Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Whirlwind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
atoslove (2010)
Разпознаване и начална корекция
ihm (2011)
Допълнителна корекция
bobim (2013)
Форматиране
yoda (2011)

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том I

Американска. Първо издание

ISBN: 954–404–010–2 (Том I)

ISBN: 954–404–009–9 (многотомно)

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Печатница ДФ „Балканпрес“ — София

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том II

Американска. Първо издание

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

Редактор: Иван Тотоманов

Коректори: Лили Анастасова, Анели Ръждева-Векилска

Технически редактор: Душка Кордова

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Формат: 84/108/32

Печатница ДФ „БАЛКАНПРЕС“ — София

История

  1. — Добавяне

56

Ковис: 12,10 по обед.

 

Ибрахим Киаби нетърпеливо чакаше в засада моллата Хусаин, който трябваше да излезе от джамията на многолюдния площад. Беше се облегнал на фонтана срещу огромната врата, а ръцете му люлееха брезентовата чанта, прикриваща заредената М-16. Очите му бяха зачервени от умора, цялото тяло го болеше от почти шестстотинкилометровото пътуване.

Сред тълпата забеляза висок европеец. Вървеше след един от Зелените ленти, беше облечен в тъмни дрехи, парка и фуражка. Ибрахим ги проследи с поглед, докато двамата подминаха джамията и изчезнаха в пасажа до нея. Наблизо беше входът на пазара. Неговата тъмнина, топлина и сигурност го изкушаваха да се махне от студа.

— Иншаллах — промърмори си той автоматично, а после лениво си напомни да спре да използува този израз, придърпа старото си палто по-плътно и се намести по-удобно до чешмата, която щом снегът се стопеше, щеше отново да заструи, за да могат минувачите да пият вода или да измият според ритуала лицата и ръцете си, преди да отидат на молитва.

— Що за човек е този молла Хусаин? — беше попитал той уличния продавач, който му гребна порция димящ пилаф от казана, окачен над дървените въглища. Това се случи сутринта и той току-що бе пристигнал след безкрайните разтакавания. Беше закъснял с петнадесет часа. — Как изглежда?

Мъжът, стар и беззъб, вдигна рамене.

— Ами молла.

Друг един продавач обаче го наруга:

— Аллах да те накаже дано! Не го слушай, чужденецо, молла Хусаин е истинският водач на народа, божи човек, който не притежава нищо, освен пушка и куршуми, за да убива враговете на Аллаха! — Други клиенти откликнаха като ехо на голобрадия младеж и му разказаха за завладяването на въздушната база. — Нашият молла е верен последовател на имама, той ще ни отведе в рая, ей Богу!

Ибрахим едва не изкрещя от ярост: „Хусаин и всички молли заслужават смърт затова, че тъпчат главите на вас, бедните селяни, с такива глупости! Рай? Красиви одежди, прекрасни вина и четиридесет вечни девственици на копринени кушетки?“

„Няма да мисля за любов. Няма да мисля за Шаразад, още не.“

Ръцете му погалиха оръжието и усетиха скритата му сила. Това притъпи донякъде умората и глада му, но не и пълната му самота.

Шаразад. Сега тя бе част от сънищата му. Така стана по-добре, много по-добре; той я чакаше в кафетерията, когато Джари се приближи до него и му прошепна: „За Бога, съпругът се върна. Това, което така и не започна, свърши завинаги!“ После изчезна в тълпата. Той грабна оръжието си и тръгна веднага, вървя пеша по целия път до автобусната спирка. Сега чакаше да стане скоро мъченик, за да отмъсти в името на масите за сляпата тирания. „Съвсем скоро. Скоро щеше да бъде в тъмнина или светлина, в забвение или разбиране, сам или с други: пророци, имами, дяволи, кои?“

Той притвори очи в екстаз.

„Скоро ще знам какво става и къде отиваме, когато умрем. Дали в крайна сметка откриваме отговора на безкрайната загадка: бил ли е Мохамед последният пророк на Аллаха, или просто е бил луд? Верен ли е Коранът? Има ли Бог?“

В пасажа зад джамията човекът, който водеше Старк, спря и махна с ръка към някакъв бордей. Старк прескочи мръсната канавка и почука. Вратата се отвори.

— Мир вам, ваше превъзходителство Хусаин! — каза той предпазливо на фарси. — Викали сте ме?

— Салаам, капитане, да, така е — отговори молла Хусаин на английски и му направи знак да влезе.

Старк трябваше да се наведе, за да влезе в коптора. Имаше само една стая. Две бебета спяха неспокойно върху сламеници, поставени направо върху мръсния под. Младо момче, стиснало в ръце стара карабина, се втренчи в него и той разпозна същото онова дете, което видя при схватката между хората на Хусаин и тези на Затаки. Добре поддържан АК-47 беше подпрян на стената. До мивката, на разнебитен стол, седеше нервна стара жена с черен лекьосан чадор.

— Това са моите синове, а това е жена ми — представи ги Хусаин.

— Салаам. — Старк скри учудването си, че тя е толкова възрастна. После я погледна по-отблизо и разбра, че старческият й вид не е от годините.

— Извиках те по три причини: първо, за да видиш как живее един молла. Бедността е едно от най-важните морални задължения на моллата. Както и познанието, водачеството и правораздаването. Но да оставим това настрана, ага, знам, че сте напълно искрен в своите вярвания. — … „и скован от тях — искаше да добави Старк, отвратен от тази стая с ужасната, вечна нищета, която тя олицетворяваше, с нейното зловоние и безпомощност. Знаеше, че са ненужни, но че ще съществуват през всичките дни на земния им живот тук, както и в безброй други домове на други хора от всички религии, из целия свят. — Но не и за моето семейство, благодаря ти, Боже! Благодаря ти, Боже, че съм тексасец, благодаря ти десет милиарда трилиона пъти, че съм по-добре, че моите деца никога, никога няма да живеят в мръсотията като тези малки, бедни създания.“ Той с усилие се сдържа да не разгони мухите, накацали по бебетата. Изпитваше желание да напсува Хусаин, че понася всичко това, без да е необходимо да го прави.

— Казахте три причини, ага?

— Втората е: защо сте планирали за днес да тръгнат всички с изключение само на няколко души?

— Те отдавна не са взимали отпуск, ага. Сега работата в базата е малко и е най-удобното време за това. — Опасенията на Старк се засилиха. Тази сутрин, още преди да го извикат тук, се получиха три телекса и две обаждания по радиото от главната им квартира в Техеран — последното от Сиамаки, сега с ранг на член на Съвета, който искаше да знае къде са Петикин, Ногър Лейн и другите. Той му замаза очите — каза му, че Макайвър ще му се обади веднага, щом пристигне с министър Киа. Любопитството на Вазари му беше съвсем разбираемо.

Едва вчера беше научил за визитата на Киа. По време на краткия си престой на път за Ал Шаргаз Чарли Петикин му беше разказал какво се бе случило с Макайвър и колко са се страхували за него.

— Господи — само смънка Старк.

