Джеймс Клавел
Вихрушка (33)

33

В северните предградия: 6,50 вечерта.

 

Том Локхарт слезе от очуканото старо такси и даде на шофьора десетдоларова банкнота. Шлиферът му и униформата на пилот бяха смачкани, беше много изморен, небръснат, мръсен, чувствуваше се занемарен. Но това нямаше значение — Локхарт се радваше, че най-сетне е пред собствения си апартамент и близо до Шаразад. Прехвърчаха снежинки, но той почти не ги забеляза, а забърза нагоре по стълбището. Нямаше смисъл да чака асансьора, той не работеше от месеци.

На колата, която беше заел от един от пилотите в Бандар-е Делам вчера, й свърши бензинът на половината път до Техеран, защото се повреди бензиновата помпа. Той я остави в един гараж, успя да се качи на автобуса, после — на друг и след като той много пъти се поврежда, бави и отклонява, пристигна на главната автогара в Техеран преди два часа. Нямаше къде да се измие, нямаше вода, тоалетните — вечните отрупани с мръсотия дупки в земята.

По улиците и стоянките — никакви таксита. Нямаше и автобуси, които да спират близо до дома му. Пеша беше твърде далеч. И изведнъж изникна едно такси, той го спря и макар че беше пълно като винаги, отвори вратата и успя да се набута вътре, умолявайки постниците да му позволят да пътува с тях. Постигна се разумен компромис. За тях би било чест да остане в колата, а за него би било чест да им плати сметката и той да бъде последният, като даде на шофьора парите в брой. Американски пари. Отиде и последната му банкнота.

Завъртя ключа в бравата, обаче вратата беше залостена отвътре, затова натисна звънеца и зачака нетърпеливо слугинята да отвори — самата Шаразад никога не отваряше. Пръстите му потропваха в радостен ритъм, сърцето му беше преизпълнено с любов към нея. Вълнението му се усили, като чу стъпките на прислужницата, резетата се вдигнаха и вратата се открехна. Пред него изникна непознато лице, загърнато в чадор.

— Какво искате, ага? — Гласът й беше рязък като фарсито, на който говореше.

Вълнението го напусна и на негово място остана една болезнена празнина.

— Коя си ти? — попита той също така рязко. Жената понечи да затвори вратата, но той я подпря с крак и я отвори със замах.

— Какво правиш в дома ми? Аз съм негово превъзходителство Локхарт и това е моето жилище! Къде е нейно височество съпругата ми? А?

Жената се намръщи, повлече краката си към вратата на хола и я отвори. Локхарт видя вътре непознати мъже и жени, на стената бяха подпрени пушки.

— Какво, по дяволите, става тук? — измърмори той на английски и влезе в хола. Седнали на неговите килими по турски и облегнати на неговите възглавници го гледаха двама мъже и четири жени, които си хапваха от неговите чинии, небрежно разпръснати наоколо. Бяха си събули обувките и краката им бяха мръсни. По-възрастният — тридесетгодишен, беше поставил ръката си на автоматичния пистолет на колана си.

Дива ярост обзе Локхарт. Присъствието на тези врагове беше насилие и светотатство.

— Кои сте вие? Къде е жена ми? За Бога, изчезвайте от къщата ми… — Пистолетът се насочи срещу него и той млъкна.

— Кой сте вие, ага?

С върховно усилие Локхарт превъзмогна гнева си. Заболяха го гърдите.

— Аз съм… това е… моят дом… аз съм собственикът.

— А, собственикът? Вие сте собственикът? — рязко се изсмя човекът с пистолета. Казваше се Тимур. — Чужденецът, съпругът на дъщерята на Бакраван? Вие… — Автоматичният пистолет се насочи със свален предпазител към Локхарт, който понечи да се хвърли върху него.

— Изобщо не се опитвайте! Стрелям бързо и много точно. Обискирай го — нареди Тимур на другия мъж, който беше скочил на крака. Той бързо го опипа, измъкна пилотската му чанта от ръцете му и я претършува.

— Няма оръжие. Пилотски наръчници, компас — вие сте пилотът Локхарт?

— Да — отговори летецът с разтуптяно сърце.

— Седнете ей там! Веднага!

Локхарт се отпусна на стола, който беше най-далече от камината. Мъжът остави пистолета на килима до себе си и извади някакъв документ.

— Дай му го.

Другият изпълни нареждането. Документът беше на фарси. Всички го наблюдаваха много внимателно. На Локхарт му трябваше известно време да разбере написаното: „Заповед за конфискация. За престъпления срещу Ислямската държава се конфискува цялото имущество на Яред Бакраван, с изключение на семейната му къща и магазина му на пазара.“ Беше подписана от някакъв комитет, но името не се четеше, датата беше отпреди два дни.

— Това… това е странно — проговори Локхарт безпомощно. — Негово превъзходителство Бакраван беше голям поддръжник на аятолах Хомейни. Изглежда, че има някаква грешка!

— Няма грешка. Беше арестуван, признат за виновен за незаконно вземане на прекалено високи лихви и екзекутиран.

Локхарт го зяпна с отворена уста.

— Ама… ама трябва да има някаква грешка!

— Няма, ага. Няма никаква грешка. — Тонът на Тимур изобщо не беше груб. Той наблюдаваше внимателно Локхарт, предусещаше, че той може да стане опасен. — Ние знаем, че вие сте канадец, пилот, че сте отсъствали и че сте женен за една от дъщерите на предателя, но не носите отговорност за неговите престъпления, нито за нейните, ако тя е извършила такива.

Ръката му посегна към пистолета, защото Локхарт почервеня.

— Ага, аз казах „ако“, овладейте гнева си. — Тимур изчака, но не взе тъпоносия, добре поддържан люгер, макар че имаше абсолютна готовност за това.

— Ние не сме необучена паплач, а борци за свобода, професионалисти, и този апартамент ни е предоставен за особено важни персони, които ще пристигнат по-късно. Естествено, че това е шокиращо за вас — разбираме ви много добре, но ние сме в правото си да си вземем това, което е наше.

— Право? Та какво право имате вие…

— Правото на победителите, ага — нима не е било винаги така? Вие, британците, би трябвало да го знаете по-добре от всички други. — Гласът му беше все така монотонен. Жените гледаха студено и враждебно. — Успокойте се. Вашите принадлежности не са докоснати. Все още. — Той махна с ръка. — Можете сам да видите.

— Къде е съпругата ми?

— Не знам, ага. Когато дойдохме, нямаше никого. Тук сме от сутринта.

Локхарт почти се побърка от безпокойство. Ако баща й е бил признат за виновен, ще пострада ли семейството? Всички ли? Момент! Всичко е конфискувано… освен семейната къща, нали така се казваше в документа? Значи тя трябва да е там… Боже Господи, дотам имаше много километри, а той нямаше кола… Опитваше се да накара мозъка си да работи.

— Вие казахте… казахте, че вещите ми все още не са пипани. Означава ли това, че скоро ще ги конфискувате?

— Умният човек си пази принадлежностите. Би било разумно да ги преместите на безопасно място. Всичко, което е на Бакраван, остава тук, но защо и вашите вещи? — сви рамене Тимур. — Разбира се, че можете да си ги вземете, ние не сме крадци.

— А вещите на жена ми?

— Също и нейните. Естествено. Лични принадлежности. Казах ви, че ние не сме крадци.

— С… колко време разполагам?

— До утре, пет часа следобед.

— Не е достатъчно. Не може ли до вдругиден?

— До утре, пет часа следобед. Искате ли да хапнете нещо?

— Не, не, благодаря ви.

— Тогава довиждане, ага, но първо ми дайте ключовете си.

Локхарт почервеня, после се овладя. Извади ключовете си и другият, който беше по-близо до него, ги взе.

— Споменахте за особено важни персони. Какви са те?

