Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Whirlwind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
atoslove (2010)
Разпознаване и начална корекция
ihm (2011)
Допълнителна корекция
bobim (2013)
Форматиране
yoda (2011)

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том I

Американска. Първо издание

ISBN: 954–404–010–2 (Том I)

ISBN: 954–404–009–9 (многотомно)

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Печатница ДФ „Балканпрес“ — София

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том II

Американска. Първо издание

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

Редактор: Иван Тотоманов

Коректори: Лили Анастасова, Анели Ръждева-Векилска

Технически редактор: Душка Кордова

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Формат: 84/108/32

Печатница ДФ „БАЛКАНПРЕС“ — София

История

  1. — Добавяне

Трета част

Четвъртък
22 февруари 1979 г.

42

Северозападно от Табриз: 11,20 преди обяд.

 

Високо от планинския склон, седнал на стълбичката на кацналия 212, Ерики можеше да вижда далече в Съветска Армения. Далече долу река Арас течеше на изток към Каспийско море, виейки се през проломи и обозначавайки по-голямата част от съветско-иранската граница. Наляво се виждаше Турция до извисяващия се на пет хиляди и двеста метра връх Арарат. Неговият 212 се намираше недалеч от входа на пещерата, където беше американският секретен подслушвателен пост. „Беше“ — помисли си той със злорадство. Когато вчера следобед се беше приземил тук, висотомерът отчиташе две хиляди и шестстотин метра; разнородната група леви федаински бойци, които докара, щурмува пещерата, но американците вече не бяха там. А когато Цимтарга я разгледа, откри, че цялото важно оборудване е унищожено и шифровъчните книги липсват. Много свидетелства за прибързано заминаване, но нищо действително ценно, което да бъде прибрано от остатъците.

— Все пак ще я прочистим — нареди Цимтарга на хората си. — Прочистете я като другите! — И прибави към Ерики: — Можеш ли да се приземиш там? — Той посочи нагоре към мястото, където се издигаха радарните мачти. — Искам да ги демонтирам.

— Не знам — отвърна Ерики.

Гранатата, която му беше дал Рос, все още стоеше прикрепена под лявата му мишница, а ножът му още беше в канията отзад. Цимтарга и похитителите му не го бяха обискирали.

— Ще отида да видя.

— Ние ще отидем да видим, капитане. Заедно ще гледаме — засмя се Цимтарга. — Така няма да се изкушиш да ни напуснеш.

Прелетя до там с него. Мачтите бяха здраво закрепени в дълбоки бетонни легла на северния склон на планината, пред тях имаше малка площадка.

— Ако времето е като днес, ще мине добре, но не и ако излезе вятър. Бих могъл да кръжа и да те спусна долу с въже — усмихна се кръвожадно Ерики.

Цимтарга се разсмя.

— Не, благодаря. Не искам ранна смърт.

— За човек от Съветите, още повече пък от КГБ, не си лош човек.

— Нито пък ти — за финландец.

От неделя, откакто летеше за Цимтарга, Ерики беше започнал да го харесва — не защото, според него, беше възможно да харесваш или да се доверяваш на някой от КГБ. Но Цимтарга беше любезен и честен, беше му дал равен дял от цялата храна. Миналата нощ беше споделил бутилка водка с него и му беше предоставил най-доброто място за сън. Бяха преспали в едно село на двадесет километра на юг, на килими върху мръсния под. Цимтарга беше казал, че макар в по-голямата си част да е в кюрдска територия, селото е тайно федаинско и сигурно.

— Тогава защо продължавате да ме охранявате?

— То е сигурно за нас, капитане, не за теб.

Преди две нощи Цимтарга и охраната му дойдоха за него в двореца на хана тъкмо след като Рос беше тръгнал. Откараха го до авиобазата и в тъмнината, нарушавайки международните правила, той беше летял до планинското село северно от Хвой. Призори събраха пълен хеликоптер въоръжени мъже и отлетяха до първия от двата американски радарни поста. Беше разрушен и обезлюден, също като този.

— Някой сигурно тайно ги е осведомил, че ще дойдем — каза Цимтарга и недоволно изпсува. — Мамка им!

По-късно Цимтарга му съобщи, че между местните се шушнело, че американците се евакуирали преди две нощи, откарани от много големи хеликоптери без отличителни знаци.

— Би било добре да ги хванем, докато ни шпионират. Много добре. Според слуховете тия копелета можели да виждат на хиляди мили навътре у нас.

— Имате късмет, че не са тук — можеше да започне сражение и това щеше да предизвика международен инцидент.

Цимтарга се засмя.

— Това няма нищо общо с нас, нищо. Това щяха да са пак кюрдите, пак техните мръсни дела, банда от главорези, нали? Щяха да обвинят тях. Гадни мръсници, нали? Телата евентуално щяха да бъдат намерени на кюрдска територия. Това щеше да е достатъчно доказателство за Картър и неговото ЦРУ.

Ерики се размърда на стълбичката на хеликоптера, задникът му беше измръзнал на метала; беше потиснат и изтощен. И тази нощ беше спал зле, преследваха го кошмари за Азадех. Не беше спал добре, откакто Рос се появи.

„Аз съм глупак — помисли си за хиляден път. — Знам, но каква полза? Май нищо не помага. Изглежда, летенето ми идва много: прекалено много часове при лоши условия, много нощни полети.“ А и Ногър, за когото се тревожеше, мислеше и за Ракоци и убийствата. Ами Рос? Но най-много от всички за Азадех. Дали е в безопасност?

На следващата сутрин се беше опитал да се помирят за нейния Джони Светлите очи.

— Признавам, че бях ревнив. Глупаво е да се ревнува. Заклех се в древните богове на прадедите ми, че мога да живея със спомена ти за него — мога, и ще го направя. — Така беше казал, но произнасянето на думите не го пречисти. — Просто не мислех, че той ще е толкова… такъв мъж и толкова… толкова опасен. Това кукри ще бъде достоен противник на моя нож пуко.

