Джеймс Клавел
Вихрушка (48)

48

Въздушната база Ковис: 6,45 вечерта.

 

Старк изумено се втренчи в Гавалан.

— „Вихрушка“ след шест дни?

— Боя се, че е така, Дюк. — Гавалан дръпна ципа на парката си и окачи шапката си на закачалката в коридора. — Исках да ти го кажа лично, съжалявам, това е.

Двамата бяха в бунгалото на Старк. Фреди Еър пазеше отвън, за да са сигурни, че никой не ги подслушва.

— Чух сутринта, че на всичките ни хеликоптери ще бъде забранено да летят в очакване на национализацията. Имаме шест дни да планираме и изпълним „Вихрушка“ — ако я направим. Това ще рече, до следващия петък. Събота вече ще бъде време назаем.

— Господи! — Старк разсеяно дръпна ципа на пилотското си яке и затрополи към бюфета, ботушите му оставяха диря от сняг и водни капчици по килима. В дъното на най-долното чекмедже беше последната му бутилка бира. Той я отвори, отля половината в чаша и я подаде на Гавалан.

— Наздраве! — Отпи от бутилката и седна на канапето.

— Наздраве.

— Кой участва, Анди?

— Скраг. Все още не знам за останалите му момчета, но утре ще науча. Мак трябва да дойде с графика и цялостен план от три фази, пълен с пропуски, но възможен. Да речем, че е възможен. А какво става с теб и твоите момчета?

— Какъв е планът на Мак?

Гавалан му разказа.

— Прав си, Анди. Пълен е с пропуски.

— Ако ти трябваше да организираш бягството, как би го направил оттук — при най-дългите разстояния и най-големите трудности?

Старк отиде до летателната карта на стената и посочи линията, която вървеше от Ковис до едно кръстче на няколко мили в Залива, обозначаващо петролна сонда.

— Тази сонда се казва Флотсам, една от редовните ни — каза той и Гавалан забеляза колко суров бе станал гласът му. Ще са ни необходими около двадесет минути, за да стигнем брега, и още десет до клизмата. Аз ще съм складирал гориво на брега, близо до тази точка. Мисля, ме може да се направи, без да предизвика прекалено много подозрения — там са само пясъчни дюни, на цели километри няма никакви жилища, често ходехме там на пикник. Едно „аварийно“ приземяване за проверка на оборудването преди излитане над морето няма да заинтригува тези от радара толкова много, макар че стават все по-подозрителни с всеки изминат ден. Ще трябва да складираме по два четиридесетгалонови бидона на хеликоптер, които ще стигнат да прелетим Залива, и ще трябва да зареждаме във въздуха.

Беше почти мръкнало. Прозорците гледаха към пистата и отвъд нея — към военновъздушната база. 125 беше паркиран на стоянката в очакване да пристигне цистерната. Беше заобиколен от досадни, нервни Зелени ленти. При положение, че имаха разрешение за излитане за Ал Шаргаз с предимство, зареждането не беше действително необходимо, но Гавалан беше поръчал на Джон Хог да го поиска, което да му даде повече време със Старк. Другите двама пасажери, Арбъри и Дибъл, изпратени в отпуск след бягството им от Табриз, бяха натъпкани между кафезите с резервни части, набързо пакетирани и надписани на английски и фарси: „За незабавна поправка и връщане в Техеран“, и не получиха разрешение да слязат на земята дори да се разтъпчат. Както и пилотите, освен за наземна проверка и за да контролират зареждането, когато пристигне цистерната.

— За Кувейт ли мислиш? — попита Гавалан, нарушавайки мълчанието.

— Да. Кувейт ще е най-добре, Анди. Ще трябва да заредим там и след това да продължим по брега до Ал Шаргаз. Ако питаш мен, бих складирал повече гориво за спешни случаи. — Старк посочи мъничкото петънце на един остров край Саудитска Арабия. — Тук би било добре — по-добре ще е да сме извън територията на Саудитска Арабия, без да казваме какво ще правим. — Той внимателно се взираше в разстоянията. — Островът се казва Джелет, Крастава жаба, и името му пасва идеално. Няма къщи и въобще нищо, но пък има голям риболов. Ние с Мануела ходихме там веднъж-дваж, когато бях базиран в Бахрейн. Аз бих складирал горивото там.

Той свали пилотското си кепе, изтри капчиците от челото си и после пак си го сложи. Лицето му беше по-набръчкано и уморено от обикновено — всички полети бяха по-трудни от обикновено, анулирани и отново разрешавани и после пак анулирани, Есвандиари беше по-противен от обикновено, всички бяха изнервени и раздразнителни, нямаше поща, нито връзка с дома цели седмици. Повечето от хората му, в това число и той, бяха без отпуска и смяна. После допълнителните усложнения с пристигащия персонал и самолетите от Загрос Три… и какво да прави с тялото на Ефър Джордан, когато пристигне утре?

