Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Whirlwind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
atoslove (2010)
Разпознаване и начална корекция
ihm (2011)
Допълнителна корекция
bobim (2013)
Форматиране
yoda (2011)

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том I

Американска. Първо издание

ISBN: 954–404–010–2 (Том I)

ISBN: 954–404–009–9 (многотомно)

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Печатница ДФ „Балканпрес“ — София

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том II

Американска. Първо издание

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

Редактор: Иван Тотоманов

Коректори: Лили Анастасова, Анели Ръждева-Векилска

Технически редактор: Душка Кордова

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Формат: 84/108/32

Печатница ДФ „БАЛКАНПРЕС“ — София

История

  1. — Добавяне

26

Летище Техеран, офисът на С-Г: 5,48 следобед.

 

— … и нямате разрешение за кацане! — разнесе се остър глас от радиостанцията, примесен с пукането на статичното електричество.

Гавалан, Макайвър и Робърт Армстронг се струпаха около апарата и напрегнаха слух. Навън бавно се смрачаваше.

В репродуктора прозвуча металическият глас на Джон Хог от приближаващия се 125:

— Контролна кула Техеран, аз съм ETLL, същият от вчера… Имам разрешение от Киш за кацане и…

— ETLL, забранява ви се кацане! — прогърмя мрачният уплашен глас на дежурния диспечер и Макайвър изруга под нос.

— Повтарям: забранява ви се кацане! Всички граждански полети са отменени по заповед на имама! — Освен него се чуваха различни гласове, които възбудено бъбреха на фарси — доста микрофони бяха включени на тази честота. — Върнете се обратно!

— Повтарям, имаме разрешение за кацане от радара в Киш, той ни прехвърли на радара в Исфахан и оттам отново потвърдиха нашето разрешение. Да живее аятолах Хомейни и победата на исляма! Намирам се на четиридесет мили южно от контролен пункт Варамин, очаквам да ми се освободи писта 29-ляво. Моля потвърдете. Имате ли други самолети във въздуха?

За момент от кулата се разнесоха неразбрани крясъци на фарси, после отново прозвуча гласът на авиодиспечера:

— Няма други самолети, но вие не можете… — Английският с американски акцент рязко прекъсна и в ефира се появи раздразнен глас: — Няма кацане! Заповед техерански комитет! Киш не Техеран, Исфахан не Техеран! Вие бъдете арестувани, ако кацнете!

— ETLL — прозвуча в отговор безгрижният глас на Джон Хог. — Разбирам, че не желаете да кацнем и отхвърляте нашето разрешение. Това е грешка, която нарушава правилата за въздухоплаване, моля почакайте на тази честота! — Превключи на честотата на компанията и вече с друг, много по-напрегнат глас попита: — Главна квартира, ще пратите ли инструкции?

Макайвър превключи и проговори в микрофона:

— Триста и шейсет, изчакай. — Това означаваше да направят един кръг и да чакат отговор. Хвърли поглед към намръщения Гавалан. Армстронг беззвучно си подсвиркваше. — По-добре да го върнем. Ако кацне, може наистина да го арестуват и да конфискуват машината.

— С официално получено разрешение? — вдигна глава Гавалан. — Нали съобщи на кулата, че имаме писмо на английския посланик, одобрено от канцеларията на Базарган…

— Но не и от самия Базарган, сър — намеси се Армстронг. — А дори и да беше така, онези мръсници в кулата упражняват реалната власт. Бих предложил да… — Той млъкна и посочи през прозореца: — Вижте какво става!

По пистата за рулиране летяха два камиона и една кола с радиостанция, над която се поклащаше дълга антена. Камионите излязоха на писта 29 и спряха в средата й, от тях наскачаха Зелени Ленти и заеха позиция. Радиоколата продължи към тях.

— По дяволите! — промърмори Макайвър.

— Мислиш ли, че подслушват нашата честота, Мак?

— Положително, Анди.

Гавалан взе микрофона:

— Прекратете! — кратко нареди той, после добави: — Б, повторете Б.

— ETLL — отвърна Хог и превключи на честотата на кулата: — Техеран, изпълняваме молбата ви да анулираме разрешението си за кацане и официално молим за такова разрешение за утре по обед, тъй като превозваме резервни части по спешно искане на „Иран Ойл“. Повтарям: спешно искане! От Техеран ще вземем наши екипи, които заминават в отпуск и ще докараме смяната им.

— Джони както винаги прещраква бързо — усмихна се леко Макайвър и се извърна към Армстронг: — Вас ще…

— Останете на подслушване, ETLL — заглуши думите му диспечерът от кулата.

— Вас ще ви включим в списъка на пътниците веднага щом стане възможно, мистър Армстронг — повтори Макайвър. — Съжалявам, но днес нищо няма да стане. Какво да пиша вътре?