— Никога, скъпи, никога! Толкова се радвам, че ти си ти и аз съм аз и че сме заедно. Как можем да се измъкнем от тук?

— Не всички, не заедно по едно и също време — беше й отговорил честно той. — По-добре ще е войниците да се измъкнат, когато могат. С Ногър и войниците и докато ти си тук — не зная, Азадех. Все още не знам как да избягаме. Ще трябва да почакаме. Може би ще успеем да отидем в Турция…

Погледна на изток към Турция: толкова близка и толкова далечна, докато Азадех беше още в Табриз — тридесет минути по въздуха до нея. Но кога? „Ако бяхме влезли в Турция, ако хеликоптерът ми не беше задържан и ако можех да заредя, можехме да отлетим за Ал Шаргаз, заобикаляйки границата. Ако, ако, ако! Богове на предците ми, помогнете ми!“

Миналата нощ над водката Цимтарга беше сдържан както винаги, но си пийна добре и те разделиха бутилката чаша по чаша до последната капка.

— Имам друга за утре вечер, капитане.

— Добре. Кога ще свършите с мен?

— Ще ни трябват два или три дни, за да приключим тук. После обратно в Табриз.

— После?

— После ще знам по-добре.

Ако не беше водката, Ерики щеше да го напсува. Стана и се загледа в иранците, които струпваха екипировката за товарене. По-голямата част от нея изглеждаше съвсем обикновена. Докато се шляеше по разбития терен и снегът скърцаше под ботушите му, охраната не се отделяше от него. Никакъв шанс да избяга. За пет дни не му се удаде нито един случай.

— Радваме се на твоята компания — засмя се веднъж Цимтарга, отгатвайки намеренията му и ориенталските му очи се присвиха.

Горе имаше няколко души, които работеха по радарните мачти — демонтираха ги. „Загуба на време — помисли си. — Дори и аз знам, че няма нищо специално по тях.“

— Не това е важно, капитане. Моят шеф се радва на изобилието. Поръча да вземем всичко. По-добре повече, отколкото по-малко. Защо трябва да се тревожиш, плаща ти се на час — отново се засмя Цимтарга, вече без подигравка.

Ерики почувствува мускулите на врата си схванати, протегна се и докосна пръстите на краката си; в това положение остави ръцете и главата си да висят свободно, после завъртя глава във възможно най-голям полукръг, оставяйки тежестта й да разтегне сухожилията и мускулите му и да премахне схващането, без да насилва нищо, просто като използваше тежестта й.

— Какво правиш? — попита Цимтарга, приближавайки се към него.

— Страхотно е за болки във врата. — Ерики отново сложи тъмните си очила — без тях отразяващата се в снега светлина беше мъчителна. — Ако го правите два пъти дневно, никога няма да имате болки във врата.

— О, и ти ли имаш болки във врата? Аз… аз вечно съм схванат. Трябва да ходя при хиропраксист[1] поне три пъти годишно. Това помага, а?

— Гарантирано. Каза ми го една сервитьорка — разнасянето на табли по цял ден им докарва много болки по гърба и врата като на пилотите; това е от начина на живот. Опитайте и ще видите.

Цимтарга се наведе, както беше направил Ерики и раздвижи главата си.

— Не, правите го неправилно. Оставете главата, ръцете и раменете да висят свободно, вие сте много стегнат.

Цимтарга направи това, което му казаха и почувствува изпукване във врата и облекчение на ставите. Изправи се и каза:

— Чудесно е, капитане! Много съм ти задължен.

— Отплата за водката.

— Това струва повече от бутилка вод…

Ерики се вторачи в него с празен поглед — кръвта на Цимтарга бликна от гърдите му от пронизалия го отзад куршум, после дойде едно тра-а-ак-к-к-так-так, последвано от други и иззад скалите и дърветата се изсипаха някакви хора, крещяха бойни възгласи и „Аллах-ул акбар“, стреляха в движение. Атаката беше кратка и яростна и Ерики видя бързото смазване на хората на Цимтарга, слизащи по платото. Неговият пазач — един от малкото хора, които носеха оръжие — откри огън още при първия изстрел, но го улучиха веднага и сега някакъв брадясал тип, застанал над него, го довършваше тържествуващо с приклада на оръжието си. Други атакуваха пещерата. Още стрелба, после отново тишина.

Двама мъже тръгнаха към него и той вдигна ръце с бумтящо сърце, чувствуваше се гол и глупав. Единият от мъжете обърна Цимтарга и стреля отново в него. Другият мина покрай Ерики и отиде до кабината на неговия 212, за да се увери, че никой не се крие там. Мъжът, който беше стрелял в Цимтарга, застана пред Ерики, дишаше тежко. Беше дребен, с маслинено мургава кожа, брадясал, с тъмни очи и коси, облечен в груби дрехи. И вонеше.

— Свали си ръцете — заповяда той на английски със силен акцент. — Аз съм шейх Баязид, главният тук. Необходим си ми ти и хеликоптера.

— Какво искате да правите с мен?

Хората около тях довършваха ранените и смъкваха от мъртвите всичко, което имаше някаква стойност.

— КАЗЕВАК. — Като видя израза на лицето му, Баязид леко се усмихна. — Много от нас работят по петролните кладенци и сондите. Кое е това куче? — Той посочи към Цимтарга.

— Наричаше себе си Цимтарга. Беше от Съветите. Мисля, че беше и от КГБ.

— Естествено, че от Съветите. Естествено, че е от КГБ — всички от СССР в Иран са от КГБ. Документите, моля.

Ерики му подаде картата си. Онзи я прочете и кимна. После за изненада на Ерики му я върна.

— Защо летиш с това съветско куче?

Той слушаше мълчаливо и лицето му потъмня, когато Ерики му разказа как Абдула хан го беше хванал в клопка.

— Никой не бива да дразни Абдула хан. Ръцете на Абдула Жестокия са дълги, дори в земите на кюрдите.