Това беше първият въпрос на Старк, когато се срещнаха с Гавалан на стълбичката на 125.

— Заел съм се с това, Дюк — каза Гавалан с усилие. Вятърът беше десет възела и беше мразовито. — Получих разрешение за 125 да се върне утре и да вземе ковчега. Ще го изпратя обратно в Англия с първия възможен полет. Ужасно. Ще се срещна с жена му веднага щом се върна и ще направя каквото мога.

— Отвратителен късмет! Но слава Богу, че младият Скот е добре, а?

— Да, но е отвратително, че изобщо някой пострада, отвратително. „Какво ли щеше да е, ако това беше трупът на Скот или ковчегът на Скот? — Гавалан се замисли, тези въпроси нямаха край. — Какво, ако беше Скот, можеш ли пак така лесно да разделиш убийствата на категории? Не, разбира се, че не. Най-доброто, което можеш да направиш, е да запалиш една свещ.“

— Чудно, и техеранската контролна служба, и комитетът бяха също толкова шокирани, колкото и ние, и много услужливи. Да вървим да поговорим — нямам, много време. Ето ти пощата за някои от момчетата и писмо от Мануела, тя е много добре, Дюк. Каза да не се тревожиш. Дечурлигата са добре и искат да останат в Тексас. Роднините ти са също много добре — тя ме помоли да ти кажа първо, щом те видя, че… — И тогава Гавалан хвърли бомбата за шестте дни и сега съзнанието на Старк беше замъглено.

— С хеликоптерите от Загрос ще имам три 212, един „Алует“ и три 206 и товар от резервни части. Девет пилоти, в това число Том Локхарт и Жан-Люк, и дванадесет механици. Това е доста много за лудория като „Вихрушка“, Анди.

— Зная. — Гавалан погледна през прозореца. Цистерната се влачеше тромаво около 125 и той видя, че Джони Хог слиза по стъпалата. — Колко време трае зареждането?

— Ако Джони не им дава зор, около три четвърти час. Спокойно.

— Не е много време, за да направим план — въздъхна Гавалан. Погледна отново картата. — Но то никога не стига. Има ли съоръжение близо до тази точка, което да е празно и все още затворено?

— С дузини. Съществуват много такива, които са в същото състояние, в което ги оставиха стачниците преди месеци — вратите са заварени… лудост, нали? Защо?

— Скраг каза, че някое от тях може да послужи идеално за складиране на керосин и за зареждане.

Старк се намръщи.

— Не на наша територия, Анди. Той има няколко големи платформи — нашите са предимно малки. Няма нито една, която да приеме повече от един хеликоптер наведнъж, а на нас със сигурност не ни се чака там. Какво каза Скраг?

Гавалан му разказа.

— Мислиш, че ще иде да види Руди?

— Каза, че щял да отиде. Тия дни. Сега не мога да чакам толкова дълго. Можеш ли да намериш някаква причина да слезеш до Бандар-е Делам?

Старк присви очи.

— Разбира се. Може би ще можем да изпратим два от нашите хеликоптери там. Ще кажем, че ги прехвърляме в друг сектор, даже по-добре кажи на новия шеф, че ги даваме под наем за една седмица. Все още можем да получим извънредни разрешителни — докато този кучи син се махне от пътя ни.

— Не можем да летим вече в Иран. Не трябваше да става това нещастие с Джордан и аз дяволски съжалявам, че не наредих да се евакуират седмици преди това. Ужасно съжалявам.

— Не беше твоя грешката, Анди.

— До известна степен е моя. При всяко събитие трябва да се оттегляме. Със или без хеликоптерите. Трябва да се опитваме да спасяваме имуществото, което можем, но без да рискуваме хората.

— Тази лудория ще бъде много рискована, Анди — каза Старк меко.

— Знам. Бих искал да попиташ твоите момчета, дали ще участвуват във „Вихрушка“.

— Няма начин да измъкнем всички хеликоптери. Няма начин.

— Знам, така че предлагам да се концентрираме само върху 212-ките. — Гавалан забеляза, че Старк го гледа с по-голям интерес. — Мак се съгласи. Можеш ли да откараш твоите три?

Старк помисли за момент.