Но вчерашният ден не беше изцяло лош. Джон Хог донесе предварителния график на Гавалан за „Вихрушка“ с кодове, часове и координати на запасните площадки за зарядка от другата страна на Залива.

— Анди поръча да ти кажа, че всичко е предадено на Скраг в Ленгех и на Руди в Бандар-е Делам и да имаш предвид проблемите на всичките три бази — каза му Хог. — Резервирали сме два 747 за Ал Шаргаз, за петък сутринта. Анди твърди, че ще имаме достатъчно време. Ще ти донеса най-новия график, когато дойда за момчетата, Дюк. Акцията не трябва да започва преди седем сутринта в петък или по същото време в събота или неделя. Преди това не става.

Нямаше никой от шпионите на Есвандиари наоколо и Старк успя да отмъкне още един сандък с много ценни прибори за 212 и да ги качи на 125. Освен това им провървя и в друго: разрешителните на всички бяха валидни, бяха складирали благополучно достатъчно четиригалонови бидони на брега и Том Локхарт беше пристигнал от Загрос навреме — вече като участник във „Вихрушка“.

— Каква е тази промяна, Том? Мислех, че си категорично против — попита Старк, обезпокоен от държането на Локхарт. Но приятелят му вдигна рамене и той престана да пита.

Въпреки това мисълта, че 212-ките им ще участват, го тревожеше твърде много. Те нямаха истински план, а просто няколко възможности. Концентрира се с усилие — тази стая го потискаше.

— Извинете, какво казахте?

— Кога ще пристигне смяната им?

— В събота, по график.

— Есвандиари казва, че изпращате много резервни части. Защо?

— Резервните части трябва да бъдат подменяни и проверявани от време на време, ага.

Хусаин го погледна внимателно, после замислено кимна.

— Каква беше причината за инцидента, който едва не е убил Есвандиари?

— Товарът се измести, това е сложна операция.

Отново късо мълчание.

— Кой е този Киа, Али Киа?

Старк не беше очаквал нито един от тези въпроси и се зачуди дали отново го изпитват и какво точно знае моллата.

— Казаха ми, че е министър от правителството на премиера Базарган и е на инспекционна обиколка… Също и че е бил или е консултант на смесеното ни предприятие, а даже и директор, но не знам нищо повече от това.

— Кога пристига?

— Не съм сигурен. Нашият директор, капитан Макайвър, е получил нареждане да го ескортира.

— Нареждане?

— Нареждане, поне така разбрах.

— Защо един министър ще бъде консултант на частна компания?

— Струва ми се, че трябва да попитате него, ага.

— Да, така е. — Лицето на Хусаин придоби студен израз. — Имамът се закле, че ще спре корупцията. Ще отидем до базата заедно. — Той вдигна своя АК-47, метна го на рамо и каза довиждане на семейството си.

Старк и човекът от Зелените ленти го последваха по уличката до една странична врата на джамията. Моллата си събу обувките, вдигна ги и влезе. Старк и другият направиха същото, Старк свали и фуражката си. Минаха по някаква галерия, после през още една врата и се озоваха във вътрешността на джамията — едно-единствено помещение под купола, покрито с килими и без никаква украса. Само тук-там декоративни керамични плочки с изящно инкрустирани цитати от Корана на фарси. Поставка за книги с отворен Коран, до него — модерен касетофон и високоговорител с небрежно опънати жици, оскъдни мъждукащи електрически лампи. Откъм високоговорителя идваше приглушено песнопение на мъж, четящ от Корана.

Някои мъже се молеха, други клюкарстваха, неколцина спяха. Тези, които забелязаха Хусаин, му се усмихнаха и той им се усмихна в отговор и продължи към колонадата на алкова. Там спря, остави обувките и оръжието си и махна на мъжа от Зелените ленти да се отдалечи.

— Капитане, помислихте ли пак върху това, за което говорихме при разпита?

— В какъв смисъл, ага? — Мрачните предчувствия на Старк отново се надигнаха. Призля му.

— За исляма, за имама, Аллах мир да му дава, за посещение при него?

— За мен е невъзможно да го посетя, дори и да искам.

— Може би аз ще мога да го уредя. Ако беше видял имама, ако го беше наблюдавал как говори, ако го беше слушал, ти щеше да намериш Божия мир, който търсиш. И истината.

Старк се трогна от очевидната искреност на моллата.

— Ако имах възможност, сигурно бих… сигурно бих приел. Вие казахте три неща, ага?

— Това беше третото. Ислямът. Стани мюсюлманин. Няма нито миг за губене. Подчини се на Аллаха, приеми, че Аллах е един и Мохамед е неговият пророк, приеми го и ще се сдобиеш с вечен живот в рая.

Очите му бяха тъмни и проницателни. Старк беше изпитвал въздействието им и преди и ги намираше почти хипнотични.

— Аз… аз ви казах вече, ага, може би ще го направя, когато… Аллах пожелае. — Той отклони поглед и почувствува, че хипнотизиращата го сила намалява. — Ако ще се връщаме, по-добре е да тръгнем сега. Не искам да пропусна заминаването на моите момчета.

Все едно че не беше казал нищо.

— Нима имамът не е най-светият измежду хората, най-непоколебимият, най-безмилостният към потисничеството? Така е, капитане. Отвори, очите и душата си за него.

Старк долови скритата заплаха в пламенността му и отново се разтревожи, да не би да извърши светотатство.

— Чакам търпеливо.

Взря се отново в очите, които сякаш гледаха през него и през стените в безкрайността.

— Ако ще вървим, по-добре да тръгваме сега — повтори той, колкото можеше по-спокойно.

Хусаин въздъхна. Светлината изчезна от очите му. Той нарами автомата си и ги поведе навън. При главната врата обу обувките си и изчака Старк да направи същото. Към тях се присъединиха още четиримата Зелените ленти.

— Отиваме в базата — рече Хусаин.

— Паркирал съм точно от другата страна на площада — каза Старк, страхотно облекчен, че отново е на открито и извън магията на този човек. — Колата е служебна и ако искате, можем да отидем с нея.

— Добре. Къде е?

Старк посочи и тръгна бавно, като се провираше между сергиите. Беше почти с цяла глава по-висок от тълпата. Умът му бръмчеше от мисли и контра мисли, пресяваше казаното от моллата, опитваше се да състави план за операциите на „Вихрушка“.

„Проклятие — каза си той, погълнат от опасността. — Надявам се Руди да се откаже, а после и аз, каквото и да прави Скраг.“ Очите му по навик изследваха пространството, сякаш беше в пилотската кабина, и той забеляза суматохата пред чешмата. Поради височината си беше първият, който зърна младежа с пушката и разпръскващата се тълпа. Спря замръзнал, не вярваше на очите си. Но грешка нямаше: крещящият, изпаднал в дива ярост младеж насочваше оръжието си право към него през хората.

— Убиец! — ахна той. Мъжете и жените пред тях бягаха ужасени, блъскаха се, спъваха се и падаха. Той забеляза безучастно как младежът насочва карабината си право в него.