— Особено важни персони, ага. Това е принадлежало на враг на държавата, а сега е нейна собственост, предназначена за тези, които тя намери за добре. Не се правете, че не разбирате.

Локхарт го погледна, след това погледна другия, после пак Тимур. Усети, че умората го потиска, безпомощността му също.

— Ами… преди да тръгна, искам да се преоблека и избръсна. Може ли?

Тимур се позамисли и отговори:

— Да. Хасан, върви с него.

Локхарт излезе от стаята, изпълнен с омраза към Тимур и останалите, към всичко, което ставаше. Хасан го последва. Той мина по коридора и влезе право в стаята си. Нищо не беше взето, макар че всички шкафове бяха отворени, а чекмеджетата — извадени. Миришеше на тютюнев дим. Нямаше никакви признаци за внезапно напускане или насилие. Леглото не беше оправено. „Овладей се и направи план на действията си. Не мога. Добре, тогава вземи един душ, избръсни се, преоблечи се и върви при Мак, той живее наблизо, дотам можеш да стигнеш пеша, и той ще ти помогне, ще ти даде пари назаем и кола и ще я намериш в семейната й къща — и спри да мислиш за Яред, просто спри!“

 

 

Близо до университета: 8,10 вечерта.

 

Ракоци премести петромаксовата лампа по-близо до купчината документи, дневници, папки и книжа, които беше откраднал от сейфа на последната площадка на стълбището на американското посолство, и продължи да ги сортира. Беше сам в една малка стая под наем — една от многото в лабиринта от помещения, предназначени най-вече за студенти, която Фармад, студентският ръководител на Туде, убит в нощта на метежа, беше наел за него. Стаята беше неприветлива, без отопление, имаше само едно легло, паянтова маса, стол и едно малко прозорче. Стъклото беше счупено и отчасти закрито с картон.

Той се изсмя на висок глас. Толкова много беше постигнато, и то на такава ниска цена. Отлична стратегия. Прикриващият бунт беше идеално инсцениран пред портата на посолството. След това последва внезапна стрелба от отсрещните покриви, с което се създаде паника; после бързо разбиване на входната врата, превземане на караулното помещение — в него имаше морски пехотинци, въоръжени само с револвери, те вдигаха ръце и всичкото това отне точно толкова време, колкото беше необходимо на поддръжниците на Хомейни да могат да пристигнат и да потушат бунта. Бъркотията беше прикритие, за да може той да се втурне към задната страна на сградата, да разбие вратата, после нагоре по задното стълбище, а в това време хората му отвън засилваха прикритието с още номера — стрелба във въздуха, викове, като внимаваха да не убият някого, но вдигаха голям шум и кряскаха. Ето я първата площадка, после втората, след това бегом по коридора… Кресна на американците — две уплашени стари жени и един младеж:

— Лягайте на пода или сте мъртви!

Те панически се подчиниха, както и всички други… „Не им се чудя, нападението беше толкова внезапно, а те не го очакваха, не бяха въоръжени и съвсем се шашардисаха. А сега — хоп в спалнята. Само един вцепенил се ирански прислужник, скрил се наполовина леглото. Взривяваме сейфа, съдържанието му — в сака, бегом назад и надолу през три стъпала, след това потъваме сред трупащата се тълпа. Ибрахим Киаби и останалите, които ме прикриват, правят идеално оттегляне, всички задачи са изпълнени.“

„Възложителят положително ще бъде впечатлен — помисли си той отново, — произвеждането му в майор е в кърпа вързано, а татко много ще се гордее с мен.“

— В името на Бога и Пророка — каза той неволно, обзет от поредния прилив на екстаз, без да осъзнава какво изрича. — Никога до сега не съм се чувствал толкова доволен.

С радост се зае отново с работата си. Досега не беше открил нищо ценно в съдържанието на сейфа, само много документи за дейността на ЦРУ в Иран, няколко лични гумени печата на посланика, един шифър, вероятно специален, лични сметки, малко евтини бижута и няколко древни монети. „Няма значение — помисли си той. — Има да се проверят още много материали, дневници и лични доклади.“

Времето минаваше бързо. Скоро щеше да дойде Ибрахим Киаби, за да обсъдят демонстрацията на жените. Трябваше да решат как да я манипулират с оглед по-нататъшните цели на Туде и удар срещу Хомейни и шиитството. Истинската, единствената заплаха беше аятолахът. Този странен старец с неговата гранитна твърдост. Колкото по-бързо отиде на оня свят, толкова по-добре.

През счупеното стъкло нахлу струя мразовит въздух. Това не му попречи. Беше му топло, защото беше облечен с кожено яке, дебел пуловер, риза, бельо, чорапи и здрави обувки. „Винаги да си обут с дебели чорапи и здрави обувки, в случай че ти се налага да бягаш — казваха му неговите учители. — И винаги да си готов да избягаш…“

Развеселен, той си спомни как избяга от Ерики Йоконен, като го измъкна в лабиринта и се откъсна от него някъде при Дома на покойниците-прокажени. „Сигурен съм, че някой ден ще трябва да го убия — помисли си той. — И дяволската му жена. Ах, тази Азадех, дъщерята на хан Абдула Жестокия, който, макар че е ценен като двоен агент, започва да става твърде арогантен, независим и важен, с което заплашва нашата безопасност. Да, така е, но засега бих желал съпругът и съпругата да са в Табриз и да правят това, което искаме от тях. А колкото до мен, иска ми се да съм в отпуска, отново да съм вкъщи, в безопасност, пак да съм Игор Мжитрик, капитан от КГБ, вкъщи с Делора, да я прегърна в разкошното ни легло с най-фини ирландски чаршафи, зелените й очи да блестят, кожата й да е като мляко — толкова е хубава! Още месец и половина и на бял свят ще се появи първата ни рожба. О, така ми се иска да е син…“

С половин ухо — слухът му имаше постоянна настройка да улавя опасностите — чу призивите на муезините за вечерната молитва. Започна да разчиства масата. Много скоро Ибрахим Киаби щеше да бъде тук и нямаше защо да научава работи, които не го засягат. Всичко бързо потъна в сака. Ракоци вдигна една дъска от пода и пъхна сака в дупката, в която имаше автоматичен пистолет, грижливо увит в намаслен плат, и шест английски осколочни гранати. Малко прах по процепите и ето че няма и следа от скривалището. Той намали до минимум петромаксовата лампа и вдигна пистолета. По вътрешната страна на перваза имаше малко сняг. Зачака със задоволство. Мина половин час. Киаби не беше от тези, които имат навика да закъсняват.

Чу стъпки. Насочи пистолета към вратата. Условното почукване беше безупречно, но въпреки това, след като отключи вратата, той се скри зад нея до стената и рязко я отвори широко, готов да стреля по влизащия, ако е враг. Обаче беше Ибрахим Киаби, отрупан със сняг, доволен, че най-сетне е тук.

— Извинявай, Димитрий — каза той, потропвайки с крака. В черната му къдрава коса имаше няколко снежинки. — Автобусите ги няма никакви. Ракоци заключи вратата.

— Точността е важно нещо. Нали искаше да разбереш кой е бил моллата при хеликоптера в Бандар-е Делам, когато нещастният ти баща е бил убит? Специално за теб научих името му.

Видя как светнаха очите на младежа и скри усмивката си.

— Казва се Хусаин Ковиси и е молла на Ковис. Познаваш ли го?

— Не, не, никога не съм бил там. Хусаин Ковиси? Добре, благодаря ти.

— Проверих кой е заради теб. Изглежда, че е фанатичен антикомунист, привърженик на Хомейни, но в действителност е таен агент на ЦРУ.

— Какво?

— Да — потвърди Ракоци, обяснявайки напълно дезинформацията. — Прекарал е много години в САЩ, изпратен там от шаха, говори свободно английски, като студент е бил завербуван от агентите на ЦРУ. Антиамериканското му отношение е толкова фалшиво, колкото и фанатизмът му.