— Вие кюрди ли сте?

— Кюрди — отвърна Баязид. По-добре беше да излъже.

Той коленичи и претърси Цимтарга. Никакви документи, само малко пари, които пъхна в джоба си и нищо друго, освен автоматичния пистолет в кожен кобур и амунициите, които също прибра.

— Зареден ли си напълно с гориво?

— Три четвърти.

— Искам да отида на двадесет километра на юг. Аз ще те насочвам. После вземаме КАЗЕВАК, после отиваме в Резайех, до болницата.

— Защо не в Табриз — по-близо е?

— Резайех е в Кюрдистан. Там кюрдите са сигурни. Понякога Табриз принадлежи на враговете ни — иранците, шаха или Хомейни — без разлика. Отиваме в Резайех.

— Добре. Чуждестранната болница ще е най-добре. Бил съм там преди, а и те имат хеликоптерна площадка. Свикнали са с КАЗЕВАК. Там можем да заредим — те имат хеликоптерно гориво, поне имаха… едно време.

— Добре. Веднага тръгваме.

— А след Резайех?

— Ако ни свършиш работата благополучно, може би ще те освободим да вземеш жена си от Горгон хан. — Шейх Баязид се извърна и извика на хората си да побързат и да се качват на хеликоптера.

— Тръгвайте, моля.

— А какво ще правите с този? — Ерики посочи Цимтарга. — И с другите?

— Зверовете и птиците скоро ще изчистят всичко.

Не им трябваше много време да се качат и да напуснат това място и Ерики се изпълни с надежда. Не беше трудно да намерят малкото селце.

Болната беше стара жена.

— Тя е нашият вожд — поясни Баязид.

— Не знаех, че жените могат да бъдат вождове.

— Защо не, ако са достатъчно мъдри, достатъчно силни, достатъчно умни и от подходящо семейство. Ние, сунитите, не сме леви или еретични говеда шиити, които слагат моллата между човека и Бог. Бог е Бог. Тръгваме веднага.

— Тя говори ли английски?

— Не.

— Изглежда много зле. Може да не издържи пътуването.

— Иншаллах.

Но тя издържа едночасовия полет и Ерики се приземи на хеликоптерната площадка. Болницата беше надстроена, осигурена с персонал и спонсорирана от чуждестранни петролни компании. По целия път той летя ниско, избягвайки Табриз и военновъздушните бази. Баязид стоеше изправен с лице към него до височайшия им вожд, зад гърба му имаше шестима въоръжени мъже. Старицата беше в съзнание, но не помръдваше. Беше вглъбена в силната си болка и не се оплакваше.

Един лекар и няколко санитари пристигнаха на площадката секунди след кацането. Докторът беше облечен в бяло с червен кръст на ръкава палто върху дебели, топли пуловери; беше на тридесетима години, американец, с тъмни кръгове около зачервените очи. Докато другите чакаха мълчаливо, той коленичи до носилката. Старицата леко простена, когато той докосна корема й, въпреки че ръцете му пипаха внимателно. След малко той й заговори успокоително на лош турски. Слаба усмивка премина по лицето й, тя кимна и му благодари. Лекарят направи знак на санитарите, те вдигнаха носилката и я отнесоха. По заповед на Баязид двама от хората му отидоха с нея.

Докторът, пак на турски, се обърна към Баязид.

— Ваше превъзходителство, трябва да ми кажете името и възрастта й и… — той потърси думата — историята, историята на болестта.

— Говори на английски.

— Добре, благодаря ви, ага. Аз съм доктор Нюбег. Боя се, че краят й е близо, ага, пулсът й е почти нула. Тя е възрастна, а бих казал, че има кръвоизлив — кървене — вътрешно. Падала ли е наскоро?

— Говорете по-бавно, моля. Падане? Да, да, преди два дни. Подхлъзна се в снега и падна върху скала, удари си ребрата.

— Мисля, че има вътрешен кръвоизлив. Ще направя каквото мога, но… извинете, не мога да обещая добър изход.

— Иншаллах!

— Вие кюрди ли сте?

— Кюрди… — Наблизо се чу стрелба. Всички обърнаха поглед натам. — Кой стреля?

— Не знам. Постоянно стрелят — отговори докторът неспокойно. — Зелените ленти срещу левите, левите срещу зелените, срещу кюрдите — има много фракции и всички са въоръжени. — Той разтърка очите си. — Ще направя каквото мога за старата госпожа. Може би е по-добре да дойдете с мен, ага, вие можете да ми разкажете подробностите, докато вървим. И тръгна забързано.

— Докторе, имате ли гориво тук? — извика Ерики. Докторът спря и го погледна безучастно.

— Гориво? А, хеликоптерно гориво? Не знам. Цистерната за бензин е отзад. — Той се качи по стълбите до главния вход, полите на палтото му плющяха от вятъра.

— Капитане — нареди Баязид, — вие ще чакате, докато се върна. Тук!

— Но горивото, аз не мо…

— Чакайте тук! Тук! — Баязид се втурна след лекаря. Двама от хората му тръгнаха с него. Двама останаха с Ерики.

Докато чакаше, Ерики прегледа всичко. Резервоарите бяха почти празни. От време на време пристигаха коли и камиони с ранени, които трябваше да бъдат приети от доктора и медицинския персонал. Мнозина оглеждаха хеликоптера любопитно, но никой не се приближи. За това се погрижи охраната. По време на полета до тук Баязид му беше казал:

— От векове ние, кюрдите, се опитваме да станем независими. Ние сме отделен народ, с отделен език, отделни обичаи. Сега може би има шест милиона кюрди в Азербайджан и Кюрдистан зад съветската граница, и в този край на Ирак, и в Турция — почти изсъска той. — От векове ние се борим срещу всички тях, заедно или поотделно. Ние държим планините. Ние сме добри бойци. Салах-ал-дин е бил кюрд. Знаеш ли за него? Салах-ал-дин — Саладин — е бил най-достойният противник на Ричард Лъвското сърце по времето на кръстоносните походи, после става султан на Египет и Сирия и завладява царство Йерусалим през 1187 година, след като разбива кръстоносците.

