Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Whirlwind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
atoslove (2010)
Разпознаване и начална корекция
ihm (2011)
Допълнителна корекция
bobim (2013)
Форматиране
yoda (2011)

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том I

Американска. Първо издание

ISBN: 954–404–010–2 (Том I)

ISBN: 954–404–009–9 (многотомно)

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Печатница ДФ „Балканпрес“ — София

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том II

Американска. Първо издание

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

Редактор: Иван Тотоманов

Коректори: Лили Анастасова, Анели Ръждева-Векилска

Технически редактор: Душка Кордова

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Формат: 84/108/32

Печатница ДФ „БАЛКАНПРЕС“ — София

История

  1. — Добавяне

47

В двореца на хана: 5,19 следобед.

 

Вцепененият каландар на Абу Мард стоеше на колене.

— Не, не, Ваше височество, молла Махмуд ни заповяда, кълна се…

— Той не е истински молла, кучи сине, всички знаят това! За Бога, вие… вие сте се гласели да замервате с камъни дъщеря ми! — крещеше ханът. Дишаше тежко, конвулсивно, лицето му беше станало на петна. — Вие сте се осмелили! Вие сте се осмелили да пребиете моята дъщеря с камъни?!

— Той беше, Ваше височество — прошепна каландарът, — моллата го реши, след като я разпита и тя призна изневярата със саботьора.

— Ти, кучи сине! Ти подстрекаваше и активно подпомагаше този лъжемолла… Лъжец! Ахмед ми разказа какво се е случило! — Ханът се подпря на възглавниците на леглото си. Зад него стоеше телохранителят му. Ахмед и другите стражи бяха обградили плътно каландара. Нажуд, най-голямата му дъщеря, и Айша, младата му съпруга, седяха отстрани, опитващи се да скрият ужаса си пред неговата ярост и вцепенени от страх, че той може да я прехвърли върху тях. На колене до прага, все още в изпоцапаните от пътуването дрехи и разтреперан от страх стоеше Хаким, братът на Азадех, който току-що беше пристигнал; по нареждане на хана беше натикан тук под стража и слушаше с тиха ярост Ахмед, който обясняваше какво се беше случило в селото.

— Ти, кучи сине — развика се отново ханът, пръскайки слюнка. — Ти си позволил… ти си позволил на онова куче, саботьора, да избяга… ти си позволил да я повлече със себе си… ти си подслонил саботьора, а после… после се осмеляваш да съдиш един от моето… моето семейство и си щял да я пребиеш с камъни… без да поискаш моето одобрение?

— Моллата беше! — завика каландарът. — Моллата!…

— Затвори му устата.

Ахмед го удари силно по едното ухо и за момент го зашемети. После грубо го блъсна пак на колене и изсъска:

— Кажи само още една дума и ще ти отрежа езика.

Ханът се опитваше да си поеме дъх.

— Айша, дай ми… дай ми едно от онези… онези хапчета…

Тя се засуети, все още на колене, отвори флакона, сложи ханче в устата му и я избърса вместо него. Ханът задържа хапчето под езика си, както му беше казал докторът, и в следващия момент спазъмът премина, кънтежът в ушите му отслабна и стаята престана да се люлее. Кървясалите му очи се върнаха отново върху стареца, който скимтеше и се тресеше неудържимо.

— Ти, кучи сине, значи ти се осмеляваш да хапеш ръката на стопанина си — ти, твоят главорез и твоето гнило село? Ибрим — нареди ханът на един от стражите си, — върни го в Абу Мард и го пребийте с камъни, накарайте селяните да го пребият с камъни, да го пребият с камъни, после отрежете ръцете на касапина.

Ибрим и още един пазач изправиха виещия каландар на крака, накараха го с удари да млъкне и отвориха вратата, но спряха, защото Хаким рязко каза:

— После изгорете селото!

Ханът го погледна, очите му се свиха.