Армстронг откъсна поглед от приближаващата се кола:

— Бих предпочел да бъда консултант на компанията, който си заминава в отпуск… неплатен, разбира се — промърмори той и хвърли въпросителен поглед към Гавалан: — Какво означава „повторете Б“?

— Утре по същото време опитай пак.

— А ако получат официално разрешение?

— Значи тръгвате утре като специален консултант.

— Благодаря, да се надяваме, че утре ще стане. — Армстронг отново погледна приближаващата се кола и бързо добави: — Ще си бъдете ли у дома довечера около десет, мистър Гавалан? Бих могъл да прескоча, просто да си побъбрим…

— Разбира се, ще ви чакам. Срещали сме се и друг път, нали?

— Да. Ако не дойда до десет и четвърт, значи отлагаме за утре сутринта… Знаете какво е придвижването из града. Благодаря ви.

— Добре. Къде сме се срещали?

— В Хонконг — отвърна Робърт Армстронг, кимна любезно и излезе — висок и елегантен.

Видяха го как пресича хангара и отваря задната врата, където го чакаше колата му — сива, мръсна и очукана. Колата на Макайвър беше паркирана пред канцеларията.

— Сякаш и друг път е бил тук — замислено промълви Макайвър.

— Хонконг? Изобщо не си го спомням, а ти?

— Не — поклати глава Макайвър. — Ще питам Джени, тя има прекрасна памет за имена.

— Не съм сигурен, че харесвам или вярвам на тоя тъй наречен Робърт Армстронг, каквото и да разправя Толбът!

По обед бяха отскочили до посолството да разберат що за птица е този Армстронг.

— Много достоен човек — увери ги мазно Джордж Толбът. — Ще ви бъдем много задължени, ако го превозите и не задавате прекалено много въпроси…

Колата беше на стотина метра от сградата.

— Толбът крие планина от тайни — промърмори Макайвър. — За какво, според теб, ще иска да си „побъбри“ Армстронг?

— Вероятно да хвърли още малко прах в очите ни… Сигурно е разбрал, че сме се интересували в посолството за него. Странно, обикновено не забравям срещите си… Хонконг? Ще се сетя… Едно обаче ще ти кажа — той е изключително точен човек. Казах му в пет и той беше тук точно в пет, макар да изглеждаше като току-що излязъл от гората. — Очите на Гавалан дяволито проблеснаха под рунтавите вежди: — Май хич не държеше да се срещне с тези приятелчета от Революционния комитет, а? Защо ли?

Делегацията на комитета се състоеше от четирима души — двама въоръжени младежи, един молла и Саболир, вечно изпотения, вечно нервен служител от имиграционната служба.

— Добър вечер, господа — поздрави ги Макайвър и ноздрите му неволно потръпнаха от миризмата на спарена пот, която се разнесе наоколо. — Ще приемете ли по чаша чай?

— Не, не, благодаря — отвърна Саболир, все още много разтревожен, опитвайки се да прикрие тревогата си с арогантност. Настани се на най-добрия стол и добави: — Носим ви нови правила за работа!

— Така ли?

Макайвър имаше вземане-даване с него вече две години и го познаваше отлично. Беше му пробутвал по някоя и друга каса уиски, беше пълнил резервоара му, от време на време го превозваше с цялото му семейство до каспийското крайбрежие за сметка на компанията, която плащаше и престоя му там, веднъж беше уредил пътуването му до Дубай с една изключително красива млада жена, която беше вписана в списъка на пътниците като „ирански експерт“ по негово настояване.

— Какво можем да направим за вас?

За тяхна огромна изненада Саболир извади паспорта на Гавалан и първото им разрешително за кацане и ги постави на масата.

— Ето ви документите, надлежно одобрени и заверени — рече той с натежал от официалност глас. — Имамът заповяда незабавно възобновяване на всички операции. Ислямска република Иран функционира нормално и след три дни летището ще бъде отворено за всички полети по предварително утвърдения график. Вие можете да започнете работа както обикновено.

— И ще започнем да обучаваме пилоти за иранските ВВС? — попита Макайвър, стараейки се да прикрие тържеството в гласа си. Това беше един огромен и изключително доходен контракт за компанията.

— Предполагам, че… — поколеба се Саболир.

— Не — твърдо проговори моллата, после продължи на съвсем приличен английски: — Това ще бъде решено от имама или Революционния комитет. Ще се погрижа да получите ясен отговор, но засега няма да се занимавате с тази дейност. Всичко останало можете да започнете незабавно — доставка на резервни части, редовни полети за „Иран Ойл“ и „Иран Тимбър“ — с предварително обявени и одобрени полети, разбира се. Вдругиден всичко ще бъде наред.