— Внимавай! — Но преди да успее да се хвърли на земята под прикритието на някаква сергия, ударът на първия куршум го завъртя и го блъсна в един от Зелените ленти. Изсипаха се още куршуми, някой наблизо извика, после друг, до ухото му затрещя автомат.

Беше Хусаин. Рефлексите му се оказаха много добри. Веднага беше разбрал, че атаката на убиеца е насочена към него и моментната отсрочка, която му даде Старк, му беше достатъчна. С едно-единствено плавно движение той свали автомата от рамото си, прицели се и дръпна спусъка, а цялото му съзнание крещеше: „Няма друг Бог, освен…“ Стрелбата му беше неумолимо точна и Ибрахим Киаби стана на решето — животът му изтече от раните, карабината отхвръкна от мъртвите му ръце и той се свлече в мръсотията. Вцепенен от преживяното, моллата престана да стреля и откри, че все още е жив и здрав. Трудно му беше да повярва, че остана незасегнат от куршумите: беше невероятно, че убиецът не го улучи, че не стана мъченик и не е на път за рая. Разтреперан, той огледа хаоса наоколо — някои помагаха на ранените, други ридаеха или псуваха, един от неговите Зелени ленти беше убит, много минувачи бяха ранени. Старк лежеше сгърчен на земята, наполовина под сергиите.

— Хвала на Аллаха, ваше превъзходителство, че сте невредим — извика един от Зелените ленти.

— По волята на Аллаха… велик е Аллах… — Хусаин пристъпи към Старк и коленичи. Видя, че през левия му ръкав капе кръв и лицето му е побеляло. — Къде си ранен?

— Не… не съм сигурен. Мисля… мисля, че е в рамото или гърдите. — За първи път стреляха по Старк. Когато куршумът го просна на земята, не усети болка, но цялото му съзнание изкрещя: „Мъртъв съм, копелето ме уби, никога вече няма да видя Мануела, никога няма да си ида у дома, нито да видя децата си. Аз съм мъртъв…“ После го връхлетя заслепяващият порив да побегне — да избяга от собствената си смърт. Прииска му се да скочи на крака, но болката бе изтръгнала силите му и сега Хусаин беше коленичил до него.

— Дай да ти помогна — каза Хусаин, а после се обърна към човека до себе си. — Хвани го за другата ръка.

Старк извика, когато го обърнаха и се опитаха да го изправят.

— Чакайте… за Бога… — Болката отмина и той откри, че не може да мръдне лявата си ръка, но дясната се движеше. Със здравата се опита да раздвижи краката си. Нямаше болки, само се чувствуваше зашеметен. Изглежда всичко беше наред, с изключение на лявата ръка и рамото. Като скърцаше със зъби, той разкопча якето си и издърпа ризата навън. Кръвта се стичаше от малка дупка в средата на рамото, но не бликаше силно, а и той не чувствуваше особени затруднения в дишането — само пробождаща болка при по-рязко движение.

— Не… не е в гърдите.

— Имаше късмет, невернико! — изхили се човекът от Зелените ленти. — Виж, на гърба на якето ти има още една дупка, тя също кърви — куршумът е излязъл оттам. — Той започна да човърка отвора с мръсния си пръст и Старк яростно го напсува.

— Псувай себе си, невернико — изръмжа мъжът. — Псувай себе си, не мен. Може би Аллах в своето милосърдие ти запази живота, макар че защо ли трябваше да го прави… — Той вдигна рамене и се изправи, погледна към мъртвия си другар и другите ранени, вдигна отново рамене и тръгна бавно към Ибрахим Киаби, който лежеше в мръсотията като чувал стари дрипи. Започна да претърсва джобовете му.

Тълпата на площада напираше и се приближаваше към тях. Хусаин се изправи и им даде знак да се отдръпнат.

— Велик е Аллах, велик е Аллах — извика той. — Отдръпнете се. Помогнете на пострадалите. — Когато мястото около тях отново се освободи, той коленичи до Старк. — Не те ли предупредих, че имаш малко време? Този път Аллах те спаси, за да ти даде още един шанс.

Но Старк едва го чуваше. Беше извадил носната си кърпичка и се опитваше да запуши с нея дупката, за да спре кръвотечението. Усещайки на гърба си топлата струйка кръв, той мърмореше и проклинаше, преодолял вече ужаса си, но не и страха, че все още може да се посрами и да побегне.

— Защо, по дяволите, това копеле се опитваше да ме убие? — измърмори той. — Кучи син, смахнат перко!

— Той се опитваше да убие мен, не теб.

Старк се втренчи в него.

— Федаин, муджахидин?

— Или от Туде. Какво значение има? Той беше враг на Аллаха и той го уби.

Болката отново прониза гърдите на Старк. Той преглътна една псувня. Ненавиждаше всички тези приказки за Аллаха, не искаше да мисли за него, а само за децата, Мануела, нормалния живот и измъкването от ада.

„Писна ми от цялата тази лудост и убийства в името на тяхната собствена тесногръда религиозна кауза!“

— Мръсник! — възнегодува той, но думите му бяха погълнати от шума. Рамото му туптеше, болката се разпространяваше. Най-доброто, което успя да направи, беше да свие носната си кърпичка на топка, да я използува като тампон и да закопчае якето си. Изруга пак.

„Какво, по дяволите, ще правя сега? Проклето копеле. Как ще летя?“ — Той леко промени положението си. Болката отново изтръгна неволен стон от него и той отново изруга, отвратен от себе си. Не му се искаше да проявява слабост.

Хусаин излезе от унеса си, изтерзан от мисълта, че Аллах отново бе решил да го остави жив, когато трябваше да се превърне в мъченик. „Защо, защо съм прокълнат? И този американец — цяло чудо е, че толкова много куршуми не го убиха — защо той също остана жив?

— Ще отидем до базата ви. Можеш ли да станеш?

— Още не… да. Един момент. — Старк се приготви. — Окей, внимателно… о, Господи!… — Едва се задържа на крака, олюляваше се. Дори само от стоенето му призляваше от болка. — Може ли някой от твоите хора да кара?

— Да. — Хусаин извика човека, коленичил до Киаби. — Ела тук! — Мъжът покорно се върна.

— Само тези монети намерих в джобовете му, ваше превъзходителство. И това. Какво пише на него?

Хусаин внимателно го разгледа.

— Това е лична карта от Техеранския университет. От снимката се усмихваше красив младеж.

— Ибрахим Киаби, трета година, инженерна секция. Дата на раждане: 12 март 1955 година. — Хусаин отново погледна картата. — Има и техерански адрес.

— Вонящи университети! — обади се друг от Зелените ленти. — Разсадници на Сатаната и западното зло.

— Когато имамът ги отвори отново, Аллах да го благослови, те ще бъдат поверени на моллите. Ще затрием завинаги всичко западно и антиислямско. Дайте картата на комитета, Фивуз. Те ще я препратят в Техеран. Комитетът там може да разпита семейството и приятелите му и да се занимае с тях. — Хусаин забеляза, че Старк го гледа… — Да, капитане?