— Да, после изгорете селото — откликна той и задържа погледа си върху Хаким, който отново гледаше към него, опитвайки се да бъде храбър. Вратата се затвори и сега тишината натежа, нарушавана само от дишането на Абдула.

— Нажуд, Айша, вървете си — нареди той.

Нажуд се поколеба, искаше й се да остане и да чуе присъдата, произнесена над Хаким, злорадствайки, че Азадех е била хваната в изневяра и затова ще бъде наказана, щом я заловят. Добре, много добре. Заедно с Азадех ще загинат и двамата — и Хаким, и Червенокосия с ножа.

— Ще дойда веднага, щом ме повикате, Ваше височество — каза тя.

— Можеш да се върнеш в покоите си. Айша, ти чакай в края на коридора.

Двете жени напуснаха. Ахмед затвори вратата със задоволство. Всичко вървеше по плана. Другите двама пазачи мълчаливо чакаха.

Ханът се помести мъчително, посочвайки към тях:

— Чакайте отвън. Ахмед, ти остани.

Когато те излязоха и в голямата студена стая останаха само тримата, той извърна втренчения си поглед отново към Хаким.

— Да се изгори селото, казваш. Добра идея. Но това не извинява твоята измяна, нито тази на сестра ти.

— Нищо не извинява предателството срещу бащата, Ваше височество. Но нито аз, нито Азадех сме ви предали или заговорничели срещу вас.

— Лъжец. Ти чу Ахмед. Тя е признала, че развратничи със саботьора, тя е признала!

— Тя е признала, че го „обича“, Ваше височество, от много, много години. Заклела се е пред Бога, че никога не е извършвала прелюбодеяние или предателство спрямо съпруга си. Никога! Пред тези кучета, кучи синове, и още по-лошо, пред този молла разбойник, какво може да каже една ханска дъщеря? И нали се е опитала да защити твоето име пред тази безбожна сган от лайна?

— Отново тези засукани думи, пак в защита на блудницата, в която тя се е превърнала?

Лицето на Хаким стана пепеляво.

— Азадех се е влюбила, така както и майка ни някога се е влюбила. Ако тя е развратница, тогава ти си развратил моята майка!

Кръвта нахлу отново в лицето на хана.

— Как се осмеляваш да кажеш такова нещо!

— Това е вярно. Ти си спал с нея, преди да се ожените. Защото те е обичала, тя те е пускала тайно в спалнята си, рискувайки по този начин да умре. Рискувала е живота си, защото те е обичала и ти си я молил. Не е ли придумала нашата майка своя баща да те приеме и не убеди ли ти твоя баща да разреши да се ожениш за нея ти, вместо по-големия ти брат, който я е искал за своя втора жена? — Гласът на Хаким се пречупи, той си спомни как майка му умираше; тогава беше на седем, а Азадех на шест, не разбираха много, само, че тя изпитва ужасна болка от нещо, наречено „тумор“, а навън, в двора, стоеше техният баща Абдула, потънал в скръб. — Не се ли застъпваше винаги за теб пред баща ти и по-възрастния ти брат и после, когато брат ти бе убит и ти стана наследник, не те ли помири тя с баща ти?

— Ти не можеш… не можеш да знаеш такива неща, ти беше… ти беше много малък!

— Разказа ни ги старата бавачка Фатме, каза ни го, преди да умре, разказа ни всичко, което можа да си спомни.

Ханът едва го слушаше, потънал също в спомени, припомняйки си злополуката с брат си по време на лов. Така умело беше нагласил всичко — възможно е старата бавачка да е знаела и това и тогава сигурно и Хаким, и Азадех знаят, а това е още едно основание да ги накара да замлъкнат. Спомни си също всички вълшебни мигове, които бе имал с Наптала Красавицата, преди и след женитбата и през дните, преди да започне болката. Не беше изминала и година, откакто се ожениха, когато се роди Хаким, две, когато се появи Азадех, тогава Наптала беше точно на шестнадесет, дребничка, в тялото също като Айша, но хиляди пъти по-красива, с дълга коса като златна паяжина. Още пет божествени години, без повече деца, но това нямаше значение, тъй като имаше вече най-после син — силен, здрав и прав, след като тримата му синове от първата му жена се бяха родили хилави и умряха скоро след раждането, а четирите му дъщери бяха грозни и заядливи. Нали съпругата му беше все още на двадесет и две, в добро здраве, силна и възхитителна като двете деца, които вече беше родила? Имаше още много време за още синове.

