Джеймс Клавел
Вихрушка (66)

66

Табриз, международната болница: 6,24 вечерта.

 

Хаким хан влезе в личната си стая, следван от лекаря и човек от охраната. Сега вече ходеше с патерици и те го улесняваха, но когато се навеждаше или се опитваше да седне, не облекчаваха болката. Само болкоуспокоителните помагаха. Азадех чакаше долу, нейната рентгенова снимка бе по-добра от неговата, болката й — по-слаба.

— Е, Ахмед, как се чувстваш?

Ахмед лежеше буден, гърдите и коремът му бяха превързани. Операцията за изваждане на куршума, заседнал в гърдите му, беше успешна. Куршумът в корема обаче беше направил много поразии, той бе загубил много кръв, а вътрешните кръвоизливи се бяха подновили. Но в момента, в който видя Хаким хан, той се опита да се надигне.

— Не мърдай, Ахмед — каза с мек глас Хаким хан. — Докторът каза, че се възстановяваш добре.

— Докторът е лъжец, Ваше височество.

Докторът се опита да каже нещо, но Хаким го прекъсна:

— Лъжец или не, оправяй се, Ахмед.

— Да, Ваше височество. С Божията помощ. А вие, вие добре ли сте?

— Ако рентгеновата снимка не лъже, имам само скъсани сухожилия — отвърна ханът и вдигна рамене. — Иншаллах.

— Благодаря ви… благодаря ви, че съм в личната ви стая, Ваше височество. Никога не съм бил… в такъв разкош.

— Това е само знак за моето признание за верността. — Хаким освободи с властен жест лекаря и охраната. Когато затвориха вратата, се приближи към леглото. — Искал си да ме видиш, Ахмед?

— Да, Ваше височество, моля да ме извините, че не можах… не можах да дойда при вас. — Ахмед хриптеше, трудно му беше да говори. — Човекът от Тбилиси, когото искахте… руснакът… той изпрати съобщение за вас. То е… то е под чекмеджето… залепено е под чекмеджето. — Той посочи с усилие малкото бюро.

Възбудата на Хаким нарасна. Той опипа неловко под чекмеджето. Превръзките го затрудняваха и той се навеждаше с мъка. Намери малкото квадратче сгъната хартия и то се отлепи лесно.

— Кой го донесе и кога?

— Днес беше… по някое време днес… не съм сигурен, мисля, че следобед. Не зная. Човекът беше с докторска престилка и очила, но не беше доктор. Азербайджанец, може би турчин, не съм го виждал преди. Говореше турски, каза само: „Това е за Хаким хан от един приятел в Тбилиси. Разбра ли?“ Казах му, че разбирам, и той си тръгна така бързо, както бе дошъл. Дълго време си мислех, че съм го сънувал…

Съобщението бе написано на ръка с почерк, който Хаким не познаваше:

Много, много поздравления за наследството, пожелавам ти да живееш дълго и да твориш като твоя предшественик. Да, и бих желал да се срещнем спешно. Но тук, не там. Съжалявам. Когато си готов, за мен ще бъде чест да те приема — с пищно посрещане или тайно, както искаш. Трябва да бъдем приятели, има много неща, които трябва да направим, а ние имаме много общи интереси. Моля те, кажи на Робърт Армстронг и Хашеми Фазир, че Язернов е погребан в руското гробище в Джалех и очаква с нетърпение да ги види, когато е удобно.

Подпис нямаше.

Силно разочарован, ханът се върна до леглото и подаде листчето на Ахмед.

— Какво мислиш за това?

Ахмед нямаше сили да го вземе.

— Извинявайте, Ваше височество, моля ви, подръжте го, за да го прочета. — След като го прочете, той каза: — Това не е почеркът на Мжитрик. Аз… аз бих разпознал неговия почерк, но… мисля, че е вярно. Той би го предал на… на някой от подчинените си да го донесе тук.

— Кой е Язернов и какво означава това?

— Не зная. Това е код… това е кодова фраза, която те ще разберат.

— Това покана за среща ли е, или заплаха? Кое от двете?

— Не зная, Ваше височество. Предполагам сре… — Той се сгърчи от болка и изруга на собствения си език.

— Мжитрик знае ли, че последните два пъти попаднаха в засада? Знае ли, че Абдула хан го е предал?

— Не… не знае, Ваше височество. Казах ви, че е хитър и ханът, вашият баща, беше много… много внимателен в отношенията си с него. — Усилията, които полагаше, за да говори и да се концентрира, отнемаха силите му. — Този Мжитрик знае, че са във връзка с вас… Това, че и двамата са тук сега, не означава нищо, той има много шпиони. Вие сте хан и, разбира се… разбира се, знаете, че… че ви шпионират всякакви хора, повечето от тях лоши, които докладват на своите началници — повечето от тях още по-лоши. — На лицето му се изписа усмивка и Хаким се зачуди какво ли означава тя. — Но вие знаете как да скриете истинските си цели, Ваше височество. Никога… Абдула хан никога не се е съмнявал в това, колко сте умен, никога. Ако… ако познаваше една стотна от това, което сте в действителност… наистина нямаше да ви изгони, а щеше да ви направи… да ви направи наследник и главен съветник.

— Щеше да нареди да ме удушат. — Дори за частица от секундата Хаким хан не се изкуши да каже на Ахмед, че тъкмо той бе изпратил убийците, които Ерики бе избил, или за опита с отровата, който също се беше провалил. — Преди седмица той би наредил да ме осакатят и ти с радост щеше да го направиш.

Ахмед го погледна. Очите му бяха хлътнали дълбоко и смъртта вече надничаше в тях.

— Откъде знаете толкова много?

— Такава е Божията воля.

Животът му гаснеше. И двамата го знаеха.

— Полковник Фазир ми показа един телекс за Ерики. — Хаким разказа на Ахмед за съдържанието му. — Мжитрик не е в ръцете ми, за да се пазаря за него, поне не засега. Мога да дам Ерики на Фазир или да му помогна да избяга. И в двата случая сестра ми е задължена да остане тук и не може да тръгне с него. Какво ще ме посъветваш?

— За вас е по-безопасно да дадете неверника на полковника като пишкеш, а пред нея да се преструвате, че не можете да попречите с нищо на… на арестуването му. Всъщност то си е така, ако полковникът го иска. Неверникът… неверникът ще се съпротивлява и ще го убият. Тогава можете тайно да я обещаете на оня от Тбилиси… но никога не му я давайте, така ще контролирате… така можете да го контролирате… но се съмнявам.

