Ерики Йоконен издигаше хеликоптер 206 във високия въздушен коридор, който водеше към града. До него се беше настанил Ногър Лейн, Азадех пътуваше отзад. Върху скиорския си костюм беше облякла дебело пилотско яке, но в сака си носеше и чадор — „за всеки случай“, както се беше изразила. Ерики беше включил трети шлемофон, който беше на главата й.

— Табриз Едно, чувате ли ме? — попита той отново. Всички чакаха, но отговор нямаше, а бяха в рамките на съответния радиообхват.

— Може да са напуснали, а може и да е клопка, както стана с Чарли.

— Най-добре много внимателно огледай района, преди да се приземим — каза Ногър. Оглеждаше внимателно небето и земята.

Нямаше облаци. Температурата беше доста под нулата и планините бяха отрупани с дебел сняг. Съгласно разпорежданията на Техеран дозаредиха гориво в едно депо на „Иран Ойл“, непосредствено до Бандар-е Пахлави, който вече беше преименуван.

— Хомейни е хванал здраво юздите на всички. И РВД е услужлив, и летището работи — каза бодро Ерики. Опитваше се да разсее мрачното настроение, което ги беше обхванало.

Азадех все още не можеше да преживее новината за екзекутирането на емир Пакнури заради престъпления срещу исляма и още по-ужасната — за бащата на Шаразад.

— Но това е убийство! — възкликна тя, когато чу вестта. — Какви престъпления е могъл да извърши той — нали десетилетия наред поддържаше Хомейни и моллите?

Никой не можа да й отговори. Семейството бе прибрало тялото и бе потънало в траур и безкрайна мъка, Шаразад почти си бе изгубила ума и къщата бе затворена дори за Азадех и Ерики. Азадех не искаше да напусне Техеран, но получи второ съобщение от баща си, адресирано до Ерики, в което се повтаряше съдържанието на предишното: „Капитане, искам дъщеря ми да дойде спешно в Табриз.“

Ето че вече почти бяха пристигнали у дома.

„Някога беше дом — мислеше си с горчивина Ерики. — Но вече не съм толкова сигурен.“

Близо до Казвин прелетя над мястото, където свърши бензинът на рейнджровъра и Петикин и Ракоци ги бяха отървали двамата с Азадех от тълпата. Колата вече я нямаше. После премина над бедното селце, където бяха блокирали пътя и той беше прегазил муджахидина с тлъстата физиономия, който им открадна документите. „Лудост е, че се връщам обратно“ — помисли си Ерики.

— Мак е прав — умоляваше го Азадех. — Върви в Ал Шаргаз. Ногър ще ме откара в Табриз и ще ме докара, за да хвана следващия редовен пътнически полет. Ще се съберем в Ал Шаргаз, независимо какво ще каже баща ми.

— Аз ще те закарам у дома и ще те върна — отсече той. — И точка по въпроса.

Излетяха от Дошан Тапе веднага след разсъмване. Базата беше почти празна, стърчаха изгорели корпуси на сгради и хангари, имаше разбити самолети на иранските военновъздушни сили, камиони и един обгорял танк с емблемата на Безсмъртните. Никой не си беше направил труда да разчисти остатъците. Нямаше и охрана. Скитници отмъкваха всичко, което можеше да гори — нафта и храни все още почти не се продаваха, денонощно имаше много сблъсквания между Зелените ленти и левичарите.

Хангарът и ремонтно-механичният цех почти не бяха пострадали. Стените им бяха надупчени от куршуми, но нямаше нищо оплячкосано и всичко функционираше до една или друга степен с няколко механици и административен персонал, който беше горе-долу колкото персонала за нормална работа. Привличаше ги завишената заплата, благодарение на това, че Макайвър беше изцедил пари от Валик и другите съдружници. Той беше дал пари и на Ерики, за да плати на персонала в Табриз Едно.

— Ерики, започвай да се молиш на Господа! Днес имам среща в министерството, за да оправим финансовите си отношения — беше им казал той непосредствено преди да излетят — и да подновим всички изтекли разрешителни. Толбът от посолството ми я уреди. Той смята, че Базарган и Хомейни сега имат много по-добър шанс да поставят под контрол и обезоръжат левичарите. А ние просто, трябва да се грижим за интересите си и да не губим самообладание.

„Лесно му е на него“ — помисли си Ерики. В този момент прелетяха над прохода, той наклони машината на една страна и започнаха бързо да се снижават.

— Ето я базата!

И двамата пилоти съсредоточено загледаха надолу. Единственото нещо, което се движеше, беше надуваемият ветропоказател. Никъде не се виждаха паркирани транспортни средства. Не излизаше дим от никоя къщичка.

— Би трябвало да има пушек. Ерики започна да прави чести кръгове на височина двадесет и пет метра. Никой не излезе да ги посрещне.

— Ще погледна по-отблизо.

Спуснаха се надолу, после веднага се издигнаха. Пак никакво движение. Изкачиха се на триста метра. Ерики се замисли за момент.

— Азадех, мога да приземя машината в подхода към двореца на баща ти точно пред стените.

Тя моментално поклати отрицателно глава:

— Не, Ерики, знаеш колко е страхлива охраната и как той се впряга от всеки неканен гост.

— Но ние сме поканени, поне ти. Даже, най-точно казано, заповядано ни е да дойдем. Бихме могли да направим едно кръгче и ако всичко е наред, да кацнем.

— Бихме могли да се приземим някъде настрана и да отидем пеша…

— Няма да ходим пеша, не сме въоръжени.

Не беше успял да си купи пистолет в Техеран. „Всеки хулиган си има колкото си иска — помисли Ерики раздразнено. — Трябва да се снабдя с оръжие. Вече не се чувствам в безопасност.“

— Ще хвърлим един поглед и след това ще решим какво да правим.

Той превключи на вълната на кулата в Табриз и се обади. Никой не отговори. Пак се обади, после направи завой и полетя към града. Докато минаваха над тяхното село Абу Мард, Ерики посочи надолу и Азадех видя малката училищна сграда. Беше прекарала толкова щастливи часове по околните горски поляни и край потока, където за Първи път видя Ерики и помисли, че е горски великан. Влюби се в него, което беше божествено спасение за нея, защото той я отърва от един изпълнен със страдание живот. Тя се пресегна и го докосна.

— Добре ли си? Топло ли ти е? — усмихна й се той.

— О, да, Ерики. Селото беше нашият късмет, нали? — отговори тя, без да сваля ръката си от рамото му. Допирът беше приятен и за двамата.

Скоро се показаха летището и железопътната линия, която отиваше на север към Съветски Азербайджан — само на няколко мили, и оттам към Москва, а на югоизток завиваше към Техеран, който беше на петстотин и шестдесет километра. Табриз беше голям град. Вече можеха да различат крепостните стени и Синята джамия, металургичните предприятия, замърсяващи околността, колибите, бордеите и къщите на шестстотинте хиляди жители.

— Погледни ей натам!

Гарата догаряше, обвита в пушеци. Около крепостните стени тлееха още пожари, кулата на летище Табриз не отговаряше, на площадката за кацане и излитане нямаше никакво движение, макар че на нея бяха на стоянка няколко малки товарни самолета. Във военната база цареше голямо оживление, пристигаха и заминаваха камиони и леки коли, но дотолкова, доколкото можеха да видят, по улиците нямаше тълпи и не се водеха сражения, а целият район близо до джамията беше учудващо пуст.

— Не ми се ще да се спускам твърде ниско — каза Ерики, — да не изкуша някой щурак, който е много мераклия да стреля!

— Ерики, Табриз харесва ли ти? — попита Ногър, за да прикрие безпокойството си. Той никога не беше идвал тук.

— Табриз е велик град, древен, мъдър, открит и свободен. Най-космополитният в Иран… Тук съм прекарвал знаменито, има в изобилие евтино ядене и пиене от целия свят — черен хайвер, руска водка, шотландска пушена сьомга, а веднъж в седмицата „Еър Франс“ докарваше пресни френски хлебчета и сирена. Какво ли нямаше — турски, кавказки, английски, американски, японски стоки — всичко каквото пожелаеш. Градът се слави с персийските си килими, Ногър, а и с красотата на момичетата си…

Азадех му изви ухото и той се засмя.

— Не е лъжа нали и ти си от Табриз? Великолепен град, Ногър. Жителите му говорят диалектен фарси, който е много близо до турския език. В продължение на векове градът е бил голям търговски център с иранско, руско, турско, кюрдско и арменско участие, в него е витаел бунтовнически и независим дух, до него винаги са се домогвали царете, а днес Съветският съюз…

Долу се събираха групички хора, които ги наблюдаваха.

— Ногър, въоръжени ли са?

— Много от тях имат оръжие, но никой не стреля по нас. Поне засега.

Ерики внимателно заобиколи града и се насочи на изток. В тази посока равнината рязко преминаваше в хълмове, сред които беше разположен дворецът на Горгоните — високо на един превал, до който водеше път. По него нямаше никакво движение. Високите стени ограждаха много декари земя: овощни градини, фабрика за килими, гаражи за двадесет коли, кошари за зимуване на стадата овце, колиби и пристройки за повече от сто ратаи и пазачи заедно с обширната сграда с купол, в която имаше петдесет помещения, и малка джамия с тънко минаре. Близо до главния вход бяха паркирани много коли. Хеликоптерът направи кръг на около двадесет и пет метра височина.

— Е, това се казва имение! — възкликна Ногър възхитено.

— Построил го е принц Сергеев по нареждане на династията Романови за моя прапрадядо като пишкеш — каза разсеяно Азадех. Наблюдаваше земята. — През 1890 година, когато династията вече е била заграбила кавказките ни провинции и за сетен път се е опитвала да отцепи Азербайджан от Иран, за което е поискала помощ от хановете на горгоните. Нашият род винаги е бил лоялен към Иран, макар че руснаците са се опитвали да променят това.

Сега тя наблюдаваше замъка долу. От централната сграда и от част от пристройките излизаха ратаи и въоръжени пазачи.

— Джамията е построена през 1907 година в чест на подписването на последното руско-британско споразумение за разделянето на нашите земи и сфери на влия… ей, Ерики, виж, това не е ли Нажуд, Фацула и Зади… и гледай, гледай — това пък ако не е брат ми Хаким! Какво ли прави тук?

— Къде? А, да, виждам го. Струва ми се, че това не е…

— Може би… може би Абдула хан му е простил. — Азадех се развълнува. — Би било чудесно!

Ерики се взря в хората долу. Той беше виждал брат й само веднъж, на тяхната сватба, и много го хареса. Тогава Абдула хан беше разрешил на Хаким да се прибере и след това го бе изпратил обратно в Хвой, в северната част на Азербайджан, близо до турската граница, където имаше голямо дялово участие в експлоатацията на рудници.

— Хаким страшно искаше да отиде в Париж да учи пиано — беше му обяснила Азадех. — Но татко не искаше да чуе за това, прокле го и го изгони…

— Не е Хаким — забеляза Ерики. Неговото зрение беше много по-силно от нейното.

— Не е ли? — Азадех разочаровано присви очи срещу вятъра. — Да, Ерики, прав си.

— Ето го Абдула хан!

Да, това беше самият той — внушителен, пълен мъж с дълга брада. Излезе от главния вход и застана на стъпалата, зад него стояха двама въоръжени телохранители. Имаше и още двама души. Всичките бяха облечени с дебели балтони, за да се запазят от студа.

— Кои са тези?

— Не ги познавам — отвърна тя, като се опитваше да преодолее разочарованието си. — Не са въоръжени и между тях няма молла, значи не са от Зелените ленти.

— Европейци са — намеси се Ногър. — Имаш ли бинокъл, Ерики?

— Нямам — отговори той, спря да кръжи, снижи се и задържа хеликоптера на сто и петдесет метра височина, като не откъсваше поглед от Абдула хан. Видя как той посочи машината, каза нещо на другите мъже и продължи да гледа нагоре. Бяха излезли някои от сестрите на Азадех и другите й роднини, част от тях с чадори — скупчиха се заедно със слугите, за да се предпазят от студа. Той слезе с още тридесет метра, свали тъмните си очила и шлемофона и дръпна страничното прозорче. Дъхът му секна на ледения въздух. Показа глава през прозореца, за да го видят добре всички, и им помаха с ръка. Очите на хората долу се впериха в Абдула хан. Ханът изчака, после отговори на поздрава, но с явно неудоволствие.

