Джеймс Клавел
Вихрушка (55)

55

В селището близо до северната граница: 5,30 сутринта.

 

В сумрака на утрото Ерики нахлузи ботушите си. Беше вече облечен в пилотското си яке, чиято добре омекнала кожа приятно шумолеше, ножът му беше изваден от ножницата и напъхан в ръкава. Внимателно отвори вратата. Селото спеше под снежното си покривало. Не видя никакви пазачи. Изпод навеса, където бе скрит хеликоптерът, не достигаше нито звук, но Ерики знаеше, че го охраняват добре, така че нямаше смисъл да опитва. Беше опитвал по различно време на деня и нощта. Всеки път стражите от салона и пилотската кабина просто му се усмихваха, нащрек и учтиво. Нямаше начин да се пребори и с тримата и да излети. Единственият му шанс беше да избяга пеша и той кроеше планове още от мига, когато завчера се скараха с шейх Баязид.

Сетивата му се насочиха към тъмнината. Звездите бяха скрити от тънки облаци. Сега! Със сигурна стъпка той се промъкна през вратата и покрай редицата колиби, насочи се към дърветата и изведнъж се оплете в някаква мрежа, която като че ли падна от небето, и започна борба за живота си.

Четирима държаха краищата на мрежата, предназначена за залавяне и укротяване на диви кози. Те ловко я затягах около него все по-здраво и въпреки че той крещеше от ярост и с огромната си сила разкъса някои от въжетата, скоро лежеше безпомощен в снега. За секунди остана така задъхан, после отново се опита да разкъса мрежата, а чувството на безсилие го караше да вие. Но колкото повече се напъваше да се пребори с въжетата, те като че ли още повече се затягаха. Накрая престана да се бори и легна на земята, опита се да си поеме въздух и се огледа. Беше обграден. Цялото село беше будно, всички — облечени и въоръжени. Очевидно го бяха чакали. Никога не бе виждал или чувствал толкова омраза.

Петима души едва го повдигнаха и го завлякоха до колибата, в която се бяха събрали всички. Хвърлиха го грубо на мръсния под пред шейх Баязид, който седеше с кръстосани крака върху кожа на подобаващото му се място до огъня. Колибата беше голяма, задимена и претъпкана.

— И така — започна шейхът, — ти се осмели да не ми се подчиняваш.

Ерики лежеше, без да мърда, и събираше сили. Какво можеше да отговори?

— През нощта се върна един от моите хора от хана. — Баязид трепереше от ярост. — Вчера следобед по заповед на хана са прерязали гърлото на моя пратеник против всички правила на рицарството! Какво ще кажеш за това? Прерязали са му гърлото като на куче! Като на куче!

— Аз… не мога да повярвам, че ханът ще направи такова нещо — рече Ерики безпомощно. — Не мога да го повярвам.

— В името на Аллаха, гърлото му е било прерязано. Той е мъртъв и ние сме опозорени. Всички! Аз! Опозорени заради теб!

— Ханът е чудовище. Съжалявам, но аз не съм…

— Ние преговаряхме с хана почтено, и с теб, вие бяхте причината за войната, която спечелиха враговете на хана и нашите врагове, ти се ожени за дъщеря му, а той е богат и има толкова торби със злато, колкото са космите на козата. Какво са десет милиона риала за него? Козе лайно. Още по-лошо, той ни опозори. Господ да го накаже!

Сред присъстващите се разнесе шепот. Те чакаха, без да разбират какво се казва на английски, но долавяха истеричните нотки в гласа му. И съскащата злоба.

— Иншаллах! Сега ще те освободим, както искаше, пеша и ще те преследваме като животно. Няма да те убием с куршуми, нито пък ще успееш да видиш залеза на слънцето, когато ханът ще получи главата ти като подарък. — Шейхът повтори наказанието на собствения си език и махна с ръка. Няколко души пристъпиха напред.

— Чакайте, чакайте! — извика Ерики. Страхът му подсказа една идея.

— Искаш да просиш милост? — рече Баязид презрително. — Мислех, че си мъж, и затова не заповядах да ти прережат гърлото, докато спеше.

— Не милост, отмъщение! — изрева Ерики. — Отмъщение!

Последва учудено мълчание.

— За теб и за мен! Не заслужаваш ли отмъщение за такъв позор?

Младият шейх се поколеба.

— Що за трик е това?

— Мога да ви помогна да си възвърнете честта — и аз моята. Нека да плячкосаме двореца, така и двамата ще бъдем отмъстени. — Ерики се молеше на боговете на своите предци да го направят красноречив.

— Луд ли си?

— Ханът ми е по-голям враг, отколкото е на теб, защо иначе ще позори и двама ни, освен ако не иска да насочи яростта ти към мен? Аз познавам двореца. Мога да вкарам теб и петнадесет въоръжени мъже в предния двор за частица от секундата и…

— Лудост! — присмя му се шейхът. — Трябва ли да рискуваме живота си като упоени от хашиш глупаци? Ханът има прекалено много охрана.

— Петдесет и трима на повикване вътре в двореца, не повече от четирима или петима дежурни по всяко време. Толкова ли са слаби твоите бойци, че да не могат да се справят с петдесет и трима? На наша страна е изненадата. Внезапна атака от небесата, неудържима атака, за да отмъстиш за безчестието — мога да те вкарам вътре и да те измъкна по същия начин за минута. Абдула хан е болен, много болен, охраната няма да е подготвена, нито пък домочадието. Знам как да влезем, знам къде спи той, знам всичко…

Ерики усещаше как възбудата в гласа му нараства, знаеше, че планът е възможен: стихиен огън над стените и внезапно нахлуване, изневиделица, после бегом към стълбите и вътре, по стълбището до площадката, по коридора, поваляйки Ахмед и всеки, който се изпречи на пътя им и в стаята на хана Баязид и неговите хора да правят, каквото искат, а той ще проникне по някакъв начин в северното крило и ще спаси Азадех, а ако я няма там или е ранена, тогава ще убива и убива — хана, стражите му, тези тук, всички.

Сега планът го беше завладял напълно.

— Няма ли да пребъде името ти за хиляди години, ако се осмелиш да го направиш? Шейх Баязид, който дръзна да унижи и да предизвика хана на всички Горгони в собствената му бърлога в името на честта си? Няма ли поетите да възхваляват вечно името ти в песните си край лагерните огньове на всички кюрди? Нямаше ли Саладин кюрдът да направи точно това?

Видя на светлината на огъня как очите им заблестяха, видя, че Баязид се колебае. Мълчанието нарастваше. Чу шейхът да говори меко на хората си — после един човек се разсмя и извика нещо, другите го повториха, а после, в един глас, всички изреваха в знак на одобрение.

Изгарящи от желание ръце го освободиха. Мъжете ожесточено се биеха за привилегията да участвуват в нападението.

Пръстите на Ерики трепереха, когато натисна бутона за запуск на двигателите. Първият двигател оживя и изрева.

 

 

В двореца на хана: 6,35 сутринта.

 

Хаким се събуди внезапно. Стражата до вратата се стресна.

— Какво има, Ваше височество?

— Нищо, нищо, Ищар, просто… просто сънувах. — Вече съвсем буден, той се протегна доволно, очаквайки с нетърпение новия ден.

— Донеси ми кафе. След като се изкъпя, искам закуската тук — и помоли сестра ми да дойде при мен.

— Да, Ваше височество, веднага.

Телохранителят Ищар излезе. Хаким отново изпъна стегнатото си тяло. Утрото беше навъсено. Стаята беше богато украсена и огромна, проветрива и студена — но все пак спалня на хан. Огънят ярко светеше в огромната камина — телохранителите го поддържаха през нощта. Никой друг не можеше да влиза тук, Хаким лично бе избрал пазача от петдесет и тримата в двореца, които очаквали да се реши тяхното бъдеще. „Къде да намеря тези, на които да се доверя“ — попита се той, после стана от леглото, загърна се в топлия брокатен халат — един от петдесетте, които бе намерил в гардероба, — обърна се към Мека и отворения Коран в богато облицованата с керамични плочки ниша, коленичи и произнесе първата молитва за деня. Очите му се спряха на древния Коран, огромен и украсен със скъпоценни камъни, написан ръчно от калиграф, безценен — Коранът на Горгон хан, неговият Коран. — „За толкова много неща трябва да благодаря на Бога — помисли си той, — имам толкова неща да науча, толкова неща да направя — но началото беше чудесно.“

Снощи, малко след полунощ, пред събралото се семейство той свали гравирания със смарагди златен пръстен — символ на древното ханство — от показалеца на дясната ръка на баща си и го сложи на своя. Трябваше силно да дърпа пръстена от затлъстелия пръст и да притиска ноздри, за да не вдишва от смрадта на мърша, изпълнила стаята. Въодушевлението му надделя над отвращението и сега той наистина беше хан. После всички присъстващи от семейството коленичиха и целунаха ръката му с пръстена, кълнейки се във вярност — Азадех горда, че е първа, след нея Айша, трепереща и уплашена, после Нажуд и Махмуд, които външно се каеха, тайно в себе си благославяха Аллаха за помилването.

