Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Whirlwind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
atoslove (2010)
Разпознаване и начална корекция
ihm (2011)
Допълнителна корекция
bobim (2013)
Форматиране
yoda (2011)

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том I

Американска. Първо издание

ISBN: 954–404–010–2 (Том I)

ISBN: 954–404–009–9 (многотомно)

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Печатница ДФ „Балканпрес“ — София

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том II

Американска. Първо издание

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

Редактор: Иван Тотоманов

Коректори: Лили Анастасова, Анели Ръждева-Векилска

Технически редактор: Душка Кордова

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Формат: 84/108/32

Печатница ДФ „БАЛКАНПРЕС“ — София

История

  1. — Добавяне

40

Загрос Три: 4,05 следобед.

 

Локхарт се беше облегнал на пилотската кабина на 212 и чакаше, отново да излети с товар тръби за сондаж „Роза“. Небето беше безоблачно и планинските зъбери така ясно се виждаха, че просто му се искаше да ги пипне с ръка. Наблюдаваше Родригес, механика, който беше клекнал в снега и се взираше в контролното табло на долната част на корпуса.

— Род, виж какво време — само за ски и шейни. Хич не е за бачкане.

— Време е да изчезваме оттук, Том.

— Може и да не се наложи — отговори Локхарт. От неделя насам, след като се срещна с Ничак хан, нито той, нито някой друг от селото го бе търсил.

— Комитетът може да е променил решението си или Мак ще получи анулиране на заповедта. Лудост е да ни изхвърлят, когато на тях им трябва всичкият нефт, който могат да добият, а „Роза“ с новата си сонда е неизчерпаемо находище — според изчисленията на Джеспер Алмквист. Той каза, че като влезе в пълна експлоатация, ще се получават по осемнадесет хиляди барела дневно. Това прави почти триста и шестдесет хиляди долара на ден, Род.

— Моллите пет пари не дават за нефта или каквото и да е друго, което не е Аллах, Корана или рая. Сам си го казвал хиляди пъти.

Родригес избърса една маслена струйка.

— Трябваше всички да тръгнем с Джеспер за Шираз — и оттам навън от страната. Не ни искат тук. На Назири му хвръкна главата, нали така? За какво? Поне той беше приятен човек. Никому нищо лошо не бе сторил. Наредено ни е да си обираме крушите — какво чакаме тогава?

— Може би комитетът си е променил решението. Имаме да обслужваме единадесет сондажа. Това е минимумът, а екипите са изнервени от нетърпение да се измъкнат оттук. И как не, като не са били сменяни толкова седмици.

Родригес се изправи, изтупа снега от коленете си и избърса машинното масло от ръцете си.

— Щуротия е да оставаме, след като не ни искат. Младият Скот се държи много странно, а като си помисля, и ти също.

— Глупости — отрече Локхарт. Не беше разправял на никого за това, което му беше разказал Скот — истината за случилото се на селския мегдан. Тревогата му се върна — Скот, базата, Шаразад, НВС и пак Шаразад.

— Не са глупости — отвърна Родригес. — Ти си станал много раздразнителен, откакто се върна от Техеран. Том, разбирам те, искаш да останеш в Иран. Ясно ми е, оженил си се за него. Но аз искам да се махам.

Локхарт откъсна мислите си от Шаразад. Видя страха в очите на приятеля си.

— Какво, става с теб, Род?

Едрият механик притегна колана си под оформящото се шкембенце и закопча якето си.

— Адски ме е страх, че имам фалшива резидентска карта за самоличност, Том. Всичките ми разрешителни са със стари дати. Така е и при някои други от момчетата, но единственият американец тук съм аз, говорих в училището за САЩ и проклетите молли и Хомейни казват, че съм сатаната. Аз, който съм ревностен католик! По цели нощи не ме хваща сън.

— Защо не си ми казал по-рано? Ти няма да оставаш. Утре 212 трябва да лети. Какво ще кажеш да заминеш със Скот? Веднъж да се добереш до Ал Шаргаз, после лесно ще се прехвърлиш в Нигерия, Кения или където и да е другаде.