— А ако неверникът „успее“ да избяга?

— Ако полковникът го допусне… ще иска да му се плати.

— С какво?

— С Мжитрик. Сега или някога… някога в бъдеще. Докато неверникът е жив, Ваше височество, тя никога няма да се разведе с него — забравете саботьора, той беше по друго време, — а когато двете години… отминат, тя ще тръгне с него, тоест ако… ако той я остави… засега тук. Съмнявам се дори дали Ваше височество… — Ахмед затвори очи, тялото му се разтресе.

— Какво стана с Баязид и бандитите? Ахмед!

Ахмед не го чу. Виждаше степите, просторните равнини на своята родина и на дедите му, морето от трева, откъдето идваха предците, препускаха до стремето на Чингис хан, а после до внука му Кубилай хан, и до брат му Хулагу хан, който бе навлязъл в Персия, за да издигне планини от черепите на своите врагове. „Ето тук, в златните земи, още от древни времена — помисли си Ахмед, — в тези земи на вино, топлина, богатство и чувствени жени с очи на кошути, възхвалявани от древни времена, като Азадех… Ах, вече никога няма да мога да я взема така, както трябва да бъде взета, влачена за косата като военна плячка, преметната на седлото, за да бъде хвърлена и укротена върху вълчи кожи…“ Някъде отдалече чу собствения си глас:

— Моля ви, Ваше височество, бих желал да ви помоля за една услуга… искам да ме погребат в собствената ми страна и по нашия обичай… — „Тогава ще мога да живея вечно с духовете на дедите ми“ — помисли си той. Прекрасната страна го зовеше.

— Ахмед, какво стана с Баязид и бандитите, когато кацнахте?

Ахмед с мъка дойде на себе си.

— Те не бяха кюрди, просто хора от племената, правеха се на кюрди, а неверникът ги уби всичките, смачка ги като въшки… Полудя и ги изби — с нож и автомат, с ръце, с крака, със зъби, всички, освен Баязид, който поради клетвата си пред вас не искаше да застане срещу него.

— Остави го жив? — Хаким не можеше да повярва.

— Да, Бог да успокои душата му. Той… той пъхна пистолет в ръката ми и хвана Баязид, и го тикна пред дулото и аз… — Гласът му заглъхна, зелените вълни на тревата го зовяха, стигаха отвъд хоризонта…

— Уби ли го?

— О, да! Гледах… гледах го в очите. — В гласа на Ахмед прозвуча гняв. — Кучият му… син стреля в гърба ми два пъти без чест, кучият му син, така че умря без чест и без… мъжественост, кучият му син — Безкръвните устни се усмихнаха, той затвори очи. Вече умираше, думите му едва се долавяха. — Аз си отмъстих.

— Ахмед — рече бързо Хаким, — има ли нещо, което не си ми казал, а трябва да зная?

— Нищо… — Той пак отвори очи и Хаким погледна в бездната им. — Няма… няма друг Бог, освен Бог и… — От устата му бликна струйка кръв. — … аз те направих ха… — останалата част от думата си отиде с него.

Хаким потрепери пред изцъкления му поглед и извика:

— Докторе!

Докторът веднага влезе, последван от охраната, и затвори очите на Ахмед.

— Да бъде Божията воля. Какво да правим с тялото, Ваше височество?

— Каквото правите обикновено. — Хаким стисна патериците си и се отдалечи, следван от охраната. „Значи така, Ахмед — помисли си той, — значи вече си мъртъв, а аз съм сам, откъснат от миналото и незадължен никому. Направил си ме хан? Това ли искаше да кажеш? Знаеше ли, че и в тази стая има шпионки?“

По лицето му пробяга усмивка и замръзна. „А сега — полковник Фазир и Ерики, неверникът, както ти го нарече.“

 

 

В двореца: 6,48 вечерта.

 

В гаснещата светлина на деня Ерики внимателно залепваше една от дупките от куршуми в пластмасовия прозорец на хеликоптера с прозрачна лента. Трудно му беше с превръзката, но ръката му беше силна, а раната плитка, без признаци на инфекция. На ухото му имаше голяма превръзка, част от косата му беше обръсната, за да се избегне замърсяването, и той се възстановяваше бързо. Имаше добър апетит. Часовете, които бе прекарал в разговори с Азадех, го бяха поуспокоили.

„Да — мислеше си той, — но само донякъде, недостатъчно, за да ми простят убийствата и опасността, която представлявам. Така да бъде. Такъв са ме създали боговете и такъв съм си. Ами Рос? И защо Азадех държи кукрито все до себе си?“ „Това беше неговият подарък за тебе, Ерики, за теб и за мен.“ „Лош късмет е да се даде на мъж нож, без да вземеш пари за това веднага, просто символично. Като го срещна, ще му дам пари и ще приема подаръка му.“

Натисна отново копчето „Пуск“. Двигателят припали, задави се и заглъхна. „Ами Рос и Азадех?“

Седна на прага на кабината и погледна към небето. Небето не му отговори. Нито пък залезът. На запад облаците се бяха разкъсали, слънцето беше ниско зад тях и те изглеждаха заплашителни. Мюезините започнаха да призовават за молитва. Хората от охраната на портала се обърнаха към Мека и се просна на земята; същото направиха и всички в двореца, и работещите на полето, във фабриката за килими и в кошарите.

Ръката му несъзнателно посегна към ножа. Без да иска, погледът му провери дали автоматът е още до пилотската седалка — зареден, с пълен пълнител. В кабината бяха скрити и други оръжия, оръжия на хората от племето. Автомати „Калашников“ и пушки М-16. Не си спомняше да ги е вземал или да ги е крил, откри ги тази сутрин, когато започна да проверява за повреди и да чисти.

Превръзката на ухото му попречи да чуе приближаващата се кола и той се стресна, когато я видя на портала. Охраната на хана разпозна хората в нея и пропусна колата в просторния вътрешен двор близо до фонтана. Той отново натисна „Пуск“, двигателят отново припали за миг и разтърси целия хеликоптер, после спря.

— Добър вечер, капитане — поздравиха Хашеми Фазир и Армстронг, които бяха пристигнали с колата. — Как се чувствате днес?