После долу, в Голямата зала — Азадех стоеше зад гърба му, — Ахмед и стражите също се заклеха във вярност. По-далечните роднини щяха да дойдат по-късно, заедно с вождовете на други родове, с личния и домакинския персонал и слугите. Хаким веднага се разпореди за погребението и едва тогава си позволи да погледне Нажуд.

— Е?

— Ваше височество — каза Нажуд мазно, — пред Аллаха ви поздравяваме с цялото си сърце и се кълнем да ви служим с всичките си сили.

— Благодаря ти, Нажуд — отговори той. — Благодаря ти. Ахмед! Каква беше произнесената от хана присъда за сестра ми и нейното семейство, преди да умре? — Внезапно в Голямата зала настъпи напрежение.

— Изгнание, без пари в пустеещите земи на север от Мешед, Ваше височество, под охрана. Веднага.

— Съжалявам, Нажуд, ти и цялото ти семейство заминавате на разсъмване, както е отсъдено.

Той си спомни как лицето й посивя, лицето на Махмуд също, и тя заекна:

— Но, Ваше височество, сега вие сте хан, вашата дума е закон за нас. Не очаквах… сега вие сте хан.

— Но ханът, нашият баща, издаде заповед, когато той беше законът, Нажуд. Не е правилно да отменям решението му.

— Но сега вие сте законът — каза Нажуд с подкупваща усмивка. — Вие ще отсъдите правилно.

— С помощта на Аллаха, аз, разбира се, ще опитам, Нажуд. Но не мога да отменя заповедта на баща ми на смъртния му одър.

— Но, Ваше височество… — пристъпи към него Нажуд. — Моля ви, много ви моля, можем ли да обсъдим този въпрос насаме?

— По-добре тук, пред семейството. Какво искаше да кажеш, Нажуд?

Тя се поколеба, приближи се още и той почувствува, че Ахмед се напрегна, и го видя да посяга към ножа си. Кожата на врата му настръхна.

— Ахмед е този, който твърди, че ханът е издал такава заповед, не, това не означава, че… нали? — Нажуд шепнеше, но думите й отекваха в стените.

От устните на Ахмед се откъсна въздишка.

— Вечно да горя в ада, ако съм излъгал.

— Знам, че не си, Ахмед — каза Хаким тъжно. — Нали аз бях там, когато ханът взе решение? Бях там, Нажуд, както и нейно височество сестра ми, съжалявам…

— Но вие може да се смилите! — извика Нажуд. — Моля ви, моля ви! Бъдете милостив!

— Аз съм милостив, Нажуд. Аз ти прощавам. Но наказанието беше за това, че си лъгала в името на Аллаха — каза той тъжно, — а не, че си лъгала за сестра ми и за мен, като ни причини години скръб и ни отне любовта на баща ни. Ние, разбира се, ти прощаваме. Нали, Азадех?

— Да, да, прощаваме й.

— Прощаваме ти пред всички. Но да излъжеш, като се кълнеш в името на Аллаха? Ханът издаде нареждане. Аз не мога да тръгна срещу него.

— Аз не знаех нищо, Ваше височество — развика се Махмуд. — Нищо, заклевам се в Бога, аз повярвах на лъжите й. Аз официално се развеждам с нея заради предателството й към вас. Никога не съм знаел нищо за лъжите й!

Всички в Голямата зала наблюдаваха как двамата пълзят унизени — едни се отвращаваха, други ги ненавиждаха, че се бяха провалили тогава, когато имаха власт.

— На зазоряване, Махмуд, ти ще бъдеш прокуден в изгнание, ти и твоето семейство — каза Хаким много тъжно, — без пари, под охрана — в очакване на моите нареждания. Що се отнася до развода, той е забранен в моя дом. Ако искаш да го направиш на север от Мешед… Иншаллах. Но пак ще си прокуден там, в очакване на моите желания…

„О, беше чудесен, Хаким — каза си той доволно. — Нали това е първото ти изпитание. Беше чудесен! Нито веднъж не показа открито злорадството си, нито пък разкри истинската си цел; не повиши гласа си, а остана спокоен, кротък и опечален, сякаш наистина си тъжен, че баща ти е издал такава присъда, но наистина нищо не можеш да направиш срещу нея. А измамното, сладко обещание «в очакване на моите желания»? Моето желание е да бъдете прогонени завинаги и ако чуя и за най-малка заплаха от заговор, ще ви светя веднага маслото на всички. Кълна се в Аллаха и пророка, да пребъде името му, ще направя така, че духът на баща ми да се гордее с новия хан на Горгоните — старият дано да гори в ада, че повярва на долните лъжи на тази дърта зла вещица.

За толкова неща трябва да ти благодаря, Боже — помисли си той, хипнотизиран от пречупващата се от скъпоценните камъни светлина от огнището. — Не ме ли научиха всичките тези години на изгнание на потайност, измамност и търпение? Сега трябва да затвърдя властта си, да защитя Азербайджан, да завладея света, да си намеря жени, да отгледам синове и да дам началото на нов славен род. Дано Нажуд и нейните хъшлаци да изгният!“

На разсъмване бе отишъл „със съжаление“ да види заминаването им. Тъжно бе настоявал никой от семейството да не ги изпраща. „Защо да засилваме тяхната и моята мъка?“ По негово разпореждане Ахмед и стражата разпердушиниха планините от чанти, като им отнеха всичко ценно, докато накрая им оставиха по един куфар за тях и трите им деца, които гледаха, вкаменени и безмълвни.

— Дай си скъпоценностите, жено — нареди Ахмед.

— Ти ни взе всичко, всичко… моля ви, Хаким… Ваше височество, моля ви… — хълцаше Нажуд. Специалната й чантичка за скъпоценни камъни, скрита в джоба на куфара й, беше вече прибавена към купчината скъпоценности. Ахмед рязко се протегна, скъса обецата й и разкъса дрехата на гърдите й. Дузина колиета висяха на врата й — диаманти, рубини, смарагди и сапфири.

— Откъде си ги взела? — попита учуден Хаким.

— Те са… те са си мои… на майка ми и мои, купувала съм ги годи… — Нажуд млъкна, когато Ахмед извади ножа си. — Добре… добре… добре… — Тя трескаво свали колиетата през главата си, разкопча останалите и му ги даде. — Сега имате всич…

— Пръстените ти!

— Но, Ваше височество, оставете ми поне нещо. — Нажуд изпищя, когато Ахмед хвана ръката й, готов да отреже пръстите й заедно с пръстените, дръпна я и ги измъкна, както и гривните, скрити в ръкава й. Тя зави от мъка и ги хвърли на земята. — Сега вече имате всичко…

— Сега ги вдигни и ги дай на Негово височество, на колене! — изсъска Ахмед и тъй като тя не помръдна, хвана я за косата и зари лицето й в земята. Тя се подчини и запълзя по пода.

„О, какво удоволствие! — помисли си Хаким, като преживяваше отново всяка секунда от тяхното унижение. — А след като умрат, Аллах ще ги изгори.“

Той се поклони отново, остави Аллах настрана до следващата молитва на обед и скочи на крака, пълен с енергия. Една прислужничка, застанала на колене, наливаше кафе и той видя страха в очите й и беше много доволен. Беше хан и знаеше, че е жизненоважно да действаш бързо, за да хванеш юздите на властта. Вчера сутринта беше инспектирал двореца. Кухнята не бе достатъчно чиста според неговите изисквания. Той заповяда да набият началника до безсъзнание и да го изгонят от двореца, после назначи заместника му на негово място, като го предупреди най-строго. Четирима стражи бяха прокудени за това, че са се успали, а две слугини — бити с камшик за немарливост.