— Азадех! Свали шлемофона и направи като мен.

Тя веднага го послуша. Някои от сестрите й помахаха с ръце и забърбориха развълнувано помежду си. Абдула хан не реагира на нейното появяване, продължаваше да чака. „Мамка ти“ — изпсува наум Ерики, наведе се от кабината и посочи широката мозайка до замръзналия басейн в двора — искаше разрешение да се приземи. Абдула хан кимна, посочи къде да кацнат, каза кратко нещо на охраната си, завъртя се и влезе в сградата. Другите мъже го последваха. Навън остана само един телохранител, който слезе по стълбите, като проверяваше изправността на автомата си.

— Не ми прилича на приятелско посрещане на гости — измърмори Ногър.

— Не се безпокой, Ногър — засмя се нервно Азадех. — Ерики, аз ще сляза първа, така е по-безопасно.

Приземиха се. Азадех отвори вратата и тръгна да поздрави сестрите и мащехата си — третата съпруга на баща й, която беше по-млада от нея. Първата му жена Хананам му беше връстница, но сега беше прикована към леглото и никога не излизаше от стаята си. Втората съпруга на хана, майката на Азадех, беше починала преди много години.

Телохранителят хвана под ръка Азадех. Беше вежлив. Ерики се поуспокои. Разстоянието бе твърде голямо, за да чуе думите, които си размениха, а и нито той, нито Ногър говореха фарси или турски. Телохранителят посочи към хеликоптера. Тя кимна, обърна се и им махна да идват. Ерики и Ногър приключиха с операциите по спирането на двигателите, без да откъсват очи от телохранителя, който ги наблюдаваше със сериозно лице.

— Ерики, ти мразиш оръжията не по-малко от мен, нали? — попита Ногър.

— Повече от теб. Добре, че поне този знае как да го използува. Повече се страхувам от непрофесионалистите.

Ерики извади автоматичните изключватели и прибра в джоба си контактния ключ.

Тръгнаха към Азадех и сестрите й, но телохранителят им прегради пътя. Азадех извика:

— Казва, че веднага трябва да отидем в Приемната зала и да чакаме там. Вървете след мен.

Ногър тръгна последен. Една от хубавичките сестри срещна погледа му, той се подсмихна и заизкачва стълбите през две стъпала.

Приемната зала беше обширна, неотоплена, миришеше на влага и ставаше течение. Беше обзаведена със солидна викторианска мебел, имаше много дивани, отрупани с възглавници, и старовремски водни радиатори. Азадех оправи прическата си пред едно от огледалата. Скиорският й костюм беше елегантен и моден. Абдула хан никога не беше изисквал от съпругите, дъщерите и прислужниците си да носят чадор, нито го одобряваше. „Защо тогава Нажуд го е сложила днес?“ — запита се Азадех и безпокойството й се увеличи. Една прислужница поднесе чай. Чакаха половин час, след което се появи друг телохранител и каза нещо. Азадех пое дълбоко въздух.

— Ногър, ти трябва да останеш тук. Да вървим, Ерики.

Ерики я последва напрегнат, но уверен, че примирието, крепящо се на силата на оръжието, за което се беше споразумял с Абдула хан се спазва. Усещаше допира на ножа на кръста си и това му вдъхваше спокойствие. Телохранителят отвори вратата в дъното на коридора и им даде знак да влязат.

Абдула хан беше полегнал на няколко възглавници на един килим с лице към вратата, зад него беше охраната му. Богато обзаведената във викториански стил стая беше предназначена за официални случаи, но въпреки това в нея се чувствуваше нещо западнало и мърляво. Двамата мъже, които бяха забелязали с хана на стъпалата на двореца, седяха по турски до него. Единият беше европеец — едър, запазен човек към седемдесетте с широки рамене, славянски очи и добродушно лице. Другият беше по-млад, около тридесетгодишен с азиатски черти и жълтеникав оттенък на кожата. И двамата бяха облечени с плътни зимни костюми. Вниманието на Ерики инстинктивно се изостри и той изчака при вратата, докато Азадех отиде при баща си, коленичи, целуна подпухналите му отрупани с пръстени ръце и му изказа благопожеланията си. Той безизразно я отпрати настрана, без да сваля дълбоките си черни очи от Ерики, който го поздрави вежливо от вратата, но остана там. Като прикриваше срама и страха си, Азадех коленичи отново на килима с лице към него. Ерики забеляза, че двамата непознати оцениха с поглед външността й и напрежението му порасна с още един градус. Тишината стана напрегната.

До хана имаше поднос с халва на малки кубчета и той си хапна няколко, наслаждавайки се на турското лакомство с меден вкус; пръстените му хвърляха разноцветни отблясъци.

— Значи така — рече той грубо. — Изглежда, че убиваш наляво и надясно, като полудял.

Ерики присви очи, но не каза нищо.

— Е?

— Ако съм убивал, не съм го правил като полудял. И кого твърдите, че съм убил?

— Един старец в тълпата извън Казвин, на когото си смазал гръдния кош с лакът. Има свидетели. След него — трима в една кола и един извън нея, а той е бил голям борец за свободата. И за това има свидетели. Надолу по пътя има петима мъртви и други ранени по време на спасяването на хеликоптера. И още свидетели.

Отново настана тишина. Азадех не беше помръднала, но лицето й беше побеляло.

— Е?

— Ако наистина има свидетели, ти също би трябвало да знаеш, че ние мирно се опитвахме да се доберем до Техеран, не бяхме въоръжени и бяхме нападнати от тълпата, и ако не бяха Чарли Петикин и Ракоци, вероятно щяхме, да сме… — Ерики за момент спря — не му убегна бързият поглед, който си размениха дамата непознати. След това още по-предизвикателно продължи. — Вероятно щяхме да сме мъртви. Не бяхме въоръжени, и Ракоци не беше. Те първи стреляха по нас.

Абдула хан също забеляза реакцията на двамата до себе си и погледна Ерики замислено.

— Ракоци? Същият, който заедно с моллата ислямски марксист и неговите хора нападнали твоята база? Съветският мюсюлманин?

— Да — отвърна Ерики и изгледа сурово двамата непознати. — Агентът на КГБ, който твърдеше, че е от Грузия, по-точно от Тбилиси.

Абдула хан хитро се усмихна:

— КГБ ли? Че ти откъде знаеш?

— Много съм ги виждал такива като него.

Нищо не се четеше в погледите на двамата непознати. На лицето на по-възрастния беше застинала приятелска усмивка, от която на Ерики му полазиха тръпки по гърба.

— А този Ракоци как е успял да се намъкне в хеликоптера? — попита ханът.

— Пленил Чарли Петикин в моята база миналата неделя. Петикин е един от нашите пилоти и беше дошъл в Табриз, за да му предам Азадех. От нашето посолство ме помолиха да им се обадя, за да проверят паспорта ми — него ден много правителства, както и нашето, бяха наредили на своите граждани, пребиваващи в Иран, без това да им е наложително, да напуснат страната — обясни Ерики, като с лекота преувеличи нещата за повече тежест. — В понеделник, когато си тръгнахте оттук, Ракоци принудил Петикин да го откара в Техеран.

Ерики разправи накратко какво се беше случило.

— Ако не беше забелязал финландското знаме на покрива, щяхме да сме трупове.

Мъжът с азиатската физиономия тихо се засмя.

— Това е щяло да бъде голяма загуба, капитан Йоконен — рече той на руски.

По-възрастният със славянските очи попита на безупречен английски: — Къде е сега този Ракоци?

— Нямам представа. Някъде в Техеран. А може ли да попитам кои сте вие?

Ерики искаше да печели време и не очакваше отговор. Опитваше се да прецени дали Ракоци е приятел или враг на тези двамата, които очевидно бяха от Съветския съюз и още по-явно — от КГБ или ГРУ, тайната полиция на въоръжените сили на СССР.

— Как беше първото му име, моля? — попита учтиво по-възрастният мъж.

— Фьодор, като унгарския революционер.

Ерики не забеляза никаква реакция от страна на възрастния и можеше да продължи да говори, обаче беше твърде разумен, за да изтърве нещо пред КГБ или ГРУ. Азадех продължаваше да коленичи на килима с вдървен гръб, неподвижна, с ръце в скута; червените й устни ярко контрастираха с бялото лице. Изведнъж той усети, че много се бои за нея.

— Признаваш ли, че си убил тези хора? — попита Абдула хан и лапна още едно парче халва.

— Признавам, че преди година убих хора, спасявайки твоя живот, Абдула хан, и…

— И твоя! — извика сърдито ханът. — Убийците щяха да застрелят и теб. Само по волята на Аллаха останахме живи и двамата.

— Аз нито съм започнал пръв схватката, нито съм я искал. — Ерики се опитваше разумно да подбира думите си, чувствуваше се несигурен и неуверен. — Убих онези двамата не по мое желание, а за да защитя дъщеря ти, моята съпруга. Бяхме в опасност.

— А, значи смяташ, че имаш право да убиваш всеки път, когато прецениш, че животът ти е в опасност?

Ерики видя как лицето на хана пламна, двамата руснаци също го наблюдаваха и той се замисли за собственото си историческо наследство и приказките на дядо си за старите времена в Северните земи, когато по земята бродели великани и джуджетата и таласъмите не били измислица. Всичко това било толкова отдавна, че земята била чиста: злото било зло, доброто — добро, а злото не можело да се крие под маска.

— Ако животът на Азадех е заплашен, или моят, готов съм да убия всекиго — каза той с равен глас.

Тримата мъже усетиха ледения дъх на думите му. Азадех се ужаси, а телохранителите, които не знаеха нито руски, нито английски, се поразмърдаха с безпокойство, усетили заканата.

Вената на челото на Абдула хан се изду.

— Ще отидеш с този човек — нареди той мрачно. — Ще отидеш с него и ще изпълниш каквото ти каже.

Ерики изгледа мъжа с азиатската физиономия.

— Какво искате от мен?

— Само умението ви на пилот и един хеликоптер 212 — отговори човекът на руски без неприязън.

— Съжалявам, но в момента се прави контролна проверка на хеликоптера, тя е задължителна след всеки хиляда и петстотин летателни часа, а аз работя за С-Г и „Иран Тимбър“.

— Прегледът на 212 е завършил и вашите механици вече му правят наземните проби, а „Иран Тимбър“ ви предостави на… на мое разположение.

— С каква цел?

— За полети — отвърна раздразнено мъжът. — Вие май недочувате, а?

— Много добре чувам, но, изглежда, вие сте глух.

Мъжът едва се сдържа. По-възрастният странно се усмихна. Абдула хан се обърна към Азадех и тя едва не подскочи от уплаха.

— Ще отидеш при Хананан да поднесеш почитанията си!

— Да… да… татко — заекна тя и скочи.

Ерики направи крачка към нея, но телохранителите бяха нащрек и единият му препречи пътя. Азадех, почти разплакана, каза:

— Недей, Ерики, няма… аз… трябва да вървя… — И изчезна, преди той да може да я спре.

Мъжът с азиатската физиономия наруши тишината:

— Няма от какво да се боите. Просто ни трябвате като пилот.

Ерики не му отговори, сега вече беше сигурен, че е измамен, че и двамата с Азадех са били подмамени и че са в клопка. Е, ако ги нямаше телохранителите, без никакво колебание щеше да види сметката на Абдула хан, а може би и на другите двама. Тримата мъже много добре съзнаваха това.

— Защо повика съпругата ми, Твое височество? — попита той със същия тих глас, знаейки вече отговора. — Защо изпрати цели две съобщения?

Абдула хан отговори с присмех:

— Тя не означава нищо за мен, но не и за приятелите ми: целта беше да те доведе и да те накара да се подчиниш. И в името на Аллах и Пророка, ти ще се подчиниш. Ще правиш каквото този човек ти каже.

Един от охраната помръдна автомата си и шумът отекна в залата. Руснакът с азиатската физиономия се изправи.

— Първо, предайте ми ножа си, моля.

— Елате да го вземете, ако ви стиска.

Мъжът се поколеба. Абдула хан рязко се изсмя. Беше зловещ смях, който отекна болезнено във всички.