— Отлично! — възкликна Гавалан, а Макайвър одобрително кимна.

— Смяната на екипите на петролните кладенци ще бъде задача, на която ще се дава предимство, тъй като производството на петрол трябва да се възобнови час по-скоро! — добави моллата. — Всеки вътрешен полет ще се придружава от един ислямски гвардеец.

— Само с предварително разрешение и при условие, че е навреме за полета — внимателно, но твърдо каза Макайвър, готов за неизбежния сблъсък. — Без оръжие, разбира се.

— Въоръжените ислямски гвардейци ще летят, за да ви пазят от отвличане, враговете на народа все още са твърде много! — остро отвърна моллата.

— Ще бъдем изключително доволни да си сътрудничим, ваше превъзходителство — намеси се спокойно Гавалан. — Но аз съм сигурен, че не желаете да поставяте под заплаха живота на хората и на цялата ислямска държава. Официално ви моля да предадете на имама нашето настояване по време на полетите да не се носи оръжие… очевидно вие сте влиятелен човек и имате непосредствен достъп до него… Междувременно всички наши самолети ще останат на земята до получаването на официално разрешение от страна на вашето и моето правителство.

— Не можете да направите това, полетите трябва да бъдат незабавно възобновени! — ядосано отвърна моллата.

— Предложете на имама и един компромисен вариант: вашите гвардейци задържат оръжието си, но капитанът прибира мунициите им, докато трае полетът. Съгласен ли сте?

Моллата се поколеба и Гавалан твърдо добави:

— Нали имамът издаде заповед за предаване на ВСИЧКИ оръжия?

— Да — кимна духовникът, после се реши: — Много добре, съгласен съм.

— Благодаря ви. Мак, подготви документа за подпис от Негово превъзходителство, така се урежда положението на нашите екипажи. Ще ни бъдат нужни и нови документи за полети, ваше превъзходителство, старите са от предишния режим и вече не вършат работа… Можем ли да разчитаме на личното ви разрешение и подкрепа? Вие очевидно сте високопоставен човек и добре знаете какво имам предвид… — Млъкна и загледа как моллата буквално пораства в собствените си очи от умело подхвърления комплимент.

Беше около тридесетгодишен мъж с мазна брада и парцаливи дрехи. От акцента му личеше, че някога е бил студент в Англия, вероятно един от хилядите ирански младежи, изпратени да следват в чужбина с шахска стипендия.

— Вярвам, че ще ни снабдите с нови документи веднага и така ще станем легитимни пред новия режим…

— Ние… ние ще издадем нови документи за всеки самолет поотделно — отвърна моллата, после отвори очуканото си куфарче и измъкна купчина бумаги. Сложи на очите си стари очила с голям диоптър, едното стъкло беше спукано. — На вас са поверени тринадесет хеликоптера 212 с иранска регистрация, седем 206 и четири „Алует“, пръснати из цялата страна и собственост на „Иран Хеликоптърс Къмпани“, нали така?

— Не съвсем — поклати глава Гавалан. — Всички те са собственост на компанията „С-Г Хеликоптърс“ със седалище в Абърдийн. ИХК е съвместно предприятие между нас и правителството на Иран, тя ще стане собственик на машините едва след като ги заплати.

Моллата се намръщи и приближи хартията до очите си.

— Но вие имате подписан договор, според който „Иран Хеликоптърс“ влиза във владение на самолетите, а тя е иранска компания…

— Вярно, но при определени финансови условия, също споменати в този договор.

— Имамът заяви, че всички наши дългове ще бъдат изплатени, така че няма от какво да се тревожите.

— Разбира се, но собствеността се прехвърля едва след реално извършено плащане — отвърна внимателно Гавалан, задавайки си въпроса дали този мазен тип може да издаде заповед за кацането на Хог. Ако успее да го убеди в това, ще може веднага да се върне в Лондон и може би ще има време да анулира договора с „ЕксТекс“ за лизинг на новите хеликоптери Х–63 още преди края на седмицата. Тръсна леко глава и добави: — Вече месеци наред ние извършваме плащания за сметка на ИХК за всички машини, които оперират тук, със съответните лихви, банкови разноски и…

— Ислямът забранява лихварството! — заяви твърдо моллата и двамата англичани стреснато го изгледаха. — Банките не могат да начисляват проценти, защото това е лихварство!

Гавалан хвърли кратък поглед на Макайвър, после отново насочи вниманието си към моллата:

— Но как тогава ще върви бизнесът? И във вътрешен, и в международен план?…

— Само според законите на исляма! — твърдо рече моллата, после гнусливо се навъси: — Коранът забранява лихварството, именно поради него Иран си има толкова неприятности… Банките са лихварски институции и няма да бъдат толерирани повече! А що се отнася до ИХК, според специална заповед на Ислямския революционен комитет всички съвместни предприятия се закриват до извършване на пълна ревизия в тях! — Моллата размаха хартиите в ръката си и извика: — Всички тези самолети са ирански, регистрирани са тук! — Очите му отново пробягаха по редовете: — Тук, на техеранското летище, вие имате три 212, четири 206 и един 47G4, нали така?