Известно време Родригес мълча с посърнала физиономия.

— Това ми допада, Том. Ако можеш да го уредиш, от гърба ми ще падне планина.

— Нямаш проблем. Трябва да изпратим един механик. Защо да не си да, след като си старши.

— Благодаря. Много ти благодаря, Том. — Лицето на Родригес светна. Само да притегна крачния педал и машината ти е окей.

Локхарт погледна към рампата за подаване на товарите и видя, че пратката тръби е готова за окачване. Двама ирански работници чакаха, за да насочат хеликоптерната подемна кука към халката. Тръгна да се качва в пилотската кабина, но спря, защото видя двама мъже, които крачеха по пътеката, идваща от селото. Бяха Ничак хан и още един с карабина. Дори стотината метра, които ги деляха, не бяха пречка да се види зелената лента на ръкава му.

Локхарт тръгна да ги посрещне, като мислено се подготвяше да говори на фарси.

— Салаам, каландар, салаам, ага — поздрави той. Вторият беше много по-млад и с брада.

— Салаам — отвърна Ничак. — До залез-слънце след пет дни трябва да напуснете.

Локхарт се опита да прикрие неприятната си изненада. Днес е вторник, значи след пет дни е събота.

— Но, ваше превъзходителство, това…

— До събота вечер — заяви представителят на Зелените ленти безцеремонно. — В Свещения ден може да не работите и да не летите, по-добре е да поднесете благодарностите си на Аллах, а в събота, ако не са напуснали всички чужденци с хеликоптерите си, базата ще бъде опожарена.

Локхарт само го изгледа. Зад него беше кухнята и той видя Жан-Люк да излиза от нея и да тръгва към тях.

— Четири работни дни са много малко, ага, и не мисля, че ще…

— Иншаллах.

— Ако си тръгнем, ще трябва да бъдат спрени всичките сонди. Само ние можем да ги обслужваме. Това ще навреди на Иран, затова…

— Ислямът не се нуждае от петрол. Чужденците искат петрол. Пет денонощия. Ако останете, вие ще си носите последствията.

Ничак хан изгледа Жан-Люк. След това се обърна към Локхарт и каза:

— Ага, искам да отида с този човек, за да видя каландара на италианците. Бих желал вече да тръгваме, ако обичате.

— За мен е чест, каландар — отговори Локхарт и си помисли: „Мимо Сера от много години е по планините, ще знае какво да направи.“

— Трябва да доставя пратка тръби в сондаж „Роза“, така че можем веднага да тръгнем.

— Тръби? — обади се младежът грубо. — Няма нужда от тръби. Тръгваме веднага. Без тръбите.

— „Иран Ойл“ са заповядали доставката и ако тя не се осъществи, и вие няма да летите — заяви сърдито Локхарт. — Аятолах Хомейни е наредил да се нормализира добивът на нефт. Защо комитетът не му се подчинява?

Младежът намръщено погледна хана, който тихо каза:

— Както е пожелал Аллах. Комитетите се подчиняват само на Аятолаха. Хайде да тръгваме, ага.

Локхарт откъсна погледа си от младежа.

— Добре. Да тръгваме веднага.

— Салаам, каландар — присъедини се към тях Жан-Люк. — Том, какъв е отговорът? — попита той на английски.

— До залез-слънце в неделя. Дотогава трябва да сме напуснали, а в петък нямаме право да работим.

Жан-Люк преглътна една ругатня.

— Възможност да преговаряме?

— Някаква. Освен ако ти се спори с това говедо.

Младокът с карабината впери нахален поглед в Жан-Люк.

— Кажете на този кучи син, че вони.

Локхарт беше доловил слаб мирис на чесън.

— Казва, че това, което готвиш, ухае чудесно, Жан-Люк. Виж какво, те искат да посетят Мимо Сера. Ще се върна бързо и тогава ще решим какво да правим. Каландар, да тръгваме — продължи той на фарси и отвори вратата на кабината.

— Гледайте! — изведнъж извика Родригес и посочи на север към върховете на планината. В небето се издигаше гъст дим.