— Добър вечер. Ако имам късмет, след около седмица ще бъда съвсем наред — отвърна любезно Ерики. Вниманието му бе изострено до краен предел.

— Пазачите казаха, че Техни височества още не са се върнали. Ханът ни очаква, ние сме тук по негова покана.

— В болницата са за рентгенови снимки. Отишли са, докато спях, така че сигурно няма да се забавят. — Ерики ги наблюдаваше. — Искате ли нещо за пиене? Има водка, уиски и чай, и кафе, разбира се.

— Благодаря, каквото имате — отвърна Хашеми. — Как е хеликоптерът ви?

— Болен е — отвърна Ерики с отвращение. — Опитвам се да го стартирам от една седмица. Ужасна седмица. — Ерики ги поведе по мраморните стъпала. — Радиоелектрониката съвсем се е объркала. Много ми трябва механик. Както знаете, нашата база е затворена и опитах да се свържа по телефона с Техеран, но телефоните пак не работят.

— Може би ще успея да ви намеря механик утре или вдругиден, от въздушната база.

— Бихте ли могли, полковник? — Ерики изведнъж се усмихна с благодарност. — Това би ми помогнало много. Добре би ми дошъл и пълен резервоар с гориво. Възможно ли е да го получа?

— Можете ли да долетите до летището?

— Не бих рискувал дори и да мога да запаля — много е опасно. Не бих рискувал. — Ерики поклати глава. — Механикът ще трябва да дойде тук. — Той ги поведе по коридора и отвори вратата към малкия салон на приземния етаж, който Абдула хан беше определил за гости немюсюлмани. Наричаха го Европейската стая. Барът беше добре зареден. Обикновено хладилникът беше винаги пълен с формички за лед, имаше газирана вода и най-различни безалкохолни напитки, както и шоколади и халва, която ханът обожаваше. — Аз ще пия водка — каза Ерики.

— За мен същото, моля — рече Армстронг.

Хашеми поиска нещо безалкохолно и се засмя:

— И аз ще пия водка, но чак като залезе слънцето.

Отдалече се чу призивът на мюезините.

— Prosit! — Ерики се чукна с Армстронг, после от любезност се чукна и с Хашеми и изпи питието си на една глътка. Наля си пак и каза на Армстронг: — Заповядайте, началник.

Чуха някаква кола и погледнаха през прозореца. Беше ролс-ройсът.

— Извинете ме за минутка, ще кажа на Хаким хан, че сте тук. — Ерики излезе и поздрави Азадех и брат й на стълбите. — Какво показаха рентгеновите снимки?

— И двамата нямаме нищо счупено. — Азадех беше щастлива, лицето й беше безгрижно. — Как си ти, мили?

— Чудесно. Това са добри новини. Чудесно! — Усмихна се искрено на Хаким. — Толкова се радвам. Имате гости — полковникът и господин Армстронг. Настаних ги в Европейската стая. — Ерики забеляза, че Хаким е уморен. — Да им кажа ли да дойдат утре?

— Не, благодаря. Азадех, би ли им казала, че ще се забавя петнадесетина минути, но да се чувстват като у дома си. Ще се видим по-късно на вечеря. — Хаким забеляза как тя докосна Ерики и се усмихна, преди да тръгне. „Какъв късмет имат да се обичат толкова много и колко тъжно е това.“ — Ерики, Ахмед е мъртъв, не исках да й го казвам още.

Ерики се натъжи.

— Вината е моя. Онзи мръсник Баязид го издебна.

— Такава е била Божията воля. Ела да поговорим. — Хаким тръгна по коридора към Голямата зала, опираше се на патериците. Охраната остана при вратата, откъдето не можеше да ги чуе. Хаким влезе в една ниша, остави патериците, обърна се към Мека, коленичи и изохка от болка. Опита се да се поклони, но не успя, насили се и пак не успя и трябваше да се задоволи само с напева на Шахадата. — Ерики, помогни ми, моля те!

Ерики го вдигна като дете.

— Може би е по-добре няколко дни да не го правиш.

— Да не се моля? — Хаким зяпна от учудване.

— Исках да кажа… може би Бог ще разбере, ако само си казваш молитвата и не коленичиш. Така гърбът ще те заболи още повече. Докторът каза ли какво е?

— Смята, че са скъсани сухожилия. Веднага щом намеря възможност, ще отида в Техеран с Азадех да ме види специалист. — Хаким взе патериците. — Благодаря. — Помисли малко и реши да седне на стол вместо на обичайните възглавници, на които се облягаше, отпусна се върху него и нареди да донесат чай.

Ерики си мислеше за Азадех. Толкова малко време имаха.

— Най-добрият специалист в света за такива болки е Ги Бошам, в Лондон. Той ме оправи за пет минути, а докторите бяха казали, че ще трябва да бъда на екстензия три месеца или да ми обездвижат две стави. Хаким, не вярвай на онова, което казват обикновените доктори за гърба ти. Те в най-добрия случай могат да ти дадат болкоуспокояващи.

Вратата се отвори и един прислужник внесе чая. Хаким го освободи и отпрати охраната.

— Погрижете се да не ни безпокоят.

Чаят беше горещ, сладък и миришеше на мента. Пиеха го от малки сребърни чашки.

— Сега трябва да решим какво ще правиш. Не можеш да останеш тук.

— Съгласен съм — отвърна Ерики. Радваше се, че чакането свършва. — Зная, че съм… че съм затруднение за теб като хан.

— Част от споразумението на Азадех и моето с баща ни, за да ни бъдат върнати правата и да стана наследник, беше да положим клетва, че ще останем в Табриз, в Иран, за две години. Така че ти трябва да тръгнеш, а тя не може.

— Тя ми каза.

— Ясно е, че си в опасност дори и тук. Не мога да те защитавам пред полицията или правителството. Трябва да тръгнеш веднага, да излетиш от страната. След две години, когато и Азадех може да замине, тя ще дойде при теб.

— Не мога да отлетя. Фазир каза, че щял да опита да ми намери механик утре, но не било сигурно. Обеща и гориво. Ако успея да се свържа с Макайвър в Техеран, той би могъл да прати някой дотук.

— Опита ли?