— Те са пръснати на различни места — внимателно отвърна Макайвър. — Тук, в Дошан Тапе и Галег Морги…

— Но всички са тук, в Техеран, нали?

Докато моллата разговаряше с Гавалан, Макайвър внимателно го наблюдаваше и се опитваше да прочете документите в ръката му. Най-отгоре беше списък на всичките им машини, копие от регистъра на контролната кула. Сърцето му се сви, като видя, че два от регистрационните номера бяха оградени с червено — ЕР-НВС–212 на Локхарт и EP-HFC–206 на Петикин.

— Един 212 сме дали назаем на Бандар-е Делам — отвърна той, решил да играе предпазливо. Вътре в себе си проклинаше Валик и горещо се молеше Том Локхарт действително да е в Бандар-е Делам или вече на път за дома. — Останалите са тук.

— Назаем? Това сигурно е ЕР-НВС, нали? — попита моллата, очевидно много доволен от себе си. В този момент го прекъсна гласът на диспечера в кулата:

— ETLL, молбата ви е отхвърлена. Свържете се с Исфахан на честота 118.3, всичко хубаво!

— Добре, правилно — кимна моллата.

Гавалан и Макайвър кипяха вътрешно. Саболир, който внимателно следеше разговора и отлично разбираше, че двамата се опитват да изиграят моллата, се сви на стола и внимателно избягваше погледите на присъстващите. Преди миг, когато моллата беше насочил вниманието си към документите, той хвърли крадешком поглед към Макайвър и окуражително му се усмихна, макар че вътрешно изгаряше от ужас да не би Мак да спомене някъде за услугите, които му беше оказвал. В едно от сутрешните предавания на радиото говорителят на Ислямския революционен комитет призова всички лоялни граждани да заклеймят онези, които са извършили престъпления „срещу исляма“.

По-късно през деня бяха арестувани трима от колегите му и цялото летище изтръпна от ужас. Ислямските гвардейци не си направиха труда да обяснят причините за ареста, просто грабнаха хората и ги закараха в затвора Каср, използуван доскоро от зловещата шахска тайна полиция САВАК. Според бързо разпространяващите се слухове до обед там били екзекутирани над петдесет „врагове на Исляма“, осъдени по бързата процедура. Един от тримата арестувани беше негов подчинен — същият, който беше приел десетте хиляди риала и трите туби с бензин от склада на Макайвър вчера. Човекът задържа едната от тубите, Саболир си отнесе другите две вкъщи. „Господи, дано не се сетят да претърсят къщата ми“ — помоли се той.

В репродуктора се разнесе металическият глас на Джони Хог:

— ETLL, благодаря. Да живее революцията и всичко хубаво. — После превключи на честотата на компанията и напрегнато добави: — Моля за потвърждение!

Макайвър се пресегна и включи микрофона:

— Изчакай за…

— А, вие разговаряте директно със самолета! — вдигна глава моллата. — Частен канал, така ли?

— Канал на компанията, ваше превъзходителство. Съвсем обичайна практика…

— Обичайна? Добре. Значи ЕР-НВС се намира в Бандар-е Делам, така ли? — Моллата продължаваше да чете документа. — „Превоз на резервни части“, вярно ли е това?

— Да — отвърна Макайвър и отправи безмълвна молитва към небето.

— Кога трябва да се върне?

— Не зная — отвърна Макайвър, усещайки с цялото си тяло подозрителния поглед на моллата. — Не мога да вляза във връзка с Бандар-е Делам… Ще ви кажа в момента, в който разбера. Що се отнася до разрешителните за различните ни полети, ваше превъзходителство…

— А EP-HFC? Той се намира в Табриз, така ли?

— На малката писта Форша — отвърна Макайвър, молейки се горещо инцидентът край Казвин да е забравен. После отново се запита къде, по дяволите, е изчезнал Ерики — трябваше да дойде у тях в три часа и да ги придружи до летището, но изобщо не се появи.

— Форша?

Моллата го гледаше озадачено и Макайвър с усилие възвърна самообладанието си.

— Този хеликоптер замина за Табриз в събота да превози резервни части и да вземе един сондажен екип на връщане. Снощи се прибра и ще бъде включен в утрешния манифест.

— Знаете, че всички кацащи и излитащи самолети трябва веднага да бъдат вписвани! — намръщи се моллата. — За вчера нямаме информация за кацнал хеликоптер!