Старк беше видял снимката.

— Просто си помислих, че само след няколко дни щеше да стане на двадесет и четири. В известен смисъл е жалко, нали?

— Аллах наказа злото в него. Сега той гори в ада.

 

 

Северно от Ковис: 4,10 следобед.

 

206 летеше спокойно над възвишенията на Загрос. Макайвър управляваше, а Али Киа дремеше до него. Макайвър се чувствуваше много добре. Откакто бе решил лично да прекара Али Киа, беше като замаян. «Това беше идеално решение, единственото решение. Медицинското ми е невалидно и какво от това? Ние сме в бойна операция и трябва да поемем рисковете, а аз все още съм най-добрият пилот в компанията.»

Хвърли поглед към Киа. «Ако не беше такъв конски гъз, щях да те прегърна от радост, че ми даде повод.» Той се ухили и натисна предавателя.

— Ковис, обажда се Хотел Танго Иксрей на триста, насочваме се на 185 градуса на връщане от Техеран с министър Али Киа на борда.

— НТХ. Поддържай курса, докладвай на Далечния маркер.

Полетът и зареждането на международното летище в Исфахан минаха благополучно, като се изключи инцидентът след приземяването, когато възбудени Зелени ленти заобиколиха заплашително хеликоптера, въпреки че Макайвър имаше разрешение за кацане и зареждане.

— Свържи се и настоявай веднага да дойде контрольорът на летището — нареди вбесеният Киа на Макайвър. — Аз представлявам правителството!

Макайвър се подчини.

— От кулата казаха, ъъъ… че ако не заредим и не отлетим до един час, комитетът ще ни задържи. — После добави доволен, че предава такова съобщение. — Те… те казаха, че чуждите пилоти и чуждите самолети не са добре дошли в Исфахан, нито пък пълзящите кучета от подвластното на чужденци правителство на Базарган.

— Варвари, неграмотни селяндури — възмути се Киа, но чак когато отново излетяха невредими.

Макайвър чувстваше огромно облекчение, че му разрешиха да кацне на гражданско летище и не му се наложи да използва въздушната база, където зареждаше Локхарт.

Сега виждаше цялата въздушна база на Ковис. В далечния край на полето, близо до комплекса на компанията, видя 125 и сърцето му трепна. «Нали наредих на Старк» да измъкне момчетата рано!“ — помисли си той раздразнено.

— Тук контролната кула. НТХ, приземяване на хеликоптерна площадка 2. Вятърът от 135 градуса е 30 — 35 възела.

Макайвър виждаше Зелените ленти до главния портал и няколко близо до хеликоптерната площадка, там беше и Есвандиари с иранския персонал. Недалеч от тях се събираха и група пилоти и механици. „Делегацията за посрещането ми — помисли си той, като разпозна Джон Хог, Локхарт, Жан-Люк и Еър. — А Старк още го няма. И така, документите ми са нередовни. Какво могат да направят те? Аз съм с по-висок ранг, но ако от Иранската въздухоплавателна агенция разберат, могат да се разбеснеят!“ Вече беше приготвил тирадата си за този случай.

„Моите извинения, но поради неотложността на нарежданията на министър Киа трябваше да взема бързо решение. Разбира се, това вече няма да се повтори.“ И въобще нямаше да се случи, ако не беше „Вихрушка“. Той се наведе и разтърси Киа, за да го събуди.

— След две минути ще кацнем, ага.

Киа изтри умората от лицето си, погледна си часовника, стегна си вратовръзката, среса се и внимателно нагласи астраганената си шапка. Разгледа хората долу, почистените хангари и хеликоптерите, подредени в стройна редица — два 212, три 206 и два „Алуета“. „Моите хеликоптери“ — помисли си той доволно.

— Защо толкова закъсня полетът?

— Навреме сме, господин министре. Имаше малко насрещен вятър.

Макайвър се концентрираше върху кацането — то трябваше да бъде изпълнено добре. Както и стана. Есвандиари отвори вратата на Киа.

— Господин министре, аз съм Курам Есвандиари, шеф на „Иран Ойл“ в този район. Добре дошли в Ковис. Господин директорът Сиамаки се обади, за да се увери, че сме готови да ви посрещнем. Добре дошли.

— Благодаря. — Киа нарочно се обърна към Макайвър. — Пилоте, бъдете готов за излитане утре в десет нула нула. Може би ще пожелая да обиколя няколко петролни полета с негово превъзходителство Есвандиари, преди да се върнем обратно. Не забравяйте, че трябва да бъда в Техеран за срещата си с премиер-министъра в деветнадесет часа.

Той слезе и тръгна да обикаля хеликоптерите. Еър, Локхарт и другите минаха под витлото и бързо дотичаха до прозореца на Макайвър. Той не забеляза израза на лицата им и се усмихна радостно.

— Здравейте, как върви?

— Нека да направя останалото вместо теб, Мак — предложи Еър. — Имаме да…

— Благодаря, но аз се справям чудесно — отвърна Макайвър сухо, после каза в микрофона: — НТХ, изключвам двигателите. — Вгледа се в лицето на Локхарт и отново въздъхна. — Значи не съм в ред, така ли, Том? А?

— Не е това, Мак — бързо рече Локхарт. — Стреляли са по Дюк. — Макайвър ужасен изслуша разказа на Локхарт. — Сега е в болницата. Доктор Нът казва, че е възможно да е пробит белият му дроб.

— Всемогъщи Боже! Тогава го качете на 125, бързо, Джони, вземи…

— Не може, Мак — възрази Локхарт със същата настойчивост. — Перкото отмени заминаването на 125 до инспекцията на Киа — вчера Дюк опита какво ли не, за да го измъкне, преди да пристигнете, но Перкото е голям мръсник. Но това не е всичко. Мисля, че в Техеран са усетили нещо.

— Какво?

Локхарт му разказа за телексите и обажданията по радиостанцията.

— Сиамаки издърпал ушите на Перкото, като разбрал, че са го изработили. Аз хванах последното му обаждане — Дюк беше отишъл при моллата — и той се беше разбеснял. Казах му същото като Дюк и го пратих за зелен хайвер — обещах му, че ще му се обадиш, щом пристигнеш, но той е научил, че ти и Чарли сте освободили апартамента!

— Това е работа на онова копеле Али Баба! Сто на сто е техен агент — изпъшка Макайвър. В главата му забуча. Изведнъж забеляза мъничкия златен Свети Кристофър, който по навик закачаше за магнитния компас, когато летеше. Беше му подарък от Джени, първият й подарък, по време на войната, тъкмо след като се бяха срещнали — той във военновъздушните сили, тя в Женския корпус. „Само така няма да се загубиш — беше казала тя. — Не си много наред с ориентацията.“

Той се усмихна и я благослови.

— Първо ще се видя с Дюк. — Гледаше Есвандиари и Киа, които обхождаха редицата хеликоптери. — Том, вижте с Жан-Люк дали не можете да влезете под кожата на този педераст Киа, обсипете го с ласкателства, превъзнасяйте го с глупости — аз ще се върна при вас веднага щом мога.