— Но, Хаким, мили мой — каза Азадех, когато останаха сами, — нямаше нужда да ги бият.

— След ден-два няма да има нужда — отговори й той. — Но дотогава дворецът ще се промени така, както аз желая.

— Разбира се, ти знаеш по-добре, скъпи. А какво ще правим с откупа?

— А, да, веднага ще се разпоредя. — Той изпрати да повикат Ахмед.

— Съжалявам, Ваше височество, ханът, вашият баща, заповяда да прережем гърлото на пратеника вчера следобед.

Хаким и Азадех се стъписаха.

— Но това е ужасно! Какво можем да направим сега? — извика тя.

— Ще се опитам да се свържа с племето — обеща Ахмед. — Може би сега, когато ханът, вашият баща, умря, те, ще… те ще преговарят с вас отново. Ще се опитам.

Седнал на ханския трон, Хаким видя мазната увереност на Ахмед и разбра клопката, в която беше попаднал. В душата му се надигна страх. Пръстите му си играеха със смарагдовия пръстен на пръста му.

— Азадех, моля те, ела след половин час.

— Разбира се — каза тя покорно и когато остана сам с Ахмед, той попита:

— Какво оръжие имаш?

— Нож и автомат, Ваше височество.

— Дай ми ги! — Сърцето му подскочи и устата му пресъхна, но трябваше да го направи, и то сам. Ахмед се поколеба, после се подчини, явно недоволен, че му вземат оръжието. Но Хаким се направи, че не забелязва, просто погледна как действува автоматът и го потупа замислено.

— Сега ме слушай добре, съветнико: ти няма само да се опитваш, а ще се свържеш с племето веднага и ще се погрижиш да доведеш невредим съпруга на моята сестра. Отговаряш с главата си, в името на Аллаха и неговия пророк!

— Аз… разбира се, Ваше височество. — Ахмед се опитваше да скрие гнева си.

Хаким небрежно насочи оръжието към главата му.

— Заклех се пред Аллаха да се отнасям с теб като с пръв съветник и ще го направя — докато си жив. — Устата му се изкриви в усмивка. — Даже ако се случи да те осакатят, може би кастрират, даже ако враговете ти те ослепят. Имаш ли врагове, Ахмед Дурсак?

Ахмед се разсмя и се отпусна. Беше доволен от мъжа, който бе станал хан — това не беше хъшлакът, когото познаваше. „Толкова е по-лесно да си имаш работа с мъж“ — помисли си той и увереността му се възвърна.

— Много, Ваше височество, много. Нали казват, че качествата на един мъж се измерват по броя на враговете му? Иншаллах! Не знаех, че можете да боравите с оръжие.

— Много неща не знаеш за мен, Ахмед — рече Хаким с мрачно задоволство. Беше спечелил важна битка. Върна му ножа, но не и автомата.

— Ще го задържа като дар. През следващата една година и един ден не идвай при мен въоръжен.

— Тогава как ще ви защитавам, Ваше височество?

— С мъдрост! — Хаким си позволи да покаже малка част от яростта, която беше събирал през всичките години на изгнанието си. — Трябва да докажеш, че си ми верен. На мен. Само на мен. Това, което е задоволявало баща ми, няма непременно да задоволява и мен. Настана нова ера, с нови възможности, нови опасности. Запомни, за Бога, че във вените ми тече кръвта на моя баща.

Остатъкът от деня, чак до късно вечерта, той прекара, като приемаше важни личности от Табриз и Азербайджан, разпитваше ги за бунтовете и левичарите, за муджахидините и федаините и за другите фракции. Пристигнаха богаташи и молли, двама аятоласи, командващи от местната армия, също и братовчед му, началникът на полицията, и той потвърди поста му. Всички му донесоха подходящи дарове.

„Така трябва и да бъде“ — помисли си той много доволен, като си припомни презрението им в миналото, когато нямаше никакво богатство и всички знаеха за прокуждането му в Хвой. Тяхното презрение щеше да им струва скъпо.

— Банята ви е готова, Ваше височество и Ахмед ви чака отвън.

— Кажи му да влезе. Ти остани. — Вратата се отвори. Ахмед беше уморен и грохнал.

— Салаам, Ваше височество.

— Какво става с откупа?

— Късно снощи говорих с хората от племето. И с двамата. Обясних им, че ханът е мъртъв, а новият хан ми е наредил да им дам половината от искания откуп веднага като мярка за сигурност, а останалата — когато пилотът се върне невредим. Изпратих ги на север с една от нашите коли, кара я доверен наш шофьор, и друга кола, която да ги проследи тайно.

— Разбра ли кои са и къде е селото им?

— Казаха ми, че са кюрди, единият е Ишмуд, а другият — Алилах, главатарят им е Ал-Дра, а селото им се казвало Счупеното дърво, било в планините, северно от Хвой. Сигурен съм, че лъжат, Ваше височество, и че не са кюрди въпреки твърденията им. Според мен са просто бандити.

— Добре. Откъде взе пари да им платиш?

— Ханът, вашият баща, ми даде двадесет милиона риала да ги сложа в сейфа си в случай на нужда.

— Донеси ми остатъка до залез-слънце.

— Да, Ваше височество.

— Въоръжен ли си?

Ахмед се изненада.

— Само с нож, Ваше височество.

— Дай ми го — заповяда Хаким, като скри задоволството си от това, че Ахмед беше попаднал в клопката, която му беше поставил. Съветникът му подаде ножа с дръжката напред.

— Нали ти ли казах да не идваш при мен въоръжен година и един ден?

— Но като… като ми върнахте ножа, аз си помислих… помислих си, че ножът… — Ахмед млъкна. Ханът се беше изправил пред него с ножа в ръка, очите му бяха тъмни и строги и също като на баща му. Ищар ги гледаше зяпнал. Косата на Ахмед настръхна. — Моля да ме извините, Ваше височество, мислех, че мога да го задържа — каза той, истински изплашен.

За момент Хаким хан само го изгледа, ножът в ръката му не трепваше, после замахна. Много ловко, само с върха на острието прониза дрехата на Ахмед, докосна кожата му, но само колкото да я одраска, после извади ножа в идеална позиция за фаталния удар. Но не го направи, въпреки че му се искаше да види да се лее кръв, а и моментът беше подходящ. Но не съвсем. Той все още имаше нужда от Ахмед.

— Връщам ти… тялото. — Той подбра думата и значението й много внимателно. — Непокътнато, само този път.

— Да, Ваше височество, благодаря ви, Ваше височество — измърмори Ахмед, изненадан, че е още жив, и коленичи. — Аз… никога повече няма да се повтори.

— Да, няма. Стой тук. Чакай отвън, Ищар — Хаким хан седна отново на мекия стол и се заигра с ножа. Чакаше да се успокои, знаеше, че отмъщението е ястие, което се яде най-добре студено.

— Кажи ми всичко, което знаеш за онзи човек от Съветите, Мжитрик. С какво той държеше баща ми и с какво баща ми него?

Ахмед се подчини. Разказа му каквото беше чул от Хашеми Фазир в хеликоптера, и това, което ханът му беше казвал под секрет през годините — за дачата до Тбилиси, която той също беше посещавал, как ханът се свързваше с Мжитрик, паролата им, какво беше казал Хашеми Фазир и как го бе заплашил, какво пишеше в писмото на Мжитрик, какво беше подслушал и какво беше видял преди няколко дни.

— Баща ми е имал намерение да закара сестра ми в… в онази дача и да я даде на Мжитрик? — изсъска Хаким.

— Да, Ваше височество, той дори ми нареди да я изпратя на север, ако… ако трябваше да я остави, за да отиде в болница в Техеран.

— Извикай Мжитрик. Спешно. Веднага, Ахмед. Незабавно.

— Да, Ваше височество — каза Ахмед и потрепери от едва сдържана ярост. — Най-добре ще е по същото време, най-добре да му напомним за обещанията му към Абдула хан и че очаквате да ги изпълни.

— Добре. Много добре. Всичко ли ми каза?