— Капитан Петикин не е успял да се свърже с кулата. Вероятно там са се разпореждали все още военните — отвърна Макайвър, после забързано добави: — След като ни предстои да възобновим полетите, кой ще подписва разрешенията от името на „Иран Ойл“? Пак ли господин Дариус?

— Мисля, че да… Но защо днес не е докладвано за кацането на тази машина?

Гавалан се намеси с почтителна усмивка:

— Много съм впечатлен от вашата ефективност, ваше превъзходителство — рече той. — Жалко, че военните авиодиспечери не са като вас. Виждам, че новата Ислямска република ще надхвърли всички очаквания! С удоволствие бихме работили под ваше ръководство. Да живее революцията! Бихте ли ни съобщили своето име?

— Казвам се Мохамед Техрани — отвърна моллата, отново поласкан.

— Ваше превъзходителство Техрани, позволете да помоля за вашата помощ! Разрешете на моя ETLL да кацне утре тук, за да успеем поне малко да се доближим до чудесната ви оперативност. Така ще бъда в състояние да уверя аятолах Хомейни и личните му помощници като вас, че нашата компания ще направи всичко възможно да ви служи по най-добрия начин! Частите на борда на ETLL ще създадат работа на още два 212, а аз самият ще мога да се върна в Лондон, за да осигуря повече подкрепа за Великата революция. Вие несъмнено сте съгласен, нали?

— Невъзможно. Само комитетът може…

— Убеден съм, че комитетът ще се вслуша в съвета ви… О, виждам, че сте имали нещастието да счупите очилата си. Ужасно! Зная какво е, без моите съм загубен! Ще позволите ли да наредя на екипажа си да ви донесе утре чифт нови очила от Ал Шаргаз?

Моллата стана неспокоен. Очите му бяха много зле, желанието да притежава нови очила беше огромно. О, това би било подарък от Бога, безценно съкровище! Сигурно самият Аллах е вкарал тази идея в главата на чужденеца!

— Не мисля, че… Всъщност не знам — поколеба се той. — Комитетът едва ли ще може да изпълни молбата ви толкова бързо…

— Зная, че е трудно, но не е невъзможно, ако решите да упражните своето безспорно влияние. Ще ви бъдем безкрайно задължени! — добави Гавалан фразата, която на всички езици означава едно и също: какво искаш в замяна? С крайчеца на окото си видя, че Макайвър превключва на честотата на кулата и побутва микрофона — Натиснете това копче, за да говорите, ваше превъзходителство… Ако действително решите да ни помогнете…

Моллата Техрани не знаеше какво да прави. В момента, в който очите му се сведоха към микрофона, Макайвър хвърли заповеднически поглед към Саболир.

Онзи моментално загря какво се иска от него, прокашля се за авторитет и каза:

— Комитетът несъмнено ще се вслуша в съвета ви, ваше превъзходителство. Доколкото съм осведомен, утре трябва да посетите и други летища… имате задачата да преброите всички цивилни хеликоптери в своя район, нали?

— Такива са заповедите — кимна моллата. — Утре наистина трябва да посетя още няколко летища с някои членове на моя комитет.

Саболир тежко въздъхна, разигравайки толкова пресилено разочарованието си, че Макайвър замалко не избухна в смях.

— За нещастие едва ли ще ви бъде възможно да ги обиколите всички с кола или пеш, а едновременно с това да бъдете навреме тук, за да посрещнете този самотен самолет, който не по своя вина навлезе във въздушното пространство на Техеран. Вината е на арогантните авиодиспечери в Киш и Исфахан, които са си позволили да издадат разрешение за кацане, без да поискат съвета ви!

— Вярно, вярно — закима моллата. — Те са виновни.

— Ваше превъзходителство Техрани, удобно ли ще ви бъде в седем часа сутринта? — включи се моментално Макайвър. — С радост ще помогнем на комитета, който отговаря за нашето летище. Ще ви дам своя най-добър пилот и по този начин ще разполагате с достатъчно време да… да упражните контрола си тук. Колко души ще пътуват с вас?

— Шест — отвърна моллата, силно привлечен от примамливата идея да изпълни задълженията си сред комфорт и лукс, като истински аятолах. — Това… Това може ли да се уреди?

— Разбира се! — усмихна се Макайвър. — Точно в седем сутринта тук ще ви очаква капитан… Главен капитан Натаниел Лейн с готов за полет 212. Ще бъдем готови да приемем седем души, заедно със съпругите им, разбира се. Вие, като ръководител, ще имате мястото до пилота. Считайте, че всичко е уредено!

През целия си живот моллата беше летял само два пъти — до Англия и обратно със студентски билет втора класа в претъпкана машина на „Иран Еър“. На лицето му цъфна доволна усмивка.

