Джеймс Клавел
Вихрушка (10)

10

Военновъздушната база Ковис: 5,09 следобед.

 

Мануела вървеше забързано към спретнатата едноетажна постройка на компанията С-Г, над която се издигаше контролната кула. Беше облечена с пилотски комбинезон, косата й беше прибрана на кок под шапка с емблемата на компанията, походката й издаваше неподправена женственост.

В първата канцелария седяха трима от иранските служители на компанията. Те любезно се надигнаха от месната си и се усмихнаха, очите им под тежките клепачи не изпускаха стройната й фигура.

— Добър ден, ваше превъзходителство Павуд — поздрави на фарси тя. — Разбрах, че капитан Еър е пожелал да ме види.

— Да, уважаема госпожо. Негово превъзходителство е в кулата — отвърна старшият чиновник. — Ще ми окажете ли честта да ви придружа?

Тя любезно отказа и пое по извитата стълба към втория етаж, а Павуд злобно процеди:

— Държи се направо предизвикателно към нас с тази нейна походка!

— Прав сте, ваше превъзходителство — отвърна единият от останалите. — По-лоша е от проститутките в Стария квартал! От всички неверници американците са най-противни, особено жените им. А тази… тази направо си търси белята!

— Плаче за един здрав ирански кур! — заключи третият и се почеса.

— Трябва да носи някаква наметка и да върви по-скромно — продължи Павуд. — Ние тук сме мъже, деца сме създавали. Да не ни взема за евнуси?

— Заслужава бой с пръчки заради изкушението, на което ни подлага!

Павуд деликатно докосна носа си.

— С Божията помощ скоро ще го получи, и то публично! Всички ще бъдат подчинени на ислямските закони и съответните наказания!

— Говори се, че американските жени нямали косми по оная работа — подхвърли дребният чиновник.

— Имат, ама ги бръснат.

— С косми или не, бих й го набутал, докато почне да пищи от удоволствие, ваше превъзходителство — заключи дребният и всички се разсмяха.

— Оня бивол мъжът й го прави всяка вечер — рече старшият служител и очите му заблестяха. — Чувал съм ги как стенат нощно време.

Той запали цигара от фаса на предишната, изправи се и надникна през прозореца. Носеше очила и гледаше нагоре към чистото небе, в което един хеликоптер бавно подхождаше за кацане. „Смърт на всички чужденци — помисли си той, после добави и най-съкровената си мечта: — смърт и на Хомейни и противните му паразити! Да живее Туде и народната революция!“

Кулата беше малка, изцяло остъклена и добре оборудвана. С-Г я използуваше вече няколко години и беше съумяла да я оборудва с някои от най-съвременните уреди за сигурност на полетите при всяко време. Фреди Еър, изпълняващ длъжността старши пилот в отсъствието на Старк, очакваше Мануела.

— НХВ се насочва за кацане — каза той, докато Мануела изкачваше стълбичката.

— Чудесно — възкликна тя, тъй като цял ден безуспешно се бяха опитвали да се свържат със Старк. Еър й беше казал да не се тревожи, тъй като радиовръзката им често се губеше. От снощи насам разполагаха само с една радиограма от Старк — в нея той лаконично съобщаваше, че остават да пренощуват в Бандар-е Делам и ще се чуят днес.

— Съжалявам, Мануела, но Дюк не е на борда. Пилот е Марк Дюбоа.

— Случило ли се е нещо? — попита тя с разтреперан глас. — Ранен ли е?

— О, нищо подобно. Преди малко Марк поиска връзка и съобщи, че Дюк е останал в Бандар-е Делам и му е възложил да върне обратно моллата и хората му.

— И това е всичко, така ли?

— Да — кимна Еър и посочи към пистата зад прозореца. — Ето ги, кацат.

Машината 206 красиво се спускаше от запад, косите лъчи на зимното слънце осветяваха острите заснежени върхове на планината Загрос зад нея. В ниското се издигаха високите комини на голямата петролна рафинерия, от които периодически излитаха алени кълба възпламенени газове. Хеликоптерът кацна точно в центъра на Площадка номер едно.

— НХВ, изключвам двигателите — съобщи по радиото Марк Дюбоа.

— Разбрано, НХВ — отвърна дежурният в кулата радист. Той беше палестинец, казваше се Масил Тугул и от дълги години работеше в компанията. Превключи на основната честота и добави: — База, нямаме други машини в полет. Потвърждавам, че преди залез ще се завърнат и машините с инициали HVU и HCF.

— Прието, С-Г — долетя отговорът, после за миг настъпи тишина. В репродукторите се разнесе нервен мъжки глас, който говореше на фарси и очевидно идваше от току-що приземилия се хеликоптер.

— Иншаллах… — промърмори Масил.