— Два е максимумът, с който мога да се справя — ще имаме нужда от двама пилоти, и, да кажем, един механик на хеликоптер за спешни случаи, и няколко ръце за резервните бидони и зареждането във въздуха — това е минимумът. Ще бъде рисковано, но ако имаме късмет… — той подсвирна беззвучно. — Може би ще можем да изпратим другия 212 на Руди в Бандар-е Делам? Разбира се, защо не, по дяволите? Ще кажа на новия шеф, че съм го дал под наем за десет дни. Ти би могъл да ми изпратиш телекс за потвърждение с молба да ти го прехвърля. Но, по дяволите, Анди, ние все още ще имаме трима пилоти тук и…

Вътрешният телефон на базата иззвъня.

— Проклятие — изръмжа той раздразнено, надигна се и отиде до него. — Така съм свикнал да държа телефоните изключени, че всеки път, когато някой звъни, скачам като попарен, очаквайки Армагедон… Ало, Старк на телефона. Да?

Гавалан го наблюдаваше — висок, сух, силен. „Бих искал и аз да съм толкова силен“ — помисли си той.

— А, благодаря — казваше Старк. — Окей… разбира се, благодаря, сержант. Кой?… Разбира се, свържете го. — Гавалан забеляза промяната в гласа му и наостри уши. — Вечерта… Не, не можем, не сега… НЕ! Не можем! Не сега, заети сме. — Той постави слушалката и промърмори: — Кучи син!

— Новоизпеченият шеф иска да се срещне с нас. Задник! „Искам ви двамата горе в моя офис веднага!“ — Той отпи малко от бирата си и се почувствува по-добре. — В кулата беше и Вазари, докладваше, че последните ни хеликоптери току-що са кацнали.

— Кой?

— Поп Кели, той беше в района на Флотсам, превозваше няколко души от петролния бранш от сонда на сонда — те са намалели, освен в дебелогъзите комитети, които се интересуват повече от молитвени събрания и инсценирани съдилища, отколкото от добиване на петрол. — Старк потрепери — Казвам ти, Анди, комитетите се подпомагат от Сатаната. — Гавалан отбеляза думата наум, но не каза нищо. Старк продължи. — Те са адът.

— Да, едва не пребиха Азадех. С камъни.

— Какво?

Гавалан му разказа за селото и за нейното бягство оттам.

— Все още не знаем къде, по дяволите, е Ерики. Видях я, преди да тръгна, и тя беше съвсем… „безжизнена“ май е единствената подходяща дума, още не беше излязла от шока.

Лицето на Старк стана още по-мрачно. Той с усилие преодоля гнева си.

— Да приемем, че ще можем да измъкнем всичките 212. А хората? Имаме още трима пилоти и, може би, десет механици, които трябва да измъкнем преди лудорията. Какво ще кажеш за тях? А как стои въпросът с резервните части? Ще оставим три 206 и алуетите… а какво ще правим с покъщнината ни, с банковите ни сметки, апартаментите в Техеран и с детските неща — по дяволите, не само нашите, но и на другите момчета, онези, които се преселват? Ако си тръгнем, всичко ще бъде загубено. Всичко!

— Компанията ще обезщети всички. Не мога да изчисля всичко, но ще изплатим банковите сметки и ще компенсираме останалите загуби. Повечето са минимални, тъй като много от вас си държат парите в Англия и ги теглят, когато им потрябват. През последните няколко месеца — поне откакто банките стачкуват — ние кредитираме всички плащания и допълнителни възнаграждения в Абърдийн. Ще платим за мебелите и личните вещи. Струва ми се, че няма да можем да изнесем по-голямата част от тях по никакъв начин — пристанищата са все още задръстени, на практика няма камиони, железниците не работят, въздушният транспорт почти не съществува. Всички ще бъдат обезщетени.

Старк бавно кимна и довърши бирата до последната капка.

— Дори ако успеем да измъкнем всички 212, ти ще се накиснеш.

— Не. Сметни ги сам — търпеливо обясни Гавалан. — Всеки 212 струва един милион щатски долара, всеки 206 — сто и петдесет хиляди, алуетите са по петстотин хиляди. Имаме дванадесет 212 в Иран. Ако успеем да ги измъкнем, ще бъдем добре, все още в бизнеса и аз ще мога да поема иранските загуби. Много е просто. Бизнесът просперира и дванадесет 212 ще ни помогнат да продължим. Всички резервни части, които успеем да измъкнем, ще са ни допълнителна печалба — и пак трябва да се съсредоточим само върху резервните части за 212. С 212 сме в бизнеса.