— Да, но телефоните още не работят. Щях да използвам ВЧ-то в нашата база, но офисът е съвсем разбит — когато се връщах, минах през базата, там е пълна каша, няма транспорт, няма варели с гориво. Като се свържа с Техеран, Макайвър може да изпрати механик да оправи машината. Може ли да остане тук, докато я оправят?

— Да. Разбира се. — Хаким си наля още малко чай, вече убеден, че Ерики не знае нищо за бягството на останалите пилоти и хеликоптерите. Но това не променяше нищо. — Няма никакви авиолинии до Табриз, иначе бих могъл да ти уредя полет. И все пак мисля, че трябва да тръгнеш веднага. Изложен си на голяма опасност, на непосредствена опасност.

— Сигурен ли си? — Ерики присви очи.

— Да.

— Каква?

— Не мога да ти кажа. Но е извън моя контрол, сериозна е, непосредствена, не засяга Азадех за момента, но би могла, ако не внимаваш. За да я предпазим, това трябва да си остане между нас. Ще ти дам кола — която поискаш от гаража. Мисля, че има около двадесет. Какво стана с твоя рейнджровър?

Ерики вдигна рамене, умът му работеше.

— Убийството на онзи муджахидин, който ни взе документите с Азадех, и на другите, дето ги гръмна Ракоци, е съвсем друг проблем.

— Бях забравил за Ракоци. Няма много време — настоя Хаким.

Ерики завъртя глава, за да отпусне мускулите на врата си и да премахне болката.

— Колко непосредствена е тази опасност, Хаким?

Хаким го погледна право в очите.

— Дотолкова непосредствена, че бих предложил да изчакаш докато се мръкне, да вземеш колата и да бягаш — измъкни се от Иран колкото можеш по-бързо — подчерта той. — Дотолкова непосредствена, че да знам, че ако не го направиш, Азадех ще има по-големи тревоги. И дотолкова, че не бива да й казваш нищо, преди да тръгнеш.

— Ще се закълнеш ли в това?

— Кълна се пред Бога, смятам, че е така. — Видя, че Ерики се намръщи, и зачака търпеливо. Харесваха му неговата честност и простота, но в крайна сметка те нямаха никакво значение. — Можеш ли да тръгнеш, без да й кажеш?

— Ако тръгна преди разсъмване, докато тя спи. Ако тръгна тази вечер, като се направя, че излизам и отивам до базата, тя ще ме чака и ако не се върна, ще стане много трудно — и за нея, и за тебе. Историята в селото я измъчва. Ще изпадне в истерия. По-разумно ще бъде да тръгна тайно, тъкмо преди разсъмване. По това време тя ще спи — докторът й даде приспивателни. Тя ще спи, а аз бих могъл да оставя бележка.

Хаким кимна доволен.

— Тогава е решено. — Не искаше и Азадех да пострада или да му създаде неприятности.

Ерики чу заключителната нотка и разбра вече без никакво съмнение, че ако остави жена си, ще я загуби завинаги.

 

 

В банята: 7,15 вечерта.

 

Азадех се потопи до шия в горещата вода. Банята беше с красиви плочки, петнадесет квадратни метра, на няколко нива — в единия край по-ниска, с платформи за почивка; горещата вода се подаваше от съседното помещение, където се намираше пещта. Беше топла и голяма, щастливо място с чудесни огледала. Косата на Азадех бе прибрана в тюрбан и тя си почиваше на една от наклонените облегалки с протегнати крака. Водата я успокояваше.

— О, толкова е хубаво, Мина — промърмори тя. Мина беше силна, красива жена, една от трите прислужнички на Азадех. Стоеше надвесена над нея във водата, само с една препаска на кръста, и нежно масажираше врата и раменете й. В банята бяха само те двете — Хаким бе изпратил останалите членове на семейството в други къщи в Табриз „да се подготвят за Деня на оплакването на Абдула хан“. Това беше оправданието, но всички разбираха, че четиридесетте дни изчакване му бяха необходими, за да има време да огледа двореца на спокойствие и да преразпредели апартаментите по свое усмотрение. Само старата Хананъм не беше обезпокоена, и Айша с двете й деца.

Без да нарушава спокойствието на Азадех, Мина я спусна в по-плитка вода на друга платформа, където Азадех можеше да легне в цял ръст, с удобно отпусната глава, така че да може да масажира гърдите, слабините, бедрата и краката й и да я подготви за истинския масаж с масло, който следваше по-късно, когато топлата вода я отпуснеше съвсем.

— О, толкова е хубаво — отново рече Азадех. Мислеше си колко по-хубаво беше това от тяхната сауна — онази силна горещина и после страхотното хвърляне в снега. Пламваше от съживителния шок, но той не беше така хубав като тази чувственост на парфюмираната вода и тихото отпускане, никакви шокове и, о, толкова е хубаво… но защо банята е селски площад и е толкова студено, ето ги касапина и фалшивия молла, и всички крещят: „Първо дясната му ръка… убийте с камъни блудницатааа!“ Тя извика без звук и заплака.

— О, заболя ли ви, Ваше височество, простете!

— Не, не ме заболя Мина, няма нищо, нищо, моля те, продължавай. — Отново усети успокояващите пръсти. Сърцето й забави ударите си. „Надявам се скоро да мога да заспя без… без селото. Снощи с Ерики ми беше малко по-добре, в прегръдките му ми беше по-добре, просто да бъда до него. Може би тази нощ ще бъде още по-добре. Как ли е Джони? Сега сигурно вече пътува към вкъщи, към Непал в отпуска. Сега, когато Ерики се върна, аз съм отново в безопасност, докато съм с него, докато съм близо до него. Сама не съм… не съм в безопасност дори с Хаким. Вече не се чувствам в безопасност. Просто вече не се чувствам в безопасност.“

Вратата се отвори и влезе Айша. Лицето й беше изпито от скръб, очите — изпълнени със страх, черният чадор я правеше да изглежда още по-съсухрена.

— Здравей, Айша, мила, какво има?

— Не зная. Светът изглежда странен, а аз нямам… нямам опора.

— Влез във ваната — рече Азадех. Стана й жал за нея — изглеждаше толкова слаба и стара, крехка и беззащитна. „Трудно е да повярва човек, че е вдовица на баща ми, че има син и дъщеря, а е само на седемнадесет години.“ — Влез вътре, толкова е хубаво.