— Това да не е „Мария“?

— Може и да е „Белисима“ — каза Жан-Люк.

Ничак хан с присвити очи гледаше в далечината.

— Това е близо до мястото, където отиваме. Нали?

— Не е много настрана от курса ни, каландар.

Старецът изглеждаше много разтревожен.

— Струва ми се, че ще е по-добре да откараш тръбите със следващия си полет, пилоте. От много дни чуваме, че левичарите са излезли в хълмовете, за да саботират и правят пакости. Снощи заклали един от моите овчари и му отрязали топките. Сега съм пратил хора да търсят убийците.

Той с мрачно изражение се качи в кабината. Представителят на Зелените ленти го последва.

— Род — нареди Локхарт. — Изведи 206. Жан-Люк, стой при радиостанцията. Ще ти се обадя.

— Oui. Pas de probleme[1].

Жан-Люк погледна пак към дима.

Локхарт остави тръбите в базата и бързо се насочи на север. Пожарът наистина беше на „Белисима“. Отдалече се виждаше как пламъците избухват на десет метра височина от един фургон. Планинският въздух беше изсушил дървения му корпус, от който сега бяха останали само основите. Встрани от сондата имаше още един пожар, близо до бараката с динамита, а в снега лежеше труп. Снежната шапка на планината над базата, надвиснала след експлозията, с която Пиетро беше предизвикал лавината, изглеждаше като злокачествено образувание.

Като наближи, забеляза пет-шест фигури, които тичаха надолу по виещата се пътека. Всичките бяха въоръжени. Без да се колебае, той наклони машината на една страна и ги подгони, проклинайки, че не е на боен хеликоптер — като нищо можеше да ги изтрепе всичките. Бяха шестима души с бради, облечени в просто номадско облекло. Видя, че един от мъжете спря и се прицели в него, от дулото на карабината блесна огън, той зави, за да се прикрие, и когато отново се върна над пътеката, фигурите вече бяха изчезнали.

Обърна се. Ничак хан и представителят на Зелените ленти гледаха през прозорците, притиснали носове в стъклата. Извика, но безуспешно, затова потропа по стената на кабината, за да привлече вниманието им и повика с пръст Ничак хан. Старият човек мина напред, придържайки се за стените, за да не падне, защото му ставаше лошо от летенето.

— Видя ли ги? — извика той.

— Да, да — отговори му Ничак хан. — Не са планинци! Това са терористи.

Локхарт отново хвана щурвала.

— Жан-Люк, чуваш ли ме?

— Отлично, Том. Казвай.

Той му разправи какво е видял и му поръча да не напуска радиостанцията, след това се съсредоточи в кацането — в необятната шир на дефилето духаше лош насрещен вятър.

Откакто се беше върнал от Техеран, за първи път посещаваше „Белисима“. След смъртта на Джинепа „Белисима“ работеше с минимален капацитет само на една смяна. Като кацна, видя Пиетро, който сега беше шеф на мястото на Джинепа. Той остави пожара при сондата и се запъти към тях.

— Том! Трябва ни помощ — извика той в илюминатора на пилота. Беше готов да се разплаче. — Джани е мъртъв, а двама обгоряха от пожара…

— Окей. Ще оправим всичко — успокои го Локхарт и започна операциите по спирането на двигателя. — Отзад са Ничак и един от Зелените ленти. Хайде, не се притеснявай.

Той се завъртя на седалката и посочи към вратата. Старият човек кимна.

— По дяволите, Пиетро, какво стана? — попита Том, като напипваше превключвателите.

— Не знам… Не знам, amico — отговори Пиетро и долепи глава до стъклото. — Обядвахме, когато тази stronzo бутилка с бензин и горящ парцал влетя през прозореца и избухна пожар…

Един полунапълнен с нефт варел попадна в пламъците, подскочи и от него се издигна черен пушек. Четиримата, които се бореха с пожара, отскочиха назад.