— Добре, точно в седем! — рече той и посегна към микрофона.

Макайвър и Гавалан с нищо не издадоха обзелото ги облекчение, Саболир също остана с каменно лице.

„Такава е била волята на Аллаха — успокои се вътрешно иранецът. — Сега вече си имам съюзник, в случай че на някой му хрумне да ме обвинява. Този скапан молла прие подкуп, нали? Всъщност два — нови очила и безполезен нелегален полет! Такива като него позволяват на коварните англичани да си въобразяват, че вечно могат да ни подкупват с шепа дрънкулки и няколко риала и вечно да смучат от благата на страната ни! Господи, какъв глупак! Сега ще го чуя как дава на чужденците всичко, което поискаха!“

Той хвърли един настоятелен поглед на Макайвър, онзи едва забележимо поклати глава. „Мръсно западно куче! — изруга Саболир наум и отново сведе очи към пода. — Хубавичко си помисли как ще ми се отплатиш за тази услуга!“

 

 

Френският клуб в Техеран: 7,10 вечерта.

 

Гавалан пое чашата с червено вино от облечения в ливрея французин, Макайвър — бялото. Чукнаха се леко и жадно отпиха, изтощени от преживяванията на летището.

— Господи, прекрасно е — въздъхна Макайвър и сложи чашата си на масата. — Моля те, не казвай на Джен, че сме се отбили тук!

— Тя и без това ще разбере, Мак.

— Прав си, нали запазих маса за вечеря… Струваше цяло състояние, но не се знае докога ще можем да си позволяваме и това… — Имаше предвид факта, че всички останали клубове в Техеран вече бяха закрити, а запасите им от алкохол — унищожени.

— Ще можеш, Мак, ще можеш — опита се да го успокои Гавалан. — Не позволявай на онзи молла да ти разваля настроението!

— Де да беше само той! — въздъхна Макайвър. — Ами Армстронг, ами оня мазник Толбът? Но ти си прав, Анди, няма смисъл човек да се тревожи. Ще стане това, което ни е писано…

Гавалан кимна, после погледна приятеля си в очите:

— Мак, ще ти задам един прям въпрос и искам да получа прям отговор: имаш ли желание да напуснеш Иран и да предадеш работата на някой заместник?

Макайвър го погледна недоумяващо.

— Пресвети Боже, откъде пък ти хрумна това? Не, решително не! Сигурно си си помислил, че всички тези неприятности, които ми развалят настроението… Не! — В съзнанието му обаче изведнъж отекна същият въпрос, поставен далеч по-болезнено: нима волята ти отслабва, нима вече не можеш да се справяш? Не е ли време да отстъпиш мястото си на друг? На лицето му се появи малко пресилена усмивка: — Стига, Анди, всичко ще бъде наред!

— Добре, извинявай за въпроса. Мисля, че историята с този молла е окуражаваща, като изключим приказките му за „нашите самолети“.

— Това е истината, Анди. Веднага след подписването на договора Валик и партньорите му започнаха да се разпореждат с машините като с тяхна собственост.

— Да благодарим на Бога, че договорът е подписан в Англия и е предмет на британското законодателство — отвърна Гавалан и изведнъж млъкна, отправил поглед към вратата. Момичето беше на около двадесет и пет години, великолепна, съвършена брюнетка. Макайвър проследи погледа му, усмихна се и се изправи:

— Здравей, Саяда — леко се поклони той. — Позволи ми да ти представя Андрю Гавалан… Анди, това е Саяда Бертолин, приятелка на Жан-Люк. Ще се присъединиш ли към нас?

— Благодаря, Мак, но не мога. Обещала съм да играя скуош с една приятелка. Изглеждаш много добре… Радвам се, че се запознах с вас, мистър Гавалан — протегна ръка тя и Анди бавно я пое. — Съжалявам, но трябва да бягам, поздрави Джени!

Седнаха на местата си и Гавалан вдигна пръст към келнера:

— По още чаша от същото, моля. — После се наведе към Макайвър и добави: — От тази птичка ми омекнаха краката, Мак…

— Обикновено е обратното — засмя се Макайвър. — Наистина е много хубава! Ливанка е, работи в посолството на Кувейт… Жан-Люк е луд по нея!

— Мога да го разбера — въздъхна Гавалан и изведнъж млъкна. В заведението влезе Робърт Армстронг в компанията на висок, около петдесетгодишен иранец с твърди черти на лицето. Той леко им кимна и пое нагоре по стълбите към залите за по-интимни срещи. — Все още се питам откъде, по дяволите, ми е познат този… — Млъкна за момент, спомените ясно изплуваха в главата му: — Ами да! Робърт Армстронг, главен резидент на СИД в Каулуун! Поне тогава беше такъв!