— Всичко, което можах да си спомня. — Ахмед се постара гласът му да звучи искрено. — Сигурно има и други неща — с времето ще ви кажа всички тайни, Хане на всички Горгони и се заклевам отново пред Аллаха, че ще ви служа вярно. — „Ще ти разкажа всичко — помисли си той ядно — освен това, как умря ханът и това, че сега повече от всякога искам Азадех за жена. Все някак ще те накарам да се съгласиш — тя ще е единствената ми истинска защита срещу теб, изчадие на Сатаната!“

 

 

Край Табриз: 7,20 сутринта.

 

Ерики прелетя над гората на път за вкъщи с максимални обороти. През цялото време летеше на височината на дърветата, като избягваше пътищата и летищата, градовете и селата. Мислите му бяха насочени към Азадех и отмъщението — беше забравил всичко друго. Неочаквано градът се появи пред тях и започна бързо да се приближава. Внезапно го обзе огромно безпокойство.

— Къде е дворецът, пилоте? — извика шейх Баязид весело. — Къде е?

— Зад хълма, ага — каза той в микрофона. Част от него искаше да добави: по-добре ще е да помислим отново, да обсъдим разумна ли е атаката, а друга част викаше: това е единственият ти шанс, Ерики, не можеш да промениш плана, но как, по дяволите, ще избягаш с Азадех от двореца и от тази банда маниаци? — Кажи на хората си да затегнат коланите, да изчакат, докато кацнем на земята, да не свалят предпазните колани, докато не се приземим. После веднага да се разпръснат. Кажи на двама от тях да охраняват хеликоптера и да го защитават с живота си. Ще броя обратно от десет до едно до приземяването и… и ще водя.

— Къде е дворецът, не го виждам?

— Зад хълма, на около една минута — кажи им! — Очертанията на дърветата се губеха от скоростта, очите му бяха приковани в седловината на планинския хълм, хоризонтът се люлееше. — Искам пушка — рече той. Трепереше от напрежение.

Баязид оголи зъби.

— Никакво оръжие, докато не завладеем двореца.

— Тогава вече няма да ми трябва — викна Ерики ядосано. — Нужно ми е сега…

— Можеш да ми се довериш. Трябва. Къде е този дворец на Горгоните?

— Там! — Ерики посочи хълма точно над тях и започна да брои: — Десет… девет… осем…

Беше решил да подходи от изток, частично прикриван от гората. Градът им се падаше отдясно, седловината ги защитаваше. Оставаха още петдесет метра. Стомахът му се сви.

Билото се надигна срещу тях. Той по-скоро усети, отколкото чу, как Баязид извика и вдигна ръце, за да се защити от неизбежния сблъсък, после плъзна хеликоптера по седловината и се насочи право към стените. В последния момент отне цялата мощност, изтегли хеликоптера над стените на милиметри, изравнявайки за аварийно кацане, зави леко към предния двор и се спусна направо от небето. Омекоти идеално кацането и хеликоптерът докосна плочите, с пищене занесе напред няколко метра, после спря. С дясната ръка Ерики изключи двигателите, с лявата разкопча предпазния колан, блъсна вратата и пръв скочи на земята, втурвайки се към входното стълбище. Баязид вече го следваше. Вратата на салона се отвори и през нея се изсипваха останалите, падайки един върху друг във възбудата си, витлото още се въртеше, но двигателите спираха.

Стигна до входната врата и я отвори с трясък. Няколко слуги и един изненадан пазач тъкмо гледаха каква е тази суматоха. Ерики грабна пушката на пазача от ръцете му и го просна в безсъзнание. Слугите се разпръснаха и избягаха, някои го разпознаха. За секунди коридорът отпред се опразни.

— Хайде! — извика той.

Баязид и няколко от неговите хора се присъединиха към него и всички се втурнаха през коридора и по стълбите нагоре към площадката. Един страж си показа главата над перилата, прицели се, но нападателите го застреляха. Ерики прескочи трупа и се втурна по коридора.

От една врата изскочи друг от охраната с автомат. Ерики почувствува как куршумите се плъзнаха по парката му, но никой не го засегна. Баязид просна човека с автомата до касата на вратата и двамата продължиха атаката към покоите на хана. Щом стигнаха, Ерики отвори вратата с ритник. Отвътре изригна стрелба, куршумите не засегнаха нито него, нито Баязид, но улучиха човека до тях и го завъртяха. Останалите се разпръснаха, търсейки прикритие, а тежко раненият продължи да върви напред към завесата, а куршумите се забиваха в тялото му. Продължи да стреля даже и няколко секунди след като умря.

За миг или два последва затишие, после за ужас на Ерики Баязид изтегли предпазителя на една граната и я хвърли през вратата. Експлозията беше ужасна. Пушекът се разнесе по коридора. Изведнъж Баязид скочи през прага с насочен автомат, Ерики се втурна след него.

Стаята беше разрушена, прозорците изпочупени, завесите разкъсани, леглото разбито, телохранителят беше размазан по стената. Масата в алкова в другия край на огромната стая, полузакрит от основната част на спалнята, беше обърната, една прислужничка виеше, а под покривката и счупената посуда лежаха полузатрупани две безжизнени тела. Сърцето на Ерики спря — той разпозна Азадех. Обхванат от паника, той се втурна натам и разчисти отломките от нея — бегло забеляза, че другият човек е Хаким, — вдигна я на ръце и я занесе на светло. Пое си дъх чак когато се увери, че е още жива — в безсъзнание и само един Господ знаеше колко тежко бе ранена, но жива. Беше облечена в дълъг син кашмирен пеньоар, който я скриваше напълно, но обещаваше всичко. Косата й бе разпусната. Хората на Баязид, които нахлуха в стаята, бяха поразени от красота й. Ерики свали пилотското си яке и я покри с него, напълно забравил за тях.

— Азадех… Азадех…

— Кой е това, пилоте?

През замъгленото си съзнание Ерики видя Баязид, застанал над преобърнатата маса.

— Това е Хаким, братът на жена ми. Мъртъв ли е?

— Не.

Баязид се огледа разярен. Ханът не се виждаше никъде. Хората му се тълпяха на входа. Той с ругатни им заповяда да заемат отбранителни позиции в двата края на коридора, а на други — да излязат навън, на двора, и също да го охраняват. После отиде до Ерики и Азадех и погледна безкръвното й лице, гърдите и краката, открояващи се под кашмира.

— Това жена ти ли е?

— Да.

— Не е мъртва, това е добре.

— Да, но не знам дали е ранена. Трябва да извикам лекар…

— По-късно. Първо трябва…

— Веднага! Тя може да умре.

— Както Аллах пожелае, пилоте — каза Баязид, после сърдито извика: — Ти каза, че знаеш всичко. Къде може да се е скрил ханът? В името на Аллаха, къде е той?

— Това… това са личните му покои, ага, личните. Никога не съм виждал други хора тук, не съм чувал друг да влиза тук, даже и жена му можеше да идва само по покана и… — Взрив от стрелба навън го прекъсна. — Трябва да е някъде тук, щом Хаким и Азадех са тук!

— Къде? Къде може да се е скрил?

Зашеметен, Ерики се огледа, зави Азадех колкото можа по-добре и после се втурна към прозорците — те бяха с решетки, ханът не би могъл да избяга през тях. Оттук, от този защитен опорен ъгъл от двореца, той не виждаше предния двор или хеликоптера, само най-хубавия изглед към градините и овощните дървета на юг и над стените към града — на около миля по-надолу. Все още никой не ги заплашваше. Ерики се обърна, периферното му зрение улови движение откъм алкова, той видя автомата, блъсна Баязид от пътя на куршума, който щеше да го убие, и се хвърли към Хаким, който лежеше сред развалините. Преди някой друг да успее да реагира, той изви ръцете на Хаким зад гърба му, захвърли автомата настрани и закрещя:

— Няма страшно, Хаким, това съм аз, Ерики, ние сме приятели, дойдохме да спасим теб и Азадех от хана… дойдохме да ви спасим!

— Да ме спасите… да ме спасите от какво? — Хаким зяпна в него с невиждащи очи, все още вцепенен, озадачен, кръв струеше от една малка рана на главата му. — Спасение?

— От хана и… — Ерики видя ужаса в очите му, изви се и хвана дулото на карабината на Баязид точно навреме.

— Чакай, ага, чакай, не е негова вината, той не е на себе си… чакай, той се… целеше се по мен, не по теб, той ще ни помогне. Чакай!