— Si, огънят бързо обхвана трапезарията и като изскочихме навън, се сблъскахме с всичките тези номади, бандити… започнаха да стрелят и ние се пръснахме да търсим прикритие. По-късно Джани ги видял, че палят генераторното помещение, близо до което е динамитът и изтича да ги предупреди, но един от тях го застреля. Mamma mia, защо трябваше да го убива! Bastardi, stronzo bastardi[2].

Локхарт и останалите бързо слязоха от хеликоптера. Чуваха се само вятърът, пращенето на огъня и воят на единствения противопожарен хидрант — Пиетро беше спрял генераторите и помпите аварийно и бе преустановил работата на целия сондаж. Покривът на фургона се срина, лумнаха искри, разхвърчаха се главни, много от тях паднаха на близките покриви, но нямаше опасност да ги подпалят, тъй като бяха отрупани с дебел сняг. Огънят близо до сондажа още не беше овладян, защото се подхранваше от отпадъчен нефт и нефтени пари, което беше много опасно. Хората пръскаха пяна, но пламъците продължаваха да приближават към бараката с динамита, като вече докосваха стената й от гофрирана ламарина.

— Колко динамит има вътре, Пиетро? — Страшно много.

— Давай да го извадим.

— Mamma mia… — Пиетро тръгна след Локхарт. И двамата закриха лицата си с ръце от пламъците. Избиха вратата, нямаше време да търсят ключ. Динамитът беше складиран в подредени кутии. Бяха десетина. Локхарт взе една и излезе, горещината го блъсна… миг и беше вече настрана. Един от хората взе кутията и побърза да се отдалечи, докато пилотът се върна за следващата.

Ничак хан и представителят на Зелените ленти стояха близо до хеликоптера в безопасност.

— Такава е волята на Аллах.

— Такава е волята на Аллах — отвърна младежът като ехо. — А сега какво ще правим?

— Трябва да вземем решение за терористите. И мъртвия.

Младежът погледна тялото, проснато на снега като счупена кукла.

— Да не беше идвал в нашите планини, щеше да е жив. Той си е виновен — никой друг.

— Вярно е.

Ничак хан наблюдаваше пожара и хората, крито се бореха с него. Докато Локхарт и Пиетро изнасяха динамита от бараката, останалите овладяха огъня.

Локхарт се облегна на един фургон, за да си поеме дъх.

— Пиетро, разполагаме с време само до залез-слънце в неделя. Оттам нататък един Господ знае какво може да стане.

Лицето на италианеца помръкна. Той погледна към представителя на Зелените ленти и Ничак хан и каза:

— Пет дни? Том, това ми спестява един проблем. Ще се евакуираме за Шираз — през сондаж „Роза“ или директно. — Пиетро посочи към огъня със свит ляв юмрук. — Засега с „Белисима“ е свършено. Трябва ми Алмквист да затапи сондажите. Mamma mia, ще трябва да се транспортира много народ. Боже, каква загуба! Радвам се, че го няма Джинепа да види какво гадно време настана. Най-добре е да дойда и да се видя с Мимо.

— Може веднага, заедно с ранените.

— Ами Джани?

Пиетро погледна тялото.

— Ще го оставим за най-накрая. Бедният ми сънародник — изрече той тъжно. — Няма да се разложи.

В сондаж „Роза“ Мимо Сера седеше срещу Ничак хан и представителя на Зелените ленти в стола на служителите. На масата бяха също Локхарт, Пиетро и трима технически ръководители на сонди. От половин час Мимо, който говореше добре фарси, се опитваше да убеди младежа от комитета да удължи срока или да разреши оставянето на минимални екипи за поддръжката на сондите, докато той заедно с Локхарт се срещнат с шефа на „Иран Ойл“ в Шираз.

— Стига, престанете, в името на Аллах! — прекъсна го раздразнено представителят на Зелените ленти.