— Можеш да му оставиш ножа. Така ще ти е по-интересен животът. — И каза на Ерики: — Ще бъде разумно от твоя страна да си послушен и да се държиш прилично.

— Най-разумно ще бъде да ни пуснеш по живо, по здраво.

— Искаш ли да видиш как ей сега вторият ти пилот ще бъде обесен за палците?

Очите на Ерики се свиха още повече. По-възрастният руснак се наведе към хана, за да му пошепне нещо, а той не изпускаше от очи Ерики. Въртеше в ръцете си обсипан със скъпоценни камъни кинжал. Изслуша руснака и кимна.

— Ерики, ще кажеш на втория си пилот, че и той трябва да се подчинява, докато е в Табриз. Ще го изпратим в базата, но малкият ти хеликоптер ще остане тук. Засега.

Ханът даде знак на мъжа с азиатските черти да си върви. Той погледна Ерики.

— Казвам се Цимтарга, капитане.

Беше малко по-нисък от Ерики, но със здраво телосложение и широки рамене.

— Първо отиваме в…

— Цимтарга е име на планина източно от Самарканд. Как е истинското ви име? И чинът ви?

Мъжът сви рамене.

— Прадедите ми са яздили в ордите на Тимур, Тамерлан Куция, същия, който обичал да издига планини от черепи. Първо ще отидем във вашата база. С кола.

Той го заобиколи и отвори вратата. Ерики не помръдна, продължаваше да гледа хана.

— Довечера трябва да видя жена си.

— Ще я видиш, когато… — Абдула хан млъкна, защото по-възрастният отново му пошепна нещо. Ханът пак кимна с глава.

— Добре. Да, капитане, довечера ще бъдеш с нея и след това през една нощ. При условие, че… — Той не довърши мисълта си.

Ерики се завъртя и излезе.

С излизането им напрежението в стаята се изпари. По-възрастният мъж се изкиска:

— Ваше височество, ти си знаменит както винаги.

Абдула хан размърда лявото си рамо. Артритът го тормозеше.

— Той ще се подчинява, Пьотър, но само дотогава, докогато моята непослушна и неблагодарна дъщеря е при него.

— Дъщерите винаги са трудни — отговори Пьотър Олег Мжитрик. Той беше от Тбилиси — новото име на Тифлис.

— Не всички, Пьотър. Другите ме слушат и не ми създават неприятности, но тази така ме вбесява, че просто нямам думи.

— Ами тогава изгони я веднага щом финландецът изпълни това, което се иска от него. И двамата ги изгони.

Славянските му очи се присвиха, добродушната му физиономия се сбърчи и той добави:

— Да бях с тридесетина годинки по-млад и тя да не беше омъжена, бих си предложил услугите да те отърва от нея.

— Да беше ме помолил за това преди появяването на този, откачения, щеше да я получиш заедно с благословията ми — отвърна Абдула хан кисело. Усети стаената надежда на по-възрастния, но прикри изненадата си и реши да помисли за това по-късно. — Съжалявам, че му я дадох. Надявам се, че ще го побърка. Съжалявам и за клетвата, която дадох пред Аллах — да го оставя жив. Това стана в момент на слабост от моя страна.

— Може би не. Добре е да си великодушен понякога. Той наистина ти е спасил живота.

— Иншаллах! Така е искал Бог. Той беше просто извършител на чужда воля.

— Да, прав си — успокои го Мжитрик. — Така си е.

— Този човек е дявол, атеист и дявол, който вони на похот. Ако не бяха телохранителите ми, ти видя с очите си, щяхме да се сбием до смърт.

— Това не може да стане дотогава, докогато дъщеря ти е във властта ти да я командваш както трябва — каза Пьотър със странна усмивка.

— Аллах желае двамата да попаднат в ада — каза ханът, все още вбесен, че трябва да пази живота на Ерики, за да помага на Пьотър Олег Мжитрик, вместо да го хвърли в ръцете на муджахидините и така да се отърве завинаги от него. Моллата Махмуд, един от табризките водачи на ислямско-марксистката муджахидинска фракция, която беше нападнала базата, дойде при него преди два дни и му разправи какво се беше случило при блокирането на шосето.

— Ето и документите им като доказателство — беше казал свирепо моллата. — И на чужденеца, който сигурно е от ЦРУ, и на жената, твоята дъщеря. В момента, в който се върне в Табриз, ще го изправим пред нашия комитет, ще го осъдим, ще го заведем в Казвин и ще го екзекутираме.

— В името на Пророка, не преди да дам съгласието си — беше отговорил той властно, взимайки документите им. — Това бясно куче, чужденецът, е женен за дъщеря ми, а не за ЦРУ, и е под моя закрила, докато аз реша, и ако пипнете само един червеникав косъм от главата му или нападнете него или базата без мое съгласие, ще оттегля цялата си тайна подкрепа за вас и тогава нищо няма да спре Зелените ленти да смажат левичарите в Табриз! Той ще бъде в ръцете ви, когато аз реша, а не вие.

Моллата си отиде намръщен и Абдула веднага го включи в списъка на неотложните си проблеми. След като прегледа внимателно документите и намери паспорта на Азадех и другите й разрешителни, той остана доволен, защото те му даваха допълнителна власт над нея и съпруга й.

„Да — мислеше си ханът, като гледаше руснака, — сега тя ще прави всичко, каквото поискам от нея. Всичко.“ — Да бъде волята на Аллаха, но скоро тя може да овдовее.

— Да се надяваме, че няма да е прекалено скоро! — Смехът на Мжитрик беше силен и заразителен. — Да не стане, преди съпругът й да е изпълнил задачата!

Абдула хан беше доволен от присъствието и мъдрите съвети на Мжитрик и се радваше, че той ще направи това, което се изисква от него. „Все пак трябва да бъда по-добър кукловод от преди — мислеше си той, — за да мога да оцелея, а също и Азербайджан.“

„Из цялата провинция и в Табриз положението беше много деликатно, защото избухваха въстания на най-различни фракции, водеха се боеве между различни групировки, а отвъд границата бяха дислоцирани десетки хиляди съветски войници. И танкове. А оттам до Персийския залив нямаше нищо, което да ги спре.“ „С изключение на мен — каза си ханът. — Защото, окупират ли Азербайджан — а историята многократно е потвърждавала неспособността на Техеран да се отбранява, Иран ще падне в ръцете им като гнила круша, както беше предвидил Хрушчов. А с Иран и Персийският залив, световният добив на петрол и Ормузкият проток.“

Идеше му да вие от ярост. „Аллах да го убие шаха, който не пожела да слуша, да почака и нямаше здравия разум да потуши един малък бунт, вдъхновен от моллите, има-няма преди двадесетина години, и не изпрати аятолах Хомейни на оня свят, както го посъветвах, и по този начин ни изложи на опасност — царска или съветска Русия, именно тя е нашият истински враг.

А бяхме толкова близки. САЩ се хранеха от ръцете ни, умилкваха ни се и ни натрапваха най-новите си оръжия, умоляваха ни да бъдем полицията в Залива, като властваме над подлите араби, за да завладеем петролните им залежи и да подчиним корумпираните им гадни сунитски шейхства от Саудитска Арабия до Оман. Можехме да превземем Кувейт за един ден, Ирак за седмица, а саудитските шейхове и шейховете на емиратите щяха да избягат в пустинята и да се молят за милост! Можехме да получим каквато си искаме техника, всякакви кораби, самолети, танкове и оръжия, че дори и атомна бомба, о, Господи! Можехме да я създадем с помощта на реакторите, които ни изградиха германците!

Толкова сме близо до изпълнението на волята на Аллаха, ние, шиитите на Иран, с нашия супер ум, древна история, петрол и господстващо положение в пролива, че това в крайна сметка трябва да постави на колене народите до Червено море и Индийския океан. Толкова сме близо до завладяването на Ерусалим и Мека, до поемането на контрола върху нея — Свещеното място на Свещените земи!

Толкова сме близо до това, да бъдем първи в света, както ни се полага по право, а сега всичко е объркано и трябва да започваме отначало, и пак да надхитряме сатанинските варвари от Север — и всичкото това само заради един-единствен човек…“

„Иншаллах“ — помисли си той и това понамали гнева му. Въпреки това, ако Мжитрик не беше в салона, той щеше да държи гръмки речи, да беснее и да набие някого, независимо кого. Обаче този човек беше тук и трябваше да се оправя с него, затова ханът овладя гнева си и се замисли върху следващия си ход. Взе с пръсти последното парче халва и го лапна.

— Ще ли ти се да се ожениш за Азадех, Пьотър?

— А на теб ще ли ти се да си имаш зет, по-възрастен от теб? — каза мъжът с неодобрителна усмивка.

— Ако е такава волята на Аллаха — отговори Абдула хан и вътрешно се усмихна, защото видя как за миг очите на мъжа светнаха. „Значи така — помисли си той, — видя я и я пожела веднага. Ако наистина ти я дам, когато се отървем от финландското чудовище, какво ще ми осигури това? Много неща! Ти си добра партия за женитба, силен си, това би било мъдро от политическа гледна точка, а и би могъл да й налееш ум в главата и да се държиш с нея както заслужава, а не като финландеца, който само й се умилква. Ти би могъл да бъдеш средството за отмъщение срещу нея. Да, преимуществата са много…“

Преди три години Пьотър Олег Мжитрик беше получил имението и земите, навремето собственост на баща му — също стар приятел на Горгоните, близо до Тбилиси, където в продължение на няколко поколения Горгоните имаха важни делови връзки. Оттогава. Абдула хан имаше възможност да го опознае отблизо — отсядаше в имението по време на честите си пътувания по бизнес. Беше установил, че Пьотър Олег като всички руснаци е потаен и трудно можеш да научиш нещо от него. За разлика от повечето си сънародници обаче той беше отзивчив и приятелски настроен, а имаше и много повече власт, отколкото който и да е друг съветски гражданин, който ханът познаваше. Беше вдовец, имаше омъжена дъщеря и син, който служеше във военноморските сили, внуци и… странни привички. Живееше сам в голямата дача, като се изключат прислугата и една жена от руско-еврейски произход към тридесетте, със странна злокобна красота. Казваше се Вертинска и Мжитрик я беше показал на хана само два пъти за три години, все едно че беше уникално лично съкровище. Тя, изглежда, беше донякъде робиня, отчасти затворничка, малко нещо компания на чашка, малко курва, малко мъчителка и малко тигрица.

— Защо не я убиеш и да се отървеш от нея, Пьотър? — беше попитал той единия път, когато беше избухнала остра и бурна свада и Мжитрик я изгони от стаята с камшик, а тя плюеше, проклинаше и се биеше, докато слугите я измъкваха от помещението.

— Не… още не й е дошло времето — отговори Мжитрик и ръцете му трепереха. — Тя… има изключително висока цена.

— А, да… разбирам — Абдула хан беше не по-малко възбуден от случилото се. Чувствата на хана към Азадех бяха почти същите — нежеланието му да се отърве от нея, докато не я използува докрай и не я накара смирено да пълзи пред него… Той си спомни как беше завидял на Мжитрик, че Вертинска му е метреса, а не дъщеря — при него отмъщението можеше да бъде извършено.

„Господ да я убие Азадех — помисли си той. Прокле я, защото тя беше копие на майка си, която му беше доставила толкова много мигове на удоволствие. Азадех му напомняше постоянно за нейната загуба, непокорният й брат с външната прилика с майка си, но не и с маниерите си — също, защото тя беше като нимфа в райските градини. — Мислех, че и двете ми деца ме обичат и почитат, обаче се излъгах, след като Наптала се пресели в рая, истинската им природа си показа лицето. Знам, че Азадех съзаклятничи с брат си, за да ме убият — та нима нямам доказателството? Ах, как бих искал да мога да я налагам, както Пьотър бие своята метреса, но не мога, не мога да го направя. Всеки път, когато вдигна ръка срещу нея, пред очите ми е моята скъпа жена. Дано Господ прати Азадех в ада…“

— Успокой се — каза тихо Мжитрик.

— Какво?

— Изглеждаш много разстроен, приятелю. Не се безпокой, всичко ще се оправи. Все ще намериш начин да прогониш злите духове от нея. Абдула хан кимна замислено.