— Къде е Абдула хан? — извика Баязид. Сега хората му бяха зад него, с насочени автомати, готови да убиват. — Бързо казвай, иначе и двамата сте мъртви!

И когато Хаким не отговори веднага, Ерики изръмжа:

— За Бога, Хаким, кажи му къде е ханът или ще ни избият.

— Абдула хан е мъртъв, мъртъв е… умря миналата нощ, не… по-предишната. Умря по-миналата нощ, около полунощ… — рече Хаким отпаднало и всички се втрещиха в него, не вярвайки на ушите си. Съзнанието му постепенно се възвръщаше и той още не можеше да разбере защо лежи тук. Главата му бумтеше, краката не го слушаха. И как така Ерики беше тук и го държеше, нали беше отвлечен… Спомни си закуската с Азадех, после гръмнаха оръжия и те се хвърлиха под масата, телохранителят стреля… и после експлозията… А половината от откупа вече беше платена!

Изведнъж умът му се проясни.

— Господи — въздъхна той. — Опита се да стане, но не успя. — Ерики, защо нахлу тук, когато половината от откупа ти е вече платен… защо?

Ерики сърдито се изправи.

— Нямаше откуп, прерязаха гърлото на пратеника, Абдула хан заповяда да му отрежат главата!

— Но откупът — половината беше платен. Ахмед го направи вчера!

— Платен? Платен на кого? — изръмжа Баязид. — Що за лъжи са това?

— Не са лъжи. Половината беше платен вчера, половината, платена от новия хан като… като акт на извинение, за… за грешката, станала с пратеника. Кълна се в Аллаха — половината е платена.

— Лъжа! — присмя му се Баязид и насочи карабината към него. — Къде е ханът?

— Не е лъжа! Защо ще се кълна в Аллаха? Кълна се! Кълна се!! Извикайте Ахмед, той го плати.

Един от хората на Баязид извика нещо. Хаким пребледня и повтори на турски:

— В името на Аллаха, половината от откупа е вече платена! Абдула хан е мъртъв! Той е мъртъв и половината от откупа е платена. — Шепот на почуда премина през стаята. — Извикайте Ахмед, той ще ви каже истината. Защо нахлухте тук? Няма причина да се биете.

— Ако Абдула хан е мъртъв и половината от откупа е платена, а за другата обещават да платят — намеси се Ерики, — тогава честта ви е възвърната. Ага, моля те, направи така, както ти казва Хаким, извикай Ахмед — той ще ти каже на кого е платил и как.

Страхът в стаята се долавяше почти физически. Баязид и хората му не се чувстваха сигурни на закрито, искаха да излязат на открито, в планините, далеч от тези зли хора и това място, чувстваха се предадени. Но ако Абдула хан е мъртъв и половината е платена…

— Пилоте, иди и намери този Ахмед — нареди Баязид. — И запомни, че ако ме измамиш, ще намериш жена си с отрязан нос. — Той издърпа автомата от ръцете му. — Иди и го доведи!

— Да, да, разбира се.

— Ерики… първо ми помогни да се изправя — помоли Хаким, гласът му бе гърлен и слаб. Докато го вдигаше и избутваше през насъбралите се наоколо мъже и го слагаше да седне на дивана до Азадех, Ерики безпомощно се мъчеше да разбере смисъла на всичко това. И двамата забелязаха бледното й лице, но също така и ритмичното й дишане. — Слава на Аллаха! — измърмори Хаким.

После Ерики отново попадна в кошмар — излезе от стаята невъоръжен, тръгна към стълбището и завика на Ахмед да не стреля.

— Ахмед, Ахмед, трябва да говоря с теб. Сам съм…

Слезе надолу, все още сам, все още никой не стреляше. Отново извика Ахмед, но само думите му отекнаха в стените. Продължи да обикаля стаите. Нямаше никого, всички бяха изчезнали… а после някой опря автомат в лицето му, друг в гърба му. Бяха Ахмед и един от стражите, и двамата изнервени.

— Ахмед, бързо! — избухна той. — Вярно ли е, че Абдула хан е мъртъв и има нов хан, и че половината от откупа е вече платена?

Ахмед само го погледна.

— За Бога, вярно ли е? — изрева той.

— Да, да, вярно е. Но…

— Бързо, трябва да им кажеш! — Обзе го облекчение. — Хаким беше казал истината. — Бързо, иначе ще го убият, ще убият и Азадех — хайде!

— Тогава те… те не са мъртви?

— Не, разбира се, че не. Хайде!

— Чакай! Какво точно казаха… Какво каза Негово височество?

— Какво значение има това, по дяво…

Автоматът се заби в главата на Ерики.

— Какво точно казаха те?

Ерики се опита да си спомни и му разказа, доколкото можа, после добави:

— А сега, побързай, хайде!

Времето за Ахмед спря. Ако тръгне с неверника, вероятно ще умре, Хаким хан ще умре, сестра му също, а неверникът, виновен за цялата тази бъркотия, сигурно ще се измъкне с тези мръсни разбойници. „Но ако успея да ги убедя да не убиват хана и сестра му, ако ги убедя да напуснат двореца, ще съм доказал верността си без съмнение както на хана, така и на нея, а пилота мога да убия и по-късно. Или пък мога да го убия сега и лесно да избягам и да живея — но само като беглец, ненавиждан от всички, като човек, предал хана. Иншаллах!“

Лицето му се изкриви в усмивка.

— Нека бъде волята на Аллаха! — Той извади ножа си, подаде го заедно с автомата на побелелия от страх телохранител и мина покрай Ерики.

— Чакай — каза Ерики. — Кажи на стражата да извика лекар. Спешно. Хаким и жена ми… може да са ранени лошо.

Ахмед даде нареждания на телохранителя тръгна по коридора към фоайето и после нагоре по стълбите. На площадката хората на шейха грубо го претърсиха за оръжие, после го придружиха в покоите на хана, струпаха се зад него, заблъскаха го. Задържаха Ерики в коридора, като опряха нож до гърлото му. Ахмед видя, че неговият хан наистина е жив и седи отпаднал на възглавниците до Азадех, която беше още в безсъзнание, и промърмори:

— Хвала на Аллаха — и му се усмихна. — Ваше височество — каза той спокойно, — изпратих да извикат лекар. — После гордо се обърна към Баязид.

— Аз съм Ахмед Дурсак. — Говореше на турски. — В името на Аллаха: вярно е, че Абдула хан е мъртъв, вярно е, че платих половината от откупа — пет милиона риала — миналата нощ по поръчение на новия хан на двамата пратеници на главатаря ал-Дра от селището Счупеното дърво, като акт на добра воля и извинение за стореното зло на другия пратеник по заповед на Абдула хан, който е вече мъртъв. Имената им бяха Ишмуд и Алилах и аз ти изпратих бързо на север с хубава кола. — През стаята премина учуден шепот. Не можеше да има грешка, тъй като всички знаеха тези фалшиви имена, измислени, за да защитят селото и племето. — Казах им по поръчение на новия хан, че втората половина ще бъде платена веднага щом пилотът и въздушната му машина се върнат невредими.

— Къде е този нов хан, ако изобщо съществува? — изрева Баязид. — Нека сам да говори.

— Аз съм Ханът на всички Горгони — гордо рече Хаким и внезапно настъпи тишина. — Хаким хан, най-големият от синовете на Абдула хан.

Всички очи се насочиха към Баязид, който забеляза искреното учудване по лицето на Ерики и се намръщи. Не беше сигурен вече в нищо.

— Това, че ти го казваш, не значи, че…

— Наричаш ме лъжец в собствения ми дом?

— Само казвам, че този човек — той посочи с палец към Ахмед — може да не е платил половината от откупа, както разправя, а да е убил от засада двамата ми пратеници, както стори ханът с първия куриер.

— Заклех се в Аллаха, че ви казвам истината и отново се заклевам, че ги изпратих на север невредими, с парите — злобно каза Ахмед. — Дай ми нож и ти вземи един и ще ти покажа какво прави един тюрк с човек, който го нарича лъжец! — Хората на Баязид се ужасиха, че главатарят им е изпаднал в толкова тежко положение. — Ти ме нарече лъжец, мен и моя хан?

В тишината Азадех се размърда и простена. Всички се обърнаха натам. Ерики понечи да тръгне към нея, но ножът го спря, пазачът тиха изруга и той замръзна на място. Още един стон, който почти го влуди, и после видя, че Хаким се приближава сковано към сестра си и хваща ръката й. Това го успокои малко.