После дойде болката. И агонията. И никой лекар в Техеран не можеше да помогне.

— Иншаллах — казаха те.

Никакво облекчение, освен успокоителните, толкова по-силни, колкото повече тя линееше. Бог да й даде мир. Той наблюдаваше Хаким, виждайки структурата на Азадех, която беше копие на майка си, и го слушаше да говори неспирно.

— Азадех само се е влюбила, Ваше височество. Ако тя обича този мъж, не можете ли да й простите? Не беше ли тя само на шестнадесет, когато беше прокудена на училище в Швейцария, както по-късно и аз бях пропъден в Хвой?

— Защото и двамата бяхте вероломни, неблагодарни и злостни! — извика ханът и ушите му отново започваха да кънтят. — Махай се! Ти трябва да… ще стоиш далеч от другите, под стража, докато пратя да те доведат. Ахмед, погрижи се за това, после се върни тук.

Хаким стана, доведен почти до сълзи, съзнавайки какво ще стане и безсилен да го предотврати. Запрепъва се навън. Ахмед даде необходимите нареждания на пазачите и се върна в стаята. Сега очите на хана бяха затворени, лицето му бе съвсем посивяло, дишането му — още по-затруднено отпреди. „Моля ти се, Господи, не го оставяй още да умре“ — помоли се Ахмед наум.

Ханът отвори очи и се съсредоточи.

— Трябва да реша нещо за него, Ахмед. Бързо.

— Да, Ваше височество — започна неговият съветник, подбирайки внимателно думите си. — Вие имате обаче двама синове, Хаким и бебето. Ако е било писано Хаким да умре или — той се усмихна странно — да ослепее или осакатее, тогава Махмуд, съпругът на нейно височество Нажуд, ще стане регент, докато…

— Този глупак? Нашите земи и мощ ще бъдат загубени най-много до една година! — Червени петна лумнаха по лицето на хана и той усети, че му е все по-трудно да мисли ясно. — Дай ми още едно хапче.

Ахмед се подчини и му даде да пие вода, като го успокояваше.

— Вие сте в Божиите ръце, ще се оправите, не се тревожете.

— Не се тревожете! — промърмори ханът с болка в гърдите. — Божията воля беше моллата да умре навреме… странно. Пьотър Олег спази своята част от сделката… въпреки че… моллата умря твърде бързо… твърде бързо.

— Да, Ваше височество.

След малко спазъмът отново премина.

— Ка… какво ще ме посъветваш… за Хаким?

За момент Ахмед се престори, че мисли.

— Синът ви Хаким е добър мюсюлманин, би могъл да бъде обучен, той се справи добре с делата ви в Хвой и не избяга, а можеше да го направи. Той не е буен човек — освен за да защити сестра си, нали така? Но това е много важно, защото тук се крие ключът. — Той се доближи и каза меко: — Издайте му декрет за наследник, Ваше висо…

— Никога!

— … поставяйки като първо условие, че той ще пази малкия си брат, както би пазил сестра си, и, второ, сестра му да се върне по своя воля веднага в Табриз. Наистина, Ваше височество, вие нямате действителни доказателства срещу тях, само хорски приказки. Възложете ми да открия истината за него и за нея — и тайно да ви докладвам.

Ханът го слушаше внимателно и се опитваше да се концентрира, въпреки че усилието го преуморяваше.