— Да, знам за него.

— Днес между нас има друг Салах-ал-дин. Един ден ние ще завладеем отново всички свещени места — след като изхвърлим Хомейни, предателя на исляма, на боклука.

— Вие нападнахте от засада Цимтарга и другите и ги очистихте само за да дойдем дотук, така ли? — попита Ерики.

— Разбира се. Те са врагове. Ваши и наши. — Баязид се усмихна криво. — Нищо не става в нашите планини без наше знание. Нашият вожд болен — вие сте наблизо. Ние виждаме американците да напускат, виждаме боклукчиите да идват и ви познахме.

— О! Как?

— Червенокосият мъж с ножа. Неверникът, който убива наемни убийци като въшки, а после му дават принцесата на Горгоните като отплата, пилотът на С-Г. — Тъмните, почти бадемови очи излъчваха учудване. — О, да, капитане, знаем ви много добре. Много от нас обработват дървен материал, други работят на петрола — човек трябва да работи. Въпреки това е добре, че не сте от Съветите или иранец.

— После ще ми помогнете ли, вие и вашите хора, срещу Горгон хан?

Баязид се засмя:

— Вашата кръвна вражда си е ваша, не наша. В момента Абдула хан е с нас. Ние няма да тръгнем против него. Каквото правиш ти, е Божа работа.

В предния двор на болницата беше студено и слабият вятър усилваше студа. Ерики се разхождаше напред-назад, за да поддържа кръвообращението си. „Трябва да се върна в Табриз. Трябва да се върна, а после някак си ще взема Азадех и ще напуснем завинаги.“

Стрелба наблизо стресна и него и охраната му. Зад болничните порти заскърцаха спирачки, чу се дразнещ звук на клаксони, настана някакво объркване. Запритичваха хора. Отново се чу стрелба и онези, които бяха останали в капана на превозните си средства, бързо изскочиха навън и се прикриха или избягаха. Дворът на болницата беше обширен, хеликоптерът заемаше само едната страна. Стрелбата идваше все по-близо. Някои от стъклата на прозорците от последния етаж на болницата се пръснаха. Двамата пазачи се притиснаха към снега зад колесника на вертолета. Ерики кипеше от ярост, че хеликоптерът му е така открит, не знаеше накъде да бяга и какво да прави — нямаше време да излети, а и горивото му беше недостатъчно да отиде, където и да било. След няколко рикошета се сви долу, а схватката отвъд стените се засили.

После тя престана така бързо, както и започна. Хората се измъкнаха от прикритията, клаксоните засвириха и скоро уличното движение се нормализира и стана така досадно, както винаги.

— Иншаллах — каза единият му пазач, после вдигна пушката и пое поста си. Иззад болницата се показа малка подвижна петролна цистерна. Управляваше я млад иранец с широка усмивка. Ерики отиде да го пресрещне.

— Здрасти, капитане — поздрави весело шофьорът със силен нюйоркски акцент, — трябва да ви заредя с гориво. Вашият безстрашен водач шейх Баязид нареди. — Той се обърна към пазачите на турски и те изведнъж се отпуснаха и отвърнаха на поздрава му.

— Капитане, ще напълним догоре. Имате ли допълнителни или специални резервоари?

— Не, само постоянните. Казвам се Ерики Йоконен.

— Разбира се. Рижият с ножа. — Младежът се ухили. — Вие сте един вид легенда в тези краища. Аз ви зареждах веднъж, може би преди година. — Той протегна ръка. — Аз съм Али Бензинджията — Али Реза.

Стиснаха си ръцете и докато разговаряха, младежът започна да зарежда.

— Посещавали сте американско училище? — попита Ерики.

— По дяволите, не. Бях един вид осиновен от болницата преди години, доста преди да бъде построена тази сграда, още като дете. Тогава болницата беше в гетата на източния край на града — нали знаете, капитане, „Само за американци“, „Екс Текс“ щаб. — Младежът се усмихна, зави внимателно капачката на резервоара и започна да пълни следващия.

— Първият доктор, който ме прибра, беше Ейб Вайс. Голям човек, просто велик. Той ме взе на работа, учеше ме за сапуна и чорапите, и лъжиците, и тоалетната — по дяволите, на всички видове неирански гимназистки познания за улични плъхове като мен, без роднини, без дом, без име и без нищо. Наричаше ме свое хоби. Той дори ми даде и името. После, един ден, просто напусна.

Ерики мярна бързо скритата болка в очите на младежа.

— Прехвърли ме на доктор Темпълтън и той направи същото за мен. Понякога ми е някак си трудно да преценя кой съм. Кюрд, но не съвсем, янки, но не съвсем, иранец, но не съвсем, евреин, но не съвсем, мюсюлманин, но не съвсем мюсюлманин. — Той сви рамене. — Голяма бъркотия, а, капитане. Светът, всичко. А?

— Да. — Ерики хвърли поглед към болницата.

Баязид слизаше по стълбите с двамата си бойци, вървяха край санитарите с носилката. Сега старата жена беше покрита от главата до петите.

— Напускаме, щом заредим — нареди късо Баязид.

— Моите съболезнования — каза Ерики.

— Иншаллах.

Двамата наблюдаваха как санитарите нагласяват носилката в кабината. Баязид им благодари и те си тръгнаха. Скоро свършиха и със зареждането.

— Благодаря, господин Реза. — Ерики протегна ръка. — Благодаря.

Младежът втренчи очи в него.

— Преди никой никога не ме е наричал господин, капитане, никога. — Той удари юмрук в ръката на Ерики. — Благодаря! Когато и да поискате гориво, ще го имате.

Баязид се качи до Ерики, затегна колана и си сложи наушниците. Двигателите постепенно набираха мощност.