— Как успя да разбереш това, Димитрий? Как успяваш да научиш толкова много и така бързо — без телефони, телекс или друго средство за връзка?

— Забравяш, че във всеки автобус, такси, камион, село и поща има и наши хора. А това трябва да се помни — добави той, вярвайки на собствените си думи. — Не забравяй, че широките народни маси са на наша страна. Ние сме те.

— Да.

Видя фанатизма в очите на младежа и разбра, че Ибрахим е инструмент, който му трябва.

— Моллата Хусаин заповядал на Зелените ленти да застрелят баща ти, като го обвинил, че е проводник на интересите на чужденците.

Киаби побледня.

— Тогава оставете го на мен. Искам да се разправя с него.

— Би трябвало да го направят професионалистите. Ще уредя…

— Не, моля ти се. Трябва да отмъстя.

Ракоци се престори, че мисли по въпроса, и прикри задоволството си. Хусаин Ковиси трябваше да бъде ликвидиран.

— След няколко дни ще уредя с теб да замине една група с оръжие и кола.

— Благодаря ти. На мен ми трябва само това — Киаби извади с трепереща ръка един джобен нож. — Това, малко бодлива тел, час-два време и ще види как синът отмъщава за баща си.

— Добре. А сега по въпроса за демонстрацията на жените. Окончателно е определена за след три дни. Ка… — Той млъкна ужасен, рязко скочи към страничната стена и дръпна един едва забележим възел. Част от стената се отвори в проход към тъмното пожарно стълбище.

— Хайде — заповяда той и се втурна да се спасява, последван панически от Киаби. Входната врата се събори, отскубната от пантите, двамата мъже, които я бяха блъснали с рамене, едва не се строполиха в стаята, по петите им прииждаха и други. Всичките бяха иранци, носеха зелени превръзки и атакуваха в движение с насочени оръжия.

Ракоци хукна надолу през три стъпала, препъна се и залитна, побягна по тъмната улица сред тълпите, но попадна в клопката и го хванаха. Ибрахим Киаби, без да му мисли много-много, сви рязко, прелетя през платното, хлътна в една препълнена с народ уличка и потъна в тъмнината.

От старата кола, паркирана до тротоара срещу страничния изход, Робърт Армстронг видя как хората му хванаха Ракоци, а Киаби се измъкна. Преди минувачите да разберат какво става, набутаха заловения в една камионетка. Двама от Зелените ленти закрачиха към Армстронг. Бяха по-добре облечени от останалите, маузерите и на двамата бяха в кобури? Хората бързо им правеха път и се обръщаха настрани, за да не си навлекат беля. Двамата се качиха в колата на Армстронг, той натисна съединителя и потегли, останалите се смесиха с пешеходците.

След няколко секунди Робърт Армстронг се сля с претовареното в този час улично движение. Двамата мъже смъкнаха зелените си ленти и ги прибраха в джобовете си.

— Извинявай, че изтървахме младото копеле, Робърт — по-възрастният говореше английски с американски акцент. Беше гладко избръснат, петдесетина годишен. Казваше се Хашеми Фазир, полковник, заместник-началник на Вътрешно разузнаване, обучен в САЩ и САВАК преди образуването на отделна тайна служба.

— Не се безпокой, Хашеми — отговори Армстронг.

По-младият се обади от задната седалка:

— Киаби го имаме сниман на филм по време на бунта при посолството, ага. А също и в университета. — Той беше на двадесетина години, с пищни мустаци и жестоки устни. — Утре ще го пипнем.

— Сега, когато е хукнал да се спасява, не бих го преследвал, ако бях на ваше място, лейтенанте — предупреди Армстронг. Шофираше внимателно. — Щом вече е засечен, просто го проследете и той ще ви заведе при някоя по-едра риба. Нали вече ви доведе при Димитрий Язернов.

— Да, да, прав сте — засмяха се останалите.

— А Язернов ще ни открие най-различни интересни хора и места.

Хашеми запали цигара и предложи и на тях.

— Робърт?

— Благодаря. — Армстронг дръпна от цигарата и направи гримаса. — Боже мой, Хашеми, това са ужасни цигари, ще те пратят в гроба.

— Ако такава е волята на Аллах. Хашеми започна да рецитира на фарси:

Окъпи ме във вино, когато умра,

и над гроба ми думи за вино кажи,

и в Деня на Съда погледни кой лежи

пред вратата на кръчмата — аз ще съм жив.

— Цигарите ще те убият, не виното — сухо каза Армстронг, усетил напевността на красивите персийски строфи.

— Полковникът цитираше „Рубаят“ на Омар Хаям — обади се услужливо на английски младежът от задната седалка. — Смисълът е, че…

— Той знае какъв е смисълът, Мохамед — прекъсна го Хашеми. — Господин Армстронг говори перфектен фарси — има още какво да учиш. — Той дръпна от цигарата си, наблюдавайки трафика. — Робърт, би ли спрял за секунда?

Колата спря и Хашеми нареди:

— Мохамед, върни се в щаба и ме чакай там. Направи така, че никой, ама абсолютно никой, да не се добере до Язернов преди мен. Кажи на групата да подсигури всичко. Искам да започна в полунощ.

— Да, господин полковник — отговори младежът и слезе.

Хашеми го наблюдаваше как изчезва сред тълпата.

— Бих пийнал едно голямо уиски със сода. Карай още малко, Робърт.

— Разбира се. — Армстронг натисна съединителя и доловил нещо, хвърли поглед към Хашеми.

— Някакъв проблем?

— Много са — Хашеми изучаваше колите и пешеходците с напрегнато изражение. — Не знам още колко време ще ни разрешават да действаме, докога ще сме в безопасност и на кого да се доверяваме.

— Че това ново ли е за теб? — засмя се тъжно Армстронг. — Това си е рискът на професията — допълни той. Добре си беше научил урока в продължение на единадесет годишната си служба като съветник във Вътрешно разузнаване, а преди това двадесет години в полицията в Хонконг.

— Искаш ли да присъстваш на разпита на Язернов, Робърт?

— Да, ако не преча.

— Какво иска от него МИ–6?

— Аз съм бивш служител на Централния разузнавателен департамент, отдел „Специални операции“, и при вас съм с частен договор, за да ви помогна да изградите еквивалентна служба, не си ли спомняш?

— Спомням си много добре. Два петгодишни договора, като последният с готовност беше удължен до миналата година, когато трябваше да се пенсионираш. Страхотен шанс — Армстронг говореше с отвращение. — Хомейни и иранското правителство ще ми изплащат пенсия! Страхотен шанс. — Напоследък често му минаваше през ума, че цялата му служба в Иран е отишла на вятъра, а и с девалвацията на хонконгския долар — беше се оттеглил оттам през 1966 година — действителната му пенсия щеше да е мизерия. — Ега ти пенсията!

Тъмните очи на иранеца станаха студени.

— Робърт, какво иска МИ–6 от този негодник?

Армстронг се намръщи. Нещо никак не беше наред тази вечер. Младият Киаби не трябваше да се измъкне от мрежата, а Хашеми беше притеснен като начинаещ агент при първото си прехвърляне в страната на врага.

— Доколкото знам — нищо. Аз се интересувам от него. Моя милост — отговори той простичко.

— Защо?

„Твърде дълга история — помисли си Армстронг. — Дали трябва да ти казвам, че Димитрий Язернов е кодовото име на Фьодор Ракши, руския ислямски марксист, когото от месеци се опитвате да хванете? Дали да ти кажа коя е действителната причина, поради която ми беше заповядано да ви помогна да го хванете тази вечер? Случайно МИ–6 откриха чрез един невъзвращенец, че истинското му име е Игор Мжитрик, син на Пьотър Олег Мжитрик, който през годините, прекарани от мен в Хонконг, беше известен като Григорий Суслов, много важен шпионин, когото отдавна мислехме за мъртъв.

