — прекъсна го моллата грубо. Изтощението и болката му се надигаха отново и той искаше да приключат разговора. — Ще ни осигурите хеликоптер, както поискахме.

— Те са с иранска регистрация, но са собственост на „С-Г Хеликоптърс Лтд.“ от Абърдийн.

— С иранска регистрация, в иранското небе, заредени с ирански бензин, с разрешение от иранци, обслужващи иранските сонди, които добиват ирански петрол, за Бога. Те са ирански! — Тънките устни на Хусаин се разкривиха. — Есвандиари ще даде необходимите нареждания за полета по пладне. Колко време ще ви трябва, за да обиколите всички ваши площадки?

След кратка пауза Старк отговори:

— Може би шест часа полетно време. Колко смятате да се бавите при всяко кацане?

Моллата само го погледна.

— След това искам да летим над тръбопровода за Абадан и да кацнем, където аз избера.

Очите на Старк се разшириха. Той погледна полковника, но видя, че Пешади демонстративно наблюдава спиралата от дим, излизаща от цигарата му.

— Това ще е по-трудно, молла. Ще са ни нужни разрешения. Радарът не работи и по-голямата част от въздушното пространство се контролира от Службата за управление на полетите в Киш, а тя е, ъ-ъ, контролирана от военновъздушните сили.

— Ще получите всички необходими разрешения — увери го Хусаин и без да се помръдва, извърна поглед към Пешади.

— В името на Бога, ще се върна на обед: ако застанете на пътя ми, стрелбата ще започне.

Старк чувствуваше как бие сърцето му, и моллата също, също и Пешади. Но само моллата беше доволен — нямаше защо да се тревожи, той беше в ръцете на Бога, вършеше Божие дело, подчиняваше се на заповед: „Настъпвай срещу врага по всякакъв начин. Бъди като водата, която тече по склона. Настъпвай срещу бента на узурпатора шах, на неговите лакеи и въоръжени сили. Ние трябва да ги победим с кураж и с кръв. Настъпвай срещу тях по всякакъв начин, ти вършиш Божие дело…“

Вятърът блъсна прозореца и всички неволно погледнаха натам и към нощта зад стъклото. Небето още беше тъмно, звездите блестяха, но на изток се надигаха проблясъците на зората, слънцето беше точно под хоризонта.

— Ще се върна по обед, полковник Пешади, сам или с хората си. Изберете — каза Хусаин тихо. Старк почувствува заплахата — или обещанието — с цялото си същество. Моллата продължи: — Но сега, сега е време за молитва. — Надигна се с усилие, ръцете му още горяха, гърбът, главата и ушите чудовищно го боляха. За момент помисли, че ще припадне, но се пребори със замайването и болката и излезе. Пешади стана.

— Направете каквото поиска. Моля ви! Това е временно отстъпление и временен компромис — докато получим окончателните заповеди от законното правителство на Негово императорско величество и спрем цялата тази безсмислица. — Той запали цигара от цигарата, ръцете му трепереха. — Няма да имате проблеми. Той ще осигури необходимите разрешения, така че това ще бъде един обикновен ВИП полет. Обикновен. Трябва да се съгласите, защото е очевидно, че не мога да позволя военен самолет да обслужва един молла, особено Хусаин, който е известен с подмолната си противодържавна дейност! Разбира се, че не мога. Това е блестяща хитрост от моя страна и вие няма да я провалите! — Пешади ядосано смачка цигарата в препълнения пепелник — от тютюневия дим не можеше да се диша. Той изкрещя: — Чухте какво каза моллата. По обед! Сам или с хората си. Искате ли да се пролее още кръв? А?

— Разбира се, че не.

— Добре. Тогава правете каквото ви се казва! — Пешади изфуча навън.

Старк мрачно отиде до прозореца. Моллата беше застанал до портата с вдигнати ръце и като всеки мюезин от кое да е минаре, на всяко зазоряване в ислямския свят, приканваше правоверните на първа молитва на почитания от векове арабски език:

— Елате на молитва, елате, за да успеете, молитвата е по-добра от съня. Няма друг Бог, освен Бог…

И докато Старк наблюдаваше тази сцена, Пешади набожно зае мястото си начело на мъжете от базата и всички послушно и с очевидно задоволство се заизсипваха от казармите. Войниците оставяха пушките си на земята, селяните оттатък оградата клякаха също така набожно. После, следвайки моллата, всички се обърнаха към Мека и започнаха задължителните поклони. Просваха се на земята и изричаха Шахадата.

— Кълна се, че няма друг Бог, освен Бог и Мохамед е неговият Пророк…

Когато молитвата свърши, настъпи пълна тишина. Всички чакаха. Моллата извика високо:

— Бог, Коранът и Хомейни! — После мина през портите и тръгна към Ковис. Селяните покорно го последваха.

Старк потръпна, ядосан на себе си. Омразата на този молла бе толкова силна, че чак избиваше през порите му. А толкова голяма омраза не можеше да не унищожи някого или нещо. „Ако аз полетя, може да стане още по-лошо. Ако определя някого или помоля доброволец, ще натопя хората си. А това е моя отговорност.“

— Ще трябва аз да летя с него — промърмори той. Няма как.