Той се опита да запази увереността си, но тя помръкваше. Толкова много прегради трябваше да прескочат, толкова планини да изкачат, толкова клисури да прекосят. „Да, но не забравяй, че и пътешествието от десет хиляди левги започва с една стъпка. Бъди малко китаец“ — си каза той. — Спомни си детството в Шанхай и старата дойка А Сун, и какво те учеше за китайските идоли — наполовина късмет, наполовина съдба. „Идолът е идол, млади господарю, добър или лош. Понякога можеш да се молиш за добро и да го получиш, понякога не. Но не се доверявай на боговете твърде много — боговете са като хората. Те спят, излизат на обед, напиват се, забравят какво се изисква от тях, лъжат и обещават, и отново лъжат. Моли се за всичко, което желаеш, но недей да зависиш от боговете — разчитай само на себе си и запомни, че боговете не обичат хората, млади господарю, защото хората им напомнят за самите тях.“

— Естествено ще измъкнем момчетата, до последния човек. Междувременно, би ли попитал за доброволци, които да отлетят с твоите два хеликоптера, ако… ако аз натисна бутона на „Вихрушка“? Старк отново погледна към картата.

— Разбира се. Това ще бъдем аз и — или Фреди, или Поп Кели. Другият може да закара 212 при Руди и да се присъедини към неговия план — те не са далече. — Той се усмихна кисело. — Окей?

— Благодаря — отвърна Гавалан със задоволство. — Благодаря. Спомена ли за „Вихрушка“ на Том Локхарт, когато беше тук?

— Разбира се. Каза да го изключим, Анди.

— О! — приятното усещане изчезна. — Туйто. Ако той остане, ние не можем да продължим.

— Той тръгва, Анди, независимо дали му харесва, или не — каза Старк. — Той е осъден — със или без Шаразад. В това е трудността, със или без. Той не може да избегне НВС, Валик и Исфахан.

— Предполагам, че си прав. Нечестно е, нали?

— Да. С Том всичко е наред, в края на краищата той ще разбере. Не съм така сигурен за Шаразад.

— Опитахме с Мак да се видим с нея в Техеран. Отидохме до дома й и чукахме поне десет минути. Никой не отвори. Вчера Мак пак ходи. Може би просто не отварят вратата.

— Не е присъщо на иранците. — Старк свали пилотското си яке и го закачи в малкия коридор. — Щом Том се върне утре, ще го изпратя в Техеран, ако е още светло — най-късно в понеделник сутринта. Щях да изясня това с Мак довечера при редовния ни разговор.

— Добра идея. — Гавалан премина на следващия проблем. — Проклет да съм, ако знам какво всъщност да направя за Ерики. Срещнах се с Толбът и той обеща да види какво може да направи, после отидох във финландското посолство и се срещнах с първия секретар Толонен, и му разказах и на него. Той изглеждаше много загрижен — и точно толкова безпомощен. „Това е твърде дива страна и границата е толкова непостоянна, колкото и размириците, метежите и сраженията, които продължават там. Ако КГБ е замесено…“ — и млъкна, Дюк, просто ей така, „ако КГБ е замесено…“

— А Азадех? Не може ли нейният баща, ханът, да помогне?

— Изглежда, е имало голям скандал. Тя беше потресена. Помолих я да забрави иранските си документи, да се качи на 125 и да чака Ерики в Ал Шаргаз, но тя сякаш не ме чу. Азадех няма да мръдне, докато Ерики не се появи. Изтъкнах й, че ханът е самият закон — той може да стигне до Иран и да я отвлече отново много лесно, ако поиска. А тя отговори: „Иншаллах.“

— С Ерики всичко ще бъда наред. Бас държа — уверено каза Старк. — Неговите древни богове ще го пазят.

— Да се надяваме. — Гавалан беше останал с парката си. Въпреки това му беше студено. През прозореца успя да види, че зареждането още продължава. — Какво ще кажеш за чаша чай, преди да тръгна?

— Разбира се. — Старк отиде в кухнята. Над мивката имаше огледало, а над газовата печка насреща — стар, овехтял гоблен, поставен в рамка, който един техен приятел беше дал на Мануела като сватбен подарък в църквата. „И да го зачукате хубаво“ — така им беше казал… Той се усмихна, спомняйки си как се смяха тогава, после забеляза в огледалото отражението на Гавалан, който седеше умислен пред картата.

„Сигурно съм полудял — помисли си той. — Съсредоточи се върху шестте дни и двата хеликоптера. Как, по дяволите, да очистим базата и при това да се запазим като цяло, защото Анди е прав, че по един или друг начин тук с нас е свършено. Трябва да съм луд да стана доброволец. Но какво, по дяволите? Не можеш да поискаш някой от хората ти да се отзове доброволно, ако ти самият не го направиш. Да, но…“

Входната врата се отвори и Фреди Еър докладва тихо:

— Новият шеф идва насам с един от Зелените ленти.

— Влез, Фреди, и затвори вратата — нареди Старк. Зачакаха мълчаливо. Чу се заповедническо чукане. Той отвори вратата, видя арогантната, подигравателна усмивка на Есвандиари и разпозна веднага младия иранец от хората на молла Хусаин — един от членовете на комитета при разпита му.