— Кой беше този, по дяволите? — попита Еър.

— Моллата Хусаин, ага.

— И какво, по дяволите, каза? — раздразнено попита Еър, забравил, че Мануела говори фарси.

Масил се поколеба, вместо него преведе Мануела с побеляло като стената лице:

— „Нападайте в името на Аллаха, нападайте!“… Каза го няколко…

Думите й бяха заглушени от пушечна стрелба, която идваше от другия край на летището. Еър сграбчи микрофона:

— Марк! Излитай, моментално излитай! — изрева на френски той с безупречно произношение, после сви очи и се вгледа в далечината. На около километър от тях се виждаше как от бараките изскачат въоръжени мъже. Няколко от тях паднаха, покосени от огъня на неизвестните нападатели. Еър отвори прозореца, за да чува по-добре. Безсърдечният лай на автоматично оръжие се смесваше с дрезгави викове: „Аллах акбар“.

— Къде е това, край главния портал ли? — попита Мануела.

Масил беше шокиран, но съвсем не изглеждаше уплашен.

Еър протегна ръка за бинокъла и го нагласи на фокус.

— Боже Господи! В базата стрелят войници, а камиони щурмуват портала! Най-малко пет-шест… От тях скачат Зелени ленти, молли и войници…

В репродукторите изтрещя развълнуван глас, викаше нещо на фарси, после секна. Мануела отново преведе:

— В името на Аллаха убивайте всички офицери, които се противопоставят на имам Хомейни. Революцията започна!

Моллата Хусаин и хората му се измъкваха от хеликоптера под кулата. Хусаин махна на пилота да слиза, но той поклати глава и посочи все още въртящото се витло. Процедурата по изключване на двигателите не беше приключила. Хусаин видимо се колебаеше.

Работата в базата спря. Служители на С-Г надничаха от прозорците, други излязоха навън и мълчаливо се скупчиха край сградата с очи, насочени към противоположния край на пистата. Стрелбата там ставаше все по-ожесточена. Джипът и цистерната, тръгнали към току-що приземилия се хеликоптер, рязко спряха насред бетонната писта. Хусаин остави един от хората си край хеликоптера и вдигна ръка към джипа. Шофьорът го видя, изскочи навън и си плю на петите. Моллата изруга, настани се зад кормилото, изчака придружителя си да седне до него и с пълна газ потегли към бараките в другия край.

Дюбоа изкачи стъпалата към кулата, прескачаше ги по три наведнъж. Беше висок и кльощав тридесет и шест годишен мъж с тъмна коса и насмешливо присвити устни. Протегна ръка и се здрависа с Еър.

— Господи, какъв ден, Фреди! Аз… А, Мануела! — Той топло я целуна по двете бузи и забързано рече: — Дюк е добре, шери. Просто се скара с моллата и той отказа да лети с него. Бандар-е Делам не е… — Млъкна, защото усети присъствието на Масил, в когото нямаше доверие. — Бих пийнал една глътка, мисля, че съм я заслужил… Хайде в лавката!

Не отидоха в лавката. Марк ги изведе на пистата, после ги насочи към една отдалечена барака, от която можеха да наблюдават положението и да разговарят на спокойствие.

— Няма начин да разберем на чия страна е Масил, пък и повечето от останалите ни служители — обясни той. — Сигурно и те не знаят, бедните!

Откъм портала долетя детонацията на силна експлозия. Над един от навесите избухна буен пламък, придружен от черен дим.

— Господи, това не беше ли депото с гориво?

— Не, бараката до него — отвърна Еър, обзет от все по-силно безпокойство. Втора експлозия прекъсна думите му, сред автоматичната стрелба се разнесе тежкият тътен на танково оръдие. Джипът с моллата беше изчезнал зад бараките, военните камиони край портала бяха празни, войниците и Зелените ленти, които бяха пристигнали с тях, атакуваха хангарите. На асфалта лежаха няколко сгърчени тела. Екипажът на танка, който охраняваше щаба на лагерния комендант Пешади, беше залегнал до входа с готово за стрелба оръжие. От прозорците на втория етаж надничаха още войници. Един от тях пусна дълъг откос с автомата си срещу тичащите през пистата нападатели, които крещяха с пълно гърло. Те залегнаха и запълзяха встрани, търсейки прикритие, но куршумите безпощадно ги застигаха. Всички бяха убити или тежко ранени. Един от тях почти успя да се измъкне, но танкистите го изчакаха да стигне на метър от хангара и едва тогава го надупчиха с автоматите си.

Мануела изстена и двамата мъже я дръпнаха навътре.

— Добре съм — освободи се от ръцете им тя. — Марк, кога ще се върне Дюк?

— Довечера или утре сутринта ще получим радиограма от него или от Руди — отвърна французинът. — Не се тревожи. Господи, сега вече наистина се нуждая от едно питие!