— А братът е стръвта, за да хванем в капана сестрата — както тя беше стръвта, за да хванем в капана съпруга?

— Както и те двамата са стръв един за друг. Да, Ваше височество, разбира се. Вие се сетихте за това преди мен. В замяна на благосклонността към брата тя трябва да се закълне пред Бога, че ще стои тук и ще му помага.

— Тя ще го направи, о, да, ще го направи.

— Тогава те и двамата ще ви бъдат подръка и вие можете да си играете с тях за собствено удоволствие, давайки или не, според каприза ви, да разберат дали са виновни или не.

— Виновни са.

— Ако са виновни, а аз ще го науча бързо, ако ми дадете всички пълномощия, тогава, по Божията воля, те ще умрат бавно. Вие ще постановите хан след вас да бъде съпругът на Фацула, той не е много по-добър от Махмуд. Ако не са виновни, нека Хаким да остане наследник, което ще гарантира, че тя ще остане. И ако това стане, пак по Божията воля, тя ще бъде вдовица и дори може да се сгоди за този, когото изберете, Ваше височество, за да запази Хаким като ваш наследник — дори за някой от Съветите, ако той избегне клопката, нали?

За първи път днес ханът се усмихна.

Тази сутрин, когато Армстронг и полковник Хашеми Фазир пристигнаха, за да приберат Пьотър Олег Мжитрик, те се престориха на загрижени за здравето на хана, както и той се беше престорил на по-болен, отколкото се чувствуваше в момента. Гласът му беше едва доловим, колеблив и много слаб, така че те и двамата трябваше да се навеждат, за да го чуват.

„Пьотър Олег днес идва тук. Възнамерявах да го посрещна, но го помолих да дойде тук, поради… защото съм болен. Изпратих му съобщение да дойде и той трябва да бъде на границата на залез-слънце. При Джулфа. Ако тръгнете веднага, ще имате предостатъчно време… той ще се промъкне през границата с малък съветски въоръжен хеликоптер и ще се приземи близо до една отбивка по пътя от Джулфа за Табриз, където ще го чака колата му… няма начин да се изпусне завоят, той е единствен… няколко километра северно от града… това е единственото отклонение, местността е безлюдна, по-скоро нещо като пътека. Как… как ще го хванете, си е ваша работа и… понеже аз не мога да присъствам, вие ще ми дадете запис на… на разследването, нали?“.

— Да, Ваше височество — бе обещал Хашеми. — Как бихте ни посъветвали да го хванем?

— Запушете пътя от двете страни на отклонението с два стари, тежко натоварени селски камиона — с дърва или кошове за риба… — пътят е тесен, целият в дупки, и движението е натоварено, така че една засада е лесна работа. Но… но бъдете внимателни, винаги ще се намерят коли на Туде, които да се намесят в негова полза, той е умен и безстрашен мъж… и има капсула с отрова в ревера си.

— В кой от двата?

— Не знам… не знам. Ще кацне към залез-слънце. Няма начин да пропуснете отклонението, то е само едно.

Абдула хан въздъхна, унесен в мислите си. Много пъти го бяха взимали със същия хеликоптер, за да отиде във вилата до Тбилиси. Много приятни посещения, изобилна храна, млади жени, услужливи, с пухкави устни, жадни да му харесат — после, ако му провървеше, Вертинска, тази дива котка — и забавата продължаваше.

Забеляза, че Ахмед го наблюдава.

— Надявам се, че Пьотър ще избегне засадата. Да, би било добре за него да… да я има. — Умората го погълна. — Сега ще поспя. Изпрати стражата и привечер, след като хапна, събери „преданото“ ми семейство тук и ще осъществим предложението ти. — Той се усмихна цинично. — Мъдрост е да нямаш илюзии.

— Да, Ваше височество. — Ахмед се изправи. Ханът му завидя за гъвкавото мощно тяло.

— Чакай, имаше още… още нещо. — Ханът се замисли за момент и това му се стори странно уморително. — А, да, къде е Рижия мъж на ножа?