— СИД? — разшириха се очите на Макайвър. — Сигурен ли си?

— Да, освен ако не беше от Специалния отдел… Чакай малко… Да, той беше приятел на Иън, там го срещнах — в Голямата къща на върха, а не на надбягванията… Ако правилно си спомням, това стана в нощта, в която неканен се появи Куилън Горнт… Не мога точно да си спомня, но оттогава минаха повече от шестнадесет години!

— Имам чувството, че той те позна в мига, в който те зърна!

— Аз също — призна Гавалан. Допиха чашите си и излязоха, всеки странно разстроен за нещо свое.

 

 

Техеранският университет: 7,32 вечерта.

 

Нахлуването на повече от хиляда студенти левичари в карето на предния двор беше шумно и опасно — имаше прекалено много фракции, прекалено много фанатици и твърде много от тях бяха въоръжени. Беше студено и влажно, все още не се беше стъмнило съвсем, но в полумрака светеха няколко факли и фенери.

Ракоци беше в задните редици, смесен с тълпата, облечен небрежно също като другите, за да изглежда като тях, въпреки че вече бе променил външността си и не беше нито Смит, нито Фьодор Ракоци, руският мюсюлманин и симпатизант на ислямските марксисти, а Димитрий Язернов, съветски представител в Централния комитет на Туде — пост, който заемаше от време на време през изминалите няколко години. Стоеше в единия ъгъл на карето заедно с петима от студентските лидери на Туде, закътан от надигащия се вятър, с преметната през рамо пушка, въоръжен и готов, и чакаше първия изстрел.

— Всеки момент ще се почне — тихо каза той.

— Кого да очистя пръв, Димитрий? — попита го един от студентските водачи.

— Онзи муджахидин, ей онова проклето копеле, дето стои там — отвърна той спокойно и посочи един чернобрад мъж, доста, по-възрастен от околните. — Само че изчакай, Фармад, изчакай да ти дам знак. Той е професионалист от ООП.

Студентите го изгледаха стъписано.

— От ООП? — ахна Фармад. Беше дребничък, с голяма глава и малки интелигентни очи. — Нали ООП са ни приятели! Толкова години ни помагат, обучават ни, дават ни оръжие…

— Но сега поддържат Хомейни — обясни търпеливо Язернов. — Нали той покани Арафат тук идната седмица. Нали предостави Израелската мисия за постоянен техен щаб. ООП може да осигури специалистите, нужни на Базарган и Хомейни за подмяна на израелците и американците — особено в нефтодобива. Нали не искаш Хомейни да се закрепи, а?

— Не, но ООП толкова години…

— Иран не е Палестина. Палестинците нямат работа тук. Кой спечели революцията? Вие, нали? Защо тогава да подарявате победата си на чужденците?

— Но ООП са ни приятели! — настоя Фармад и Ракоци дори се зарадва — беше видял слабостта му, преди да му даде каквато и да било власт.

— На приятелите, които са станали врагове, не дължим нищо. Помни целта.

— Съгласен съм с другаря Димитрий — намеси се рязко един от студентските ръководители. Очите му бяха студени като лед. — Няма да позволим ООП да ни командва. Щом не искаш да го ликвидираш ти, ще го направя аз. Разбра ли ме, Фармад? И него, и всички кучета от Зелените ленти.

— Не бива да се доверяваме на ООП — продължи урока си Ракоци. Семената падаха на благодатна почва. — Вижте ги само как се извъртат и променят становищата си дори когато това засяга самите тях — в един момент казват, че са марксисти, в следващия — мюсюлмани, на следващия ден се подмазват на предателя Садат, а после пък се нахвърлят срещу него. Мога да ви го докажа и с документи. — Дезинформацията му беше добре дошла. — Имаме документи, доказващи, че са замисляли да убият крал Хюсеин, да се отметнат от Йордания и да сключат сепаративен мир с Израел и Америка. Вече са се срещали тайно с ЦРУ и Израел. И да ви кажа, те всъщност не са антиизраелски настроени…

„Ах, Израел — мислеше си той, докато продължаваше добре заучения си урок, — колко си важен за Русия точно тук, сред арабите, за да ги ядосваш вечно, за да ги насъскваш срещу всички свои поддръжници и най-вече срещу американците, англичаните и французите! Да намаляваш влиянието им и да вадиш от равновесие целия Запад, а ние да си играем играта — тази година Иран и Афганистан, догодина Никарагуа, после Панама и така нататък, та всички важни точки да са наши — Ормузкият проток, Панама, Константинопол, съкровищата на Южна Америка… Ах, Израел, ти си коз в световната монополна игра! Но засега няма да цакаме с тебе! Няма да те играем. Вярно, ще те оставим да изгубиш много битки, но не и войната, ще те оставим да гладуваш, но не и да умреш от глад, ще помагаме на враговете ти — но не докрай, така че никога да не изчезнеш! Никога! Прекалено си ценен!“

— ООП са самодоволни натрапници — мрачно каза един висок студент. — Простаци, които не разбират световната роля на Иран и не знаят нищо за древната ни история.