— Не, не, благодаря, аз… аз исках само да поговоря с тебе.

Айша погледна към Мина, после сведе очи и зачака. Преди два дни тя просто би изпратила да повикат Азадех, която щеше да дойде веднага, да се поклони, да коленичи и да чака заповедите й, така както тя сега коленичеше като молителка. „Такава е Божията воля — мислеше си тя. — Ако не беше ужасът за бъдещето на децата ми, щях да викам от радост — няма да я има вече гадната миризма и разтърсващото хъркане, няма да я има вече смазващата тежест, пъшкането, гнева и хапането, отчаянието да постигне онова, което можеше, но рядко. «Твоя е вината, твоя, твоя…» Как така да е моя вината? Колко пъти го молех да ми покаже какво да направя, за да помогна, и се опитвах, опитвах, опитвах, но беше толкова рядко; и после изведнъж тежестта я нямаше, започваше хъркането, а аз оставах будна да лежа в потта и вонята. О, колко пъти исках да умра!“

— Мина, остави ни сами, докато те повикам — рече Азадех. Прислужницата се подчини веднага. — Какво има, мила Айша?

— Страхувам се. — Момичето трепереше. — Страхувам се за сина си и дойдох да те помоля да го защитиш.

— Няма за какво да се боиш от Хаким хан или от мене, няма за какво — каза нежно Азадех. — Заклехме се пред Бога да ви пазим, твоя син и дъщеря ти, направихме го пред… пред твоя съпруг, нашия баща, и после пак, след смъртта му. Няма от какво да се страхуваш. От нищо.

— От всичко се страхувам — заекна момичето. — Вече не съм в безопасност, нито синът ми. Моля те, Азадех, не би ли могъл… не би ли могъл Хаким хан… готова съм да подпиша какъвто и да е документ, с който да му преотстъпя всички права, искам само да живея спокойно и синът ми да расте в мир.

— Мястото ти е при нас, Айша. Скоро ще видиш колко щастливи ще бъдем всички заедно — отвърна Азадех и си помисли: „Момичето е право да се страхува. Хаким никога няма да предаде ханството извън семейството си, ако има свои синове — трябва вече да се ожени, трябва да му помогна да си намери хубава жена.“ — Не се тревожи, Айша.

— Да не се тревожа? Ти си в безопасност сега, Азадех, ти, която допреди няколко дни живееше в ужас. Сега аз не съм в безопасност и аз живея в страх.

Азадех я наблюдаваше. Не можеше да направи нищо за нея. Животът на Айша беше решен. Тя беше вдовица на хан. Щеше да остане в двореца, наблюдавана и пазена и да живее колкото е възможно по-добре. Хаким нямаше да я остави да се омъжи повторно, не би могъл да я остави да се откаже от правата на сина, дадени с публичното завещание на умиращия съпруг.

— Не се тревожи — повтори тя.

— Ето. — Айша извади дебел кафяв плик изпод чадора си. — Това е твое.

— Какво е това? — Ръцете на Азадех бяха мокри и тя не искаше да го пипа.

Момичето отвори плика и й показа съдържанието му. Очите на Азадех се разшириха. Паспортът й, личната карта и други документи, и тези на Ерики, всички неща, които им бяха откраднати от муджахидина на барикадата. Това се казва пишкеш.

— Откъде ги взе?

Момичето беше сигурно, че никой не ги подслушва, но все пак зашептя:

— Левичарският молла, онзи от селото, ги даде на Негово височество хана, на Абдула хан, преди две седмици, когато бяхте в Техеран… онзи молла от селото.

— Откъде ги е получил? — Азадех я гледаше и не можеше да повярва.

Момичето вдигна нервно рамене.

— Моллата знаеше всичко за барикадата и какво е станало там. Дойде тук, за да вземе… да му предадат твоя съпруг. Негово височество… — Тя се поколеба, после продължи шепнешком: — Негово височество му отказа, трябвало той да реши кога, отпрати го и задържа документите.

— Имаш ли други документи, Айша? Лични документи?

— Не твои или на съпруга ти. — Момичето отново потрепери. — Негово височество толкова ви мразеше всички. Искаше да унищожи съпруга ти, после искаше да те даде на руснака, а брат ти трябваше да бъде… кастриран. Има толкова неща, които зная и които биха могли да ти помогнат — на теб и на него, и толкова много, което не разбирам. Ахмед… пази се от него, Азадех.

— Да — рече бавно Азадех. — Татко ли изпрати моллата в селото?

— Не зная. Мисля, че той. Чух го как каза на руснака да се отърве от Махмуд — а, да, това беше името на лъжливия молла. Може би Негово височество го е изпратил там да тормози вас и саботьора, и го е изпратил на собствената му смърт, но Бог се намеси. Чух, че руснакът се съгласи да прати хора след тоя Махмуд.

— И откъде чу това? — попита непринудено Азадех. Айша нервно придърпа чадора си и коленичи на ръба на ваната.

— Това място е като пчелна пита, пълно е с дупки за подслушване и шпионки, Азадех. Той… Негово височество нямаше доверие никому, шпионираше всички, дори мен. Аз мисля, че трябва да бъдем приятелки, съюзнички, ти и аз, ние сме беззащитни — дори и ти, а може би ти повече от всички нас, и ако не си помагаме една на друга, всички сме загубени. Аз мога да ти помогна, да те защитя. — По челото й бяха избили капчици пот. — Само те моля да защитиш сина ми, моля те. А аз ще защитя теб.

— Разбира се, че трябва да бъдем приятелки — отвърна Азадех Не вярваше, че я грози някаква заплаха, но бе заинтригувана да узнае тайните на двореца. — Ще ми покажеш ли тези тайни места, ще ми кажеш ли какво знаещ?

— О, да, да, ще то направя. — Лицето на момичето светна. — Ще ти покажа всичко и двете години ще минат бързо. Да, ще бъдем приятелки.

— Какви две години?

— Докато съпругът ти го няма, Азадех.

Азадех се изправи рязко, изпълнена с тревога.

— Отива ли си?

— Разбира се. — Айша впери поглед в нея. — Какво друго може да направи?

 

 

В Европейската стая.

 

Хашеми подаваше на Робърт Армстронг надрасканото съобщение от Мжитрик, което Хаким току-що му беше дал. Армстронг го погледна.

— Хашеми, съжалявам, но не мога да чета на турски.