— С Цимтарга, горе, близо до границата, Ваше височество. Цимтарга каза, че може би ще отсъства няколко дни. Заминаха във вторник през нощта.

— Вторник? Какъв ден е днес?

— Събота, Ваше височество — отвърна Ахмед, криейки загрижеността си.

— А, да, събота. — Отново го заля вълна от умора. Почувствува лицето си някак особено и вдигна ръка да го изтрие, но усилието беше твърде голямо — Ахмед, открий къде е. Ако се случи нещо, ако получа пак пристъп и съм… тъй де, погрижи се да… да бъда закаран в Техеран, в Международната болница, веднага. Веднага, разбра ли?

— Да, Ваше височество.

— Открий къде е той и… и през следващите няколко дни го дръж наблизо… отмени нареждането на Цимтарга. Дръж този Мъж на ножа наблизо.

— Да, Ваше височество.

Когато стражата се върна в стаята, ханът затвори очи и почувствува как потъва в някакви неизвестни дълбини.

— Няма друг Бог, освен Бог… — промърмори той, силно уплашен.

 

 

Близо до северната граница, източно от Джулфа: 6,05 привечер.

 

Беше към залез-слънце. Хеликоптерът на Ерики стоеше под примитивен, набързо сглобен навес, чийто покрив вече беше хлътнал под тежестта на снега, натрупан от виелицата през последната нощ. Ерики знаеше, че машината ще се повреди, ако я оставят дълго при ниски температури.

— Не можете ли да ми дадете одеяла или слама, или нещо, с което да го топля? — беше помолил той шейх Баязид веднага щом се върна от Резайех с тялото на старицата-вожд преди два дни. — Хеликоптерът се нуждае от топлина.

— Нямаме достатъчно дори за нас.

— Ако замръзне, няма да работи — обясни той, ядосан, че шейхът не му позволи да тръгне веднага за Табриз, само на шестдесет мили оттук, и болен от тревога за Азадех; чудеше се и какво се е случило на Рос и Гуенг. — Ако не работи, как ще се измъкнем от тези планини?

Шейхът неохотно беше наредил на хората си да построят този навес и му беше дал няколко кози и овчи кожи, които пилотът беше сложил там, където мислеше, че ще свършат най-добра работа. Едва вчера, рано сутринта, той се опита да тръгне. За негов пълен ужас Баязид му съобщи, че той и неговият 212 ще бъдат освободени срещу откуп.

— Можеш да избираш, капитане. Да бъдеш търпелив и да се разхождаш свободен из селото с охрана, да човъркаш аероплана си — каза Баязид рязко, — или да си нетърпелив и ядосан и тогава ще те вържем като див звяр за кол. Не искам неприятности, капитане, не искам никакви неприятности и кавги. Ще искаме откуп от Абдула хан.

— Но нали ви казах, че той ме мрази и няма да плати откупа.

— Ако той каже „не“, ще търсим откуп другаде. От твоята компания в Техеран, от вашето правителство, може би от съветските ви работодатели. Междувременно ти ще стоиш тук като гост, ще те храним, както се храним ние, ще спиш, както ние спим — ще делим по равно. Или ще си овързан за кол и гладен. При всяко положение ще стоиш тук, докато откупът бъде платен.

— Но това може да продължи с месеци и…

— Иншаллах!

Целият вчерашен ден и половината нощ Ерики се беше опитвал да измисли начин да излезе от капана. Бяха му взели гранатата, но му оставиха ножа. Но пазачите го наблюдаваха постоянно. В тези дълбоки снегове, с пилотски обувки и без зимни приспособления, щеше да е почти невъзможно да слезе в долината, а дори и тогава щеше да бъде в неприятелска страна. Табриз беше едва на тридесет минути път с 212, но пеша?…

— Пак ще вали довечера, капитане.

Ерики се огледа. Баязид беше на крачка от него и той не беше го чул да се приближава.