Те тръгнаха веднага.

— Фреди, кажи на всички да се качат бързо и без много шум на борда, щом получим „окей“ за 125. Натоварен ли е всичкият багаж?

— Да, но какво ще правим със Сиамаки?

— Аз ще се погрижа за този педераст, ти тръгвай. — Макайвър забързано се отдалечи.

Джони Хог извика след него:

— Мак, само една дума насаме, колкото може по-скоро.

Безпокойството в гласа му го спря.

— Какво има, Джони?

— Спешно и поверително съобщение от Анди: ако времето се влоши, той може да отложи „Вихрушка“ от утре за събота. Вятърът се е променил. Ще има насрещен вятър вместо попътен…

— Да не искаш да кажеш, че не мога да различа югоизток от северозапад?

— Извинявай. Анди каза също, че понеже си тук, не може да ти даде право за решаващото „да“ или „не“, както ти е обещал.

— Правилно. Помоли го да даде това право на Чарли. Какво друго?

— Останалото може да почака. Не съм казал на другите.

Доктор Нът беше в болницата при Старк. Раненият лежеше на леглото с ръка в превръзка през врата и плътно бинтовано рамо:

— Здрасти, Мак, добре ли мина полетът? — попита той саркастично.

— Недей да започваш! Здравейте, докторе. Дюк, ще те измъкнем със 125.

— Не, и утре е ден.

— Утре си е за утре, а междувременно ти ще отлетиш на 125, за Бога! — каза Макайвър раздразнено. Облекчението от успешния полет и от това, че видя Старк жив, му пречеше да се контролира. — И не ми се прави на разбойник от Аламо.

— Какво знаеш ти за Аламо! — тросна се Старк. — И кой, по дяволите, си ти, че да ми се правиш на шериф?

— Ако не престанете, ще наредя да направят клизми и на двама ви — кротко се намеси докторът.

И двамата внезапно се разсмяха, но Старк изпъшка от внезапната болка.

— За Бога, докторе, не ме карайте да се смея…

А Макайвър каза:

— Дюк, Киа настоя да го придружа. Не можех да му кажа да се разкара.

— Сигурно — изсумтя Старк. — Как беше?

— О, супер.

— А вятърът?

— Никак няма да ни помогне утре, ако се задържи така — каза внимателно Макайвър. — Но може отново да се обърне също така бързо.

— Ако запази посоката си, а е тридесет и повече възела, няма да можем да прелетим Залива. Няма начин да вземем достатъчно гори…

— Да. Докторе, каква е хавата?

— Трябва да се направи рентгенова снимка на Дюк колкото може по-скоро. Раменната лопатка е раздробена, има и някои увреждания на мускула и сухожилието, иначе раните са чисти. Възможно е да има и едно-две шрапнелчета в лявата половина на белия дроб, загубил е половин литър кръв, но като цяло е имал дяволски голям късмет.

— Чувствам се добре, докторе, мога да се движа — каза Старк. — Един ден няма да промени много нещата. Все пак ще мога да продължа утре.

— Съжалявам, но имаш температура, това е от куршумите. Може би не го чувстваш сега, но до един-два часа ще го усетиш, гарантирам ти. — Доктор Нът беше много доволен, че заминава днес със 125. „Не мога повече — каза си той. — Не искам вече да гледам красиви тела, разкъсани и осакатени от куршуми. Нагледах се. Да, но ще трябва да изтърпя още няколко дни, сигурно ще има и други за закърпване, защото «Вихрушка» вероятно няма да успее. Няма, просто го усещам.“

— Съжалявам, но рискът при всяка възможност е огромен, даже и при най-добрата.

— Дюк — каза Макайвър. — Най-добре ще е да тръгнеш веднага. Том може да вземе теб, Фреди — доктора, няма нужда Жан-Люк да остава.

— А ти, какво смяташ да правиш, по дяволите?

Макайвър засия в усмивка.

— Аз? Аз ще бъда пасажер. Междувременно ще съм просто частният пилот на оня проклетник Киа.

 

 

В кулата: 4,50 следобед.

 

— Повтарям, господин Сиамаки — каза напрегнато Макайвър в микрофона. — Има специално съвещание в Ал Шаргаз.

— И аз повтарям: защо не бях информиран навреме? — Гласът в слушалките беше креслив и раздразнен.

Кокалчетата на пръстите на Макайвър бяха побелели от стискането на микрофона, а и го наблюдаваха един от Зелените ленти и Вазари, чието лице беше все още подуто от боя, който му бе хвърлил Затаки.

— Повтарям ви, ага Сиамаки — каза той твърдо. — Капитаните Петикин и Лейн трябваше спешно да отидат за съвещанието в Ал Шаргаз и нямаше време да ви информираме.

— Защо? Аз бях тук, в Техеран. Защо не беше информирана службата, къде са изходните им разрешения? Къде?

Макайвър се престори на леко разгневен.

— Вече ви казах, ага, нямаше време. Телефоните в Техеран не работят — и аз уредих разрешенията с комитета на аерогарата, лично с негово превъзходителство завеждащия отдела молла.

Мъжът от Зелените ленти се прозя отегчено — не разбираше английски, и шумно прочисти гърлото си.

— Сега, ако ме изви…

— Но вие и капитан Петикин сте пренесли вещите си от апартамента. Така ли е?

— Просто предпазна мярка. Да не изкушаваме долните муджахидински и федаински крадци и бандити, докато ни няма — каза надуто Макайвър, болезнено усещайки насоченото към него внимание на Вазари и сигурен, че от кулата също слушат разговора.

— Сега, ако ме извините, министър Киа се нуждае от присъствието ми!

— О, министър Киа, да-да! — Раздразнението на Сиамаки леко отслабна. — По кое време, ъъъ… по кое време пристигате утре обратно в Техеран?

— Зависи от вятъра… — Макайвър внезапно усети почти смазващо желание да изтърси за „Вихрушка“. „Сигурно започвам да полудявам“ — помисли си той. Концентрира се с усилие. — Зависи от министър Киа, от вятъра и зареждането — някъде следобед.

— Ще ви чакам, мога дори да ви посрещна на летището, ако ми кажете точно в колко ще пристигнете. Трябва да се подпишат няколко чека и да се обсъдят някои нови положения. Моля, предайте на министър Киа моите най-добри благопожелания и му желая приятно прекарване в Ковис. Салаам.

Предавателят щракна. Макайвър въздъхна и остави микрофона.

— Сержант, докато съм още тук, бих искал да се обадя в Бандар-е Делам и в Ленгех.

— Ще трябва да се допитам до базата — отвърна Вазари.

— Действайте. — Макайвър погледна през прозореца. Времето се влошаваше, югоизточният вятър се блъскаше във ветрения ръкав и в стълба на радиомачтата. Тридесет възела, а при порив и до тридесет и пет, насрещен, прекалено силен. Преобърнатият кален резервоар, който се беше сгромолясал от покрива, беше само на няколко метра. Той виждаше Хог, който търпеливо чакаше в кабината на 125, и вратата на пътническия салон, приканващо отворена. През другия прозорец видя, че Киа и Есвандиари са завършили инспекцията и се отправят насам, към канцелариите на първия етаж. Случайно забеляза, че едно от съединителните звена на главната покривна антена е разхлабено, а жицата е почти откачена.