— Сега отиваме до селото, откъдето дойдохме.

— После какво? — попита Ерики.

— Ще се посъветвам с новия вожд — каза Баязид. Мислеше си, че този човек и хеликоптерът ще му донесат голям откуп, било от хана, било от Съветите или дори от неговите собствени хора.

„Моите хора се нуждаят от всеки риал, който можем да вземем.“

 

 

Близо до Табриз Едно — в село Абу Мард: 6,16 следобед.

 

Азадех взе купичката с ориз и купичката с хорищ, благодари на съпругата на старейшината и тръгна през мръсния, омърлян като бунище сняг към колибата, която беше малко встрани. Лицето й беше изпито, кашляше лошо. Почука, после влезе през ниската врата.

— Здравей, Джони. Как се чувствуваш? Някакво подобрение?

— Много съм добре — отговори той.

Но не беше. Първата нощ бяха прекарали в една пещера недалеч от тук, сгушени един до друг, треперещи от студ.

— Не можем да останем тук, Азадех — беше й казал той призори. — Ще измръзнем до смърт. Ще трябва да опитаме как е в базата.

Бяха минали през снега и огледаха базата отдалече. Виждаха двамата механици и от време на време Ногър Лейн, но навсякъде из базата имаше въоръжени хора. Даяти, мениджърът на базата, се беше преместил в къщата на Азадех и Ерики — и той, и жена му, и децата му.

— Кучи синове и дъщери — изсъска Азадех, като забеляза, че жената беше обула чифт нейни ботушки. — Може би ще можем да се промъкнем в къщата на механиците. Те ще ни скрият.

— Навсякъде ги придружават конвои. Обзалагам се, че имат охрана дори и през нощта. Но кой ги охранява — Зелените ленти, хората на хана или други?

— Не разпознавам никого, Джони.

— Те ни преследват — каза той.

Чувствуваше се много отпаднал, смъртта на Гуенг го измъчваше. И двамата, Гуенг и Тенцинг, бяха с него от самото начало. Появи се и Розмънт. А сега — Азадех.

— Още една нощ на открито и с теб е свършено, с нас е свършено.

— Това е нашето село, Джони. Абу Мард. Било е наше повече от век. Те са предани, зная го. Можем да бъдем в безопасност ден-два.

— С наградата за главата ми? А ти? Нали ще съобщят на баща ти.

— Мога да ги помоля да не го правят. Мога да кажа, че са се опитвали да ме отвлекат руснаците и ти си ми помагал. Това е вярно. Ще кажа, че е трябвало да се крием, докато съпругът ми се върне — той винаги е бил много популярен, Джони, знаеш ли колко хора е спасил през тези години!

Той я погледна, имаше поне дузина възражения.

— Селото е на пътя, почти точно на пътя и…

— Да, разбира се, напълно си прав и ще направим това, което ти решиш, но то опира в гората. Можем да се крием там — никой не би се сетил.

Той видя умората й.

— Как се чувстваш? Имаш ли достатъчно сили?

— Не, но съм добре.

— Можем да заобиколим, да слезем няколко мили по пътя. Трябва да избегнем бариерата, това е много по-безопасно от селото. Е?

— Аз… по-добре, не. Мога да опитам. — Тя се поколеба, после отговори: — По-добре е да не идвам, не днес. Ти върви. Аз ще чакам. Ерики може да се върне днес.

— А ако не дойде?

— Не знам. Ти върви.

Той погледна назад към базата. Гнездо на змии. Да се отиде там, беше самоубийство. От възвишението, на което бяха, той виждаше чак до главния път. Край бариерата все още имаше хора — както и предполагаше, Зелени ленти и полиция, и редица превозни средства, чакащи да напуснат района. „Никой няма да ни качи сега — помисли си той. — Освен заради наградата.“

— Иди в селото. Аз ще чакам в гората.

— Без теб ще ме върнат при баща ми. Познавам ги, Джони.

— И без това вероятно ще те предадат.

— Както Бог желае. Но можем да получим малко храна и топлина, може би дори почивка за през нощта. Можем да се измъкнем призори. Може дори да успеем да вземем кола или камион от тях — каландарът има стар форд. — Тя сподави една кихавица. Въоръжените мъже не бяха далеч. Беше повече от вероятно да има патрули навън, в гората — по пътя насам им се наложи да заобиколят, за да избегнат един от тях.

„Да идем в селото е лудост — помисли си той. — Да заобиколим бариерата ще коства часове на дневна светлина, а през нощта… не можем да останем навън още една нощ.“

— Да вървим в селото — каза той.

Така вчера бяха дошли в селото и Мустафа, каландарът, изслуша историята й, без да поглежда Рос. Новината за пристигането им премина от уста на уста, цялото село веднага я научи и тя беше добавена към другата — за наградата за саботьора и похитителя на дъщерята на хана. Каландарът даде на Рос изоставена колиба с една стая, с мръсен под и плесенясали черги. Беше доста далеч от пътя, в отдалечения край на селото, а той беше забелязал стоманено твърдите очи, сплъстената коса и небръснатата брада, карабината, кукрито и раницата му, натежала от амуниции. Азадех покани в дома си — коптор с две стаи, без електричество и течаща вода. Нужникът беше просто една дупка в земята.

Предната вечер преди мръкване една възрастна жена донесе на Рос топла храна и бутилка вода.

— Благодаря — каза той. Главата го болеше, вече го втрисаше. — Къде е нейно височество?

Жената сви рамене. Беше тромава, сипаничава, с кафяви корени вместо зъби.

— Ако обичате, помолете я да ме приеме.

По-късно изпратиха да го повикат. В стаята на старейшината, наблюдаван от него, съпругата му, част от челядта му и няколко по-възрастни хора, той внимателно поздрави Азадех — така, както един чужденец би трябвало да го направи. Тя, разбира се, беше загърната в чадор и беше коленичила на килима с лице към вратата. Лицето й беше покрито с жълтеникава, нездрава бледност, но той помисли, че може да е от светлината на мъждукащата газена лампа.