— Да, още няколко дни такова време и моята птица, моят аероплан няма да може да лети — акумулаторът ще е изтощен и повечето от уредите повредени. Трябва да пусна машината, за да се зареди акумулаторът и да се стоплят двигателите. Кой ще даде откуп, за да измъква от тези планини развален хеликоптер?

Баязид помисли малко.

— Колко дълго трябва да работят двигателите?

— Минимум десет минути на ден.

— Добре. Точно след мръкване ще можеш да го правиш всеки ден, но първо ще ме питаш. Ще ти помогнем да го измъкнеш на открито и ще пуснеш двигателите, но докато работят, ще има пет пушки на пет крачки, в случай че се изкушиш да се измъкнеш.

Ерики се засмя.

— Тогава няма да се изкушавам.

— Добре. — Баязид се усмихна. Беше хубав мъж, въпреки че зъбите му бяха лоши.

— Кога ще изпратите съобщение на хана?

— Вече е на път. В тези снегове е необходим цял ден, за да се слезе до пътя, дори с кон, но до Табриз не е далеч. Ако ханът отговори благосклонно и веднага, може би ще разберем утре, може би — след ден, зависи от снеговете.

— А може би никога. Колко време ще чакате?

— Всички ли хора от Далечния Север са толкова нетърпеливи?

Брадичката на Ерики щръкна.

— Древните богове са били много нетърпеливи, когато са били задържани против волята им, предали са го и на нас. Лошо е да бъдеш задържан против волята си, много лошо.

— Ние сме беден народ и сме във война. Трябва да вземем това, което Единният Бог ни дава. Да бъдеш откупен е древен обичай. — Той леко се усмихна. — Научихме се от Саладин да бъдем рицари с нашите пленници, за разлика от много християни. Християните не са известни с рицарство. Ние… — Слухът му беше по-остър от този на Ерики, а също и очите му. — Там долу, в долината.

Сега Ерики също чу двигателя. Трябваше му само минута, за да разпознае нисколетящия, замаскиран хеликоптер, приближаващ се от север.

— К-16. Въоръжен военен съветски хеликоптер за близки разстояния… Какво прави тук?

— Отива към Джулфа. — Шейхът плю на земята. — Тези кучи синове идват и отиват, където си искат.

— Много ли се промъкват тук?

— Не много, но и един е твърде много.

 

 

Близо до отклонението за Джулфа: 6,15 вечерта.

 

Лъкатушещият през гората страничен път беше затрупан със сняг и не беше разчистен. Имаше само няколко следи от талиги и камиони и тези, направени от стария шевролет, паркиран под боровете на няколко метра от главния път. През биноклите си Армстронг и Хашеми виждаха ясно двамата мъже с топли палта и ръкавици на предната седалка, до отворените прозорци, които напрегнато се ослушваха.

— Не му остава много време — промърмори Армстронг.

— Може би няма да дойде, в края на краищата. — Наблюдаваха от половин час от едно възвишение между дърветата, издигащо се над площадката за приземяване. Колата им и останалите хора на Хашеми бяха разположени на главния път под и зад тях. Беше много тихо, духаше слаб вятър. Няколко птици прелетяха над тях, грачейки жаловито.

— Най-после! — прошепна Армстронг развълнувано. Единият мъж отвори страничната врата и излезе. Сега гледаше в небето на север. Шофьорът включи двигателя. После чуха приближаващия се хеликоптер, видяха как се плъзна по възвишението и се скри в долината, бръснейки върховете на дърветата. Двигателят бавно заглъхна. Направи идеално приземяване сред издигащия се на талази облак сняг. Видяха пилота и човека до него. Пасажерът, дребен мъж, изскочи и отиде да пресрещне другия. Армстронг изпсува.

— Разпознаваш ли го, Робърт?

— Не, това не е Суслов. Не е Пьотър Олег Мжитрик. Сигурен съм. — Армстронг беше горчиво разочарован.