— О, извинявай, забравих. — Хашеми го прочете на глас на английски. И двамата видяха разочарованието на Армстронг. — Следващият път ще го пипнем, Робърт. Иншаллах.

„Не се тревожете — помисли Армстронг. — И без това вероятността беше малка. Ще пипна Мжитрик друг път. Ще го пипна, ще те пипна и тебе, стари приятелю Хашеми, отвратително беше от твоя страна да убиеш Толбът. Защо го направи? Отмъщение, задето знаеше твърде много от тайните ти? С нищо не ти беше навредил, напротив, подаде ти много неща и изглади много от грешките ти. Отвратително! Ти не му даде никакъв шанс! Тогава защо аз да ти дам? Щом си уредя да напусна, с тебе е свършено. Сега вече няма причина да отлагам, след като Мжитрик знае, че съм по следите му, а той ми се присмива от сигурно място. Може би началниците ще изпратят някой от Специалния отдел или специална група в Тбилиси, сега, когато вече знаем къде е — някой ще стигне до това копеле. Дори ако аз не…“

Мисълта му бе прекъсната от Хаким хан:

— Полковник, какво значи това за Язернов и гробището Джалех?

— Това е покана, Ваше височество — отговори Хашеми. — Язернов е посредник, когото Мжитрик използва от време на време, той е приемлив и за едните, и за другите, когато трябва да се обсъди нещо важно и за двете страни.

Армстронг едва не се засмя. Хашеми знаеше не по-зле от него, че това е обещание за лична вендета. Умно от страна на Мжитрик да използва името Язернов, а не Ракоци.

— Да се срещне веднага, щом е възможно, с Язернов! — каза Хашеми. — Мисля, Ваше височество, че ще е по-добре да се върнем в Техеран още утре.

— Да — отвърна Хаким. Докато се прибираха с Азадех с колата от болницата, беше решил, че единственият начин да се оправи със съобщението на Мжитрик и с тези двамата беше да постави въпроса ребром. — Кога ще се върнете в Табриз?

— Следващата седмица, ако нямате нищо напротив. Тогава можем да обсъдим как да примамим Мжитрик тук. С вашата помощ може да се направят много неща в Азербайджан. Току-що получихме доклад, че кюрдите са вдигнали открито въстание близо до Резайе, сега иракчаните ги снабдяват обилно с пари и оръжия — Бог да ги порази. Хомейни нареди на армията да ги смаже веднъж завинаги.

— Кюрдите? — Хаким се усмихна. — Дори и той, Бог да го пази, дори и той няма да направи това, не и веднъж завинаги.

— Този път може и да го направи, Ваше височество. Той има фанатици, които да изпрати срещу фанатици.

— Зелените ленти могат да се подчиняват на заповеди и да умират, но те не живеят в тези планини, те нямат издръжливостта на кюрдите, нито страстта им към земната свобода на път за рая.

— С ваше позволение ще предам съвета ви, Ваше височество.

— Ще заслужи ли съветът ми повече доверие от съвета на баща ми или на дядо ми? Те са давали същия съвет — рязко рече Хаким.

— Надявам се, Ваше височество. Надявам се…

Думите му бяха заглушени от двигателя на хеликоптера, който припали, задави се, задържа за миг и отново млъкна. През прозореца видяха как Ерики откачи един от капаците на двигателите и започна да се взира в сложните механизми. Хашеми се обърна отново към хана, който седеше с вдървен гръб на стола си. Тишината натежа, умовете на тримата мъже работеха трескаво, всеки от тях бе силен не по-малко от останалите, всеки от тях замисляше някакво насилие.

— Той не може да бъде арестуван в моя дом или на моя територия — започна внимателно Хаким. — Въпреки че не знае нищо за телекса, той знае, че не може да остане в Табриз, дори в Иран, и че сестра ми не може да тръгне с него, дори не може да напуска Иран за две години. Знае, че трябва да тръгне веднага. Машината му не може да лети. Надявам се да избегне ареста.

— Ръцете ми са вързани, Ваше височество. — В гласа на Хашеми се долавяше извинение и искреност. — Мое задължение е да се подчинявам на закона на страната. — Той забеляза някакъв конец на ръкава си и разсеяно го махна. Армстронг веднага разбра сигнала. Това означаваше: „Трябва да поговоря насаме с този човек, той няма да говори пред вас. Намерете някакво извинение и ме чакайте отвън.“ — Наше задължение е да се подчиняваме на закона — повтори Хашеми с точно отмерена доза униние.

— Аз съм сигурен, съвсем сигурен, че той не е участвал в никакъв заговор, не знае нищо за бягството на останалите и бих желал да го оставите да си отиде в мир.

— Ще се радвам да информирам САВАМА за вашето желание.

— Ще се радвам да постъпите, както ви предложа.

— Ваше височество — рече Армстронг, — бихте ли ме извинили? Въпросът с капитана не ме засяга и не бих искал да се намесвам в държавни дела.

— Да, можете да си вървите. Кога ще получа доклада ви относно новите възможности за засилване на сигурността?

— Ще бъде в ръцете ви при завръщането на полковника.

— Вървете си с мир.

— Останете с мир, Ваше височество. — Армстронг излезе и се запъти по коридора към стълбите. „Хашеми ще го измъчи“ — помисли си той.

 

 

Вечерта беше ведра, въздухът приятно пощипваше, небето на запад имаше червеникав оттенък. Червено небе вечер — радост за овчаря, червено небе сутрин — предупреждение за овчаря.

— Добър вечер, капитане. Съвсем между нас да си остане, ако бракмата ви работеше, бих ви предложил едно бързо пътуване до границата.

— Защо? — присви очи Ерики.

Армстронг извади цигара.

— Климатът тук не е много здравословен, нали? — Сви длани около запалката си и щракна.

— Щом палите цигара при целия този бензин наоколо, и вашият климат, и моят няма да останат здравословни задълго. — Ерики натисна бутона. Двигателят започна да набира обороти идеално в продължение на двадесетина секунди, после се закашля и отново млъкна. Ерики изруга.