Не, на нас не ни трябва Язернов, ние искаме — аз искам — да пипнем бащата, за когото се предполага, че живее някъде на север от границата, на един хвърлей. О, Господи, дано да е жив и да е на един хвърлей, защото бихме дали мило и драго да го разпитаме този мръсник с всички възможни средства — бивш шеф на разузнаването в Далечния изток, старши преподавател по разузнаване във Владивостокския университет, висш партиен член и Бог знае какво още оттогава насам!“

— Аз мисля — ние мислим, че Язернов е много по-важен от връзката на Туде със студентите. Той е абсолютен двойник на вашия кюрдски дисидент Али Бин Хасан Каракосе.

— Искаш да кажеш, че това е той?

— Да.

— Не е възможно.

Армстронг сви рамене. Беше му подхвърлил кокала — ако той не желаеше да го захапе, това си беше негов проблем. Уличното движение се беше задръстило, всички натискаха клаксоните и ругаеха. Едрият мъж запуши ушите си и смачка цигарата иранско производство.

Хашеми се намръщи.

— Вие защо се интересувате от Каракосе и кюрдите — ако това, което казваш, е вярно?

— Кюрдите завземат всички граници. Съветски, иракски, турски и ирански — поясни той. — Цялото кюрдско национално движение е твърде чувствително и лесно може да се експлоатира от руснаците, което би имало сериозни последствия из цяла Мала Азия. Естествено е, че сме заинтересовани.

Полковникът се загледа през прозореца, потънал в мислите си. Валеше слаб сняг. Един мотоциклетист профуча и остърга колата отстрани. За учудване на Армстронг Хашеми, който обикновено се владееше, разгневено свали прозореца и наруга младежа и цялото му поколение. С мрачен вид изгаси цигарата си.

— Свали ме тук, Робърт. Ще започнем с Язернов в полунощ. Очакваме те. — Той понечи да отвори вратата.

— Почакай малко — спря го Армстронг. — Ние сме стари приятели. Какво става, по дяволите?

Полковникът се поколеба. След това придърпа вратата.

— САВАК е обявена за незаконна от правителството, както и всички разузнавателни управления, включително и нашето, и е заповядано незабавно да бъдат разпуснати.

— Да, но от кабинета на министър-председателя вече ви съобщиха да продължавате да действате под прикритие. Няма от какво да се боиш, Хашеми. Ти не си белязан. Било ти е нареждано да разгромиш Туде, федаините, ислямските марксисти… ти ми показа заповедта. А операцията тази вечер не е ли по същата линия?

— Да. Да, така е. — Хашеми отново замълча, намръщи се, след това продължи с дрезгав глас: — Да, така е — но! Ти какво знаеш за Ислямския революционен комитет?

— Само това, че се състои от хора, лично подбрани от Хомейни — започна Армстронг съвсем честно. — Пълномощията му не са ясни, не знаем колко души са, кои са, къде и кога се срещат, нито дори дали се председателстват от Хомейни или от някого другиго.

— Аз пък знам, че със съгласието на Хомейни цялата власт ще се съсредоточи в ръцете на този комитет. Базарган е само фигура за момента, докато комитетът издаде новата ислямска конституция, с която ще се върнем във времената на Пророка.

— Дявол да го вземе! — измърмори Армстронг. — Без изборно правителство?

— Абсолютно никакво. — Хашеми беше побеснял от гняв. — Или поне няма да е изборно.

— Може би конституцията ще бъде отхвърлена, Хашеми. Нали ще трябва да я гласува народът, а не всички са фанатични привърженици…

— В името на Аллах и Пророка, не се заблуждавай, Робърт! — отговори рязко полковникът. — Преобладаващото мнозинство са фундаменталисти, това е единственото, за което могат да се закрепят. Нашата буржоазия, богаташите и средната класа са техеранци, табризци, абаданци, исфаханци и всичките се поддържат от шаха, но са само една шепа хора в сравнение с останалите тридесет и шест милиона народ, повечето от които не могат дори да четат и пишат. Разбира се, че каквото бъде одобрено от Хомейни, ще бъде гласувано с мнозинство! А ние и двамата знаем как интерпретира той исляма, Корана и Шарията.

— Кога ще бъде готова конституцията?

— Толкова ли не си разбрал какво представляваме? След тези дълги години? — попита Хашеми раздразнено. — В момента, в който грабнем властта, ние започваме да я използваме, преди да ни се е изплъзнала. Новата конституция влезе в сила веднага щом Бахтияр беше предаден от Картър и генералите и беше принуден да бяга. А колкото до Базарган — благочестивия, честния, справедливия, демократично настроения, назначения от Хомейни, този беден нещастник е само маскировка на всичко между миналото и настоящето, което ще се окаже провал.

— Искаш да кажеш, че той е жертвената овца — че ще бъде предаден на съд?

— Съд? Какъв съд? Не съм ли ти казвал какво комитетът нарича съд? Ако го признаят за виновен, веднага го разстрелват. Иншаллах! И накрая, причината, поради която не мисля хладнокръвно и съм толкова ядосан, че трябва да се напия, е това, което чух днес следобед. Научих от съвсем частен източник, че САВАК тайно се реорганизира, ще бъде преименуван на САВАМА и директор ще стане Абрим Пахмуди!

— Господи! — Армстронг се почувствува като ритнат в стомаха. Абрим Пахмуди беше един от тримата най-близки приятели на шаха, с когото той бе ходил на училище в Швейцария и който се беше издигнал до висок пост в имперския САВАК, и както се говореше, бил най-близкият съветник на шаха след семейството му. Предполагаше се, че се крие, изчаквайки удобен случай за преговори с Базаргановото правителство от името на шаха относно съставянето на конституционна монархия и абдикирането на шаха в полза на неговия син Реза.

— Да — продължи Хашеми. — Години наред този мръсник участваше във всяко важно съвещание на военни или политици, в президиума на всяко заседание на държавната власт, във всяко тайно споразумение с посланика на САЩ и генералите от Америка, във всяко важно решение на шаха, на нашите генерали, присъстваше на всяко обсъждане за преврат и за потушаването му. — Беше толкова ядосан, че по бузите му се стичаха сълзи. — Всички сме предадени. Шахът, революцията, народът, ти, аз, всички! Колко пъти сме му докладвали в продължение на години всичките ние, а пък аз десет пъти по толкова! Със списъци, имена, банкови сметки, свръзки, секрети, които сами ние можехме да открием и да знаем. Всичкото това — всичкото това в писмен вид, но само в един екземпляр — нали такова беше правилото? Всички сме предадени.

Армстронг усети студени тръпки. Естествено, че Пахмуди знаеше всичко за неговото участие във Вътрешното разузнаване. Пахмуди беше длъжен да знае всичко важно, свързано с Джордж Толбът, с Мастърсън, съответстващия му по ранг колега от ЦРУ, с Лавенов от съветското разузнаване на същата длъжност, цялото им краткосрочно и дългосрочно планиране на непредвидени обстоятелства, операциите за неутрализиране на свръхсекретни радарни установки на ЦРУ с хора като капитан Рос, планирането на агресии…

— Дяволска работа — измърмори той, вбесен, че неговите източници не са го предупредили. Пахмуди — учтив, интелигентен, владеещ три езика и дискретен. През изминалите години върху него не беше падало и най-малкото подозрение. Никога. Как е могъл да се измъква така често, дори от шаха, който постоянно проверяваше и препроверяваше най-близките си съветници? „И с пълно право — помисли си той. — Пет опита за покушение, куршуми в лицето и тялото, а той бе Властелин на един народ, известен с упражняването на насилие спрямо управниците си — и на управниците спрямо народа! Боже мой! Къде ли е краят на всичко това?“

 

 

Улиците на Техеран: 9,15 вечерта.

 

Макайвър се промъкваше с колата сантиметър по сантиметър все по на юг към пазарния район, където беше къщата на Яред Бакраван. До него седеше Том Локхарт.