Изчакаха известно време, докато стрелбата се разреди.

— Хайде — подкани ги Еър. — В бунгалата ще бъдем на сигурно място.

Притичаха през малкото площадче пред служебната сграда и влязоха в едно от красивите бунгала, оградено с бял стобор и спретната градинка. В Ковис нямаше семейни жилища, двустайните бунгала обикновено се обитаваха от по двама пилоти.

Мануела ги остави и отиде да приготви питиетата.

— Казвай сега какво е истинското положение — меко продума Еър.

Марк набързо му разказа за нападението на хората на Затаки и смелостта, проявена от Руди.

— Старият шваба наистина заслужава медал — възхитен рече той. — Снощи обаче бандитите застреляха един от нашите работници. В рамките на четири минути го осъдиха и разстреляха, защото бил федаин. А сутринта други мръсници застреляха Киаби.

— Но защо? — ужасено го погледна Еър. Дюбоа му разказа за саботажа на петролопровода, после добави:

— Когато Руди и моллата се върнаха, Затаки ни строи на плаца и ни обясни, че Киаби бил убит, защото бил „привърженик на шаха, на американските сатани и на англичаните, които от години разлагат Иран и са най-големите врагове на Аллаха.“

— Бедният шеф! Бог ми е свидетел, че го обичах, беше наистина добър човек!

— Така е, но за жалост и твърд противник на Хомейни. А тези мръсници имат оръжие, много оръжие. В ръцете на фанатици като тях то става страшно! — Лицето на Дюбоа се втвърди. — Старият Дюк започна да ги ругае на фарси, а още снощи се беше спречкал със Затаки и моллата. Не знам какво им каза, но сигурно е било неприятно, защото те скочиха отгоре му и започнаха да го ритат и бият. Ние, разбира се, не останахме със скръстени ръце и стана страхотна тупаница. После над главите ни затрещя автомат и замръзнахме. Те също, защото се оказа, че това е Руди. Не знам как беше успял да измъкне оръжието от ръцете на един бандит, но го държеше насочено към Затаки и главорезите му. „Веднага го оставете или ще ви пръсна черепите“, заповяда им той. Те се подчиниха. После — какъв мъжага, Господи! — после сключи сделка с тях — оставят ни на мира, а ние не пречим на тъпата им революция! Аз докарвам моллата тук, Дюк остава там, а Руди си запазва автомата! Накара Затаки и моллата да се закълнат в името на Аллаха, че няма да нарушават споразумението, но аз не им вярвам. Защото са лайна, mon ami, всички са лайна! Но Руди, Руди беше направо страшен! Такъв като него би трябвало да е французин!

— Цял ден се опитвам да вляза във връзка с тях, но никой не ми отговаря…

В другия край на базата се появи един танк „Центурион“. Измъкнал се от тесните улички на казармата, той изпълзя на открито и със скърцане на веригите пое по главната алея към щаба и офицерската трапезария. Спря на място с ревящ на високи обороти двигател — внушителен, неуязвим и смъртоносен. Дългата цев на оръдието му бавно се въртеше и търсеше целта си. После куполът отскочи назад, от дулото излетя огън и снарядът разруши втория етаж на щаба — точно където бяха канцелариите на полковник Пешади. Защитниците на щаба се разбягаха. Втори изстрел и от сградата се разлетяха едри късове зидария, покривът й пропадна. Избухна пожар.

От първия етаж засипаха танка с дъжд от куршуми. На входа се появиха двама правителствени войници със снопчета гранати в ръце. Прибягаха под куршумите на нападателите, хвърлиха гранатите в люковете на желязното чудовище и пъргаво побягнаха към прикритието на полуразрушената сграда. Вътрешността на танка се разкъса от страхотна експлозия, от люковете му изригнаха пламъци и гъст черен дим. Най-горният люк отскочи, в отвора се появи горящата фигура на човек, който се опитваше да излезе. Тялото му почти се разкъса на части от плътния автоматен огън, с който го посрещнаха защитниците на щаба. Вятърът донесе миризмата на барут, пожар и изгоряло човешко месо.