— Сержант, добре ще е бързо да оправите това, може да загубите всички предавания.

— О, благодаря. — Вазари стана, но се спря. Откъм високоговорителя се чу:

— Тук е кулата на Ковис. Искането за връзка с Бандар-е Делам — разрешено. — Вазари потвърди и превключи честотите.

— Тук Бандар-е Делам, говоря с Ковис.

Сърцето на Макайвър подскочи от радост, когато разпозна гласа на Руди Луц.

Вазари му връчи микрофона. Очите му бяха приковани в неизправната връзка навън. Той изруга, взе няколко инструмента, отвори капандурата към покрива и излезе. Но все още можеше да ги чува. Зелената лента се прозя, наблюдавайки без интерес.

— Здравей, капитан Луц, Макайвър е. Аз съм тук и ще остана и през нощта — каза Макайвър, както си беше, като подбираше думите си много внимателно. — Трябваше да придружа министър Киа от Техеран. Как вървят нещата в Бандар-е Делам?

— Всичко е точно, но ако… — Гласът заглъхна. Макайвър бе усетил задъхването и загрижеността, макар и бързо потиснати. Той хвърли поглед към Вазари, застанал на колене до жицата. — Колко… колко време ще останеш, Мак? — чу се пак гласът на Руди.

— Утре тръгвам, според плана. При условие че времето се задържи — добави той предпазливо.

— Разбирам. Не се притеснявай.

— Не се притеснявам. Всички системи са абсолютно изправни. А вие как сте?

Нова пауза.

— Всичко е наред. Всички системи са изправни. Да живее имамът!

— Правилно. Причината за обаждането ми е, че Главната квартира в Абърдийн спешно иска информация за „осъвременената ви картотека“. — Това беше кодовото наименование на подготовката на „Вихрушка“. — Готова ли е?

— Да, да, готова е. Къде да я изпратя? — Кодът за: „Все още ли отиваме в Ал Шаргаз?“

— Гавалан е в Ал Шаргаз на инспекционна обиколка, тъй че я изпрати там — много е важно и трябва да се постараете да я изпратите бързо. В Техеран чух, че има полет на Британските авиолинии за Абадан утре. Изпратете я с този полет до Ал Шаргаз. Утре. Става ли?

— Разбрано. Цял ден работя по детайлите.

— Отлично. Как е положението със смяната на екипажите ти?

— Страхотно. Заминаващите екипажи са на път. Смяната трябва да е тук в събота, най-късно неделя. Всичко е готово за пристигането им. Аз съм планиран за следващата смяна.

— Добре, аз съм тук, ако ти потрябвам. Как е времето при вас?

Пауза.

— Бурно. Сега вали. Духа от югоизток.

— И при нас е същото. Не се притеснявай.

— Между другото, Сиамаки се обади няколко пъти на Нумир, нашия мениджър от „Иран Ойл“.

— За какво? — попита Макайвър.

— Просто проверка на базата, така каза Нумир.

— Добре — рече предпазливо Макайвър. — Радвам се, че се интересува от полетите ни. Ще се обадя утре, всичко е както обикновено. Щастливи кацания.

— Подобно. Благодаря, че се обади.

Макайвър въздъхна, проклинайки Сиамаки. Слухтящо гадно копеле! Погледна навън. Вазари все още беше с гръб към него, коленичил край основата на антената, близо до капандурата, напълно погълнат от работата си, и той го остави да я върши и се обади в Ленгех.

Скрагър отговори веднага.

— Здравей, приятелю. Да, чухме, че си на обичайна обиколка из страната, придружаваш някаква голяма клечка, а? — обади се Анди от Ал Шаргаз. — Как е?

— Както обикновено. Всичко е според плана. Главната квартира иска информация за „осъвременената ви картотека“. Готова ли е?

— Готова е, както винаги. Къде да я изпратя?

— В Ал Шаргаз, там ще ти е най-лесно. Можеш ли да я изпратиш утре?

— Ще трябва да мога, приятелю. Ще се погрижа. Как е вятърът при теб?

— Югоизточен, тридесет-тридесет и пет възела. Джони казва, че до утре може да отслабне. А при вас?

— Кажи-речи, същото. Да се надяваме, че ще утихне. За нас не е проблем.

— Добре. Ще се обадя утре. Щастливи кацания.

— И на теб. Между другото, как е таратайката?

Макайвър се наруга сам — покрай вълненията около промяната на плана, наложени от придружаването на Киа, съвсем беше забравил обещанието си да се погрижи за колата си. Просто я беше оставил в един хангар като още едно свидетелство за персонала там, че ще се върне утре.

— Добре е — отвърна той. — Как е медицинското ти?

— Идеално. А твоето, старче?

— До скоро виждане, Скраг. — Макайвър щракна предавателя с кисела физиономия. Беше много уморен. Протегна се и стана. Забеляза, че Зелената лента си е отишъл. Но Вазари стоеше под капандурата със странно изражение.

— Какво има?

— Ами… нищо, капитане. — Младежът затвори капандурата. Беше учуден, че в базата няма никого, освен тях двамата. — Къде е другият?

— Не знам.

Вазари бързо провери стълбището, после се обърна към него и сниши глас.

— Какво става, капитане?

Умората на Макайвър се изпари.

— Не те разбирам.

— Всички тези обаждания на Сиамаки, телексите, момчетата напускат Техеран без разрешения, измъкват и изнасят резервни части. — Той вдигна палец към капандурата. — И министерски ругатни като гръм от ясно небе.

— Екипажите трябва да се сменят, резервните части са прекалено много. Благодаря ви за помощта. — Макайвър тръгна да го заобиколи, но Вазари застана на пътя му.

— Има нещо дяволски ненормално тук! Не ми казвайте, че… — Той млъкна, защото чу приближаващите се по стълбите стъпки. — Чуйте, капитане — прошепна той бързо, — аз съм на ваша страна, споразумели сме се с вашия капитан Еър, той ще ми помогне…

Зелената лента се качи в стаята и каза нещо на Вазари на фарси. Очите на младежа се разшириха.

— Какво каза той? — попита Макайвър.

— Есвандиари иска да слезете долу. — Вазари се усмихна ехидно, после отново излезе на покрива и клекна край антената.

 

 

В офиса на Есвандиари: 5,40 следобед.

 

Том Локхарт беше бесен, Макайвър също.

— Но изходните ни визи са валидни и имахме разрешение да изпратим персонала днес, сега, веднага.

— Със съгласието на министър Киа разрешителните ви се отменят, докато не пристигне персоналът за смяна — каза грубо Есвандиари. Той седеше зад бюрото, Киа беше до него, а Локхарт и Макайвър стояха изправени пред тях. Върху бюрото лежаха на купчина разрешителни и паспорти. Наближаваше залез-слънце.