— Всичко ще се оправи — говореше Макайвър. Гадеше му се от безпокойство.

— Разбира се, Мак, не се впрягай.

— Да, не бива да се впрягаме.

Когато Макайвър в повишено настроение се прибра вкъщи след срещата с Али Киа в министерството и видя, че го чака Том Локхарт, пристигнал само преди няколко минути, го обзе още по-голяма радост. Летецът беше жив и здрав. Но радостта му моментално се изпари, като забеляза физиономията му и получи новината от Петикин за съобщението на Скот Гавалан от Загрос, изпратено от Фреди Еър, а също и за Старк, задържан от комитета в Ковис, за да бъде разпитан за „бягството от Исфахан“.

— Грешката е изцяло моя, изцяло моя — затюхка се Том Локхарт.

— Не, не е твоя, Том. И двамата попаднахме в клопка — е, вярно е, че аз дадох разрешение за полета, ама с това нищо не помогнах на Валик. Всички ли бяха на борда? И как, по дяволите, си се измъкнал? Разправи ни какво стана и ще се обадя на Фреди. Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не, не, благодаря ти, Мак. Трябва да намеря Шаразад. Не беше вкъщи, надявам се, че е в бащиния си дом, и трябва да…

— Там е, знам, че е там, Том. Ерики ми го каза, преди да тръгне тази сутрин за Табриз. Научи ли за баща й?

— Да, това е ужасно, ужасно! Сигурен ли си, че е там?

— Да — отговори Макайвър и пристъпи тежко към бюфета, наля си питие и продължи: — Не е била в апартамента ви, откакто ти замина, била добре, по-до… Ерики и Азадех я видели онзи ден. Вчера те…

— Ерики каза ли как е тя?

— Каза, че изглежда така, както може да се очаква след случилото се — знаеш колко привързани са помежду си членовете на иранските семейства. Не знаем нищо повече за баща й, освен това, което ни разправи Ерики — викали са го в съда като свидетел и веднага след това казали на семейството му да дойдат да приберат трупа му. Бил екзекутиран заради „престъпления против исляма“. Ерики каза, че прибрали тялото и… вчера били в траур. Съжалявам, обаче това е положението.

Той отпи голяма глътка от разкошното питие, с вкус на торф и се почувствува малко по-добре.

— Тя е в безопасност. Първо ни разправи какво стана с теб, след това ще се обадя на Фреди и ще отидем да намерим Шаразад.

Локхарт бързо му разказа всичко. Изслушаха го ужасени.

— Когато Руди ми каза, че онзи Абаси, офицерът от иранските военновъздушни сили, е свалил НВС, едва не откачих. Изглежда съм припаднал, защото се опомних едва на следващия ден. Абаси и останалите вече ги нямаше и всичко беше надолу с главата, Мак. Чарли твърди, че това е „отвличане на хеликоптер“. Това няма да мине! Няма начин!

— Знаем, Том — отговори Макайвър. — Първо довърши разказа си.

— Не можах да получа разрешение за обратен полет, затова взех една кола, няма и два часа, откакто се прибрах, и отидох направо в апартамента. Мръсните Зелени ленти са го конфискували заедно с всичкото имущество на господин Бакраван без магазина на пазара и семейната къща.

Локхарт му разправи какво беше се случило и добави:

— Аз съм… аз съм самотно дърво сред бурята. Сега вече ние с Шаразад нямаме нищо, нищичко. — Той се разсмя, обаче това беше лош смях. Макайвър виждаше, че Том душевно е сломен.

— Вярно е, че сградата, апартаментът и всичко в него бяха на Яред, макар и отчасти и на Шаразад, като зестра… Да тръгваме, а, Мак?

— Първо да се обадя на Фреди. Защото…

— О, да, ама разбира се! Извинявай. Толкова съм разтревожен, че просто не мога да разсъждавам.

Макайвър довърши питието си и отиде при радиостанцията. Загледа се в нея.

— Том — тъжно попита той, — какво да направим със Загрос?

Том Локхарт се поколеба.

— Бих могъл да заведа там Шаразад.

— Твърде е опасно, момко. Извинявай, ама така си е.

Макайвър забеляза как Локхарт се стегна. Въздъхна. Почувствува се много остарял.

— Ако Шаразад е добре, утре ще тръгна с Жан-Люк и ще се оправим със Загрос, а тя със следващия полет заминава за Ал Шаргаз — каза Локхарт. — Зависи какво ще намерим в Загрос… ако трябва да закриваме базата, ще натоварим на ферибота всичките сондажни тръби и ще ги изпратим за Шираз, за да ги откарат с редовните полети — тяхната компания ще им каже къде трябва да ги изпратят, а ние ще преместим всичко в Ковис — хеликоптерите, резервните части и персонала. Окей?

— Да. Междувременно първото нещо, което ще направя утре сутринта, ще бъде да отида в министерството, за да видя дали мога да уредя нещата.

Макайвър включи бутона за предаване.

— Ковис, тук централа. Чувате ли ме?

Отговорът дойде почти веднага:

— Централа, тук Ковис, капитан Еър, слушам ви, питан Макайвър.

— Първо, относно Загрос Три: предайте на капитан Гавалан, че капитаните Локхарт и Сесон ще пристигнат при вас утре около обяд с инструкции. Вие подгответе план, за да изпълним нарежданията на комитета.

„Мръсни, гадни педерасти“ — помисли си той и продължи на глас:

— Управителят на базата на „Иран Ойл“ в Загрос да напомни на комитета, че аятолах Хомейни и правителството са издали изрична заповед за нормализиране на нефтодобива. Затварянето на базата в Загрос сериозно ще наруши производството в този район. Информирайте капитан Гавалан, че двамата с министър Киа лично ще се заемем с този въпрос. Господин Киа преди час лично потвърди заповедта на правителството и ми връчи писмени разрешения да изтеглям и подменям екипажите с нашия 125, докато…

— Боже мой, Мак, това е страхотна новина — неволно възкликна Еър.

— Да… с нашия собствен 125 до възстановяването на редовните полети. Нови екипажи и машини за обслужването на цялата допълнителна дейност и договорите на „Гърни“, които правителството иска да изпълняваме, затова не мога да проумея действията на местния комитет. Разбрахте ли ме, капитан Еър?

— Тъй вярно. Съобщението е прието.

— Върна ли се вече капитан Старк?

Дълга пауза. После се чу:

— Не, централа.

Гласът на Макайвър стана още по-студен.

— Веднага ми се обадете, щом дойде. Капитан Еър, това, което ще ви кажа, трябва да остане само между нас: ако той има проблеми, независимо от какъв характер, и не се върне в базата до зазоряване, ще прибера в хангарите всичките ни хеликоптери в Иран, ще преустановим всички наши дейности в Иран и ще заповядам евакуация на персонала ни от тази страна.

— Добре, Мак — отговори тихо Петикин.

Макайвър беше твърде напрегнат и не го чу.

— Ковис, разбрахте ли ме? Последва тишина, след това се чу:

— Да.

— А вие — добави Макайвър, развивайки внезапно хрумналата му мисъл, — информирайте майор Чангиз и новоизпечения началник от мое име, че ви заповядвам да спрете всички дейности, включително КАЗЕВАК, до завръщането на Старк в базата. Разбрахте ли ме?

Последва тишина, след това се чу:

— Да, прието. Съобщението ще бъде предадено незабавно.

— Добре. Но само сведението за базата. Останалото е поверителна информация до сутринта. — Усмихна се мрачно и добави: — Ще правя инспекционна обиколка веднага щом се върне 125, затова гарантирайте редовността на всички документи. Нещо друго?

— Не, сър. Засега няма. Ще ви чакаме и ще държим радиостанцията включена както обикновено.

— Централа — край на разговора.

— Това ще свърши работа, Мак — обади се Петикин. — Ще им бръкне в мозъка.