— Ти ме познаваш много добре. „Да, така е — помисли си той и поръча чай за себе си и водка за Мжитрик, единствения човек, в чието присъствие се чувствуваше спокойно. — Знам ли те кой си ти всъщност — мислеше си той и наблюдаваше руснака. — През изминалите години, когато се срещахме в дачата на баща ти, ти често казваше, че си в отпуска или пък в пенсия, но никога не казваше от кое ведомство, нито пък аз успявах да разбера, колкото и да се опитвах. Отначало мислех, че от Съветската армия, защото веднъж, като се беше напил, ми разказа, че си бил командир на танк през Втората световна война в Севастопол и през всичките сражения до Берлин. Но после премислих и реших, че двамата с баща ти сте от КГБ или ГРУ, защото, няма човек в цяла Русия, който да може да се пенсионира и да разполага с такава дача и толкова земя в Грузия — най-хубавата част от империята, без да е с някаква специална квалификация и влияние. Сега казваш, че си пенсиониран, обаче от кое ведомство?“

С цел да открие докъде се простират влиянието и силата на Мжитрик, Абдула хан веднъж беше споменал, че една нелегална комунистическа групировка на Туде прави заговор, за да го ликвидира, и той би искал тяхното разгромяване. В действителност това беше вярно само отчасти — истинската причина беше, че член на тази група беше синът на един човек, когото, той ненавиждаше, но не можеше да нападне открито. Не мина и седмица и главите на заговорниците бяха набучени на кол близо до джамията с надпис: „ТАКАВА СМЪРТ ЩЕ СПОЛЕТИ ВСИЧКИ ВРАГОВЕ НА АЛЛАХ!“ Той плака с крокодилски сълзи на погребението, а вкъщи се смееше. Това, че Пьотър Мжитрик имаше властта да елиминира една от своите комунистически групи, говореше, че той действително разполага със значителна власт, а Абдула знаеше, че това е и мярка за собственото му значение за неговите хора.

Погледна го.

— Колко време ще ти трябва финландецът?

— Няколко седмици.

— Ами ако Зелените ленти не му позволят да лети и го хванат?

Руснакът сви рамене.

— Да се надяваме, че ще е успял да изпълни задачата. Съмнявам се, че някой ще остане жив — той или Цимтарга, ако ги открият отсам границата.

— Това е добре. А сега да се върнем на момента от разговора ни, когато ни прекъснаха: ти приемаш да не оказвате масирана подкрепа на Туде тук, стига американците да не се месят и Хомейни да не започне погром срещу тях, нали така?

— Азербайджан винаги е влизал в рамките на нашите интереси. Ние винаги сме казвали, че той трябва да е независима държава. В него има предостатъчно блага: енергия, нерудни изкопаеми и петрол, за да си осигури съществуванието и… — Мжитрик се усмихна — … и просветеното ръководство. Можеш да вдигнеш знамето, Абдула. Сигурен съм, че ще получиш необходимата подкрепа, за да станеш президент — и ние веднага ще те признаем официално.

„И ще бъда ликвидиран на следващия ден, в който танковете пресекат границата — помисли си ханът без злоба. — Да ме прощаваш, мой скъпи приятелю, обаче и за теб Персийският залив е твърде голямо изкушение.“ — Великолепна идея — одобри той заинтересовано. — Но ще ми трябва време — а засега мога ли да разчитам на това, че комунистите от Туде ще се обърнат срещу въстаниците?

Усмивката на Пьотър Мжитрик остана същата, но погледът му се промени.

— Би било странно Туде да нападат доведените си братя. Ислямският марксизъм се проповядва от много мюсюлмански интелектуалци и както съм чувал, дори и ти го поддържаш.

— Съгласен съм, че в Азербайджан трябва да има баланс на силите. Обаче кой е наредил на тези левичари да атакуват летището? Кой им е заповядал да нападнат и опожарят гарата ни? Кой нареди да взривят петролопровода? Явно някой, който не е с всичкия си. Чух, че бил моллата Махмуд от джамията в Хаджсра. — Той внимателно наблюдаваше Пьотър. — Един от вашите хора.

— Никога не съм чувал за него.

— Аха — възкликна Абдула хан с престорено добродушие, без да му повярва. — Това много ме радва, Пьотър, защото той не е истински молла, дори не е действителен ислямски марксист, а обикновен демагог агитатор. Именно той нападна базата на Йоконен. За съжаление има почти петстотин бойци, които го поддържат и чиято лоша дисциплина не отстъпва на броя им. А също и пари отнякъде. И помагачи като Фьодор Ракоци. Какво би могъл да кажеш за Ракоци?

— Не кой знае колко — реагира незабавно Пьотър с непроменена усмивка и глас. Беше твърде съобразителен, за да отговори на въпроса. — Той е инженер по тръбопроводи от Ашара, на границата, и е един от нашите мюсюлмани-националисти, за когото се говори, че се присъединил към муджахидините като борец за свободата, което е станало без каквото и да е одобрение или разрешение.

Пьотър изглеждаше спокоен, но вътрешно кипеше от мръсни псувни. Искаше му се да изкрещи: „Сине, сине, предал ли си ни? Та ние те изпратихме да шпионираш, да се внедриш сред муджахидините и да ни докладваш, това е всичко! Задачата ти беше да се опиташ да вербуваш финландеца и след това да отидеш в Техеран и да организираш студентите, а не да се съюзяваш с едно бясно куче-молла, нито да нападаш летища или да убиваш отрепки покрай пътищата. Полудял ли си? Ах, ти, глупак такъв, ами ако бяха те ранили или хванали? Колко пъти съм ти казвал, че и те, и ние можем да пречупим всеки и да измъкнем от него или нея всичките им тайни! Толкова необмислено от твоя страна да поемаш такива рискове! Финландецът засега е важен, но не чак толкова, че да не се подчиняваш на заповеди, да рискуваш бъдещето си, бъдещето на брат си, че и моето! Ако синът е заподозрян, това важи и за бащата. Ако бащата е заподозрян, това се отнася и за семейството. Колко пъти съм ти казвал, че КГБ действува съгласно законите и унищожава тези, които не ги спазват, които вземат самостоятелни решения, поемат рискове и излизат извън инструкциите!“

— Този Ракоци е дребна риба — допълни той равнодушно. „Не се вълнувай! — заповяда си той и започна да си внушава: — Няма за какво да се безпокоиш. Знаеш твърде много тайни, за да се опитат да ти направят нещо. Също и на сина ти. Той е опитен, изглежда, че те са сбъркали. Много пъти е бил подлаган на изпитания от теб и други експерти. Ти си в безопасност. Силен си, здрав си, можеш да победиш, да спиш с малката красавица Азадех и в същия ден да изнасилиш Вертинска.“

— Важното е, че ти си в центъра на вниманието в Азербайджан, приятелю — говореше той със същия успокояващ тон. — Ще получиш цялата необходима подкрепа и твоите възгледи за ислямските марксисти ще достигнат, където трябва. Ще получиш балансирането, от което се нуждаеш.

— Добре. Ще разчитам на това — отговори ханът.

— А, между другото — отново се върна на главната причина за внезапното си посещение. — Какво става с английския капитан? Можеш ли да ни помогнеш?

Онзи ден в дома му близо до Тбилиси се беше получил свръхсекретен спешен телекс за това, че саботьори взривили тайната подслушвателна станция на ЦРУ на северния склон на Сабалан непосредствено преди пристигането там на приятелски настроените местни екипи, които били изпратени да вземат всички шифровъчни книги, шифровъчната машина и компютрите. По-нататък телексът гласеше: „Незабавно се свържете с Иванович (това беше псевдонимът на Абдула хан). Кажете му, че саботьорите са англичани — един капитан и двама непалци, и един американец, агент на ЦРУ — Розмънт (с кодово име Абу Кюрд), водени от един от нашите наемници, който е бил убит от тях, преди да успее да ги вкара в засадата. При опита да се измъкнат са били убити единият войник и агентът на ЦРУ. Двамата оцелели вероятно са се насочили към сектора на Иванович. Уредете неговото съдействие. Раздел 16а. Потвърдете получаването на съобщението.“ Командата „Раздел 16“ означаваше, че лицето или лицата са врагове от първостепенно значение, които трябва да бъдат хванати, задържани и доведени за разпит с всички възможни средства. Допълнението „а“ означаваше, че ако това не може да стане, трябва да бъдат унищожени на всяка цена.

Мжитрик отпи от водката си и изчака известно време.

— Ще ти бъдем особено признателни за съдействието.

— Винаги сте го имали — отвърна Абдула. — Но да бъдат намерени двама саботьори от висока класа в Азербайджан, които с положителност вече са се укрили, е почти невъзможно. Не може да нямат убежище: в Табриз има английско консулство, а из планините има десетки пътеки, по които могат да ни заобиколят.

Той стана, отиде до прозореца и се загледа навън. Оттук се виждаше хеликоптер 206, охраняван в предния двор. Небето все още беше безоблачно.

— Ако аз ръководех тази операция, щях да се престоря, че тръгваме за Табриз, а след това щях да заобиколя обратно и да изляза на Каспийско море. Откъде са дошли?

— Откъм Каспийско море. Обаче са били проследени. В снега са намерили два трупа, а следите на другите двама са водели насам.

Провалът на сабаланската операция беше предизвикал буря от гняв в Центъра. Наличието на толкова много свръхсекретно оборудване на ЦРУ така наблизо теглеше като магнит то да бъде завладяно и използвано в продължение на много години. През последните две седмици беше постъпила информация, че някои от радарните постове са били изоставени, но не и разрушени в паниката на оттеглянето, за която и руснаците бяха спомогнали, поради което можело да бъдат завладени със сила. Мжитрик — старши съветник в тази област, препоръча да се действува предпазливо, да се даде предпочитание при използуването на местни, а не съветски бойни групи, за да не се влезе в конфликт с Абдула хан, който беше единствената му връзка и първокласен агент, нито пък да се допусне инцидент с международен отзвук.

— Нелепо е да се рискува създаване на конфронтация — беше отговорил той, придържайки се към законите и личния си план. — Какво ще спечелим от незабавни действия, ако не ни се подава информация и Сабалан се окаже просто клопка, което е доста вероятно? Няколко шифровъчни книги, които може би вече имаме или нямаме. А колкото до модерните компютри — нали за тях се погрижихме с операция „Затопек“?

„Затопек“ беше доста спорно и новаторско тайно начинание на КГБ, носещо името на чехословашкия маратонец и организирано през 1965 година. С първоначален бюджет от твърда валута в размер на десет милиона долара, набавена изключително трудно, операция „Затопек“ трябваше да осигури непрекъснати доставки на най-новата и най-добрата западна техника посредством обикновени покупки чрез мрежа от подставени фирми, а не по конвенционалния, прекалено скъп път на кражбите и шпионажа.

„Разходите са смешни в сравнение с това, което ще спечелим — писа той в първоначалния си свръхсекретен доклад до Центъра, когато се върна от първото си посещение в Далечния изток през шестдесетте години. — Има десетки хиляди корумпирани бизнесмени и търговски пътници, които са готови да ни продадат най-доброто и най-новото, стига да извлекат печалба. Това, че дадено лице ще спечели много, е стотинки за нас, защото ние ще спестим милиарди от научни изследвания, разработки и развойна дейност, които можем да изхарчим за нашите военноморски, военновъздушни и сухопътни сили. И което не е по-малко важно, ще си спестим много труд, пот и неуспехи. Почти безплатно ще поддържаме паритет с всичко, което мозъците им могат да родят. С няколко долара под прогнилите им масички ще пипнем всичките им богатства.“

Пьотър Мжитрик почувствува прилив на радост, когато си спомни как беше приет планът му, макар че той беше поет от началниците му като тяхна идея. Разбира се, по същия начин той го беше взел от един от най-дълбоко законспирираните си агенти в Хонконг, френския гражданин Жак де Вил, служител в големия конгломерат „Струан“, който му отвори очите: „Законите на САЩ не забраняват да се изнася техника за Франция, Западна Германия и още десетина страни и законите на тези страни не се нарушават, ако дадена компания я изнесе за други страни, в които няма закони, забраняващи износа и за Съветския съюз. Бизнесът си е бизнес, Григорий, а светът се крепи на парите. Само чрез «Струан» бихме могли да ви доставим тонове оборудване, забранено за вас от САЩ. Та ние обслужваме Китай — защо да не правим същото, и за вас? Григорий, вашите шефове не разбират нищо от бизнес…“

Мжитрик вътрешно се усмихна. През онези години той беше известен като Григорий Суслов, капитан на малък съветски товарен кораб, плаващ между Владивосток и Хонконг, което беше неговото прикритие за работата му като таен заместник-контрольор за Азия по линия на Първо управление на КГБ.