— Да не си е направил пластична операция?

— Не, нищо подобно, той беше едър негодник, як, висок колкото мен. — Наблюдаваха как двамата се срещат и пристигналият предаде нещо на човека от колата.

— Писмо ли беше? Какво му даде той, Робърт?

— Приличаше на пакет, би могло да е писмо. — Армстронг тихо изруга и се съсредоточи върху устните им.

— Какво казват? — Хашеми знаеше, че Армстронг може да разбира говора по движението на устните.

— Не знам, не е фарси или английски.

Хашеми изпсува и настрои и без това идеално фокусирания си бинокъл.

— Прилича ми на писмо.

Мъжът каза още няколко думи и се върна при хеликоптера. Пилотът тутакси включи двигателите и излетя с вихрен завой. Другият мъж се затътри обратно към шевролета.

— Сега какво? — попита вбесеният Хашеми. Армстронг наблюдаваше мъжа, който вървеше към колата.

— Имаме две възможности: да преградим пътя на колата, както бе планирано, и да разберем какво е „това“, като се постараем да обезвредим тези две копелета, преди да го унищожат, но така ще се издадем, че знаем пункта на пристигането на нашия човек — или просто да им се „закачим“, приемайки, че това е известие за хана за определяне на нова дата. — Вече беше превъзмогнал разочарованието си, че Мжитрик не беше паднал в капана.

„В нашата игра трябва да имаш и късмет — напомни си той. — Няма значение, следващия път ще го хванем и той ще ни заведе до предателя, до четвъртия човек, и петия, и шестия, и аз ще пикая на гробовете им, както и на гроба на Суслов, или както там се нарича Пьотър Олег Мжитрик — ако имам късмет.“

— Няма нужда дори да го следим — той ще отиде право при хана.

— Защо?

— Защото той е жизненоважен в Азербайджан, или за Съветите, или срещу тях, така че те ще искат да научат от първа ръка точно колко зле е със сърцето и кого е избрал за регент, докато бебето стане пълнолетно. Нали властта върви с титлата, заедно със земите и богатствата?

— И с тайните шифровани сметки в швейцарските банки — още една причина да дойдат веднага.

— Да, но не забравяй, че в Тбилиси може да се е случило нещо сериозно, и закъснението да се дължи на това — тези от Съюза са също толкова уплашени и разтревожени за Иран, колкото и ние. — Те видяха как мъжът се качва в шевролета и започва да говори на другия. Шофьорът натисна педала и зави към главния път. — Да се върнем при колата.

Обратният път по склона беше лек. Движението по шосето Джулфа — Табриз беше претоварено, много коли пътуваха с включени фарове и нямаше начин жертвата им да се измъкне от засадата, ако бяха решили да я направят.

— Хашеми, съществува и друга възможност — Мжитрик да е разбрал, че е предаден от сина си, и да е изпратил предупреждение до хана, чието прикритие също би отишло на вятъра. Не забравяй, че още не сме разбрали какво се е случило с Ракоци от момента, в който твоят скоропостижно починал приятел генерал Джанан го освободи.

— Това куче никога не би го направило на своя глава — каза Хашеми с крива усмивка, спомняйки си огромната си радост, когато натисна бутона и видя бомбената експлозия, заличила завинаги от света този враг заедно с дома му, неговото бъдеще и минало. — Сигурно го е наредил Абрим Пахмуди.

— Защо?

Хашеми премрежи очи и погледна Армстронг, но не прочете в погледа му скрито коварство.