— Салаам — поздрави той любезно.

— Салаам, ага — отвърна младежът с плаха усмивка. Беше с мътни напукани очила, износени дрехи и М-16 в ръце.

Внезапно съзнанието на Старк се задръсти и той се чу да казва:

— Мистър Гавалан, мисля, че познавате новоизпечения шеф.

— Името ми е Есвандйари — господин Есвандиари! — натърти иранецът гневно. — Колко пъти трябва да ви се казва? Гавалан, ще подпомогнеш страшно много дейността ви, ако се отървеш от този човек, преди да сме го изхвърлили като нежелан.

При тази грубост Гавалан пламна.

— Е, чакайте малко, капитан Старк е най-добрият капи…

— Ти си перко, а също си и кучи син — избухна Старк, свивайки юмруци. Внезапно стана толкова опасен, че Еър и Гавалан се втрещиха, Есвандиари отстъпи крачка назад, а младежът с очилата зина. — Винаги си бил перко и щях да те нарека Есвандиари или с каквото искаш друго проклето име, ако не беше това, което направи с капитан Еър. Ти си кучи син без акъл и трябва да те махнат, защото вече не вършиш работа, и много скоро ще си изкараш боя!

— Ще те извикам пред комитета ут…

— Ти си жълтошкембест плюскач на камилски тор, така че върви си я изпърди от задника си! — Старк се обърна презрително към младежа с очилата, който все още го гледаше изумено, и без да изпуска такта, превключи на фарси, сега вече с любезен и почтителен глас. — Ваше благородие, казах на това куче — той разклати грубо палеца си към Есвандиари, — че е плюскач на камилски изпражнения, без смелост, който се нуждае от мъже с пушки, за да го защитават, докато нарежда на други мъже да бият и заплашват невъоръжени миролюбиви членове на моята група, противно на закона, и че няма да…

Задушавайки се от ярост, Есвандиари се опита да го прекъсне, но Старк го надвика:

— … и че няма да ми устои като мъж — с нож или сабя, пушка или юмрук — според обичая на бедуините, за да избегне семейна кръвна вражда, както е и според моя обичай.

— Кръвна вражда? Ти си полудял! В името на Бога, каква кръвна вражда? Кръвните вражди са противозаконни… — изкрещя Есвандиари и продължи тирадата си. Гавалан и Еър наблюдаваха безпомощно — не разбираха фарси и бяха напълно объркани от избухването на Старк. Но младият иранец пренебрегна възраженията на Есвандиари, вдигна ръка, все още завладян от Старк и неговите познания, без ни най-малка завист.

— Спрете, ваше превъзходителство — каза той. Очите му зад дебелите стари напукани лещи бяха огромни. Когато настъпи тишина, той се обърна към Старк. — Вие претендирате за древното право на кръвна вражда с този мъж?

Старк усети как сърцето му се пълни с кръв и се чу да казва твърдо:

— Да. — Знаеше, че това е опасна игра на комар, но трябваше да я приеме. — Да.

— Как може един неверник да претендира за такова право? — викна разярен Есвандиари. — Това не е саудитската пустиня, нашите закони забраняват кръв…

— Искам това право!

— Иншаллах — каза младежът и погледна Есвандиари. — Може би този човек не е неверник, не истински. Той може да претендира за каквото желае, ваше превъзходителство.

— Луд ли си? Разбира се, че е неверник и не знаеш ли, че кръвните вражди са противозаконни? Ти, глупако, това е против закона, това е про…

— Ти не си молла — ядоса се младежът. — Ти не си молла, че да казваш кое е закон и кое не е! Затвори си устата! Аз не съм невеж селянин, аз мога да чета и да пиша и съм член на комитета, за да пазя мира тук и сега ти заплашваш този мир. — Той погледна кръвнишки Есвандиари, който отстъпи още една крачка. — Ще попитам комитета и молла Хусаин — обърна се той към Старк. — Шансът да се съгласят е малък, но… както Бог пожелае. Съгласен съм, че законът си е закон и че човек не се нуждае от въоръжени хора, за да бие невъоръжени невинни хора против закона — или дори да наказва злото, колкото и да е лошо. Това е право само на Божията сила. Оставям ви на Божията милост. Той се обърна да си върви.

— Един момент, ага — спря го Старк. Пресегна се и взе една резервна парка, закачена на куката зад все още отворената врата. — Моля ви, приемете този малък дар. Заповядайте.

— Просто не мога да направя това — каза младежът с разширени, изпълнени с копнеж очи.

— Моля ви, ваше превъзходителство, то е толкова незначително, че едва ли си струва да се говори.

Есвандиари отвори уста, но спря, когато младежът погледна към него, а после отново прехвърли вниманието си към Старк.