— Но, ваше превъзходителство, без хеликоптерите ще трябва да спрем цялото находище и да започнем незабавна евакуация на всичко. Разберете, ваше превъзходителство, поради това че аятолахът, Господ здраве да му дава, и вашият министър-председател Базарган искат нормализиране на добива на нефт, ние трябва да се консултираме с компанията „Иран Ойл“ в Ши…

— Стига! Каландар — обърна се младежът към Ничак хан, — ако този въшльо не се подчини, ще ти хвръкне главата, а с Яздек и хората ти е свършено! Ако при залез-слънце в неделя тук остане дори един чужденец или хеликоптер, ако вие не сте подпалили базата, ние ще я опожарим! А след нея — селото, по земя или по въздух. Ти — озъби се младежът на Локхарт — пускай двигателя. Тръгваме си. Веднага!

Той излезе и тресна вратата.

Всички гледаха объркано. На Локхарт му беше криво за всички, които бяха открили петрола и разработили находището, като бяха вложили толкова много енергия, пари, талант, хъс и риск. „Това е възмутително, но нямаме друг избор. Нищо не може да се направи. Ще се евакуираме. Анулирам напускането на Скот и включваме всичките самолети в изпълнението на това. Ще работим здравата пет дни, та дано забравя за Техеран и Шаразад и за това, че днес е денят на протестната демонстрация на жените, в която съм й забранил да участва.“

— Каландар — каза той. — Лишени от вашето великодушие и помощ, ние трябва да напуснем.

Ничак хан видя, че погледите на всички, се обърнаха към него.

— Трябва да избирам между базата и селото ми — изрече той тъжно. — Това е безсмислено. Ще се опитам да открия терористите и да си получат заслуженото. Междувременно най-добре ще бъде да не рискувате. По тези хълмове има много скривалища.

С достойнство се надигна и излезе, уверен, че няма да му се налага да опожарява базата. Разбира се, ако Аллах пожелае, ханът знаеше, че ще го направи, без да се колебае, независимо дали в нея има, или няма хора.

Позволи си едва забележимо да се усмихне. Планът му беше сработил идеално. Всички чужденци бяха повярвали, че козарят Хасан е истински представител на Зелените ленти. Беше удоволствие да наблюдава престорената арогантност и гняв на младежа; чужденците се хванаха на въдицата му за „терористите“, убили овчар, и той забеляза страха им; същите тези „терористи“ бяха повредили през нощта сондата, която беше най-трудна за достигане от единадесетте, а довечера, в потайна доба, същите тези „терористи“ щяха да подпалят част от сондаж „Роза“ и след това да изчезнат завинаги — да се влеят в потока на живота в селото. „Утре призори ужасът ще е пълен… — мислеше си той. — и чужденците ще се претрепят да си заминат, евакуацията им е гарантирана и над Яздек ще настъпи мир.“

„Глупаци, ще играят игра, на която само ние знаем правилата! Обаче остава проблемът за младия пилот. Бил ли е той свидетел, или не? По-старите селяни препоръчват «злополука», за да не рискуваме. Вчера това можеше идеално да се осъществи, докато младежът ловуваше самичък. Толкова е лесно да се плъзнеш и да паднеш върху пушката си. Да, но съпругата ми се противопостави на идеята за «злополука».

— Защо?

— Защото училището беше нещо великолепно — беше отговорила тя. — То беше първото, нали? А без пилотите никога нямаше да го има. Но сега вече знаем как става и лесно ще можем да си изградим наше собствено; поради това че пилотите бяха добри с нас, научихме толкова много и селото ни така забогатя. И всичкото това е защото мисля, че този младеж казваше истината. Трябва да го пуснеш, не забравяй как ни разсмиваше с небивалиците си за онова място, което се наричало Конг, в земята, назована Китай, населена с хиляда пъти по хиляда пъти хиляда жители с черна коса, всичките с черни очи, дето се хранели с пръчици.

Той си спомни как беше се смял заедно с нея. Че как може да има толкова много хора в една държава?

— Все пак може да е излъгал.

— Ами провери го — беше отговорила тя. — Още има време.

Да — помисли си той, — има четири дни за установяване на истината — включително Свещения ден.“

Бележки

[1] Да. Няма проблеми (фр.). — Б.пр.

[2] Копелета, тъпи копелета (ит.). — Б.пр.