Армстронг кимна вежливо и се върна при колата си. Шофьорът му отвори вратата. Той се намести отзад, запали цигарата и смукна дълбоко. Не беше сигурен дали Ерики го е разбрал. Надяваше се. „Не мога да издам фалшивия телекс или че знам за «Вихрушка» — ще ме изправят пред най-близката стена за предателство спрямо Хашеми и хана, че съм си пъхал носа, където очевидно не ми е работа. Нали ме предупредиха. И ще са прави. Това е вътрешна политика.

Господи! До гуша ми дойде от всичко това. Имам нужда от почивка. Дълга почивка. Къде? Мога да се върна в Хонконг за седмица или две, да потърся старите приятели, малцината, които останаха, или може би да ида в Pays d’Enhaut, Високата страна, на ски. Не съм карал ски от години, а малко добра швейцарска кухня би ми дошла добре, roesti и вурст и хубаво кафе с гъста сметана и много вино. Много! Точно така ще направя. Първо Техеран, после приключване с Хашеми и излитам в свободните небеса. Може би ще се срещна с някоя хубава…

Такива като нас обаче не излизат на бял свят и не се променят. Какво, по дяволите, да правя сега и как да изкарам пари за в бъдеще, когато нямам никаква надежда за иранска пенсия, а пенсията ми от полицията в Хонконг от ден на ден струва все по-малко?“…

— А, Хашеми, как мина?

— Добре, Робърт. Шофьор, обратно в щаба. — Шофьорът даде газ през главния портал и подкара бързо по шосето към града. — Ерики ще се измъкне в малките часове, преди разсъмване. Ние ще го следваме, колкото си искаме, и след това го хващаме извън Табриз.

— С благословията на Хаким?

— Тайна благословия, явен гняв. Благодаря. — Хашеми прие цигарата, очевидно доволен от себе си. — Утре по това време финландецът едва ли ще е между живите.

— По предложение на Хаким? — Армстронг се чудеше каква ли е била сделката.

— Разбира се.

— Интересно. — Това не можеше да е идея на Хаким. Какво ли беше замислил Хашеми?

— Да, интересно. След като довечера видим сметката на муджахидините и се уверим, че този маниак, финландецът, е в капана, се връщаме в Техеран.

— Идеално.

 

 

Техеран, домът на Бакраван: 8,06 вечерта.

 

Шаразад сложи гранатата и пистолета в чантата си и я скри под някакви дрехи в чекмеджето на бюрото си. Вече беше избрала облеклото, което щеше да носи под чадора си по-късно — яке за ски, дебел пуловер и клин. Сега беше в бледозелена копринена рокля от Париж, която подчертаваше идеално фигурата й и дългите й крака. Гримът й също беше идеален. Последна проверка на стаята и тя слезе долу, за да се присъедини към посрещането на Дарануш Фаразан, бъдещия й съпруг.

— А, Шаразад!

Мешанг я пресрещна на вратата. Потеше се и прикриваше нервността си с престорено добро настроение, не знаеше какво да очаква от нея. Когато се върна от доктора, той започна да й се кара, отправяше страшни заплахи, но за негова изненада тя само сведе поглед и примирено пророни: „Не казвай нищо повече, Мешанг. Бог е решил, моля да ме извиниш, ще ида да се преоблека.“ И ето я сега тук — все още изглеждаше примирена.

„И така трябва да бъде“ — помисли си той.

— Негово превъзходителство Фаразан умира от нетърпение да те поздрави. — Той я хвана за ръка и я поведе между двадесетината души в стаята, повечето негови близки приятели и съпругите им, Зара и някои от нейните приятелки, нито една приятелка на Шаразад. Тя се усмихна на онези, които познаваше, после насочи цялото си внимание към Дарануш Фаразан.

— Моите почитания, ваше превъзходителство — каза тя любезно и протегна ръка. За пръв път беше толкова близо до него. Той беше по-нисък от нея. Тя погледна надолу към няколкото боядисани кичури коса на грубото му теме, грубата му кожа и още по-грубите ръце, лошият му дъх я обви, малките му черни очички блестяха. — Мир вам.

— Моите почитания, Шаразад, и мир на този дом, но моля те, моля те, не ме наричай ваше превъзходителство. Колко… колко си красива.

— Благодаря — отвърна тя и отдръпна ръката си, усмихна се и застана до него, после се втурна да му донесе нещо безалкохолно, полата й се развяваше, донесе чашата с възможно най-голяма грация, усмихвайки се на тъпите му любезности, поздравяваше другите гости, правеше се, че не забелязва втренчените им погледи и тайния присмех, но не прекаляваше с играта; мислите й бяха съсредоточени върху бунта в университета, който вече беше започнал, и протестния поход, който беше забранен от Хомейни, но въпреки това щеше да се състои.

Зара я наблюдаваше от другия край на стаята, изненадана от промяната, но благодарна на Бога, че Шаразад е приела съдбата си и че ще се подчини, което ще направи живота на всички им по-лесен. „Какво друго би могла да направи? Нищо! А и аз не мога да направя нищо, освен да приема, че Мешанг си има четиринадесетгодишна курва, която вече се хвали, че скоро ще стане негова втора жена.“

— Зара!

— О! Да, Мешанг, мили.

— Вечерта е идеална, идеална. — Мешанг избърса челото си и взе безалкохолно питие от подноса, на който имаше и чаши с шампанско за онези, които искаха. — Доволен съм, че Шаразад се е вразумила, защото това е идеалната партия за нея, разбира се.

— Да, идеалната — съгласи се Зара. „Може би, би трябвало да е благодарна, че е дошъл сам, а не е довел някое от момчетата, с които се забавлява — вярно е, наистина мирише на лайната, които продава.“ — Уредил си всичко идеално, мили Мешанг.

— Да. Да, така е. Всичко става точно така, както го планирах.

 

 

Близо до Джалех.

 

За да стигне до малката затревена писта, навремето собственост на беден аероклуб, която сега не се използваше, Локхарт заобиколи града на малка височина. Не искаше да попадне в обсега на някой радар. През целия път от „Д’Арси 1908“ радиото бе настроено на вълната на международното летище в Техеран, но ефирът бе тих, летището беше затворено за Свещения ден, не се разрешаваха полети. Той се бе погрижил да планира така, че да пристигне по залез-слънце. Когато изключи двигателите и чу мюезините, остана доволен. Дотук добре.

Вратата на хангара беше ръждясала. Трудно я отвори и вкара машината вътре. После затвори отново и пое дългия път пеша. Беше с пилотската униформа и ако го спряха, щеше да каже, че е летец от авиолиниите, че колата му се е повредила и че ще прекара вечерта при приятели.