— Салаам, ваше височество, добро ли е вашето здраве?

— Салаам, ага, да, благодаря, а вашето?

— Струва ми се, че имам лека треска. — Той видя как очите й се отделиха за момент от килима. — Имам лекарство. Вие имате ли нужда от лекарства?

— Не, не, благодаря.

Пред толкова много очи и уши му беше невъзможно да говори за това, за което искаше.

— Може би ще мога да ви поднеса почитанията си утре? — рече той.

— Мир вам.

— И вам.

Спа дълго, както и тя. С идването на зората селото се събуди, стопанките стъкмиха огньовете, издоиха козите и сложиха зеленчуците да се задушават с малкото, което можеше да ги подсили, освен някоя мръвка или пиле, а в някои колиби — парче козе или овче месо, старо, жилаво и гранясало. Оризът никога не достигаше. В добри времена се хранеха по два пъти на ден — сутрин и преди да се стъмни. Азадех имаше пари и плати за храната им. Това не остана незабелязано. Тя помоли да сложат цяло пиле в тазвечерната гозба и да я поделят сред цялото домочадие, и плати за нея. И това не остана незабелязано. Преди да падне нощта, тя каза:

— Сега аз ще му занеса храна.

— Но, ваше височество, не е редно вие да го обслужвате — възпротиви се жената на каландара. — Аз ще му занеса. Можем да отидем заедно, ако желаете.

— Не. По-добре ще е да отида сама, защо…

— Бог да ни пази, ваше височество. Сама? При мъж, който не ви е съпруг? О, не, това ще бъде неприлично, много неприлично. Аз ще ги занеса.

— Добре, благодаря ви. Както Бог желае. Благодаря ви. Вчера той спомена за треска. Може да е чума. Зная, че неверниците носят отвратителни болести, към които ние не сме привикнали. Аз просто исках да ви предпазя от възможно страдание. Благодаря ви, че ми го спестихте.

Предишната нощ всички в стаята бяха видели лъскавината от пот по лицето на друговереца. Всички знаеха колко отвратителни са неверниците, повечето поклонници на Сатаната и магьосници. Почти всички тайно вярваха, че Азадех е омагьосана, най-напред от Великана с ножа и сега отново от саботьора. Жената на старейшината мълчаливо връчи на Азадех купите и тя отиде през снега до колибата му.

Сега го гледаше в полумрака на стаята с дупка в кирпичената стена вместо прозорец, без стъкло, просто покрита с парче зебло. От нужника навън вонеше — беше точно под прозореца.

— Яж, яж, докато е още топло. Не мога да остана дълго.

— Добре ли си? — Преди тя да дойде, той лежеше с дрехите под едно одеяло и клюмаше, но сега беше седнал с кръстосани крака и буден. С помощта на лекарствата от резервната му аптечка треската беше отслабнала малко, но стомахът му беше неспокоен. — Не изглеждаш много добре.

Тя се усмихна.

— Ти също. Аз съм добре. Яж.

Рос беше много гладен. Супата беше слаба, но той знаеше, че така е по-добре за стомаха му. Усети нов спазъм, но го сподави и той премина.

— Мислиш ли, че можем да се измъкнем? — по пита той между две хапки, опитвайки се да яде бавно.

— Ти би могъл, аз не мога.

Докато дремеше през целия ден, събирайки сили, той се беше опитвал да състави план. Веднъж беше тръгнал да излиза извън селото. Стотици погледи го проследиха, всички го наблюдаваха. Той отиде до края на селото и после се върна обратно. Но беше видял стария камион.

— Какво става с камиона?

— Питах старейшината. Отговори, че не е в ред. Дали излъга или не, не знам.

— Не можем да останем тук още дълго. Сигурно ще дойде патрул. Или пък баща ти ще чуе за нас, или ще му кажат. Единствената ни надежда е да бягаме.

— Или да отвлечем 206 с Ногър.

Той я погледна.

— С всички тези хора там?

— Едно от децата ми каза, че те са се върнали днес в Табриз.

— Сигурна ли си?

— Не съм сигурна, Джони. — Тя потръпна от безпокойство. — Но няма причини детето да лъже. Аз преподавах тук, преди да се омъжа — бях единствената учителка, която някога са имали, и зная, че ме харесваха. Детето мисли, че са останали само един или двама. — Нова тръпка се надигна в нея и тя се почувствува отпаднала.

„Толкова много лъжи, толкова много проблеми през последните две седмици — помисли си Азадех. — Само за две седмици. Толкова много ужаси, откакто Ракоци и моллата нахлуха внезапно при нас с Ерики след сауната ни. Всичко е толкова безнадеждно сега! Ерики, къде си? — искаше да извика тя. — Къде си?“

Рос свърши със супата и ориза и започна да си играе с последното зърно, премервайки шансовете, опитвайки се да състави план. Тя стоеше на колене срещу него и виждаше сплъстената му коса и мръсотията, изтощението и загрижеността му.

— Бедният Джони — промърмори тя и го докосна. — Не ти донесох много късмет, нали?

— Не бъди глупава. Не е твоя вината — за нищо. — Той поклати глава. — За нищо. Слушай какво ще направим: ще останем тук тази нощ, а утре преди разсъмване ще тръгнем. Ще опитаме базата — ако не стане, ще се махнем. Опитай се да накараш старейшината да ни помогне — да си държи устата затворена, жена му също. Всички в селото ще се държат така, както той им разпореди… Поне да ни дадат възможност за старт. Обещай им голяма награда, когато нещата се нормализират, и ето… — Бръкна на тайно място в багажа си, намери златните рупии, десет на брой. — Дай му пет, останалите дръж в случай на нужда.

— Но… а ти? — прошепна тя с широко отворени очи, изпълнена с надежда при толкова голям пишкеш.