Хаким се страхуваше, всичко го болеше; съзнаваше, че е беззащитен, както и тя, и че спешно се нуждаят от лекар, че Ахмед е обграден, Ерики безсилен, собственият му живот застрашен, а ханството му загива. Въпреки това събра кураж. „Не надхитрих Абдула хан и Нажуд, и Ахмед, за да допусна тези кучета да ме победят!“ Той неумолимо се взря в Баязид.

— Е, твърдиш ли, че Ахмед е лъжец — да или не? — рече той сурово на турски, така че всички да го разберат и Ахмед хареса смелостта му. Всички очи сега бяха насочени към Баязид. — Един мъж трябва да може да отговори на този въпрос. Наричаш ли го лъжец?

— Не — промърмори Баязид. — Той говори истината, приемам го за истина.

Някой каза „Иншаллах“, пръстите върху спусъците се отпуснаха, но нервността не напусна стаята.

— Да бъде волята на Аллаха — каза Хаким със скрито облекчение и бързо продължи, с всяка минута печелеха надмощие. — Ако продължите битката, няма да постигнете нищо. И така, половината от откупа вече е платена, а другата половина обещахме да платим, ако пилотът и хеликоптерът се върнат невредими. Пи… — той млъкна, защото изведнъж така му се повдигна, че имаше опасност да повърне, но преодоля спазъма, този път по-лесно отпреди. — Пилотът е тук и е невредим, както и машината. Поради това аз ще платя остатъка веднага!

Видя алчността в очите на всички и си обеща да им отмъсти.

— Ахмед, там до масата е чантичката на Нажуд, намери я. — Той гледаше как Ахмед наперено си пробива път през нападателите и започва да търси чантичката от мека кожа, която бе показал на Азадех тъкмо преди нападението, разказвайки й радостно, че скъпоценните камъни са семейни реликви и че Нажуд си е признала, че ги е откраднала и разкаяна му ги върнала, преди да замине.

— Радвам се, че не се размекна, Хаким, много се радвам — беше казала Азадех. — Ти никога нямаше да бъдеш в безопасност, ако тя и съпругът й бяха останали тук.

„Никога повече няма да бъда в безопасност — мислеше си той без страх, взрян в Ахмед. — Радвам се, че го оставих жив и че бяхме благоразумни с Азадех да останем в алкова, под прикритието на стената, при първия изстрел. Ако бяхме тук, в стаята… Иншаллах.“ Пръстите му стиснаха китката й и нейната топлина го успокои. Дишането й беше все така равномерно.

— Бъди благословен, Боже — промърмори той, после забеляза мъжете, които държаха Ерики. — Вие там! — Той посочи властно към тях. — Освободете пилота!

Стъписани, грубите, брадати мъже погледнаха Баязид, който им кимна. За миг Ерики мина покрай тях и отиде при Азадех, издърпа дебелия си пуловер по такъв начин, че да стига по-лесно ножа си на кръста, после коленичи, хвана ръката й и погледна към Баязид, чието тяло прикриваше нея и Хаким.

— Заповядайте, Ваше височество! — Ахмед подаде чантичката на Хаким.

Той бавно я отвори и изсипа скъпоценностите в шепата си. Смарагди и диаманти, сапфири, колиета, инкрустирани златни гривни, обици. През стаята премина дълбока въздишка. Хаким благоразумно избра едно рубинено колие на стойност десет до петнадесет милиона риала, като се преструваше, че не забелязва вперените в него очи и почти физическото присъствие на алчността. Внезапно остави рубините и избра една обица на двойно, дори тройно по-голяма стойност.

— Ето — каза той. Говореше все още на турски. — Това е остатъкът от откупа. — Той вдигна диамантената обица и я предложи на Баязид, който, хипнотизиран от излъчваната от единствения камък светлина, пристъпи напред с протегната ръка. Но преди да успее да я вземе, Хаким затвори юмрука си. — Нека Аллах да ни бъде свидетел, приемаш ли я като пълно плащане?

— Да… да, като пълно плащане — прошепна Баязид. Не вярваше, че Аллах може да му даде толкова голямо богатство — достатъчно да купи стада и оръжие, и гранати, и коприни, и топли дрехи. Той вдигна ръка. — Заклевам се в името на Аллаха!

— И ще си идеш веднага в мир, нали?

Баязид с мъка откъсна мислите си от богатството.

— Първо трябва да се доберем до селото ни, ага, нуждаем се от пилота и хеликоптера му.

— Не, за Бога! Откупът се дава, за да се върнат пилотът и хеликоптерът невредими, нищо повече. — Хаким отвори ръката си, без да сваля очи от Баязид, който сега виждаше само камъка. — Заклеваш ли се?

Баязид и хората му бяха зяпнали играещите светлини в нетрепващата ръка.

— Какво… какво може да ме спре да взема всички ви и всичко — каза шейхът намусено. — Какво може да ми попречи да ви убия — да ви убия, да подпаля двореца и да взема жената за заложница, за да принудя пилота, а?

— Нищо. Освен честта. Нямат ли кюрдите чест? — повиши глас Хаким. Мислеше си колко вълнуващо е всичко това — живот за награда и смърт за провала. — Това е повече, отколкото е откупът.

— Аз… приемам го, заклевам се в Аллаха, като пълно плащане, за пилота и… и за хеликоптера. — Баязид откъсна очи от камъка. — За пилота и хеликоптера. Но за вас и за жената… — пот течеше по лицето му. „Толкова много богатства — крещеше умът му, — толкова много и е толкова лесно да се вземат, но нали има и чест, о, да, така е.“ — Трябва да има справедлив откуп и за вас и жената.

Навън изгърмя двигателят на кола. Мъжете се хвърлиха към счупения прозорец. Колата бързо се насочи към главната порта и докато я наблюдаваха, тя мина през нея, и продължи надолу към града.

— Бързо! — каза Баязид на Хаким. — Решавайте.

— Жената няма стойност — рече Хаким, като хем се страхуваше от лъжата, хем съзнаваше, че трябва да се пазари или са загубени. Пръстите му избраха една гривна с рубини и той я предложи на шейха. — Съгласен ли си?

— За вас жената може да няма стойност. Но не и за пилота. Гривната и колието, ето това, заедно с гривната със зелените камъни.

— За бога, прекалено много е — избухна Хаким. — Тази гривна е повече от достатъчно — тя струва повече от пилота и хеликоптера!

— Прокълнат син! Тази, колието и другата гривна, със зелените камъни!

Пазаряха се все по-сърдито и всички ги слушаха внимателно, с изключение на Ерики, който все още беше погълнат от собствения си личен ад, загрижен само за Азадех и за това, къде се губи докторът и как да й помогне — на нея и на Хаким. Ръцете му галеха косите й, нервите му бяха изопнати до крайност от гневните гласове на двамата мъже — те викаха все по-силно, обидите ставаха все по-тежки. После Хаким, преценявайки добре момента, извика отчаяна — което също беше част от играта.

— Ти си прекалено добър в пазаренето, за Бога! Надхитри ме! Ето, това е последното ми предложение! — Той постави диамантената гривна, по-малкото от смарагдовите колиета и тежката златна гривна на килима. — Споразумяхме ли се?

Сега цената беше справедлива. Не толкова, колкото му се искаше на Баязид, но много повече от това, което бе очаквал.

— Да — отвърна той и загреба печалбата са. Стаята се изпълни със задоволство.

— Заклевате ли се в името на Аллаха да не ни преследвате? Да не ни нападате?

— Да, да. Но пилотът ни трябва да ни закара у дома… — Баязид видя, че яростта отново се надига у Хаким, и бързо добави: — Аз моля, не заповядвам, ага. Ето! — Той предложи на Ерики златната гривна. — Искам да те наема, да ти пла… — Той спря, защото един от хората му на двора извика неспокойно:

— Откъм града се задава кола.

Баязид се изпоти още повече.

— Пилоте, заклевам се, че няма да ти навредя.

— Няма достатъчно гориво.

— Тогава ни вземи и ни остави в планините — по-далеч оттук. Аз те моля, не ти заповядвам — повтори Баязид, после добави с променен глас: — В името на пророка, отнесох се с теб справедливо, както и с него и… не я закачих. Аз те моля.