— Може би да, може би не. Ние не можем да спрем КАЗЕВАК — дори да изключим хуманитарните причини, това не е редно и те могат да отмъкнат всичко. — Макайвър допи чашата си. — Хайде, Том, няма да чакаме Жан-Люк, да вървим да намерим Шаразад.

Движението беше понамаляло, но колите се влачеха все така бавно, а по предното стъкло пръскаше сняг. Пътят беше хлъзгав, по банкета имаше натрупан стар сняг.

— Завий надясно на следващия ъгъл — каза Локхарт.

— Окей, Том.

Продължиха нататък мълчаливо. Макайвър зави зад ъгъла.

— Том, ти разписа ли се за горивото в Исфахан?

— Не, не, не съм се разписал.

— Някой да е разговарял с теб, да те е питал за името ти, нещо от този род? Зелените ленти? Изобщо някой?

Локхарт спря да мисли за Шаразад.

— Не, доколкото си спомням, никой. Аз просто бях „капитанът“ и част от пейзажа. Доколкото си спомням, не ме запознаха с никого. Валик и… и Ануш и момчетата отидоха да обядват веднага щом кацнахме заедно с другия генерал — не мога да си спомня името му сега — а, да, Селади, така беше. Всички ме наричаха „капитане“ — аз просто бях част от пейзажа. Между другото останах при хеликоптера в хангара през цялото време, докато бяхме там, наблюдавах зареждането с гориво, проверката и подготовката на машината. Даже ми донесоха храна на един поднос и я изядох в кабината. Останах там през цялото време, докато тези мръсни Зелени ленти ме награбиха, измъкнаха ме и ме заключиха в стаята. Дойде ми изневиделица, Мак. Те просто заобиколиха базата с щедрото съдействие на някой отвътре, няма начин да не е така. Гадовете, които ме хванаха, бяха силно дрогирани, крещяха, че съм от ЦРУ, американец — доста време викаха така, но повече ги интересуваше да се справят с базата, отколкото с мен. Карай по лявото разклонение, Мак. Вече сме близко.

Макайвър караше напрегнато, защото районът беше много занемарен. Минувачите им хвърляха гневни погледи.

— Може пък да успеем да се отървем. Ще твърдим, че НВС е бил отвлечен в Дошан Тапе от неизвестно лице. Може да не успеят да го проследят чак от Исфахан.

— Тогава защо са хванали Дюк Старк?

— Рутинна проверка — въздъхна тежко Макайвър. — Ясно ми е, че се опитват да се закачат за нещо, току-виж се докопат до истината. Може би „американец от ЦРУ“ да свърши работа. Пусни си мустаци или брада, ей така, за всеки случай.

Локхарт поклати глава.

— Това няма да помогне. Аз минавам през първото сито. И двамата сме… това е белята.

— Когато излетя от Дошан Тапе, кой те изпрати?

Локхарт се замисли за момент.

— Никой. Струва ми се, че Ногър се погрижи за зареждането на горивото предишния ден. Да…

— Да, така беше, и аз си спомних. Нали се лигавеше, разправяше, че го товаря с прекалено много работа точно когато Паула била в града. Там имаше ли някакъв ирански персонал, охрана? Да си давал бакшиш на някого?

— Не, нямаше никого. Обаче може да са ме записали на автоматичните си магнетофони… — Локхарт надникна през страничното прозорче. Вълнението му нарасна и той посочи пътя.

— Ето го завоя, вече е близко.

Макайвър се взря в тясната улица. Имаше място колкото да се разминат две коли. По високите стени от двете страни, по вратите и стъпалата се беше натрупал сняг. Макайвър никога по-рано не беше идвал тук и се изненада, че Бакраван, този толкова богат човек, може да живее в такъв район. „Да, беше богат, докато беше жив — припомни си той и без да иска, потрепери, — а сега е труп заради престъпления против държавата. А какво представлява едно престъпление срещу държавата?“ Пак го втресе.

— Ето тази врата, там наляво.

Спряха до купчина мръсен сняг. Невзрачният вход беше врязан във високата плесенясала стена. Вратата беше обкована с ръждясало желязо.

— Хайде, Мак, влизай.

— Не, ще изчакам малко и ако всичко е наред, ще си тръгна. Съсипан съм от умора.

„Има само едно решение“ — помисли си Макайвър и хвана Локхарт, за да го спре.

— Том, имаме разрешение да летим с три 212. Ти взимаш единия. Утре. Загрос да върви по дяволите, Жан-Люк ще се оправи. Не знам дали ще разрешат на Шаразад да замине или не, но най-добре е ти да се измъкнеш възможно най-бързо. Това е единственото, което можеш да направиш — изчезвай, докато още може. Нея ще я качим на първия 125, който излети.

— Ами ти, Мак?

— Аз ли? Няма за какво да се тревожиш. Ти заминавай — ако разрешат и на нея, взимай я със себе си. Жан-Люк ще се оправи със Загрос — изглежда, че наистина ще трябва да закрием базата там. Всичко ясно ли е?

Локхарт го погледна.

— Искам да си помисля за предложението ти, Мак. Все пак благодаря ти. — Той слезе от колата. — Ще дойда точно след зазоряване — не пускай Жан-Люк без мен. Тогава ще можем да вземем решение, окей?

— Да. — Макайвър гледаше как приятелят му почука със старинното чукче. И двамата чакаха, на Локхарт му се виеше свят от напрежение — подготвяше се за срещата със семейството, което щеше да го заобиколи, за сълзите и въпросите; а всъщност искаше единствено да я грабне и да я занесе в тяхната част на жилището, да я прегърне, да се почувствува в безопасност и всичките кошмари да изчезнат. Продължаваха да чакат пред вратата. Той почука отново, този път по-силно. Пак чакане. Макайвър спря двигателя, за да пести гориво. Тишината правеше чакането още по-мъчително.

Снежинките започнаха да се натрупват по предното стъкло на колата. Минаваха хора като призраци, подозрителни и враждебни. Чуха се приглушени стъпки и зарешетеното прозорче се открехна. Очите, които се взряха в Локхарт, бяха студени и враждебни. Той не можа да разпознае лицето — виждаше само малка част от него.

— Аз съм, господин Локхарт — започна той на фарси, като се опитваше гласът му да звучи естествено. Съпругата ми, госпожа Шаразад, е тук.

Очите се взряха още повече — човекът искаше да види дали е сам, или е с някого, огледаха колата зад него и Макайвър на шофьорското място.

— Изчакайте малко, ага.

Прозорчето се затвори. Отново безкрайно чакане и потропване с крака, за да се стопли. Том изчака известно време, после потропа с чукчето, искаше му се да разбие вратата, но знаеше, че не бива. Отново се чуха стъпки. Прозорчето пак се отвори. Този път очите и лицето бяха други.

— Как се казвате, ага?

На Локхарт му се прииска да кресне, но не го направи.

— Аз съм ага пилот Томас Локхарт, съпруг на Шаразад. Отвори вратата. Студено е, уморен съм и съм дошъл за жена си.

Прозорчето безшумно се затвори. След минута напрегнато чакане за негово облекчение ключалките и резетата най-сетне щракнаха и вратата широко се отвори. Слугата вдигна високо газената лампа. Зад него се виждаше ограденият с висок зид двор, а по средата — великолепен фонтан, дървета и цветя, покрити за през зимата. В дъното имаше друга врата, обкована с желязо. Беше отворена и той видя жена си в светлината на лампата. Втурна се напред и Шаразад се озова в прегръдките му разплакана и захълца.

Пътната врата се затръшна и ключалките й щракнаха.

— Почакай! — извика той на прислужника, досетил се за Макайвър. В този момент чу включването на двигателя и колата потегли.

— Какво има, ага? — попита слугата.