„От 1964, когато за първи път предложих тази схема — гордееше се той, — досега струваща осемдесет и пет милиона долара, операция «Затопек» спести милиарди на Матушка Русия и осигуряваше постоянен нарастващ приток на специални уреди от НАСА, Япония и Европа, чудеса на електрониката, хардуер, софтуер, планове, роботи, чипове, микроелектроника, лекарства и всичките им хитроумни начини за възпроизвеждане и производство в наши условия — с оборудване, разработено от същия враг, купено и платено със заеми от негова страна, които никога няма да погасим. Ама че глупаци!“

Той едва не се изсмя на глас. „И което е още по-важно, «Затопек» ми развързва ръцете да действам и правя комбинации в тази област, както аз намеря за добре, да играя Голямата игра, която тъпите англичани изтърваха.“

Мжитрик наблюдаваше Абдула хан, който стоеше до прозореца, и търпеливо го чакаше да вземе решение относно услугата, която искаше, в замяна на залавянето на саботьорите. „Хайде, дебелако — помисли си той мрачно, като използува своя таен прякор на хана, — и двамата знаем, че можеш да хванеш тези мръсници, стига да искаш — ако още са в Азербайджан.“

— Ще направя каквото мога — отговори Абдула хан все още с гръб към него и Мжитрик не скри усмивката си. — Ако ги заловя, какво ще последва Пьотър?

— Кажи на Цимтарга. Той ще уреди всичко.

— Добре — кимна Абдула хан и се върна отново на мястото си. — Значи всичко е уредено.

— Благодаря ти. — Пьотър беше много доволен. Такава решителност от страна на Абдула хан обещаваше бърз успех.

— Моллата, за когото говорехме — Махмуд — каза ханът, — е много опасен. Също и бандата му главорези. Мисля, че са заплаха за всеки. На Туде трябва да дадат указания да се разпоредят с тях. Естествено, че тайно.

Мжитрик се чудеше колко ли може да знае Абдула за тяхната тайна поддръжка на Махмуд, един от най-добрите и най-фанатични завербувани от тях агенти.

— Трябва да пазим Туде, също и приятелите им. Забеляза моменталния проблясък на раздразнение и веднага добави компромисно:

— Този човек евентуално може да бъде преместен или заместен — едно общо разцепление и братоубийство би било от полза само за врага.

— Моллата е фалшив и не вярва истински в нищо.

— Тогава да заминава. Бързо — усмихна се Пьотър. Но Абдула хан не се усмихна.

— Много бързо, Пьотър. Завинаги. И групата му да бъде разбита.

Цената беше твърде висока, но Раздел 16а му даваше достатъчно правомощия.

— Ами да, защо не бързо и завинаги, щом казваш, че е необходимо? Съгласен съм и… ще предам препоръката ти.

Мжитрик се усмихна. Този път и Абдула хан се засмя удовлетворено.

— Радвам се, че се разбираме и постигаме съгласие, Пьотър. Трябва да станеш мюсюлманин за вечното спасение на душата ти.

Пьотър Мжитрик се засмя.

— Всяко нещо с времето си. Между другото, ти можеш да станеш комунист в името на земните ти удоволствия.

Ханът се изкикоти, пресегна се и напълни чашата на Пьотър.

— Няма ли начин да те убедя да поостанеш няколко дни?

— Не, но съм ти благодарен за поканата. След като хапнем, ще трябва да си тръгвам. — Усмивката му стана още по-широка. — Чака ме много работа.

Ханът беше доволен! „Е, сега вече мога да забравя за калпазанина молла и неговата банда, още едно зло по-малко. Питам се обаче, Пьотър, какво би направил ти, ако знаеше, че твоите диверсанти капитан и войник са в другия край на имението ми и чакат да се измъкнат безопасно? Но за къде? За Техеран или към теб? Още не съм решил.“

„О, да, аз си знаех, че ще дойдеш да ми се молиш, защо иначе щях да ги държа в безопасност, защо щях да се срещам с тях преди два дни тайно в Табриз и да ги водя тук, ако не беше ти? Кой знае! Жалко, че Виен Розмънт е бил убит, той беше полезен. Още повече, че информацията и предупреждението, съдържащи се в кодираното съобщение, което е дал на капитана, за да ми го предаде, са повече от важни. Трудно ще могат да му намерят заместник.“

„Да, и също така е истина, че получиш ли услуга, трябва и ти да направиш такава. Неверникът Ерики е единствената.“ Ханът удари звънеца и когато слугата се появи, нареди:

— Кажи на дъщеря ми Азадех, че ще обядва с нас.

Техеран: 4,17 следобед.

Жан-Люк Сесон удари месинговото чукче по вратата на апартамента на Макайвър. До него беше Саяда Бертолин. Сега, когато вече не бяха на улицата и бяха сами, той хвана гърдите й през палтото и я целуна.

— Обещавам, че няма да се бавим, и отново се хвърляме в леглото!

Тя се засмя:

— Добре.

— Резервира ли маса за вечеря във Френския клуб?

— Разбира се. Ще имаме достатъчно време!

— Да, скъпа.

Той беше облечен с елегантен плътен шлифер върху пилотската си униформа. Полетът от Загрос не беше спокоен, никой не отговаряше на честите му радиосигнали, макар че ефирът гъмжеше от разговори на фарси, който той не разбираше.

Придържаше се към разрешената височина и направи стандартния подход за кацане на международното летище в Техеран. Пак никой не отговори на повикванията му. Ръкавът на ветропоказателя беше издут, което показваше силен напречен вятър. На площадката близо до терминала имаше четири големи пътнически самолета, имаше и много други реактивни машини, една беше изгоряла развалина. Видя, че в някои от тях се качват пътници, товареха и багаж. Беше пълно с мъже, жени и деца. Всички се блъскаха. Стълбите от носа до опашката на самолета бяха опасно претоварени, наоколо бяха пръснати изтървани куфари и друг багаж. Не се виждаше никаква полиция, нито регулировчици на движението — нито пък от другата страна на сградата на терминала, където всички подходни пътища бяха задръстени със спрели коли, наблъскали се една в друга във вериги. Паркингът беше запълнен докрай, но прииждаха още коли, които се опитваха да се намърдат в него, тротоарите бяха препълнени със съкрушени хора.

Жан-Люк благодари на Бога, че лети, а не ходи пеша, и се приземи на съседното летище „Галег Морги“ без затруднения, откара 206 в хангара на С-Г и моментално, с помощта на една десетдоларова банкнота, си уреди да го закарат с кола в града. Първо спря в кантората на „Шлумбергер“ и си запази дата за излитане на разсъмване обратно за Загрос. След това — в апартамента й. Саяда си беше вкъщи. Както винаги първото им любене след толкова дълга раздяла беше внезапно, нетърпеливо, грубо, егоистично и експлозивно.

Беше се запознал с нея на един коледен купон в Техеран преди една година, два месеца и три дни. Спомняше си вечерта съвсем ясно. Помещението беше препълнено и в момента; в който той влезе и я видя, за него там нямаше никого другиго. Тя беше сама, отпиваше от питието си, роклята и беше бяла и полупрозрачна.

— Vous paries francais, madame?^[1] — попита я той, зашеметен от красотата й.

— Съжалявам, мосю, само няколко думи. Бих предпочела английски.

— Ами тогава на английски: страшно се радвам да се запозная с вас, но съм изправен пред една дилема.

— О! Каква?

— Бих желал да се любя с вас веднага.

— Моля?

— Вие сте въплъщението на една моя мечта… „Би звучало много по-хубаво на френски, ама карай да върви“ — помисли си той.

— Цял живот ви търся и наистина трябва да се любя с вас, вие сте толкова привлекателна.

— Но… моят… съпруг е ей там. Аз съм омъжена.

— Госпожо, това е обстоятелство, но не и препятствие.

Тя се засмя и той разбра, че е негова. Имаше само още едно нещо, за да бъде всичко идеално.

— Умеете ли да готвите?

— Да — отговори тя с такава увереност, че той разбра, че ще е превъзходна, а в леглото ще е божествена, а той щеше да я научи на това, което й липсва.

„Колко е щастлива, че се е запознала с мен“ — помисли си той радостно и отново потропа на вратата.

Не усети как прелетяха месеците с нея. Съпругът й рядко идваше в Техеран. Той беше ливански банкер в Бейрут, но от френско потекло. „Поради което е цивилизован — беше казал Жан-Люк с абсолютна увереност, — затова би одобрил нашата връзка, скъпа, в случай че я открие. Той е твърде стар за теб. Разбира се, че ще я одобри.“

— Не съм толкова сигурна, скъпи. Той е само на петдесет, а ти си…

— … божествен — помогна й да се доизкаже той. — Като теб. — Това беше истина за него. Никога преди не беше попадал на жена с такава кожа, копринена коса, дълги крайници и пулсираща страст — истински небесен дар.

— Боже мой — възкликна той една нощ, задържайки се на върха на екстаза, породен от нейната магия, — умирам в прегръдките ти!

После тя го целуна, донесе му гореща хавлиена кърпа и се пъхна отново в леглото. Това беше през една отпуска в Истанбул, есента на миналата година. Бяха завладени от абсолютната чувственост на този град.

За нея тази връзка беше вълнуваща, но не слагаше край на другите връзки. Тя беше разговаряла със съпруга си за Жан-Люк в нощта на купона.

— А — беше казал той изненадано. — Затова значи искаше да се запозная с него!

— Да. Видя ми се интересен, макар че е французин и следователно абсолютно егоцентричен. Но той ме възбужда, да, да, възбужда ме.

— Ами ти ще прекараш в Техеран две години, а аз мога да съм тук най-много няколко дни в месеца — повече е твърде опасно. Срамота ще е да оставаш сама всяка нощ. Не е ли така?

— Значи мога да считам, че получавам твоето разрешение?

— Къде е съпругата му?

— Във Франция. Той е в Иран по два месеца, след това му се полага един с нея.

— Идеята за тази връзка като че ли не изглежда лоша. Добре ще подейства на душата ти, на тялото ти, добра ще е и за нашата работа. Още по-важно е, че би служила за маскировка.

— Да, и на мен ми хрумна същото. Казах му, че не говоря френски, а той има много преимущества — член е на Френския клуб!

— А! Тогава съм съгласен. Добре, Саяда. Кажи му, че съм банкер от френски произход, което отчасти е така — нали прапрадядо ми е бил пехотинец при Наполеон по време на неговия поход през Средния изток към Индия? Разправи му на твоя французин, че сме ливанци от поколения насам, а не просто от няколко години.

— Да, ти си мъдър както винаги.

— Гледай да те направи член на Френския клуб. Това би било чудесно! Той е с голямо влияние. Съюзът между Иран и Израел трябва да бъде разчупен по някакъв начин, властта на шаха трябва да се ограничи, трябва да спрем доставките на ирански петрол за Израел, защото в противен случай архидемонът Бегин ще се изкуши да нахлуе в Ливан и да изгони бойците ни. Той може да успее с помощта на иранския петрол и това ще означава край на още една цивилизация. Писнало ми е да се местя.

— Да, да, така е…

Саяда се чувствуваше много горда. Толкова много беше постигнала през годината, просто невероятно! През следващата седмица ръководителят Ясер Арафат бе поканен да посети Техеран, за да осъществи триумфалната среща с Хомейни, на която аятолахът щеше да благодари за помощта, оказана на иранската революция. С износа на петрол за Израел бе свършено, на власт дойде фанатичният антиизраелец Хомейни, а произраелският шах беше позорно изпъден от страната. Такъв напредък откакто се запозна с Жан-Люк! Невероятен прогрес! Тя знаеше, че е помогнала на съпруга си, който заемаше висок пост в Организацията за освобождение на Палестина — беше специален куриер, пренасящ съобщения и касети за и от Истанбул, за и от Френския клуб в Техеран — о, колко много хитрости трябваше да се приложат, за да се убедят иракчаните да оставят Хомейни да замине за безопасното пристанище във Франция, където вече нямаше да му запушат устата! — от и за най-различни места, придружаван от нейния красив любовник. „Ами да — помисли си тя със задоволство, — приятелите и връзките на Жан-Люк са много полезни. Скоро ще дойде денят, в който ще се върнем в Газа и ще си възстановим земите, къщите, магазините и лозята…“

Вратата на Макайвър се отвори широко. Показа се Чарли Петикин.