Всички усетиха заплахата в гласа му — може би истинска, може би не, но Ерики разбираше, че крехкото споразумение можеше да се провали при първия куршум, че сега от него зависи да се опита да поправи злото, в което се бе превърнало нападението. Бяха преследвали един вече мъртъв хан, откупът беше наполовина платен, Азадех лежеше ранена и Хаким насмалко не бе убит. Той се реши, докосна я за последен път, погледна хана, кимна му, после стана и рязко издърпа автомата от ръцете на най-близкия човек.

— Ще повярвам на думата ти, но ще те убия, ако ме измамиш. Ще ви оставя северно от града, в планините. Всички на хеликоптера. Кажи на останалите!

На Баязид хич не му хареса оръжието в ръцете на това разярено, търсещо възмездие чудовище. „Всички знаем, че аз хвърлих гранатата, която едва не уби неговата хурия — помисли си той. — Но иншаллах.“ — Той бързо заповяда на хората си да се оттеглят. Те взеха тялото на убития си другар и излязоха.

— Пилоте, ще тръгнем заедно. Благодаря ви, ага Хаким хан. Аллах да е с вас — каза той и се оттегли към вратата, отпуснал оръжието, но все пак нащрек. — Хайде!

Ерики вдигна ръка за сбогом на Хаким, погълнат от мъката си.

— Съжалявам…

— Аллах да е с теб, Ерики, и се върни невредим — извика Хаким и Ерики се почувствува по-добре. — Ахмед, иди с него, той не може едновременно да кара и да използува оръжието. Погрижи се да се върне жив и здрав.

„Да — помисли си той, — аз имам да уреждам още сметки с него за нападението на моя дворец!“

— Да, Ваше височество. Благодаря ви, пилоте. — Ахмед взе оръжието от Ерики, провери пълнителя, после се усмихна хитро на Баязид.

— В името на Аллаха и неговия пророк, да бъде благословено името му, нека никой да не мами. — Той учтиво направи знак на Ерики да тръгва, после го последва. Баязид излезе последен.

 

 

В двореца: 11,05 преди обед.

 

Полицейската кола летеше по извиващия се път към портите, следваха я други коли и военен камион, пълен с войска. Хашеми Фазир и Армстронг седяха на задната седалка на водещата кола, която спря в предния двор, където вече беше паркирана линейка. Слязоха и последваха стражата в Голямата зала. Хаким хан ги чакаше, седнал на почетното си място, блед и изтощен, но царствен. Около него се бяха струпали стражи. Тази част от двореца не беше пострадала.

— Слава на Аллаха, че не сте ранен, Ваше височество! Току-що чухме за нападението. Позволете да ви се представя. Аз съм полковник Хашеми Фазир от Вътрешното разузнаване, а това е старши полицейският офицер Армстронг, който ни сътрудничи от години и е експерт в определени области, които може би ви интересуват — между другото, говори фарси. Бихте ли ни казали, моля, какво се случи? — Двамата слушаха внимателно, докато Хаким хан разказваше своята версия за нападението — вече бяха чули част от подробностите. И двамата бяха впечатлени от самообладанието му.

Хашеми беше дошъл подготвен. Преди да тръгне от Техеран вчера вечерта, беше проучил подробно досието на Хаким. Както той, така и САВАК го наблюдаваха от години в Хвой.

— Зная колко, на кого и какво дължи, Робърт, какви услуги и на кого, какво обича да яде и да чете, колко неумело се справя с пушка, пиано или с нож, с всички жени, с които е спал и с всички момчета.

Армстронг се беше разсмял.

— А какви са политическите му прояви?

— Няма такива. Невероятно — но истина. Той има и иранци, и азербайджанци, но досега не се е присъединил към никоя група, не е взел страна, ничия, не е казвал нищо, дори и малко антидържавно — даже и срещу Абдула хан, — а Хвой винаги е бил гнило гнездо на недоволници.

— Каква религия изповядват тук?

— Шиити са, но спокойни, добросъвестни, ортодоксални, нито десни, нито леви. Още от времето, когато беше прогонен, не, това не е съвсем точно, от седемгодишна възраст, когато майка му умря и той и сестра му отидоха да живеят в двореца, Хаким беше перце, подухвано и от най-слабия дъх на баща си, което очакваше със страх неизбежната беда. По волята на Аллаха, чудо е, че стана хан, чудо е, че онзи проклет кучи син — баща му, умря, преди да навреди на него и на сестра му. Странно! В един момент главата му висеше на косъм, а сега контролира нечувано богатство, огромна власт и аз трябва да се занимавам с него.

— Няма да ти бъде трудно — ако това, което казваш, е истина.

— Подозрителен си, както винаги — това ли е силата на англичаните?

— Не, просто с годините един стар полицай си взема поука.

Хашеми се беше усмихнал на себе си. Сега го направи отново и се съсредоточи върху младия мъж, хана на всички Горгони. Наблюдаваше го отблизо, изучаваше го, опитваше се да разгадае мислите му. „Какви са тайните ти — не можеш да нямаш тайни!“

— Ваше височество, преди колко време потегли пилотът? — попита Армстронг.

Хаким погледна часовника си.

— Преди около два часа и половина.

— Каза ли колко гориво има?

— Не, каза само, че ще ги закара малко по-надалеч и ще ги остави там.

Хашеми и Робърт Армстронг стояха пред издигнатия подиум, отрупан с богати килими и възглавници. Хаким хан беше облечен официално в топли брокати, с верижка от перли на врата и диамантена обица, четири пъти по-голяма от тази, с която бе откупил живота си.

— Може би — каза Хашеми деликатно, — може би, Ваше височество, пилотът действително е в съюз с кюрдските разбойници и няма да се върне.

— Не, а и те не бяха кюрди въпреки твърдението им, че са, просто бандити, които го отвлякоха и са го принудили да ги поведе срещу хана, моя баща. — Младият хан се намръщи и продължи твърдо: — Ханът, моят баща, не трябваше да убива техния пратеник. Трябваше да се спазари за откупа и да го плати — а после да заповяда да ги убият за нахалството им.

Хашеми схвана намека.

— Значи ще ги преследвате и ще ги хванете?

— И цялата ми собственост ще бъде възстановена.

— Разбира се. Мога ли, можем ли аз или моят отдел да ви помогнем с нещо? — Той наблюдаваше внимателно младия мъж и видя — или си мислеше, че видя, проблясък на ехидно учудване и това го озадачи. В този момент вратата се отвори и влезе Азадех. Той никога не я беше виждал отблизо. „Тя трябва да бъде притежавана от иранец, а не от гаден чужденец. Как може да търпи това чудовище?“ Не забеляза, че Хаким също го изучава внимателно. Но Армстронг забеляза всичко — гледаше хана, без той да го вижда.

Азадех беше облечена в западни дрехи, сиво-зелени, които подхождаха на пъстрите й зелени очи, с чорапи и фини обувки — лицето й беше леко гримирано, но много бледо. Походката й беше бавна, малко болезнена, но тя се поклони на брат си с нежна усмивка:

— Съжалявам, че ви прекъсвам, Ваше височество, но докторът ме помоли да ви напомня, че трябва да почивате. Той ще си тръгва, бихте ли искали да го видите?

— Не, не, благодаря. Добре ли си?

— О, да — отвърна тя и се усмихна насила. — Той казва, че съм добре.

— Позволи ми да ти представя полковник Хашеми Фазир и мистър Армстронг, старши полицейски офицер Армстронг — нейно височество сестра ми Азадех.

Те я поздравиха и тя отвърна на поздрава им.

— Старши офицер Армстронг? — попита тя на английски, леко намръщена. — Не си спомням точно, старши офицер, но май сме се срещали преди, нали?

— Да, ваше височество, веднъж във Френския клуб, миналата година. Бях с мистър Толбът от британското посолство и с един приятел на вашия съпруг от финландското посолство, Кристиан Толонен — мисля, че беше на рождения ден на съпруга ви.

— Имате добра памет.

Хаким хан се усмихна странно.

— Това е характерно за МИ-6, Азадех.

— Аз съм пенсионер, Ваше височество — каза внимателно Армстронг. — Просто консултант на Вътрешното разузнаване. — После се обърна към Азадех: — Толкова се зарадвахме с полковник Фазир, че нито вие, нито ханът сте пострадали.