— Аз имам още десет — успокои я той и лъжата излезе от устата му съвсем лесно. — За в случай на нужда. Отпуска ги правителството на Нейно Величество.

— О, Джони, мисля, че сега имаме шанс — това са много пари за тях.

Надигна се вятър и зеблото, което покриваше дупката на стената, изшумя. И двамата погледнаха натам. Азадех стана и го нагласи колкото можеше. Не можеше да се покрие целият отвор.

— Не му обръщай внимание — каза той. — Ела и седни. — Тя се подчини и седна по-близо до него от преди. — Вземи. За всеки случай. — Подаде й гранатата. — Просто дръж ръчката надолу, изтегли предпазителя, брой до три и хвърляй. До три, не до четири.

Тя кимна, свали чадора си и прибра гранатата в един от джобовете на скиорското си яке. Тесните й панталони бяха пъхнати в ботушите.

— Благодаря. Сега се чувствам по-добре. По-сигурно. — Неволно го докосна и пожела да не го беше сторила, защото почувствува, че Рос гори. — По-добре… по-добре да тръгвам. Ще ти донеса храна, щом се зазори. После тръгваме.

Той се изправи и й отвори вратата. Навън беше тъмно. Не видяха фигурата, която изчезна от прозореца, но пък усетиха наблюдаващите ги от всички страни очи.

— А Гуенг, Джони? Мислиш ли, че ще ни намери?

— Ще ни търси, където и да е. — Почувствува, че му се повдига.

— Лека нощ, приятни сънища.

— Приятни сънища.

Винаги си го казваха в добрите стари времена. Очите им се докоснаха, сърцата също. И двамата бяха стоплени и същевременно изпълнени с предчувствия. После тя се обърна и тъмният чадор изведнъж я направи почти невидима. Той видя как вратата на старейшината се отвори, тя влезе и след това вратата се затвори. Чу тежкия шум на минаващ недалеч по пътя камион, после на трещяща преминаваща кола, който скоро след това заглъхна. Обхвана го такъв спазъм, че го накара да приклекне. Болката беше силна, но той повърна съвсем малко. Беше благодарен, че Азадех си отиде. Загреба малко сняг с лявата си ръка и се изми. Очите все още го наблюдаваха от всички посоки.

„Копелета“ — помисли си той, после се върна в колибата и седна върху грубия сламеник. Смаза кукрито си в тъмнината. Нямаше нужда да го точи — беше го направил преди това. Светлините се отразяваха в острието. Той заспа с ножа, изваден от ножницата.

 

 

В двореца на хана: 11,19 вечерта.

 

Докторът държеше китката на хана и отново измерваше пулса му.

— Трябва много да почивате, Ваше височество — разтревожено говореше той, — и да вземате по едно от тези хапчета на всеки три часа.

— На три часа… да — започна Абдула хан.

Гласът му беше слаб, дишането — тежко. Беше се облегнал на възглавници в леглото, направено върху дебели килими. До леглото му бяха Нажуд, най-голямата му дъщеря, на тридесет и пет години, и Айша, третата му жена, на седемнадесет. Лицата и на двете жени бяха бели. На вратата имаше двама пазачи, а Ахмед беше коленичил до доктора.

— Сега… ме оставете.

— Ще дойда пак призори с линейката и…

— Никаква линейка! Ще остана тук! — Лицето на хана почервеня, нова болка премина през гърдите му. Те слушаха тежкото му дишане. Когато отново можеше да говори, той каза пресипнало.

— Ще стоя тук.

— Но Ваше височество, вече имахте една сърдечна атака, благодарение на Бога, само лека — гласът доктора трепереше. — Трудно е да се каже кога може пак да получите… Нямам никакви инструменти тук; необходимо ви е незабавно лечение и наблюдение.

— Каквото… каквото ви е необходимо, го донесете тук. Ахмед, погрижи се за това!

— Да, Ваше височество.

Ахмед погледна доктора. Докторът прибра стетоскопа и апарата за измерване на кръвното налягане в старомодната си чанта. На вратата си нахлузи обувките и излезе. Нажуд и Ахмед го последваха. Айша се поколеба. Беше дребна жена, омъжена от две години, имаше син и дъщеря.

Лицето на хана бе нездраво бледно, дишането му приличаше на хриптене. Тя коленичи по-близо до него и хвана ръката му, но той я отблъсна разгневено, заразтрива гръдния си кош и я наруга. Жената се уплаши съвсем.

В хола докторът се спря. Лицето му беше остаряло и набръчкано, по-старо от възрастта му, косите му бяха бели.

— Ваше височество — обърна се той към Нажуд, — по-добре ще бъде да е в болница. Табриз не е достатъчно добро място за него. Техеран ще е по-добре. Той трябва да бъде в Техеран, въпреки че пътуването може… Техеран е по-добре от тук. Кръвното му налягане е прекалено високо, то е високо от години, но, добре, както Бог пожелае.

— Ще донесем тук всичко, което ви е необходимо — каза Ахмед.

— Глупак! — ядосано отвърна докторът. — Не мога да донеса тук операционна зала, амбулатория и антисептични условия!

— Ще умре ли? — попита Нажуд и очите й се разшириха.

— Когато Бог нареди, само когато Бог нареди. Кръвното му налягане е прекалено високо… Не съм вълшебник и не ми достигат толкова много неща. Имате ли представа каква е причината за сърдечната атака — имало ли е кавга или нещо такова?

— Не, не е имало кавга, но сигурно е била Азадех. Отново тя, все тя! — Нажуд закърши ръце. — Избягала е със саботьора вчера сутринта, тя бе…

— Какъв саботьор? — попита докторът изненадан.