— Ага Сиамаки също е съгласен.

— Съвсем правилно. — Киа се забавляваше и изпитваше удоволствие от осуетяването на плановете им. Проклети чужденци! — Няма нужда от цялото това бързане, капитане. Много по-добре е нещата да се правят поред, много по-добре.

— Полетът е редовен, министър Киа — процеди Макайвър през зъби. — Имаме разрешителните. Настоявам хеликоптерът да замине по график.

— Тук е Иран, не Англия — усмихна се презрително Есвандиари. — Съмнявам се, че дори и там можете да бъдете толкова настоятелен. — Той беше много доволен от себе си. Министър Киа беше очарован от подаръка му — доходи от бъдещ петролен кладенец — и веднага му бе предложил място в Съвета на компанията. После, за негово огромно удоволствие, му бе обяснил, че за изходните визи трябва да се платят такси. „Нека чужденците да се поизпотят малко — беше добавил министърът. — До събота сами ще ти се натискат да ти бутнат, да кажем, по триста щатски долара на глава.“

— Както казва министърът — важно заяви той, — трябва да сме изправни. А сега простете, но съм зает и…

Вратата се отвори и в малкия офис влезе Старк. Лицето му беше на петна, лявата му ръка висеше на превръзката, а здравата беше стисната в юмрук.

— По дяволите, какво ти става, Есвандиари? Не можеш да отмениш разрешителните.

— За Бога, Дюк, какво правиш тук? — избухна Макайвър.

— Разрешителните са отложени, не отменени. Отложени! — Лицето на Есвандиари се изкриви. — И колко пъти трябва да ви казвам, че трябва да чукате, невъзпитани типове такива! Да чукате! Това не е вашият офис, а моят, аз управлявам тази база, не вие, и ние с министър Киа имахме съвещание, което вие прекъснахте! Сега си вървете, всички се махайте! — Той се обърна към Киа, сякаш двамата бяха сами, и каза на фарси със съвсем друг глас. — Господин министре, искрено се извинявам за всичко това — виждате с какво трябва да се занимавам. Аз енергично препоръчвам да се национализират всички чуждестранни въздухоплавателни средства и да се използват наши пило…

Старк се озъби. Юмрукът му отново се сви.

— Слушай ти, кучи сине…

— Махай се! — Есвандиари посегна към чекмеджето си, където държеше пистолет. Но така и не го извади. През вратата влезе молла Хусаин. Зад гърба му се трупаха Зелени ленти. Внезапно настъпи тишина.

— В името на Аллаха, какво става тук? — попита Хусаин на английски и закова студените си, сурови очи в Есвандиари и Киа. Есвандиари веднага скочи на крака и започна да обяснява на фарси, Старк се намеси и скоро двамата започнаха да се надвикват. Хусаин нетърпеливо вдигна ръка.

— Първо вие, ага Есвандиари. Моля, говорете на фарси, така че комитетът да ви разбира.

Изслуша безстрастно дългата объркана реч на фарси, а четиримата му Зелени ленти се тълпяха на вратата. После направи знак на Старк.

— Капитане?

Старк беше пестеливо кратък и безцеремонен. Хусаин кимна на Киа.

— Сега вие, господин министре. Мога ли да видя пълномощното ви да отменяте разрешенията на властите в Ковис и изходните визи?

— Да отменям ли, ваше преподобие? Да отлагам? Не и аз — възрази Киа непринудено. — Аз съм само слуга на имама, Аллах да му даде мир, и на лично назначения от него премиер и неговото правителство.

— Негово превъзходителство Есвандиари каза, че сте одобрили отлагането.

— Аз само изразих съгласието си с неговото желание прехвърлянето на екипажите да става поред.

Хусаин погледна към бюрото.

— Това ли са визите и паспортите?

Устните на Есвандиари пресъхнаха.

— Да, ваше превъзходителство.

Хусаин ги взе и ги връчи на Старк.

— Хората и хеликоптерите ще тръгнат веднага.

— Благодаря, ваше превъзходителство — каза Старк. Стоенето на крака го беше уморило много.

— Нека да ти помогна. — Макайвър взе паспортите и визите. — Благодаря ви, ага — обърна се той любезно към Хусаин, въодушевен от победата им.

Очите на Хусаин бяха студени и сурови както винаги.

— Имамът каза: ако чужденците искат да си отидат, нека си вървят, ние нямаме нужда от тях.

— Ъъъ… да, благодаря — повтори Макайвър. Близостта на този човек не му харесваше. Той побърза да се измъкне. Локхарт го последва.

— Боя се, че и аз също трябва да се кача на хеликоптера, ваше превъзходителство — каза Старк на фарси и обясни какво му бе казал докторът, добавяйки на английски: — Не ми се тръгва, но това е положението. Иншаллах.

— Ти нямаш нужда от изходна виза — кимна разсеяно Хусаин. — Качвай се, аз ще обясня на комитета. Ще изпратя хеликоптера. — Той бавно излезе и се качи на кулата, за да информира полковник Чангиз за решението си.

Не им трябваше много време, за да заредят 125. Старк се качи последен по стълбичката на хеликоптера. Краката му вече трепереха. Доктор Нът му беше дал достатъчно болкоуспокояващи хапове, за да го качи на борда.

— Благодаря ви, ваше превъзходителство — извика той на Хусаин през рева на двигателите. Все още се страхуваше от него и все пак го харесваше. — Божият мир да бъде с вас.

Хусаин го изгледа странно.

— Корупцията, лъжите и мошеничеството са противни на Божиите закони, нали?

— Да, да, така е. — Старк забеляза нерешителността му. После мигът отмина.

— Божият мир да бъде с теб, капитане. — Хусаин се обърна и закрачи гордо назад. Вятърът малко го ободри.

Старк болезнено изкачи стъпалата, използвайки здравата си ръка, искаше му се да върви изправен. На върха се хвана за перилата и се обърна за момент: главата му се маеше и силна болка пронизваше гърдите му. „Толкова много неща оставихме тук, толкова много, прекалено много, не само хеликоптери, резервни части и материални неща — нещо много повече. Проклятие, трябваше да остана, а не да заминавам.“

Той безрадостно махна за сбогом на тези, които оставаха, и вдигна палец, осъзнавайки с болка, че е благодарен, че не е между тях.

В офиса Есвандиари и Киа гледаха как 125 бавно рулираше за излитане. „Проклети да са от Аллах, дано изгорят всички затова, че се намесиха“ — мислеше си Есвандиари. После преглътна яростта си и се съсредоточи върху голямото празненство, което уреждаха избрани негови приятели, отчаяно желаещи да се срещнат с министър Киа, и което щеше да бъде последвано от представление на танцьорки, а после и от временни женитби.

Вратата се отвори. За негово удивление влезе Хусаин, сиво-синкав от ярост. Зелените ленти също нахълтаха вътре. Есвандиари стана.

— Да, Ваше превъзходителство. Какво мога да напра… — Той млъкна, защото един от влезлите го блъсна грубо, та Хусаин да седне зад бюрото. Киа остана на мястото си, озадачен.