— Благодаря — отвърна тя. Ушите и главата още я боляха много, гърбът й беше схванат.

„Ще трябва да изчакаме няколко дни, ваше височество, — беше казал докторът, — и ще направим и на двама ви рентгенова снимка колкото е възможно по-скоро. Най-добре е да отидете в Техеран, и двамата, там имат по-добра апаратура. При експлозия като тази… не се знае, ваше височество, най-добре ще е да отидете, не бих искал да ме държат отговорен…“

— Моля, извинете, че ви прекъс… — въздъхна Азадех и рязко спря, вдигна глава и се ослуша. Те също се ослушаха. Чуха само надигащия се вятър и шум от далечна кола.

— Рано е още — каза Хаким любезно. Тя се опита да се усмихне и промърмори:

— Да бъде волята на Аллаха. — И излезе.

— Ние също трябва да ви оставим, Ваше височество — наруши Хашеми кратката тишина. После продължи безразлично на фарси. — Много любезно от ваша страна, че ни приехте днес. Може би ще можем да дойдем отново утре? — Видя как младият хан откъсна погледа си от вратата и го погледна под тъмните си вежди, красивото му лице беше спокойно, пръстите му си играеха с украсената със скъпоценни камъни кама в пояса му. „Сякаш е направен от лед“ — помисли си той, като чакаше учтиво да бъде освободен.

Но вместо това Хаким хан освободи всичките стражи, освен един, когото постави на вратата, за да не може да ги чува, и каза на двамата мъже да се приближат.

— Сега ще говорим на английски. Какво искахте да ме попитате в действителност? — рече той меко.

Хашеми въздъхна, сигурен, че Хаким хан вече знае, и още по-сигурен, че тук има истински врагове — или приятели.

— Молим за помощта ви по два въпроса, Ваше височество. Влиянието ви в Азербайджан може да ни помогне изключително много, за да премажем вражеските елементи, въстанали срещу държавата.

— Какъв е вторият?

Усети нетърпението на хана и това го учуди.

— Вторият е малко деликатен. Отнася се до човек от Съветите на име Пьотър Мжитрик, познат на баща ви, който от няколко години, от време на време, идва тук — както и Абдула хан е посещавал дачата му в Тбилиси. Мжитрик се правеше на приятел на Абдула хан и на Азербайджан, в действителност се оказа много високопоставен офицер от КГБ и много враждебен.

— Деветдесет и осем от всеки сто руснаци, които идват в Иран, са от КГБ и следователно врагове, а другите двама са от ГРУ и следователно също врагове. Като хан моят баща трябваше да се занимава с всякакви врагове. — Хаким отново пусна саркастичната усмивчица, която беше забелязал Хашеми. — С всякакви. Включително и с тези. Е и?

— Много бихме искали да го разпитаме. — Хашеми изчака за някаква реакция, но реакция нямаше и възхищението му към младия хан нарасна. — Преди да умре, Абдула хан се съгласи да ни помогне. От него научихме, че човекът е възнамерявал да дойде тук тайно през границата миналата събота и после във вторник, но и двата пъти не се появи.

— Как влизаше той?

Хашеми му каза. Не беше сигурен колко знае ханът и опипваше пътя много внимателно.

— Ние мислим, че човекът ще се опита да се свърже с вас — и ако е така, бихте ли ни информирали за това, моля? Лично.

Хаким хан реши, че е дошло време да постави на мястото му този техерански враг и британското му лакейско куче. „Проклетник, да не мислиш, че съм толкова наивен, че да не разбирам какво става?“

— В замяна на какво? — попита той невинно. Хашеми отвърна също така невинно:

— Какво искате?

— Първо: всички висши офицери от САВАК и полицията да подадат веднага временно оставка в очакване на ревизия — от мен, и всички бъдещи назначения да подлежат на предварителното ми одобрение.

Хашеми почервеня. Даже Абдула хан никога не беше искал такова нещо.

— Какво е второто? — попита той сухо. Хаким хан се засмя.

— Добре, много добре, ага. Второто ще почака до утре или другиден, както и третото, а може би и четвъртото. Но що се отнася до вашата първа точка, в десет часа утре ми донесете точните си искания за това, как бих могъл да ви помогна да спрете боевете в Азербайджан — и как вие лично, ако имате тази власт, как вие бихте… — Той се замисли за момент, после добави: — … как бихте ни защитили от враговете отвън и от враговете отвътре. — После насочи вниманието си към Армстронг.

Армстронг се надяваше, че разговорът ще продължи дълго, екзалтиран от възможността да види този нов хан лично да се противопоставя на такъв закоравял противник като Хашеми. „Голяма работа ще се окаже този малък педераст, щом може да действа така уверено на втория ден от сядането си на престола, след като само преди два часа за малко не са го вдигнали във въздуха! Няма да е лошо правителството на Нейно Величество да го сложи в списъка на опасните. По-полека, по-полека, котенце!“ — Видя впитите в него очи, с усилие запази лицето си безизразно и изръмжа наум: „Кротко, идва твоят ред!“

— В кои определени области сте експерт, които може да ме интересуват?

— Ами, Ваше височество, аз, ъъъ… аз бях в Специалния отдел и разбирам малко от разузнаване и, ъъъ… контраразузнаване. Разбира се, добрата информация, личната информация е много важна за човек във вашето положение. Ако желаете, може би в сътрудничество с полковник Фазир бих могъл да ви предложа пътища за подобряването й.

— Добра идея, мистър Армстронг. Моля, дайте ми предложенията си в писмен вид — колкото е възможно по-скоро.

— Ще се радвам да го направя. — Армстронг реши да рискува. — Мжитрик може много бързо да ви даде интересуващите ви отговори за „отвътре и отвън“, които споменахте, особено ако полковник Фазир, ъъъ… поговори малко с него насаме. — Думите му увиснаха във въздуха. Усети как Хашеми нервно пристъпва от крак на крак. „Залагам живота си, че знаеш повече от това, което казваш, приятелче, и се обзалагам, че не си прекарал всичките тези години само надупен! Господи, как ми се пуши!“

Очите на хана го пронизваха и му се искаше да запали цигара и да каже весело: „За бога, стига с всички тези заобикалки и глупости, кажи си всичко…“ После си представи хана на всички Горгони да седи на тоалетната чиния с безпомощно провиснал член и трябваше да се закашля, за да спре внезапното желание да се разсмее на глас.

— Извинете — каза той, опитвайки се да изглежда смирен.

Хаким хан се намръщи.

— Как ще имам достъп до информацията? — попита той и двамата разбраха, че се е хванал.

— Както пожелаете, Ваше височество — отвърна Хашеми, — както пожелаете.

Отново кратко мълчание.

— Ще помисля по това, което… — Хаким хан спря и се вслуша. Сега вече всички чуха приближаващото се бръмчене на витлата и реактивните двигатели. Армстронг и Фазир се втурнаха към високите прозорци.

— Чакайте — спря ги Хаким. — Един от вас да ми подаде ръка, моля.

Учудени, те му помогнаха да стане.

— Благодаря — каза той, намръщен от болка. — Така е по-добре. От гърба ми е. Сигурно съм си притиснал някой нерв при експлозията. — Хашеми го прихвана и ханът закуца към прозореца, който гледаше към предния двор.

212 се приближаваше бавно, снижаваше се, за да кацне. Разпознаха Ерики и Ахмед на предните седалки, Ахмед се беше отпуснал назад, очевидно бе ранен. В корпуса на хеликоптера имаше няколко дупки от куршуми, от страничния прозорец висеше огромно парче пластмаса. Безпокойството им нарасна. Хеликоптерът се приземи отлично. Двигателите веднага спряха. Тримата видяха, че бялата яка и ръкавите на Ерики са изцапани с кръв.

— Господи! — промълви Армстронг.

— Ага — настойчиво каза Хаким хан на Хашеми. — Вижте дали можете да спрете доктора.

Хашеми хукна навън.

От прозореца се виждаше стълбището на двореца. Огромната врата се отвори, Азадех изтича навън, после замръзна като статуя. Около нея се събраха хора — стражи и слуги, някои от семейството. Ерики отвори страничната врата на хеликоптера, слезе непохватно и тръгна към нея. Беше уморен, но походката му беше твърда и изправена.

Азадех се хвърли в прегръдките му.