Битката продължи малко повече от час, после затихна. Лъчите на залязващото слънце огряваха телата на убитите и умиращите от раните си войници. Опитът за завземане на базата беше провален, тъй като бунтовниците не успяха да ликвидират полковник Пешади и офицерите му при първата си изненадваща атака, и много малко от лоялистите преминаха на тяхна страна, пък и бяха подкрепени само от един танк, а в базата имаше три…

Пешади беше намерил укритие в един от останалите му верни танкове и успя да задържи кулата и цялата радиовръзка. Без колебание той поведе войниците си в контраатака и бързо изтика бунтовниците от хангарите и казармените помещения. Разбрали, че нападението е обречено на провал, войниците и обслужващият персонал на базата незабавно декларираха своята дълбока и историческа привързаност към Пешади и шаха, грабнаха захвърленото си доскоро оръжие и с усърдие се заеха да преследват „врага“. Все пак малцина от тях стреляха на месо и полковникът го знаеше. Въпреки това той остави един от изходите неохраняван и позволи на част от нападателите да се оттеглят. Единствената му категорична заповед, дадена само на най-верните му подчинени, гласеше следното: „Открийте моллата Хусаин и го ликвидирайте!“

Но Хусаин все пак успя да избяга.

— Говори полковник Пешади — разнесе се гласът на командира по всички високоговорители в базата. — С помощта на Аллаха врагът е разбит. Благодаря на всички войници, които останаха верни на правителството. Незабавно да се приберат телата на хората, загинали геройски в името на Аллаха, да се преброят и да ми се докладва. Същото се отнася и за телата на противника. Лекарите да окажат спешна помощ на ранените. Аллах акбар, Аллах акбар! Наближава времето на вечерната молитва. Тази вечер аз съм молла и аз ще ръководя вашите молитви. Да присъствуват всички, които желаят да отправят своите благодарности към Бога!

Тримата в бунгалото на Старк мълчаливо слушаха тази реч. Мануела им превеждаше, тъй като полковник Пешади говореше на фарси. Настъпи тишина, нарушавана само от тихото пропукване на репродуктора. Гъст облак дим беше надвиснал над базата, въздухът вонеше на война и смърт. Мъжете отпиваха от чашите си, в които имаше водка и консервиран портокалов сок, Мануела пиеше само минерална вода. Помещението беше приятно затоплено от малка газова печка.

— Много любопитно — промълви тя, опитвайки се да не мисли за убитите, нито пък за Старк, останал далеч в Бандар-е Делам. — Пешади нито веднъж не каза „Да живее шахът“, сигурно е страшно уплашен, въпреки победата!

— На негово място и аз бих се уплашил — сви рамене Еър. — Дори нещо по…

Телефонът за вътрешна връзка издрънча и всички подскочиха. Еър вдигна слушалката.

— Ало?

— Майор Чангиз на телефона. А, капитан Еър, тъкмо вас търся! Имаше ли нападение откъм вашата страна? Какво стана там?

— Нищо. Тук нападение нямаше.

— Слава Богу! Тревожехме се за вашата безопасност. Сигурен сте, че нямате убити и ранени, така ли?

— Доколкото знам, нямаме.

— Слава Богу! При нас са доста. За щастие нямаме ранени врагове.

— Нито един?

— Нито един. Ще ви моля да не споменавате нищо за току-що приключилия инцидент по радиото, капитане. Въпрос на военна тайна, вярвам, че ме разбирате.

— Напълно, майоре.

— Добре. Моля ви да използувате честотата на базата. В името на сигурността ние ще прослушваме вашата. Моля да не използвате късовълновите си предаватели без предварително съгласуване с нас. — Еър усети как кръвта се качва в лицето му, но премълча. — Накрая ще ви помоля точно в двадесет нула-нула да сте готов за инструктаж при полковник Пешади, а всички правоверни на служба при вас да бъдат незабавно освободени за вечерната молитва, включително Есвандиари.

— Съжалявам, но Есвандиари ползува едноседмичен отпуск.

Ставаше въпрос за директора на местния клон на „Иран Ойл“.

— Добре, тогава пратете останалите под ръководството на Павуд.

— Веднага.

Разговорът прекъсна. Еър каза на останалите за какво става дума и излезе да предаде заповедта. Масил се притесни.

— Капитане! Ваше превъзходителство! Аз съм дежурен до залез-слънце. Очакваме двете машини 212 и…

— Заповедта се отнася до всички правоверни и трябва да се изпълни незабавно. Документите ти са наред, вече години работиш в Иран. По-добре да идеш, защото той знае, че си тук… Или имаш от какво да се страхуваш?

— Не, ни най-малко.

Еър видя как по челото на палестинеца избиха ситни капчици пот и каза:

— Не се безпокой, Масил. Ще те заместя, докато се върнеш. Сигурно няма да трае дълго.

Прие двата хеликоптера 212, изпрати екипажите да почиват и с нарастващо нетърпение зачака завръщането на Масил. Бавеше се прекалено дълго. Опита се да свърши някоя и друга рутинна работа, но скоро се отказа. Единствената мисъл, която го топлеше, беше фактът, че жена му и децата му са на сигурно място в Англия въпреки противното време, противната влага, противните стачки и още по-противното правителство там.

Малко след мръкване късовълновата радиостанция оживя.

— Ало, Ковис, говори Макайвър от Техеран…