— Просто не бих могъл да приема — това е толкова скъпо, че ми е невъзможно да го приема от ваше превъзходителство.

— Моля ви — повтори Старк търпеливо, продължавайки формалностите, докато най-накрая не му я подаде, за да я облече.

— Добре, щом настоявате… — измънка младежът, преструвайки се, че не иска, и даде на Еър оръжието си, докато се намъкваше в парката. Другите не разбираха какво става, с изключение на Есвандиари, който наблюдаваше и чакаше, кълнейки се да си отмъсти.

— Чудесна е — каза младежът, вдигайки ципа и чувствайки топлина за първи път от много месеци насам. Никога през целия си живот не беше имал такова палто. — Благодаря ви, ага.

Той забеляза изражението на Есвандиари и отвращението му към него се засили — та не вземаше ли той просто пишкеш, както му се полагаше?

— Ще се опитам да убедя комитета да предостави на ваше височество правото, за което молите — каза той, после доволен излезе във вечерния здрач.

Старк веднага се нахвърли върху Есвандиари.

— Казвай сега какво, по дяволите, искаше?

— Много от бреветите на пилотите и разрешителните за престой са с изтекъл срок и…

— Няма американски или британски бревети с изтекъл срок — само ирански, и те се подновяват автоматично, ако другите са окей! Разбира се, че са с изтекъл срок! Нали вашите офиси са затворени от месеци — извади си главата от задника!

Есвандиари стана червен като цвекло и в момента, в който започна да отговаря, Старк му обърна гръб и за първи път погледна право към Гавалан.

— Очевидно тук е невъзможно да се работи повече, мистър Гавалан. Вече видяхте сам — не ни оставят на мира, пребиха Фреди, отменят решенията ни и въобще не може да се работи с такива лайна. Мисля, че ще трябва да затворите базата за два месеца. Веднага! — добави той.

Изведнъж Гавалан разбра.

— Съгласен съм — отвърна той и поде инициативата.

Старк въздъхна с облекчение, мина край тях и седна. Правеше се на вбесен, а сърцето му препускаше в гърдите.

— Веднага затварям базата. Ще изпратим всички наши хеликоптери и целия персонал някъде другаде. Фреди, вземи няколко души с просрочени отпуски и ги качи на борда на 125 още сега, с багажа им, още сега и…

— Не можете да затворите базата — озъби се Есвандиари. — Нито пък можете…

— Тя вече е затворена, за Бога! — Гавалан се самонавиваше, яростта му нарастваше. — Това са мои хеликоптери и мой персонал, и ние няма да търпим повече целия този тормоз и побоища. Фреди, кой не е вземал отпуск?

Еър безучастно започна да изрежда имена. Есвандиари се стресна. Никак не му беше изгодно да се затваря базата. Нали министър Киа щеше да дойде на посещение в четвъртък и той трябваше да му предложи допълнителен пишкеш? Ако базата се затвореше, всичките му планове рухваха.

— Не можете да изведете нашите хеликоптери от тази зона без моето съгласие — изкрещя той. — Те са иранска собственост!

— Те са собственост на смесеното предприятие, когато е платено за тях — викна в отговор Гавалан, преструвайки се на ядосан. — Възнамерявам да се оплача пред по-висшите власти, че се противопоставяте на прякото нареждане на имама да се нормализира производството. Пречите! Вие…

— Забранявам ви да закривате базата! Ще накарам комитета да вкара Старк в затвора за метеж, ако вие…

— Глупости! Старк, заповядвам ти да затвориш базата! Ей, перко, ти, изглежда, забравяш, че имаме връзки. Ще се оплача направо на министър Киа. Той е наш съветник сега и ще се занимае с вас и с „Иран Ойл“.

Есвандиари пребледня.

— Министър Киа е в… в… в съвета?

— Да, да, в съвета. — За части от секундата Гавалан се слиса. Беше използвал името на Киа, защото беше единственото, което знаеше от сегашното правителство, и се учуди от въздействието, което то имаше върху Есвандиари. Но без да пропуска момента, той енергично използува създаденото преимущество.

— Моят близък приятел Али Киа ще се занимае с всичко това! И с теб. Ти си предател на Иран. Фреди, вземи петима души на борда на 125 веднага. А ти, Старк, изпрати всичките хеликоптери, които имаме, в Бандар-е Делам, щом изгрее слънцето — ама щом изгрее!

— Слушам, сър!

— Чакайте — омекна Есвандиари. Всичките му планове рухваха. — Няма нужда да затваряте базата, мистър Гавалан. Може да е имало недоразумение, дължащо се главно на Петрофи и онзи Затаки. Не съм виновен за този побой, не бях аз! — Той насила запазваше спокойствие, макар че му се искаше да крещи яростно и да ги види всичките в затвора — бичувани, молещи за милост, която никога няма да получат. — Няма причина да се закрива базата, мистър Гавалан. Полетите могат да продължат нормално.