— За Бога, Жан-Люк, какво правиш тук? Здрасти, Саяда, изглеждаш по-красива от всякога! Хайде, влизайте!

Той се здрависа с Жан-Люк и целуна Саяда приятелски по бузите. Усети топлината на излъчването й.

Тя беше почти скрита под тежкото палто и качулка. Познаваше опасностите в Техеран и затова се обличаше както трябва: „Толкова неприятности си спестявам така, Жан-Люк. Съгласна съм, че е тъпо и старомодно, но не искам да ме оплюват или някой фанатик да си размахва пениса срещу мен или да онанира, когато преминавам покрай него — това не е и никога няма да бъде Франция. Съгласна съм, трудно може да се приеме, че днес трябва да нося някакъв вид чадор в Техеран, за да бъда в безопасност, макар само преди месец да не го правех. Каквото и да кажеш, скъпи, с предишния Техеран е свършено…“

„Жалко е донякъде — мислеше си тя, докато влизаше в апартамента. — Техеран получи най-доброто и от Запада, и от Изтока, а също и най-лошото. Но сега ми е жал за иранците, особено за жените. Защо са толкова тесногръди мюсюлманите, особено шиитите, че не разрешават на жените си да се обличат по съвременните стандарти? Защо са толкова потиснати и вманиачени на сексуална основа? Може би защото ги е страх, че ще излязат твърде много на преден план? Защо не могат да са с широки разбирания като нас, палестинците, или египтяните, дубайците, индонезийците, пакистанците и още толкова много други? Изглежда са импотентни. Ама нищо няма да ми попречи да взема участие в протестната демонстрация на жените. Как смее Хомейни да предаде така жените, които се биха на барикадите за него!“

В апартамента беше студено, електрическата камина работеше с половин мощност, затова тя не съблече палтото си, само го поотвори, за да й е по-удобно, и седна на едно канапе. Роклята й беше дебела, парижка, с цепка до бедрото. И двамата мъже забелязаха това. Тя беше идвала тук много пъти и апартаментът й се виждаше мрачен и неуютен, макар че много обичаше Джени.

— Къде е Джени?

— Замина за Ал Шаргаз тази сутрин със 125.

— Значи Мак го няма? — попита Жан-Люк.

— Не, тя замина сама. Мак е…

— Не мога да повярвам! — възкликна Жан-Люк. — Тя се беше заклела, че никога няма да замине без стария пръч Дънкан!

Петикин се засмя.

— И на мен не ми се вярваше, но замина сама. „Има време, докато Жан-Люк узнае истинската причина за заминаването й“ — помисли си той.

— Нещата тук май не вървят, а?

— Да, и става, все по-лошо. Много нови екзекуции. Петикин си помисли, че е по-добре да не споменава за бащата на Шаразад пред Саяда. Нямаше защо да я тревожи.

— Какво ще кажете за по чаша чай? Току-що го направих. Чухте ли днес за затвора „Каср“?

— Какво е станало?

— Щурмувала го е тълпа — каза Петикин и отиде в кухнята за още чаши. — Разбили вратата и освободили всички, удушили няколко полицаи и агенти на САВАК и сега се говори, че Зелените отряди са организирали импровизиран незаконен съд, вкарват в килиите, когото им падне и бързо ги изкарват оттам пред екзекуторските взводове.

Саяда за малко да каже, че сега затворът е освободен и че враговете на революцията и на Палестина са си получили заслуженото наказание, но се въздържа и се заслуша внимателно в разказа на Петикин.

— Мак отиде рано на летището заедно с Джени, след това в министерството, после дойде тук. Скоро ще се върне. Как е трафикът на летището, Жан-Люк?

— Задръствания с километри.

— Старецът изпрати 125 в Ал Шаргаз за две седмици, за да прибере всичките ни хора, ако е необходимо, или да закара нови екипажи.

— Добре. Скот Гавалан отдавна трябваше да е в отпуска, също и няколко от механиците. Може ли 125 да получи разрешение да спре в Шираз?

— Опитваме се да го издействуваме другата седмица. Хомейни и Базарган искат пълно възстановяване на нефтодобива, затова смятаме, че ще ни окажат съдействие.

— Ще можеш ли да докараш нови екипажи, Чарли? — попита Саяда. Чудеше се как един английски самолет може да получи разрешение за такава свобода на полети. Проклети англичани, дай им винаги да интригантстват!

— Това е идеята, Саяда — отговори й Петикин и наля още вряла вода в чайника, без да забележи гримасата на Жан-Люк. — Може да се окаже, че от британското посолство ни заповядаха да евакуираме целия второстепенен персонал — имаме няколко излишни лица плюс жени, затова Джони Хог замина за Ковис — да вземе Мануела Старк.

— Мануела е в Ковис? — Саяда беше не по-малко изненадана от Жан-Люк. Петикин не му беше разказал как беше пристигнала и Макайвър я бе изпратил там.

— Толкова работи стават наведнъж, че е трудно да се води отчет за всичко. Вие какво правите тук и какво става в Загрос? Ще останете за вечеря — тази вечер аз готвя.

Жан-Люк скри ужаса си.

— Съжалявам, mon vieux, тази вечер не ни е възможно. А колкото до Загрос, там всичко е наред както винаги; в края на краищата Загрос е във френския сектор. Тук съм, за да взема хората на „Шлумбергер“. Призори се връщам и ще трябва да ги докарам обратно след два дни. Няма как да се откажа от допълнителните полети.

Той се усмихна на Саяда и тя му отвърна със същото.

— Всъщност, Чарли, аз отдавна имам право да ползвам един уикенд. А къде е Том Локхарт, кога се връща в Загрос?

Петикин усети как нещо го жегна в стомаха. След като преди три дни бяха получили съобщението на Руди Луц от кулата в Абадан, че хеликоптерът НВС е бил свален, когато се е опитвал да прелети тайно над границата, и вътре е бил Том Локхарт, връщайки се от отпуска, нямаха никакви сведения, освен една официална информация, предадена чрез Ковис, че Локхарт е тръгнал към Техеран с кола. Все още нямаше никакво официално разследване на похищението на хеликоптера.

„Така ми се иска Том да се върне — помисли си Петикин. — Ако Саяда не беше тук, щях да разправя всичко на Жан-Люк, той му е по-голям приятел от мен, но не знам как стои въпросът със Саяда. В края на краищата, тя не е една от нас, работи за кувейтците, а този номер с НВС може да се окачестви като държавна измяна.“

С разсеян вид наля чаша чай и я подаде на Саяда, след това друга — на Жан-Люк. Напитката беше гореща, тъмна, със захар и козе мляко, което и двамата не харесваха, но го приеха от учтивост.

— Том свърши това, което трябваше да направи — започна той предпазливо, като се опита да го пусне ей така, между другото. — Тръгнал е от Бандар-е Делам онзи ден по шосе. Един Бог знае колко време ще пътува, но снощи трябваше да е тук. Не се вълнувай. Да се надяваме, че днес ще пристигне.

— Би било идеално — каза Жан-Люк. — Тогава ще може да закара обратно в Загрос екипа на „Шлумбергер“ и аз ще си взема няколко дни отпуск.

— Ти вече ги използува. Освен това си началник.

— Е, да се надявам, че поне ще може да се върне с мен и да поеме базата, а аз ще си дойда в неделя — Жан-Люк погледна Саяда със сияещи очи. — Voila, всичко е уредено. Без да забелязва какво има в чашата, той отпи от чая и едва не се задави.

— За Бога, Чарли, обичам те като брат, но това е гадост.

Саяда се засмя и Петикин му завидя. Пулсът му се ускори при мисълта, че Паула може да пристигне всеки момент с „Алиталия“. „Какво ли не бих дал да видя, че очите й светят за мен като тези на Саяда за господин Прелъстителя!

Я по-спокойно, Чарли Петикин. Току-виж си се изложил като последния глупак. Та тя е на двадесет и девет, а ти — на петдесет и шест, и си бъбрил с нея само два пъти. Да, така е. Но тя ме вълнува повече, отколкото някога ми се е случвало, и вече мога да разбера Том Локхарт, задето обърна каруцата заради Шаразад.“

Зумерът на късовълновата радиостанция на бюфета избръмча. Чарли се надигна и усили звука.

— Тук централа Техеран, слушам ви!

— Говори капитан Еър от Ковис, викам капитан Макайвър. Спешно съобщение.

Гласът се смесваше със смущенията и беше съвсем слаб.

— Тук капитан Петикин. Капитан Макайвър в момента го няма. Вие сте на две и пет. — Това беше мярка за силата на сигнала — едно към пет. — С какво мога да ви помогна?

— Моля изчакайте!

— Какво става с Фреди и теб? — изсумтя Жан-Люк. — Какви са тия „капитан Еър“ и „капитан Петикин“?

— Просто парола — отговори Петикин разсеяно, загледан в радиостанцията, а Саяда наостри уши. — Просто е възникнало положение, при което се оказва, че там има някой или някой подслушва. Враждебен елемент. Ако отговоря със същото, означава, че съм разбрал ситуацията.

— Много хитро — обади се Саяда. — Много ли пароли имате, Чарли?

— Не, но започва да ми се иска да бяха много. Току се появи някой педераст, който хабер си няма какво става всъщност. Липсват персонални контакти, поща, телефони и телексът е в окаяно състояние, а отвсякъде ни притискат разни бабаити, дето ги сърбят ръцете да стрелят. Защо не сдадат оръжията си и не ни оставят да си живеем щастливо?

Късовълновата радиостанция шумеше приятно. Небето зад прозорците беше облачно, денят — мрачен; явно пак щеше да вали сняг; покривите на къщите, че дори и планините над тях изглеждаха мрачни в светлината на късния следобед. Всички чакаха с нетърпение.

— Говори капитан Еър от Ковис… — Гласът отново започна да се губи от смущенията и те трябваше да се съсредоточат, за да чуват. — Първо ви препредавам съобщение, получено от Загрос Три преди няколко минути, предадено от капитан Гавалан.

Жан-Люк замръзна.

— Съобщението гласи: „Пан пан пан.“ — Това беше авиационният международен сигнал за бедствие, непосредствено предхождаш сигнала „Помощ“. — Току-що ми съобщиха от местния революционен комитет, че присъствието ни в Загрос вече е нежелателно и че трябва да напуснем областта заедно с всички работещи при нас чужди граждани, които са на сондите, в рамките на четиридесет и осем часа… Очаквам незабавни инструкции за действие. Край на съобщението. Записахте ли?

— Да — потвърди припряно Петикин, който нахвърляше бележки.

— Това беше всичко, което каза, като изключим, че беше притеснен.

— Ще информирам капитан Макайвър и ще ви отговоря възможно най-бързо.

Жан-Люк се протегна и Петикин му даде микрофона.

— Тук е Жан-Люк, Фреди, моля те, кажи на Скот, че ще се върна утре преди пладне, както беше планирано. Драго ми е да се чуем, благодаря ти, ето го пак Чарли.

И върна микрофона. Цялото му лустро беше изчезнало.

— Ще предам, капитан Сесон. Драго ми беше да се чуем. По-нататък: 125 взе заминаващите си специалисти заедно с госпожа Старк, включително капитан Джон Тайрър, който беше ранен по време на неуспешната контраатака на левичарите в Бандар-е Делам…

— Каква атака? — измърмори Жан-Люк.

— За първи път чувам — отговори също така угрижено Петикин.

— … и съгласно програмата ще докара новите екипажи след няколко дни. По-нататък: капитан Старк…

Всички добре доловиха колебанието и скритото напрежение в скованото предаване на съобщението — като че ли му го диктуваха.