— Нищо — отвърна той и помогна на Шаразад да се прибере в къщата на топло. Когато я видя на светло, радостта му се изпари. Усети в стомаха си буца лед. Лицето й беше подпухнало и мръсно, косата — разпусната и мръсна; Шаразад гледаше с празен поглед, дрехите й бяха измачкани.

— Боже мой… — измърмори той, но тя не реагира, беше се вкопчила в него със замъглено съзнание, в стенанията й се долавяха думи на фарси и английски, по бузите й се стичаха сълзи.

— Всичко е наред, Шаразад, всичко е наред вече… — занарежда той. Опитваше се да я успокои, но тя продължаваше да бърбори монотонно и несвързано.

— Шаразад, Шаразад, скъпа, аз съм тук… Всичко е наред… — Той спря. Все едно че нищо не беше казал. Изведнъж се вцепени при мисълта, че тя си е загубила разсъдъка. Започна леко да я раздрусва, но и това нямаше никакъв ефект. И тогава забеляза стария слуга на стълбището — той чакаше да получи нареждания.

— Къде е… къде е нейно височество Бакраван? — попита Том. Шаразад здраво го беше прегърнала за врата.

— В покоите си, ага.

— Моля те, кажи й, че съм тук… и че бих желал да я видя.

— О, ага, тя не иска да вижда никого. Абсолютно никого. Такава е волята на Аллах. От него ден не е виждала никого.

В очите на стареца проблеснаха сълзи.

— Ваше превъзходителство отсъстваше, вероятно вие не знаете, че негово пре…

— Научих. Да, казаха ми.

— Иншаллах, ага, иншаллах. Че какви престъпления е извършил господарят?

— Иншаллах. Моля те, кажи на нейно височество… Шаразад, престани! Хайде скъпа — заговори той на английски, защото стенанията й го влудяваха. — Престани! — След това се обърна на фарси към стария слуга: — Моля те да помолиш нейно височество да ме приеме.

— О, да, ще я помоля, ага, обаче нейно височество не отваря вратата си, не ми отваря, не иска да ме види, но още сега ще отида и ще изпълня молбата ви.

— Почакай, къде са другите?

— Кои, ага?

— Семейството? Къде са другите от семейството?

— А! Семейството! Ами нейно височество е в покоите си, а госпожа Шаразад е тук, при вас…

Локхарт пак усети прилив на ярост.

— Искам да кажа, къде са негово превъзходителство Мешанг, неговата съпруга, децата му, моите снахи и техните съпрузи?

— Ами че къде другаде, ако не по домовете си, ага?

— Тогава съобщи на негово превъзходителство Мешанг, че съм тук — нареди Локхарт. Мешанг беше най-възрастният син и само неговото семейство живееше от време на време тук.

— Разбира се, ага. Ако е решил Аллах, аз сам ще отида на пазара.

— Той там ли е?

Старецът кимна утвърдително.

— Разбира се, ага, тази вечер той и семейството му са там. Сега той е господарят и трябва да ръководи търговията. По волята на Аллах, ага, сега той е главата на рода. Веднага тръгвам.

— Не, изпрати някой друг.

Пазарът беше съвсем наблизо и всеки би могъл да отиде.

— Има ли някой друг… Шаразад, Шаразад, престани! — викна той грубо, но тя не го чу.

— Има ли топла вода в къщата?

— Би трябвало да има, ага. Котлето работи много добре, но не е запалено.

— Нямате гориво ли?

— О, гориво трябва да има, ага. Искате ли да проверя?

— Да, запали пещта и ни донеси храна и чай.

— Веднага, ага. Какво ще обича ваше превъзходителство за ядене?

Локхарт едва запазваше самообладание, хленченията на Шаразад го влудяваха.

— Каквото и да е… — Не, ориз и хорищ, пилешки хорищ — назова той едно обикновено и лесно за приготвяне блюдо.

— Както желаете, ага, но готвачът се гордее с пилешкия си хорищ и ще му трябват часове, докато го сготви по вкуса ви.

Старият човек почтително чакаше, очите му се местеха от Локхарт на Шаразад, после пак към Локхарт.

— Ами тогава… тогава, о, за Бога, само плодове. Плодове и чай, каквито имате…

Вече не издържаше. Вдигна Шаразад на ръце, тръгна нагоре по стълбите, после по коридорите към стаите, които обикновено заемаха. Триетажната къща с плосък покрив, която наподобяваше дворец, имаше много крила и безброй стаи. Том отвори и затвори вратата с ритник.

— Шаразад, чуй ме… Шаразад, слушай! За Бога, чуй ме!

Но тя продължаваше да виси на врата му, да мърмори неразбрано и да стене. Той я отнесе в задушната вътрешна стая. Прозорците бяха плътно затворени, щорите — спуснати. Накара я да седне на неоправеното легло, после се втурна в модерната баня — по-скоро водопроводната инсталация беше такава, но не и тоалетната.

Нямаше топла вода. Студената потече и не беше много жълта. Том намери кърпи, намокри една, върна се в стаята. Боляха го гърдите, не му достигаше въздух. Шаразад не беше помръднала. Той се опита да й измие лицето, но тя се възпротиви и започна да хълца, което още повече я загрозяваше. От ъглите на устата и се процеждаше слюнка.

— Шаразад… Шаразад, скъпа, за Бога, скъпа… Той я повдигна, прегърна я по-силно, но нищо не можеше да й подейства. Тя все така продължаваше да стене и това все повече го изкарваше от самообладание.

— Спри! — викна той безпомощно и стана, но ръцете й се вкопчиха в дрехите му и тя опита да го дръпне да седне.

— О, Господи, дай ми сили…

Ръката му я удари по лицето. За момент стоновете секнаха, тя го зяпна с изненада, после погледът й отново помътня, тя пак започна да ломоти и се вкопчи в дрехите му.

— Господ да ми е на помощ — каза той сподавено и започна да я налага с шамари, все по-силни и по-силни, като отчаяно се опитваше да я удря силно, но не прекалено, после я просна по лице на леглото и започна да я налага по задника, докато го заболя дланта, после ръката, и ето че изведнъж чу писъци, истински писъци, а не стенещо ломотене.

— Томиии… спри, о, моля те, Томи, моля те, сприии… Томи, боли ме, какво съм направила? Кълна ти се, че за друг не съм мислила, о, Господи! Томи, моля те, сприиии…

Той отпусна ръце. В очите му се стичаше пот, дрехите му бяха вир-вода. Строполи се задъхан на леглото. Шаразад се гърчеше от болки, лицето и задните й части бяха станали пурпурно червени, обаче сега вече плачеше с истински сълзи, погледът и умът и си бяха на мястото.

— О, Томмм, боли ме, боли — плачеше тя като дете, което е яло бой. — Защооо? Защооо? Кълна ти се, че те обичам… Никога не съм правила каквото и да е… каквото и да е… за да те нараня и за да ме… да ме биеш…

Разтърсена от срам и болка, че го е разгневила, без да разбира защо, тя знаеше само, че трябва да го умилостиви. Смъкна се от леглото и падна в краката му, замоли го със сълзи на очи да й прости.

Спря да плаче, защото съзнанието й се проясни, и го погледна.

— О, Томи — прошепна тя сподавено. — Татко е мъртъв… убит… убиха го. Зелените ленти… убиха го…

— Да… да, скъпа, зная, зная… Толкова ми е мъчно…

Той я вдигна, сълзите му се смесиха с нейните, притисна я здраво, за да й даде от силата си. И тя се притисна в него, за да му даде от своята и да възстановят душевната си хармония. После потънаха в неспокоен сън — понякога се събуждаха, пак заспиваха, връщайки се към живота. Пламъчето на газената лампа хвърляше меки сенки. Точно преди полунощ той се събуди. Тя го наблюдаваше. Понечи да се надигне и да го целуне, обаче я спря вълна от болки.

— Какво ти е? — Ръцете му веднага я обгърнаха.