„Знаеш твърде много тайни, Робърт, знаеш за записите на Ракоци, но най-лошото е, че знаеш всичко за моята «Група Четири» и че помогнах на Джанан да отиде в ада, където скоро ще го придружи ханът, което се полага и на Толбът след някой друг ден, и на теб, стари приятелю, в удобен момент. Трябва ли да ти казвам, че Пахмуди нареди да се накаже Толбът за престъпленията му срещу Иран? Трябва ли да ти казвам, че съм щастлив да направя тази услуга? От години желая отстраняването на Толбът, но така и не се осмелих да тръгна срещу него сам. Сега вината е на Пахмуди, Господ да го изгори дано, и така още един досадник ще се махне от пътя ми. А, да, и самият Пахмуди през идущата седмица — но ти, Робърт, ти си избраният за това убиец, вероятно за да изчезнеш. Не си струва да използвам някои от моите истински убийци за Пахмуди.“ Той ликуваше вътрешно, докато се тътреха надолу по склона, без да чувствува студа, без да се тревожи, че Мжитрик не пристигна. „Имам по-важни грижи — мислеше си той. — На всяка цена трябва да запазя моите убийци от «Група Четири» — моята гаранция за земен рай и власт дори над самия Хомейни.“

— Пахмуди е единственият, който може да е наредил освобождаването на Ракоци — продължи Хашеми. — Скоро ще разбера защо и къде е той. Или е в съветското посолство, което е тяхната защитна крепост, или в следствения затвор на САВАМА.

— Или на безопасно място извън страната.

— Тогава сигурно е мъртъв вече — КГБ не търпи предателите. — Хашеми се усмихна язвително. — На какво се обзалагаш?

Армстронг замълча за момент, объркан от необичайния за Хашеми въпрос. Фазир не одобряваше хазарта, както и той самият. Така. Последният път, когато беше заложил, беше в Хонконг през шестдесет и трета, с пари от подкуп, които бяха сложили в чекмеджето на бюрото му. Четиридесет хиляди хонконгски долара — около седем хиляди американски по това време. Против всичките си принципи беше взел подкупа, наричан там „благоуханно ласкателство“, от чекмеджето и го беше заложил същия следобед на конните надбягвания — безумен опит да си възвърне загубите от хазарта на коне и борсата.

Това бяха единствените пари от подкуп, които бе взимал през всичките осемнадесет години служба, въпреки че такива винаги му се предоставяха, предлагани с готовност и в изобилие. Онзи следобед беше спечелил огромна сума и беше върнал парите още преди дарителят — един полицейски сержант, да е забелязал, че са докосвани, и му останаха повече от достатъчно, за да изплати дълговете си. Въпреки това беше отвратен от себе си и ужасен от глупостта си. Никога повече не заложи, нито пък докосна пари от подкуп отново, въпреки че често имаше възможност.

„Ти си страхотен глупак, Робърт — биха казали някои от колегите му. — Малко лесни парици за пенсия няма да ти навредят.“

„Пенсиониране? Какво пенсиониране? Господи, двадесет години полицай в Хонконг, честно и стриктно, единадесет години тук, по същия начин, да помагам на тези кръвожадни глупаци, и всичко е толкова гадно и безнадеждно! Благодаря на Бога, че няма за кого да се безпокоя, освен за себе си, вече нямам жена, нито деца, нито близки, сам съм. Ако хвана проклетия Суслов, който ще ме отведе до един от нашите високопоставени долни предатели, всичко това ще си е струвало усилията.“

— И аз като теб не обичам да се обзалагам, Хашеми, но ако обичах… — Той спря и предложи пакета си с цигари, запалиха. Димът се смеси със студения въздух и се очерта ясно в гаснещата светлина. — … ако обичах, бих заложил на това, че Ракоци е бил пишкешът на вашия Пахмуди за някой съветски шеф, просто за по-сигурно.

Хашеми се засмя.

— С всеки изминат ден все повече заприличваш на иранец. Ще трябва да съм по-предпазлив. — Вече бяха почти до колата и помощникът му излезе да му отвори задната врата. — Отиваме право при хана, Робърт.

— А шевролета?

— Ще оставим други да го проследят, искам първо да стигна до хана. — Лицето на полковника потъмня. — Просто за да се уверя, че предателят е по-скоро от наша страна, а не от тяхна.