— … капитан Старк е отведен в Ковис, за да бъде разпитан от комитета… — И на двамата им секна дъхът. — … и за да се изяснят фактите около масовото бягство с хеликоптер на офицери от военновъздушните сили, привърженици на шаха, от Исфахан на тринадесети, миналия вторник, като има сведения, че машината е била пилотирана от европеец. По-нататък: въздушните операции продължават да се изпълняват под непосредствения контрол на новото ръководство. Господин Есвандиари сега е новият териториален директор на „Иран Ойл“ и иска да поемем всички договори на „Гърни“. За да направим това, ще са необходими още три хеликоптера 212 и един 206. Молим да ни уведомите какво да правим. Трябват ни резервни части на HBN, HKJ и HJC и пари за неизплатените надници. Засега край.

Петикин продължаваше да записва почти машинално.

— Всичко съм отбелязал и ще информирам капитан Макайвър веднага щом се върне. Казахте, че… споменахте за нападение на Бандар-е Делам. Моля ви, дайте подробности.

Чуваха се само смущенията в ефира. Всички чакаха. Отново прозвуча гласът на Еър, вече не така скован:

— Не разполагам с никакви други сведения, освен че е имало нападение, насочено против аятолах Хомейни, за потушаването на което са помогнали капитан Старк и Луц. След това капитан Старк е докарал ранените тук, за да им се окаже медицинска помощ. От нашия персонал само Тайрър е бил наранен. Това е всичко.

Петикин усети, че по лицето му се стича капка пот, и я избърса.

— Какво… какво е станало с Тайрър?

Мълчание. След това пак се чу гласът на Еър:

— Леко е ранен в главата. Доктор Нът каза, че бързо ще се оправи.

— Чарли, попитай го за Исфахан — обади се Жан-Люк.

Петикин сякаш отстрани видя пръстите си да превключват апаратурата на предаване:

— Какво е станало в Исфахан?

Отново настъпи тишина. След това чуха:

— Не разполагам с никаква друга информация, освен тази, която ви предадох.

— Някой му казва какво да говори — измърмори Жан-Люк.

Петикин премисли какво да каже и пак натисна бутона за предаване.

— Благодаря ви, капитане — изрече той, доволен, че гласът му звучи твърдо. — Моля ви да кажете на новоназначения управител да изпрати искането си за допълнителни хеликоптери в писмена форма с предложения за срокове на договорите за тях и график за заплащането. Изпратете го по нашия 125, когато докарат новите екипажи. Дръжте ни в течение относно капитан Старк. Макайвър ще се свърже с вас веднага щом е възможно.

— Разбрано. Край.

Сега вече се чуваше само пращенето на радиостанцията. Петикин започна да намества превключвателите. Двамата мъже се спогледаха. Саяда си седеше кротко на канапето, без да изпуска нищо.

— „Непосредствен контрол“? Това звучи лошо, Жан-Люк.

— Да. Вероятно означава, че трябва да летят в присъствието на въоръжени Зелени ленти.

Жан-Люк изпсува, изцяло загрижен за Загрос и за това как младият Скот Гавалан ще се оправи без неговото ръководство.

— Merde! Когато тръгнах тази сутрин, всичко в Шираз беше тип-топ. Бяха услужливи като швейцарски хотелиер в извънтуристически сезон. Merde!

Думите му изведнъж напомниха на Петикин за Ракоци и за това колко близко беше той до провал. За секунда се замисли дали да не го разправи на Жан-Люк, но се отказа. Стара история!

— Дали да не се свържем с РВД Шираз за помощ?

— На Мак може да му хрумне нещо. Боже мой, положението не изглежда добро дори за Дюк — тези комитети се въдят като въшки. Най-добре ще бъде Базарган и Хомейни бързо да се справят с тях, преди те да са им видели сметката.

Жан-Люк се изправи, загрижен за положението, протегна се и видя Саяда, свита на канапето; недокоснатата й чаша чай стоеше на малката масичка до нея. Тя му се усмихваше.

Самочувствието му моментално се възвърна. В момента не можеше да направи нищо повече за младия Скот или за Дюк, но можеше за Саяда.

— Извинявай, скъпа — каза той с грейнало лице. — Нали виждаш, щом ме няма, в Загрос винаги възникват проблеми. Чарли, ние си тръгваме сега — трябва да проверя апартамента, но ще се върнем преди вечеря. Да кажем в осем часа. Дотогава Мак би трябвало да се е върнал, а?

— Да. Няма ли да пийнете нещо? Съжалявам, че нямаме вино. Уиски?

Той го предложи с половин уста, защото му беше останало само три четвърти бутилка.

— Не, благодаря, братко — отговори Жан-Люк, облече се, погледна се в огледалото и отбеляза, че изглежда все така енергичен, и си помисли за касите с вино и тенекиите със сирене — беше имал съобразителността да нареди на съпругата си да ги складира в апартамента им.

— A bientot^[2], ще ти донеса вино.

— Чарли — Саяда не беше спряла да ги наблюдава внимателно още от включването на радиостанцията, — за какво бягство на хеликоптер говореше Фреди?

Петикин сви рамене.

— Носят се какви ли не слухове за какви ли не бягства по суша, море и въздух. И винаги се твърди, че в тях участвуват и „европейци“ — отговори той. Надяваше се, че думите му звучат убедително. — За всичко нас обвиняват.

„А защо не, вие сте виновните — помисли си Саяда Бертолин без злоба. От политическа гледна точка тя се радваше, че те са под напрежение. Но що се касаеше до самата нея като човек — никак не й беше драго. Тя много харесваше и двамата, както и повечето от пилотите, особено Жан-Люк, който я изпълваше с удовлетворение и постоянно я забавляваше. — Имам късмет, че съм палестинка, както и коптска християнка. С древно потекло съм. Това ми дава сили, които им липсват на тях, дава ми съзнание за произход от библейски времена, разбиране за живота, до което те никога не биха достигнали, а също така и способността да разграничавам политиката от приятелството и леглото — дотолкова, доколкото това е необходимо и разумно. Че нима ние не сме изкарали тридесетвековно обучение за оцеляване? Нима Газа не е била основана преди три хиляди години?“

— Носят се слухове, че Бахтияр се е измъкнал от страната и е избягал в Париж.

— Не вярвам, Чарли — каза Саяда. — Но има други, на които вярвам. — Направи й впечатление, че той не й отговори за исфаханския хеликоптер. — Изглежда, че вашият генерал Валик и семейството му са избягали, за да се присъединят към другите съдружници на „Иран Хеликоптърс“ в Лондон. Говори се, че са успели да отмъкнат милиони долари.

— Съдружници! — презрително изпръхтя Жан-Люк. — Крадци са всичките, било тук, било в Лондон, и всяка година става все по-лошо.

— Не всички са лоши хора — реагира Петикин.

— Тези кретени ви изсмукват соковете, Саяда — продължи Жан-Люк. — Удивен съм, че Гавалан ги пуска да се измъкнат така лесно.

— Хайде-хайде, Жан-Люк — възрази Петикин. — Той се бие за всеки сантиметър.

— За всеки наш сантиметър, стари приятелю. Ние сме тези, които летим, а не той. А колкото до Валик… — Жан-Люк небрежно сви рамене… — Ако бях богат иранец, щях още преди месец да изчезна с всичко, което мога да отмъкна. От много време е ясно, че шахът изтърва управлението на страната. Сега в нея избухна Френската революция и навсякъде царува Терорът, но ги няма нашият стил, ум, цивилизовано наследство или обноски. — Той поклати глава с погнуса. — Такава загуба на сили! Като си помислиш за вековете обучение и блага, които ние, французите, сме вложили, за да помогнем на този народ да изпълзи от тъмното средновековие, а какво е останало в главата му? Та те дори не знаят как да направят един хубав хляб!

Саяда се засмя, повдигна се на пръсти и го целуна.

— Жан-Люк, обичам те, и теб, и увереността ти. А сега, мили мой, трябва да вървим, имаме да свършим много неща!

Те излязоха, а Петикин отиде до прозореца и се загледа в покривите на къщите. В Джалех тук-там избухваха престрелки, имаше и дим. Пожарът не беше от най-големите, но беше сериозен. Вятърът разпръскваше пушека, по склоновете на планините се спускаха облаци. От прозорците лъхаше студ, но первазите имаше лед и сняг. Долу по улиците гъмжеше от Зелените ленти. Ходеха или се возеха в камиони. Ето, че и муезините от всички минарета започнаха да призовават за следобедната молитва.

Изведнъж го обзе страх.

В Министерството на авиацията: 5,04 следобед.

Дънкан Макайвър седеше отегчено на един дървен стол в ъгъла на препълнената приемна на заместник-председателя. Беше му студено, беше гладен и раздразнен. Погледна часовника си и видя, че чака вече цели три часа.

Из стаята се бяха разположили още десетина души, между които имаше иранци, няколко французи, американци, англичани и един кувейтец, облечен в галабия, дълга арабска роба и покривало на главата. Преди няколко минути европейците учтиво прекъснаха разговорите си, когато в отговор на призивите на муезините мюсюлманите коленичиха с лице към Мека и изпълниха следобедната си молитва. Тя беше кратка и свърши бързо, след което разпокъсаните разговори се подновиха — никога не бе разумно да се обсъжда нещо важно в правителствено учреждение, особено днес. В стаята ставаше течение и въздухът беше мразовит. Всички бяха с палта, всички бяха еднакво отегчени, някои стоически търпяха, други скърцаха със зъби, защото също като Макайвър отдавна бяха просрочили часовете за срещите си.

— Иншаллах — измърмори той, но това не му помогна.

„С малко късмет Джени вече трябва да е в Ал Шаргаз — мислеше си той. — Страшно се радвам, че можа да се измъкне безопасно, и съм много доволен, че тя самата изтъкна аргумент: «Аз съм тази, която е в състояние да разговаря с Анди. С писане нищо няма да постигнеш.»“

— Вярно е — беше отговорил той въпреки лошите си предчувствия и после добави неохотно: — Може би Анди ще успее да изготви план, който може би ще приведем в изпълнение. Молим се на Бога да не става нужда. Твърде е опасно. Имаме из страната твърде много момчета и хеликоптери. Да, твърде е опасно. Джени, забравяш, че не сме на война, макар че сме в центъра на такава.

— Да, Дънкан, но нямаме какво да губим.

— Хора ще загубим, а и машини.

— Само ще проверим дали е целесъобразно, нали, Дънкан?

„Джени наистина е най-добрият посредник, който бихме могли да имаме, ако действително се нуждаем от такъв. Тя е права, много по-опасно е да се напише в писмо: «Анди, единственият начин да се измъкнем от тази бъркотия е да се опитаме да изработим план за изтеглянето на всичките ни машини и резервни части, които понастоящем са регистрирани в Иран и технически са собственост на иранската компания…»“

— Господи! И това ако не е заговор и измама!

— Не е работа да напуснем. Трябва да останем и да работим, за да си получим парите, когато отворят банките. По някакъв начин трябва, да накарам съдружниците ни да ни окажат съдействие — или може би този министър ще ни подаде ръка. Ако той ни помогне, независимо колко ще струва, бихме могли да изчакаме тук, докато бурята отмине. Всяко правителство би трябвало да окаже помощ при добива на нефт в своята страна, не може да нямат хеликоптери и ние трябва да си получим парите…

Той погледна към вътрешната врата, която се отвори и някакъв бюрократ покани един от чакащите да влезе. Извика го по име. Винаги липсваше логика в начина на повикването. Дори и при шаха този, който дойдеше пръв, никога не влизаше пръв. Изглежда, че всичко се определяше от връзките. Или парите.

Посещението при заместник-председателя на правителството беше уредено от Толбът от британското посолство, който му беше дал и препоръчително писмо.

— Извинявай, приятелю, дори аз не мога да се добера до министър-председателя, но заместникът му Антазам е свестен човек, говори добре английски, не е от ония глупаци революционери. Той ще ти уреди въпроса.

Макайвър се прибра от летището непосредствено преди обяд и паркира възможно най-близо до сградата на правителството. Връчи писмото, написано на английски и фарси, на охраната на главната врата и след много чакане служителят го изпрати с придружител надолу по улицата в друго здание, където правиха още проверки и оттам надолу по друга улица при тази сграда, после от канцелария в канцелария, докато най-сетне пристигна тук с цял час закъснение и ядосан.