— Ох, внимавай… извинявай…

Тя се опита да превъзмогне болката, огледа се и видя, че е с мръсни дрехи. Направи гримаса.

— Ах, тези дрехи, извини ме, скъпи… — Поизправи се и ги смъкна от себе си. И тогава, като застана по-близко до светлината, той видя, че едното й око е малко подуто, а задните й части са подпухнали.

— Моля ти се, прости ми… какво съм направила… с какво съм те обидила?

— Нищо, нищо — отговори той ужасен и й разправи в какво състояние я беше намерил.

Тя го загледа неразбиращо.

— Ама… ти казваш, че аз… Нищо не си спомням, само… само че ме би.

— Съжалявам, но това беше единственият начин… Извинявай.

— Не мога да си спомня нищо, скъпи.

Като се опитваше да си спомни случилото се, тя внимателно легна по корем на леглото.

— Но за теб… Такава е волята на Аллах, но ако бях на твое място, щях… — Гласът й потрепери, но тя продължи. Опитваше се да бъде спокойна. — За теб съм луда завинаги. — Притисна се до него и го целуна.

— Обичам те, скъпи — каза тя на фарси.

— И аз те обичам, скъпа — отговори той разчувстван.

След малко Шаразад продължи със странен глас:

— Томи, струва ми се, че това, което ме накара да полудея… видях татко, видях го вчера, или завчера… не мога да си спомня… това, че той изглеждаше толкова дребен мъртъв, толкова мъничък мъртъв, с всичките тези дупки по тялото, лицето и главата — никога не съм го виждала толкова смален, но това е тяхно дело, изсмукали са…

— Недей — започна той внимателно, защото видя, че сълзите й напират. — Така е рекъл Бог. Не мисли за това.

— Да, съпруже мой, щом така казваш — отговори тя веднага на фарси в официален стил. — Разбира се, такава е била волята на Аллах, но за мен е важно да ти го разправя, да се отърся от срама за това, че ме намери в този вид… Един ден всичко ще ти разправя.

— Ами направи го сега, Шаразад, и ще обърнем тази страница завинаги — отговори й той в същия официален стил. — Моля те, разправи ми сега.

— Ами всичко изглеждаше като че ли бяха превърнали в нищожество най-големия човек в света след теб. Ей така, без причина. Той винаги е бил противник на шаха и голям привърженик на този молла Хомейни.

Тя произнесе това съвсем спокойно и той я чу да го нарича „молла“, а не „аятолах“ или „имам“, или „фармандех“ — и го прониза някакво предчувствие.

— Убиха баща ми, без да има защо, без съд и противозаконно, смалиха го, отнеха му всичко, което имаше като мъж и баща, любим баща. Такава е била волята на Аллах, би трябвало да кажа, и ще се опитам. Но не мога да повярвам, че така е искал Аллах. Може така да е искал Хомейни. Не знам. Скоро ние жените ще разберем това.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— След три дни ние, жените ще направим протестен марш — всички жени в Техеран.

— Срещу какво?

— Срещу Хомейни и моллите, които отнемат правата на жените! Когато ни види да маршируваме без чадори, той ще спре да прави глупости.

Локхарт я слушаше с половин ухо, спомняше си я каква беше само преди няколко дни. Толкова ли малко време бе минало от началото на този кошмар? Шаразад, доволна от себе си, с чадор, щастлива, че е съпруга, а не просто модерна дама като Азадех. Той видя погледа й, прочете решителността в него и разбра, че тя е силно завладяна от събитията.

— Не искам да участваш в тази демонстрация.

— Да, разбира се, съпруже мой, но всички жени в Техеран ще демонстрират и съм сигурна, че няма да искаш да се чувствам посрамена пред паметта на баща ми и да не се опълча срещу неговите убийци, нали така?

— Това е губене на време — отсече Локхарт. Знаеше, че ще загуби, но вътрешно беше набрал инерция да й се противопоставя.

— Боя се, любов моя, че един протестен марш, в който участвува всяка жена в Иран или в целия ислямски свят, едва ли ще смути Хомейни. Жените в неговата ислямска държава няма да имат право на нищо, което не е дадено в Корана, абсолютно нищо. Нито който и да е друг. Той е непоколебим — и точно в това е силата му!

— Разбира се, че си прав — но ние ще излезем в знак на протест и тогава Аллах ще му отвори очите и ще му изясни всичко. Ще бъде както повелява волята на Аллах, а не както иска Хомейни — ние в Иран си имаме традиции в справянето с такива хора.

Той я прегърна. Протестният марш нямаше да реши нещата. „О, Шаразад, още толкова работи трябва да се решат, да се кажат, не му е сега времето. Ами Загрос и 212, който трябва да се изтегли? Но това значи Мак самичък да тегли каруцата, ако изобщо остане каруца. Ами ако го взема и него с мен? Не бих могъл, освен насила.“

— Шаразад, може би ще трябва, да прехвърля 212 по море в Нигерия. Би ли дошла и ти?

— Разбира се, Томи, колко време ще ти трябва?

Той се поколеба.

— Няколко седмици, може и повече — отговори той и усети, че тя едва доловимо помръдна в прегръдките му.

— Кога ще искаш да тръгваме?

— Много скоро. Може би утре. Тя вече не беше в прегръдките му, макар че не беше помръднала.

— Няма да мога да оставя мама сама, поне известно време. Тя е… тя е съсипана от мъка, Томи, и… и ако замина, ще ме е страх за нея. А освен това и бедният Мешанг — той трябва да ръководи търговията, трябва да му се помага — има толкова много работи, които трябва да се свършат и наглеждат.

— Знаеш ли за заповедта за конфискация?

— Каква заповед?

Когато й разказа, очите й отново се насълзиха и Шаразад седна в леглото, за миг забравила болките. Загледа се в пламъчето на газената лампа и сенките, които тя хвърляше.

— Значи нямаме дом, нямаме нищо. По волята на Аллах — прошепна тя унило. И веднага продължи със съвсем различен глас: — Не, не по волята на Аллах! По волята на Зелените ленти. Сега трябва да се обединим, за да спасим фамилията, в противен случай все едно са победили татко. Не можем да допуснем и да го убият, и да го победят, това би било ужасно.

— Да, съгласен съм, но това превозване по море решава проблемите ни за няколко седмици…

— Както винаги си прав. Би било идеално разрешение, ако трябваше да напуснем завинаги. Но това е нашият дом. О, колко щастливи ще бъдем тук! Утре сутринта ще изпратя слугите да донесат всичките ни вещи от апартамента. Че какво са няколко килима и дрънкулки, след като тази къща е за нас? Всичко ще уредя — о, тук ще сме толкова щастливи!

— Но ако ти…

— Този грабеж прави оставането ни тук още по-важно, за да се съпротивляваме, да протестираме. Той придава на протестния поход още по-голямо значение.

Шаразад притисна пръст до устните му, за да предотврати възраженията му.

— Щом трябва да извършиш този превоз по море — а ти естествено трябва да си вършиш работата — върви, скъпи, но се връщай бързо. След няколко седмици Техеран ще е нормален град, отново приветлив и аз знам, че такава е волята на Аллах.

„О, да — обзета от щастие, тя за миг забрави болката, — тогава вече ще бъда във втория месец на бременността си и Томи много ще се гордее с мен, а тук ще живеем чудесно с цялото семейство, за татко ще бъде отмъстено, в къщата отново ще ехти смях.“

— Всички ще ни помогнат — промълви тя и се отпусна в прегръдките му, уморена, но щастлива. — О, Томи, толкова се радвам, че ние сме си у дома, всичко ще бъде толкова хубаво, Томи!

Говореше все по-бавно и по-бавно, започваше да се унася.

— Всички ще помагаме на Мешанг… и тези, които са в чужбина, ще се върнат, леля Ануш с децата… те ще помагат… и чичо Валик ще го съветва…

Локхарт не посмя да й каже какво беше станало.