Стигна предградията на Техеран. Улиците станаха все по-оживени, хората се прибираха вкъщи или идваха от джамиите, облеклото им беше безцветно, не се чуваше смях, усещаше се само мрачно предчувствие.

Нямаше много коли, само военни камиони, натъпкани със Зелени ленти. Нямаше войници или униформени полицаи. Регулировчиците бяха млади, също от зелените гвардейци. Градът се връщаше към реда. Не се срещаха жени в западни дрехи, само в чадори.

Чу зад гърба си няколко ругатни, не много. Няколко поздрава — пилотската униформа му даваше определен статут. По-навътре в града намери подходящо място, където да почака такси — близо до уличния пазар. Докато чакаше, си купи бутилка безалкохолно питие, отчупи един край от топъл пресен хляб и го задъвка. Нощният вятър се усили малко, но мангалите грееха весело и приканващо.

— Добър вечер. Вашите документи, моля.

Зелените бяха младежи, учтиви, с едва наболи бради. Локхарт им показа личната си карта, подпечатана и валидна, и те му я върнаха след известно обсъждане.

— Накъде отивате, ако можем да попитаме?

— Ходи приятели, близо чаршия — отвърна той на преднамерено развален фарси. — Кола чупи. Иншаллах.

Слушаше ги как си приказват, казваха, че пилотите са сигурни и че той е канадец. Не била ли Канада част от Големия Сатана? Не, не била.

— Мир вам — казаха младежите и се отдалечиха.

Той отиде до ъгъла и се загледа в движението, миризмата на града беше силна — бензин, подправки, гнили плодове, пикоч, миризма на тела и смърт. Острият му поглед забеляза едно такси, в което имаше само двама мъже отзад и един отпред. Беше на кръстовището, блокирано в момента от един завиващ камион. Без колебание Том се вмъкна между колите, избута някакъв мъж от пътя си, отвори задната врата и се напъха вътре, извинявайки се многословно на добър фарси, и помоли пътниците да му разрешат да пътува с тях. След няколко ругатни и известно пазарене шофьорът откри, че пазарът е точно по пътя, който бе договорил с другите, а те също бяха отделни пътници и също с мъка се бяха качили.

— С Божията помощ вашата спирка ще бъде втората, ваше превъзходителство.

„Успях — рече си Том възбудено, после в съзнанието му изплува друга мисъл: — Надявам се, че и другите са стигнали. Дюк и Скраг, Руди, всички, Фреди и добрият стар Мак.“

 

 

Бахрейн, международното летище: 8,50 вечерта.

 

Жан-Люк стоеше на площадката и наблюдаваше през бинокъла двете машини, които вече прелитаха края на пистата с мигащи навигационни светлини. Бяха получили разрешение за директно кацане и се приближаваха бързо. До него беше Матиас, също с бинокъл. Наблизо чакаха линейка и доктор, беше дошъл и Юсуф, служителят от имиграционната служба. Небето беше ясно, изпълнено със звезди, вечерта — хубава, с топъл приятен вятър.

Водещата машина зави леко и Жан-Люк можа да прочете регистрационните букви. G-UVX. Британски. „Слава Богу, имали са време на Джелет“ — помисли си той, разпозна Петикин в кабината и обърна бинокъла си към другия, хеликоптер. В него видя Еър и Кайл, механика.

Петикин кацна. Матиас и Жан-Люк се приближиха — Матиас откъм Петикин, а Жан-Люк откъм вратата на кабината. Жан-Люк отвори.

— Здравей, Джени, как е той?

— Струва ми се, че не диша. — Лицето й беше бяло.

Жан-Люк мерна Макайвър, легнал на пода със спасителна жилетка, подложена под главата. Преди двадесет минути Петикин беше съобщил на контролната кула в Бахрейн, че човек от неговия екипаж, Макайвър, изглежда има сърдечен удар и поиска спешно да ги посрещнат с доктор и линейка. От кулата веднага им обещаха помощ.

Докторът мина бързо покрай него, качи се в кабината и коленичи до Макайвър. Един поглед му беше достатъчен, за да сложи инжекцията, която беше приготвил.

— Това ще го успокои бързо, а след няколко минути ще го закараме в болницата. — Извика на арабски на санитарите и те дойдоха на бегом. После помогна на Джени да слезе. Жан-Люк вече беше при тях. — Аз съм доктор Ланоар. Моля, кажете ми какво стана.

— Сърдечен удар ли е? — попита Джени.

— Да, да. Не е голям — отвърна докторът, опитвайки се да я успокои. Той беше половин французин, половин бахрейнец, много добър, и имаха късмет, че успяха да го намерят толкова бързо. Зад тях санитарите вече бяха сложили Макайвър на носилка и го изнасяха внимателно от хеликоптера.

— Той… съпругът ми внезапно изпъшка и някак си дрезгаво каза: „Не мога да дишам“, после се сви от болка и припадна. — Тя изтри потта от горната си устна и продължи със същия унил глас: — Помислих, че сигурно е сърдечен удар, а не знаех какво да правя, после си спомних какво ни каза доктор Нът на лекцията за съпругите, разхлабих яката на Дънкан и го сложихме на пода, после намерих… капсулите, които ни даде, сложих една под носа му и я счупих…

— Амониев нитрат?

— Да, да, това беше. Доктор Нът ни даде на всяка по две и ни каза да ги пазим на тайно място и как да ги използуваме. Миришеше ужасно, но Дънкан изпъшка и почти се съвзе, но после пак изгуби съзнание. Все пак дишаше, някак си дишаше. В кабината почти не се чуваше и не се виждаше и по едно време ми се стори, че пак спря да диша и използвах и последната капсула, това като че ли го оправи пак.

Докторът наблюдаваше носилката и щом я поставиха в линейката, се обърна към Жан-Люк:

— Капитане, моля ви, доведете мадам Макайвър в болницата след половин час, ето картичката ми, те знаят къде да ме намерят.

— Не мислите ли, че… — започна бързо Джени, но докторът я прекъсна твърдо:

— Ще му помогнете повече, ако ни оставите половин час да си свършим работата. Вие сте направили каквото сте могли, спасили сте живота му. Така мисля. — И забързано се отдалечи.