— Затваря се — рече властно Гавалан и хвърли поглед към Старк за потвърждение. — Колкото и да съм против това.

— Да, сър. Прав сте. — Старк беше невероятно почтителен. — Разбира се, вие можете да закриете базата. Можете да прехвърлите хеликоптерите или да ги спрете. Бандар-е Делам се нуждае спешно от един 212 за… за договора с „Иран-Тода“. Може би ще можем да им изпратим един от нашите и да спрем останалите от полети.

— Мистър Гавалан — намеси се бързо Есвандиари, — с всеки изминал ден работата се нормализира. Революцията е успешна и завърши. Имамът е на власт. Комитетите… комитетите скоро ще изчезнат. Ще трябва да обслужваме договорите с „Гърни“, ще са ни необходими двойно повече 212. Колкото до подновяването на изтеклите бревети — иншаллах! Ще изчакаме тридесет дни. Няма нужда да преустановяваме полетите. Няма нужда да бързате, мистър Гавалан, в тази база сте вече дълго време, имате големи инвестиции тук и…

— Аз зная какви са инвестициите ни — отсече Гавалан истински ядосан. Ненавиждаше притворните скрити намерения. — Много добре, капитан Старк, ще приема съвета ви и, за Бога, дано да сте прав. Качете двама души довечера на 125, смяната им ще се върне следващата седмица. Утре изпратете един 212 в Бандар-е Делам — за колко време ще го дадем под наем?

— Шест дни, сър, връщат го следващата неделя.

— Ще се върне в зависимост от положението тук — каза Гавалан на Есвандиари.

— 212 е наш… той е част от оборудването на тази база, мистър Гавалан — поправи се бързо Есвандиари. — Ние го водим в нашите регистри. Той ще трябва да се върне. Колкото до персонала, правилото е, че първо трябва да пристигнат заместващите пилоти и механици, за да сменят тези, които отиват в отпуска, и…

— Тогава ще направим правилата по-гъвкави, мистър Есвандиари, или затварям базата още сега — отсече Гавалан рязко. Надяваше се, че номерът ще мине. — Старк, качи двама души на самолета довечера, а всички други, с изключение на минимално необходимия състав, изпращаш в четвъртък. Ще върнем машината в петък с пълната смяна, ако положението тук се е нормализирало.

Старк забеляза, че яростта на Есвандиари се възвръща, и побърза да се намеси:

— Не е позволено да се лети през Свещения ден, сър. Първо, смяната ще трябва да дойде в събота сутринта. — Той хвърли поглед към Есвандиари. — Не си ли съгласен?

За момент на Есвандиари му се струваше, че ще експлодира, потисканата му ярост почти надделяваше над волята му.

— Ако вие… ако се извините за противните имена и гадните си маниери.

Настъпи дълбока тишина. Вратата все още беше отворена, стаята — студена, но Старк чувствуваше потта по гърба си, докато претегляше отговора си. Бяха постигнали толкова много — ако „Вихрушка“ трябваше да започне, но Есвандиари не беше глупак и едно бързо съгласие щеше да го направи подозрителен, докато отказът можеше да подложи на опасност по-нататъшните им действия.

— Не се извинявам за нищо, но за в бъдеще ще ви наричам мистър Есвандиари — заяви той.

Без дума да каже, Есвандиари се завъртя на пети и демонстративно напусна. Старк затвори вратата, ризата под пуловера му беше залепнала от пот.

— По дяволите, за какво беше всичко това, Дюк? — попита сърдито Еър. — Луди ли сте?

— Един момент, Фреди — каза Гавалан. — Дюк, ще се съгласи ли тоя перко с това?

— Аз… не знам. — Старк седна. Коленете му трепереха. — Господи!

— Ако се съгласи… ако се съгласи… Дюк, ти беше чудесен! Това беше великолепна идея, великолепна!

— Ти хвана топката, Анди. Ти вкара гола.

— Ако е гол. — Гавалан изтри потта от челото си. Започна да обяснява на Еър и спря, защото телефонът иззвъня.

— Ало? Старк е на телефона… Разбира се, затвори… Анди, кулата е. Макайвър. Вазари пита дали искаш да отидеш там веднага, или ще му позвъниш. Макайвър каза да ти предам, че е получил съобщение от някакъв Ейвисярд.

В контролната зала Гавалан натисна предавателния ключ под изпитателния поглед на Вазари. Почти му прилошаваше от тревога.

— Да, капитан Макайвър?