— Саботьора, когото всички търсят, врага на Иран. Но аз съм сигурна, че той не я е отвлякъл, сигурна съм, че тя е избягала с него. Та как би могъл да я отвлече от двореца? Само тя е предизвикала гнева на Негово височество — всички сме в ужас от вчера сутринта…

„Глупава вещица! — помисли си Ахмед. — Безумното бурно избухване беше заради хората от Техеран, Хашеми Фазир и говорещия фарси неверни, и заради това, което те искаха от моя господар и това, на което той беше принуден да се съгласи. Толкова дребно нещо — да им предаде един човек от Съветите, престорен приятел, който всъщност е враг — не може да бъде причина да избухне така. Много умно от страна на моя господар да задвижи всичко: вдругиден жертвата се връща през граница в мрежата за жертвоприношението и двамата врагове от Техеран се връщат в мрежата. Скоро моят господар ще решава и тогава аз ще действам. През това време Азадех и саботьорът ще са на сигурно място в селото по волята на господаря — каландарът му прати вест веднага. Малко хора на земята са толкова умни като Абдула хан и само Бог може да реши кога той трябва да умре, а не това куче, докторът.“

— Нека продължим — намеси се той. — Моля да ме извините, ваше височество, но трябва да доведем болногледачка и да докараме лекарства и някои инструменти. Докторе, трябва да побързаме.

Вратата в далечния край на коридора се отвори. Айша беше побледняла още повече.

— Ахмед, Негово височество иска да те види за момент.

Когато останаха сами, Нажуд хвана доктора за ръкава и прошепна:

— Много ли е зле Негово височество? Трябва да ми кажете истината. Трябва да знам.

Докторът вдигна безпомощно ръце.

— Не знам, не знам. Очаквах и нещо по-лошо от… от година и повече. Атаката беше лека. Следващата може да е масивна или лека, след час или след година, не знам.

Нажуд беше изпаднала в паника от момента, когато преди няколко часа ханът беше припаднал. Ако ханът умреше, тогава Хаким, братът на Азадех, беше негов законен наследник. Двамата братя на Нажуд бяха умрели още като малки. Синът на Айша беше едва на година. Ханът нямаше други живи братя, така че наследникът му щеше да бъде Хаким. Но Хаким беше в немилост и лишен от наследство, така щеше да има регентство. Нейният съпруг Махмуд беше старшият от зетьовете. Той щеше да стане регент, освен ако ханът не наредеше друго.

„Защо ще нарежда друго? — помисли си тя и стомахът й отново се превърна в бездънна яма. — Ханът знае, че мога да ръководя мъжа си и да ни направи силни. Синът на Айша — пфу, болнаво дете, болнаво като майка си. Както Бог пожелае, но децата умират. Той не е заплаха, но Хаким — той е заплахата.“

Тя си спомни как отиде при хана, когато Азадех се върна от училището в Швейцария:

— Татко, нося ти лоши вести, но ти трябва да знаеш истината. Подслушах Хаким и Азадех. Ваше височество, тя му каза, че е била бременна, но с помощта на лекар махнала детето.

— Какво?

— Да… да, чух я да го казва.

— Азадех не може… Азадех не може, не може да е направила такова нещо!

— Разпитайте я. Моля ви да не казвате от кого сте го чули! Накарайте я да се закълне пред Бога, разпитайте я, нека да я прегледа лекар, но чакайте, това не е всичко. Противно на вашите желания, Хаким още иска да стане пианист и й каза, че ще избяга, като я помоли да отиде с него в Париж. „И тогава ще можеш да се ожениш за твоя любовник“ — така я уговаряше, но тя отвърна: „Татко ще ни върне обратно, ще ни принуди да се върнем. Никога няма да ни позволи да отидем без предварителното му разрешение, никога.“ После Хаким повтори: „Аз ще отида. Няма да остана тук и да погубя живота си. Аз тръгвам.“ Тя отново рече: „Татко никога няма да ти позволи, никога.“ „Тогава е по-добре да е мъртъв“ — каза Хаким, а тя рече: „Съгласна съм.“

— Аз… аз не… не вярвам!

Нажуд си спомни как лицето му почервеня и колко се беше изплашила.

— Кълна се в Бога — говореше тя. — Аз ги чух да го казват, Ваше височество, кълна се в Бога. После те решиха, че трябвало да направят план, че тряб… — Тя се сви от страх, когато той й изкряска да го каже точно.

— Той каза точно, Хаким каза: „Малко отрова в халвата му или в питието му, можем да подкупим някой слуга, може би ще можем да подкупим някой от телохранителите му да го убие или да оставим портите отворени през нощта, за да го убият — съществуват хиляди начини някой от стотиците му врагове да го извърши вместо нас, всички го мразят. Трябва да помислим и да бъдем търпеливи…“

Не й беше трудно да изплете лъжата си брънка по брънка, така че скоро сама повярва в нея, както вярваше и сега. Освен клетвата „Кълна се“, всичко това можеше да бъде вярно. „Бог ще ми прости — си рече уверено тя, както си мислеше винаги. — Бог ще ми прости. Азадех и Хаким винаги са ни мразили, нас, останалите от фамилията, желали са нашата смърт, да ни отритнат и да вземат наследството ни, те и майка им, вещицата, която омагьоса баща ни, за да се отвърне от нас през всичките тези години. Осем години той беше под магията й — Азадех така, Азадех иначе, Хаким така, Хаким иначе. Осем години ни пренебрегваше, както и нашата майка, своята първа жена, не ме забелязваше, лекомислено ме омъжи за този дръвник Махмуд, този гнусен, сега импотентен, противно хъркащ дръвник, и така съсипа живота ми. Надявам се съпругът ми да умре, разяден от червеи, но не и преди да стане хан, така че синът ми да стане хан след него. Баща ми трябва да се отърве от Хаким, преди да умре. Бог да го пази жив, за да го направи — трябва да го направи, преди да умре! Азадех също трябва да бъде унижена, отритната, съсипана — даже по-добре да я хванат в прелюбодеянието й със саботьора, о, да, тогава отмъщението ми ще бъде пълно.“

Бележки

[1] Човек, който лекува чрез манипулации по гръбначния стълб и ставите — Б.пр.