— Имамът, дано Аллах му даде мир, е наредил на комитетите да прогонват корупцията, където я открият — почна Хусаин. — Ние сме комитетът на летището в Ковис. И двамата сте обвинени в корупция.

Киа и Есвандиари пребледняха и заговориха едновременно, твърдяха, че обвинението е нелепо и има някаква грешка. Хусаин се пресегна и рязко издърпа златната верижка на златния часовник от пояса на Есвандиари.

— Кога и с какво купихте това?

— С моите… със спестяванията ми и…

— Лъжец! Подкупи за две длъжности. Комитетът знае. А сега какво ще кажете за плановете ви да измамите държавата, като тайно предлагате на корумпираните държавни служители бъдещите приходи от петрол срещу бъдещи услуги?

— Но това е смешно, ваше превъзходителство, лъжа, всичко е лъжа — изпадна в паника Есвандиари.

Хусаин погледна Киа, който също бе станал пепелявосив.

— Какви държавни служители, ваше превъзходителство? — запита Киа. Мъчеше се да запази спокойствие, сигурен, че враговете му се опитват да го хванат в капан далеч от мястото, където има влияние. Сиамаки? Трябва да е той!

Хусаин направи знак на един от хората си, той излезе и доведе радиооператора Вазари.

— Повтори пред тях това, което ми разказа — заповяда моллата.

— Както вече ви казах, бях на покрива, ваше превъзходителство — нервно почна Вазари. — Проверявах една от линиите ни и ги подслушах през капандурата. Чух го да му предлага… — той недвусмислено посочи с пръст Есвандиари, очарован от възможността да си отмъсти. „Ако не беше Есвандиари, лудият Затаки нямаше да ме тормози така, никога нямаше да ме пребият почти до смърт!“ — … говореха на английски и той каза: „Мога да уредя да се отклоняват приходи от новите кладенци, мога да направя така, че да не ги включат в списъците и да пренасочвам средства към вас…“

Есвандиари се ужаси. Нали беше отпратил предвидливо от сградата на офиса целия ирански персонал, а освен това, за по-сигурно, бе говорил на английски! Сега с него беше свършено. Чу, че Вазари свърши, и започна да говори Киа — тихо, спокойно, като отрече съучастничеството си, той започна да твърди, че само е изпитвал този нечестив и корумпиран човек.

— Помолиха ме да направя това посещение тъкмо с тази цел. Изпратен съм от правителството на имама, Аллах да го пази, ваше превъзходителство, точно с тази цел: да изкоренявам корупцията там, където тя съществува. Поздравявам ви, че сте толкова непримирим. Ако ми позволите, веднага щом се върна в Техеран, ще ви препоръчам на самия Революционен комитет — и разбира се, лично на премиер-министъра.

Хусаин погледна Зелените ленти.

— Виновен ли е, или не Есвандиари?

— Виновен е, ваше превъзходителство.

— Виновен ли е, или не този човек — Киа?

— Виновен е! — изкрещя Есвандиари, преди те да успеят да отговорят.

Един от Зелените ленти вдигна рамене.

— Всички техеранци са лъжци. Виновен е. — И другите кимнаха и повториха думите му като ехо.

— Техеранските молли и аятоласи не са лъжци, ваше превъзходителство, членовете на Революционния комитет не са лъжци, нито пък имамът, Аллах да го пази, а той, може би, също може да се нарече техеранец, защото сега живее там. Така се случи, че и аз също живея там. Роден съм в свещения град Кум, ваши превъзходителства — добави той, благославяйки за първи път в живота си този факт.

Един от Зелените ленти наруши мълчанието.

— Това, което казва той, е вярно, нали, ваше превъзходителство? — Той се почеса по главата. — За техеранците…

— Че не всички техеранци са лъжци ли? Да, вярно е. — Хусаин погледна Киа със съмнение.

— Пред Аллаха! Кажете виновен ли сте, или не?

— Разбира се, че не съм виновен. Кълна се в Аллаха!

Киа гледаше невинно. „Глупак! Мислиш си, че можеш да ме хванеш с това. Законът ми дава право да се защитавам, ако сметна, че животът ми е застрашен от фалшиви молли!“

— Как ще обясните факта, че сте едновременно министър в правителството и директор на тази хеликоптерна компания?

— Пълномощният министър… — Киа спря, тъй като Есвандиари се разкрещя и с изкривено от гняв лице занарежда обвинения. — Извинете ме, ваше превъзходителство, но при този шум е невъзможно да се говори.

— Изведете го! — Есвандиари беше избутан навън. — Е?

— Пълномощният министър за Комитета по гражданска авиация ме помоли да участвам в Съвета на „Иран Хеликоптърс“ като представител на правителството — рече Киа, изопачавайки истината, сякаш споделяше държавна тайна, и добави също толкова важно и други преувеличения. — Не сме сигурни в лоялността на директорите. Ако ми позволите, ще добавя също, съвсем поверително, ваше превъзходителство, че до няколко дни всички чуждестранни авиокомпании ще бъдат национализирани…

Той им говореше доверително, модулирайки гласа си по такъв начин, че да им въздейства най-добре, и когато реши, че е дошъл най-подходящият момент, спря и въздъхна.

— Кълна се пред лицето на Аллаха, че не съм корумпиран, както и вие, ваше превъзходителство, и въпреки че нямам вашето велико призвание, аз също съм посветил живота си в служба на народа.

— Аллах да ви пази, ваше превъзходителство — възкликна един от Зелените ленти. Другите бяха съгласни с него и дори част от съмненията на Хусаин се разсеяха. Той имаше намерение да го поразпита още малко, но се чу далечният глас на мюезина от въздушната база, който ги приканваше за вечерна молитва, и той се укори, че се е отвлякъл от Бога.

— Свободен сте, ваше превъзходителство — рече Хусаин, приключвайки трибунала и стана.

— Благодаря ви, ваше превъзходителство. Нека Аллах да пази вас и всички молли, за да ни спасят — нас и нашата велика ислямска нация — от делата на Сатаната.

Хусаин ги поведе навън. Там, следвайки примера му, всички ритуално се пречистиха, обърнаха се към Мека и започнаха да се молят — Киа, Зелените ленти, персоналът от офиса, работниците, кухненският персонал — всички доволни и щастливи, че още веднъж всеки от тях може да засвидетелства открито смирението си пред Аллаха и неговия пророк. Единствено Есвандиари плачеше през унизителните си молитви.

После Киа отново влезе в офиса. Сред тишината той седна зад бюрото и си позволи една тайна въздишка и множество тайни поздравления. „Как се осмелява този кучи син, Есвандиари, да отправя обвинения срещу мен! Срещу мен, министър Киа! Аллах да го изгори дано — него и всички врагове на държавата. — Навън се чуха гърмежи. Той спокойно извади цигара и я запали. — Колкото по-скоро напусна този куп оборски тор, толкова по-добре!“ — помисли си той. Внезапен вихър разлюля кулата. По прозорците запръска ситен дъжд.