— Добър вечер, мистър Гавалан, радвам се, че ви хванах. — Гласът на Макайвър се долавяше трудно през смущенията и звучеше уклончиво. — Как ме чувате?

— Горе-долу, капитан Макайвър, продължавайте.

— Току-що получих телекс от Лиз Чен. В него се казва: „Моля, предайте на мистър Гавалан следния телекс от 25 февруари, който пристигна току-що:“ „Вашата молба е удовлетворена. Подпис: Масон Ейвисярд.“ Изпратено е копие в Ал Шаргаз. Край на съобщението.

За момент Гавалан не повярва на ушите си.

— Удовлетворена?

— Да. Повтарям: „Вашата молба е удовлетворена.“ Телексът е подписан от Масон Ейвисярд. Какво да отговоря?

Гавалан не успя да скрие избилата по лицето му радостна руменина. Масон беше негов приятел в Авиационната регистрационна служба в Лондон, а молбата беше временно да се впишат обратно в Британските регистри всичките им базирани в Иран хеликоптери.

— Просто потвърдете, капитан Макайвър.

— Можем да продължим с плана.

— Да, съгласен съм. Излитам след няколко минути. Има ли нещо друго?

— Засега не — само обичайното. Ще осведомя капитан Старк довечера в редовното ни време. Радвам се за Масон, успешно кацане!

— Благодаря, Мак, и на теб. — Гавалан щракна ключа и връчи микрофона обратно на младия Вазари. Той беше забелязал лошата контузия, счупения нос и липсващите му няколко зъба. Но не каза нищо. Освен това, което трябваше да каже на това място:

— Благодаря ви, сержант.

Вазари направи знак през прозореца към групата на стоянката, която беше свършила зареждането и вече навиваше дългите маркучи.

— Зареден е напълно, съ… — Той едва възпря автоматичното „сър“. — Светлините, ъ… светлините на пистата не работят, така че е най-добре да тръгнете колкото може по-скоро.

— Благодаря ти. — Гавалан се чувствуваше съвсем замаян, докато вървеше към стълбите. Вътрешният телефон на базата се съживи с пукот.

— Командирът на базата е на телефона. Свържете ме с мистър Гавалан.

Вазари веднага натисна предавателния ключ.

— Да, сър. — Той нервно подаде микрофона на Гавалан, чието безпокойство нарасна. — Май е… извинете, сега е полковник Чангиз.

— Да, полковник? Андрю Гавалан.

— На чужденците е забранено да използуват радиовръзката за кодирани съобщения — кой е Масон Ейвисярд?

— Инженер-проектант — отвърна Гавалан. Това беше първата мисъл, която му мина през главата. „Внимавай, това копеле е умно.“ — Аз, разбира се, не…

— Каква беше молбата ви и кой е… — кратка пауза и приглушен глас — … Лиз Чен?

— Лиз Чен е моята секретарка, полковник. Молбата ми беше да… — „Да какво?“ — искаше му се да извика и после съвсем внезапно отговорът се появи в съзнанието му. — … да запазят конфигурацията на седалките шест реда по две места от всяка страна на пътеката на новия хеликоптер, ъ… Х-63. Производителите искат друга конфигурация, но нашите инженери са убедени, че тази ще подобри сигурността и ще спомага за бързото напускане на хеликоптера в случай на авария… Ще спести също и пари и мно…

— Да, добре — прекъсна го полковникът сухо. — Повтарям да не се използува радиовръзката, освен с предварително разрешение, докато извънредното положение не се отмени и естествено не за кодирани съобщения. Зареждането ви е завършено, разрешено ви е незабавно излитане. Утрешното кацане за вдигане на тялото на пострадалия при нещастния случай в Загрос не е разрешено. Еко Танго Лима Лима може да се приземи в понеделник между 11,00 и 12,00 ч., подлежащо на потвърждение от Главната квартира, което ще се изпрати на радара в Киш. Лека нощ.

— Но ние вече имаме формалното одобрение на Техеран, сър. Моят пилот го предаде на шефа на ръководството ви на полетите веднага щом пристигна.

Гласът на полковника стана още по-строг.

— Разрешителното ви за понеделник подлежи на потвърждение от Главната квартира на Иранските въздушни сили. От Главната квартира на Иранските въздушни сили. Това е иранска въздушна база и вие се подчинявате на правилата и дисциплината на Иранските въздушни сили. Разбрахте ли ме?

След кратка пауза Гавалан каза:

— Да, сър. Разбирам, но ние сме цивилни пило…

— Вие сте в Иран, в база на Иранските въздушни сили и следователно се подчинявате на правилата и дисциплината на Иранските въздушни сили.

Каналът замря. Вазари нервно подреди своето и без това педантично подредено бюро.