— О, ага, не се притеснявайте, имате много време — успокои го приятелски настроеният чиновник в приемната на приличен английски, като му върна плика с препоръчителното писмо.

— Това е кабинетът, който ви трябва. Моля ви да влезете през онази врата и да седнете в приемната. Министър Киа ще ви приеме веднага щом е възможно.

— Но аз не искам той да ме приема — почти избухна Макайвър. — Имам определена среща със заместник-председателя Антазам!

— А, заместник-председателят Антазам вече не е член на кабинета на министър-председателя Базарган, ага. Иншаллах — любезно го осведоми младият човек. — Министър Киа се занимава с всичко, което се отнася до чужденци, финанси и самолети.

— Но аз настоявам… — Макайвър спря, защото се сети кой е министърът и си спомни какво му беше казал Толбът за него — как останалите съдружници го били включили в съвета с огромни протекции и никакви гаранции за съдействие. — Ага министър Али Киа?

— Да, сър. Министър Али Киа ще ви приеме веднага щом е възможно.

Чиновникът беше приятен, добре облечен младеж с костюм, бяла риза и синя връзка, също както при предишния режим. Макайвър предвидливо беше сложил пет хиляди риала рушвет в плика с писмото, също като по-рано. Парите сега ги нямаше.

„Може би нещата действително се връщат към нормалното си състояние — помисли си Макайвър, влезе в другата стая, седна на стола в ъгъла и зачака. В джоба му имаше още една пачка риали и той се зачуди дали да не напълни отново плика със съответната сума. — Защо пък не? В Иран сме, тук на дребните чиновници се дават дребни пари, на големите началници — големи пари, пардон, рушвети. — Като провери дали някой не го наблюдава, той постави няколко едри банкноти в плика, след това добави още за по-сигурно. — Може пък този педераст наистина да ни помогне!“

Съдружниците обикновено държаха двореца в ръцете си, може би по същия начин действаха и спрямо Базарган.

От време на време изтормозени чиновници бързо преминаваха с важен вид от преддверието във вътрешната стая с папки в ръце, после излизаха оттам. На известни интервали някой от чакащите биваше любезно поканен да влезе. Всички без изключение престояваха вътре само няколко минути и излизаха с каменни физиономии или почервенели, вбесени и очевидно с празни ръце. А тези, които все още чакаха, започваха да се чувстват все по-обезкуражени. Времето се точеше безкрайно бавно.

— Ага Макайвър!

Вътрешната врата беше отворена и един чиновник го канеше да влезе.

Али Киа се беше разположил зад едно много голямо писалище без никакви документи по него. Усмихваше се, но очите му бяха сериозни и малки и Макайвър инстинктивно почувствува, че не го харесва.

— О, господин министър, колко любезно от ваша страна да ме приемете — каза Макайвър и за да демонстрира добри чувства, протегна ръка. Али Киа се усмихна вежливо и я пое с отпусната десница.

— Седнете, моля, господин Макайвър. Благодаря ви, че дойдохте да ме видите. Предполагам, че носите препоръчително писмо?

Английският му беше добър, с оксфордски акцент, беше следвал там преди Втората световна война със стипендия от шаха. Киа махна уморено на чиновника до вратата и той излезе.

— Да, то фактически беше адресирано до заместник-председателя Антазам, но както разбрах, трябвало да бъде до вас.

Макайвър му подаде плика. Киа извади писмото, забеляза точно колко са парите, хвърли небрежно плика на бюрото, за да покаже, че очаква още за в бъдеще, прочете внимателно текста и после го постави пред себе си.

— Господин Толбът е уважаван приятел на Иран, макар да е представител на едно неприятелско правителство — започна Киа с равен глас. — Каква конкретна помощ мога да окажа на приятеля на една такава уважавана личност?

— Има три неща, господин министър. Но, първо, може би трябва да кажа колко сме радостни ние в С-Г, че сте решили да ни предоставите вашия ценен опит с включването ви в нашия съвет.

— Братовчед ми много настояваше за това. Съмнявам се, че ще съм ви от помощ, но щом Аллах е решил…

— Да, щом Аллах е решил…

Макайвър го изучаваше много внимателно, опитваше се да го разгадае и не можеше да си обясни внезапната си неприязън, която прикри с големи усилия.

— Първо, носи се слух, че всички съвместни начинания са спрени вследствие решение на Революционния комитет.

— Вследствие на решение на правителството — рязко го поправи Киа. — И така?

— Как ще повлияе това на нашата смесена компания?

— Съмнявам се, че изобщо ще окаже някакво влияние, господин Макайвър. Иран се нуждае от хеликоптери за добива на петрол. „Гърни Ейвиейшън“ избягаха. Изглежда се очертава още по-добро бъдеще на нашата компания.

— Да, но ние от месеци не сме си получавали седмичните заплати — предпазливо възрази Макайвър. — Направили сме всички лизингови плащания за машините от Абърдийн и тук сме задлъжнели много за хеликоптерите по отношение на обема на работата, регистриран в нашите счетоводни книги.

— Утре банките… Централната банка ще бъде отворена. По нареждане на министър-председателя и аятолах Хомейни, разбира се. Смятам, че част от парите ще ви бъдат изплатени.

— Бихте ли направили предположение колко да очакваме, господин министър? — попита Макайвър с нараснала надежда.

— Повече от достатъчно, за да… продължи експлоатацията. Вече съм наредил да извеждате екипажи веднага след пристигането на техните заместници.

Али Киа извади тънка папка от чекмеджето и му подаде лист хартия. Беше заповед до имиграционните служби на техеранското, абаданското и ширазкото летища, с която се разрешаваше на пилотите и техническите екипажи, назначени в „Иран Хеликоптърс, да напускат страната в замяна на пристигащите екипажи. Заповедта беше лошо напечатана, но четлива, на фарси и английски, подписана от комитета, отговарящ за «Иран Ойл», с вчерашна дата. Макайвър никога не беше чувал за такъв комитет.

— Благодаря ви. Може ли също така да ви помоля за вашето разрешение 125 да прави поне по три полета седмично през следващите един-два месеца? Разбира се, само докато международните ви летища възстановят нормалното си функциониране. Налага ни се да докарваме екипажи, резервни части, екипировка и така нататък — добави той с привидно безразличие, — за да можем да изведем излишния персонал.

— Бих могъл да дам такова разрешение — съгласи се Киа.

Макайвър му подаде папката с документи.

— Позволих си да го напиша, за да ви спестя усилията, господин министър, придружено от копия до ръководителите въздушно движение в Киш, Ковис, Шираз, Абадан и Техеран.

Киа внимателно прочете първия екземпляр. Беше написан на фарси и английски просто, точно и в съответния официален стил. Пръстите му трепнаха. Подписването на тези документи далеч надхвърляше правомощията му, но сега, когато заместник-председателят бе в немилост, както и шефът му (предполагаше се, че и двамата са освободени от длъжност от същия този тайнствен Революционен комитет), и при увеличаващия се хаос в правителството той разбра, че трябва да поеме риска. А рискът си заслужаваше. Беше абсолютно необходимо и той, и семейството, и приятелите му да имат осигурен частен самолет, и то реактивен.

«Винаги мога да кажа, че шефът ми е наредил да подпиша» — помисли си той. Стараеше се лицето и очите му да не издадат притеснението му. — 125 е дар божи тъкмо в случай че срещу мен тръгнат лъжи. Проклетият Яред Бакраван! Приятелството ми с това бездомно куче едва не ме въвлече в неговата държавна измяна; през живота си никога не съм давал пари назаем, нито съм участвал в заговори с чужденци или пък съм поддържал шаха.“

За да впрегне Макайвър, той почти ядосано хвърли документите при препоръчителното писмо.

— Може и да е възможно това да бъде одобрено. Летищната такса за едно кацане ще е петстотин долара. Това ли е всичко, господин Макайвър? — попита той, знаейки, че има още. „Ах, това мръсно английско куче! Да не би да си мисли, че може да ме избудалка?“

— Само още едно нещо, ваше превъзходителство. Макайвър му подаде последния документ.

— Имаме три хеликоптера, които спешно се нуждаят от ремонт. Трябва им подписано разрешение за излитане, за да мога да ги изпратя в Ал Шаргаз. — Той пое дълбоко дъх.

— Не е необходимо да изпращате извън страната скъпи машини, Макайвър. Отремонтирайте ги тук.

— О, ако можех, веднага щях да го сторя, ваше превъзходителство, но просто няма начин. Тук нямаме части, нито техници, а всеки ден, в който един от хеликоптерите ни не лети, струва цяло състояние на нашите съдружници. Цяло състояние — повтори той.

— Ама, разбира се, че можете да ги поправите тук, Макайвър, просто докарайте резервните части и техниците от Ал Шаргаз.

— А освен парите за денгубите на хеликоптерите трябва и да се плащат издръжката и заплатите на екипажите. Всичко става много скъпо; бих искал да кажа и че това са разходи, направени от иранските ни съдружници, което е част от договора с тях… Тяхно задължение е да ни осигуряват всички необходими разрешения за напускане на страната — продължаваше да го придумва Макайвър. — Необходими са ни всички налични съоръжения и екипировка, които могат да обслужват новите договори, поети от „Гърни“, ако аято… ако, такова, правителственият декрет за нормализиране на нефтодобива ще се спазва и изпълнява. Без тях… — Той не довърши изказването си и пак пое дълбоко дъх. Молеше се да е избрал правилната примамка.

Киа се намръщи. Всичко, което беше разноски на иранските съдружници, сега излизаше от неговия джоб.

— За колко време могат да бъдат отремонтирани и докарани обратно?

— Ако ги изведа до два дни — две седмици, ден-два повече или по-малко.

Киа отново се поколеба. Договорите с „Гърни“, прибавени към съществуващите договори с „Иран Хеликоптърс“, хеликоптерите — всичко това днес възлизаше на една шеста — без никакво инвестиране, ликуваше той вътре в себе си. Особено ако всичко се осигури от тези чужденци, нямаше да понесе никакви разходи! Разрешения за напускане на страната за три хеликоптера? Погледна часовника си — беше „Картие“, украсен със скъпоценни камъни, подарък-рушвет от един банкер преди две седмици. Банкерът имаше нужда от половин час работа с функциониращ телекс, без да бъде обезпокояван от никого. След няколко минути Киа имаше среща с председателя на ръководителите на въздушното движение и лесно щеше да му наложи решението си.

— Много добре. — Той беше доволен, че има толкова власт, че е висш служител, издигащ се по стълбата на йерархията, и има възможността да спомага за осъществяването на политиката на правителството в областта на нефтодобива, като в същото време икономисва парите на съдружниците. — Много добре, но разрешенията за напускане на страната ще са валидни само две седмици, тарифата ще бъде — той за момент се замисли, — ще бъде пет хиляди щатски долара за един хеликоптер, платени в брой преди излитането, и след две седмици машините трябва да са тук.

— Не мога да приготвя толкова пари навреме. Бих могъл да ви дам съкровищен бон или чекове по две хиляди долара на хеликоптер, платими в швейцарска банка.

Известно време се пазариха и се спряха на три хиляди и сто долара.

— Благодаря, ага Макайвър — учтиво приключи Али Киа. — Само ще ви помоля, като излизате да си придадете разочарован вид, за да не даваме надежди на тези мошеници отвън.

Когато седна в колата си, Макайвър извади документите и се загледа в подписите и печатите.

— Толкова са истински, че просто не е за вярване — измърмори той. — Сега 125 е легализиран и Киа твърди, че спирането на работата няма да важи за нас, имаме разрешение за излизане от страната за три 212, които са необходими за Нигерия — девет хиляди долара спрямо стойността им от три милиона е повече от добра сделка! Изобщо не предполагах, че ще успея! Ей, Макайвър! — възкликна доволно той. — Заслужаваш едно уиски! Едно много голямо уиски!

Бележки

[1] Госпожо, говорите ли френски? — Б.пр. ↑

[2] До скоро виждане (фр.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джеймс Клавел Вихрушка (32)

Метаданни

Данни

Вихрушка

Вихрушка

Информация

История

Сваляне / Връзки

32

Джеймс Клавел
Вихрушка (32)