— Прав си. Плъзнаха като гниди дори тук, в Залива, и ни отнемат най-добрата работа — добави друг.

Ракоци се засмя наум. Обичаше работата си, особено със студентите — толкова благодатна почва, обичаше да е наставник. „Всъщност точно такъв съм — помисли си той, — професор по тероризъм, по насилие и власт. Или може би земеделец — засявам семената, плевя и жъна, работя неуморно и непрестанно — пролет, лято, есен, зима, всяка година малко по-добре, с повечко опит, с повече знания за земята, с повече търпение, на една и съща нива — Иран, с една и съща цел: Иран да стане част от Русия или поне неин сателит, а ние да стъпим на Ормузкия проток… Ех, ако мога да й го дам — въздъхна той в почти религиозен порив, — ако мога да дам Иран на Русия, значи не съм живял напразно… Западът просто трябва да загуби, особено американците. Толкова са глупави и егоцентрични, наистина са глупави. Няма начин Картър да не вижда ценността на целия Залив и на Иран в частност, и каква катастрофа ще е за Запада загубата им. Ама на — дава ни ги.“

Ракоци си спомни как никой — дори Политбюро, не повярва, когато агентите им във Вашингтон съобщиха, че Картър се кани да се отрече от шаха.

„О, какъв приятел излезе Картър! Ако вярвах в Бога, щях да се моля да е жив и здрав — та той е най-добрият ни приятел! Бог да благослови президент Тъпчо и да го дари с втори мандат! Тогава Америка ще стане наша и ние ще управляваме целия свят… Велик е Господ! Иншаллах!…“

Потрепери. Толкова време се бе правил на мюсюлманин и бе крил истината от себе си, че понякога вече не знаеше кой е и какъв е.

„Аз съм Игор Мжитрик, капитан от КГБ, и любимата ми жена ме чака в Тбилиси, любимата ми арменка — чака ме да се върна! И се моли на Бога, в който вярва тайно — християнския Бог, който е Бог и на мюсюлманите, и на евреите…

Бог. Бог, който има хиляди имена. Има ли Бог?“

„Няма Бог“ — каза си той като молитва и се съсредоточи върху действията на околните.

Напрежението нарастваше. Сред тълпата студенти се чуваха викове:

— Не сме си проливали кръвта заради моллите! Те искат да вземат властта! Съюз, братя и сестри! Съюз под знамето на Туде!…

— Долу Туде! Елате при нас, ислямските марксисти! Ние, муджахидините, проливахме мъченическа кръв като имам Али и Ленин…

— Долу моллите и Хомейни, предателят на Иран…

Ракоци критично наблюдаваше тълпата. Беше още безформена, на фракции, не беше маса, която може да се насочи и да се използува като оръжие. Имаше и странични наблюдатели — едни спокойни, други ядосани. Някои просто клатеха глави и си тръгваха — не искаха да имат нищо общо с настроените срещу Хомейни студенти.

Дворът бе заобиколен от високи тухлени здания — Реза шах бе построил университета още през тридесетте години. Преди пет години Ракоци бе прекарал тук пет семестъра. Беше се представял за азербайджанец, макар че в Туде го познаваха, знаеха, че се казва Димитрий Язернов и че е пратен да организира университетски групи. От създаването си досега университетът винаги беше място на раздори, настроения против шаха, въпреки че шах Мохамад, повече от всеки монарх в историята на Персия, щедро подкрепяше образованието. Техеранските студенти бяха авангардът на бунта много преди Хомейни да стана обединяващо ядро.

„Без Хомейни ние никога не бихме успели — помисли си той. — Хомейни беше огънят, около който се скупчихме и се обединихме, за да съборим шаха от трона и да изгоним Съединените щати. Той не е нито немощен старец, нито верски фанатик, както мнозина биха го нарекли, а е безжалостен водач с кристално ясен план, изключително обаяние и огромно влияние сред шиитите — така че вече е време той да отиде при Бога, какъвто никога не е имало.“

Внезапно Ракоци се разсмя.

— Какво има? — попита Фармад.

— Тъкмо си мислех какво ще кажат Хомейни и всички молли, когато открият, че няма Бог и никога не е имало — няма рай, няма ад, няма хурии, а всичко е мит.

Останалите също се разсмяха. Само един не се разсмя — Ибрахим Киаби. У него не беше останал смях — само желание за отмъщение. Когато вчера следобед се прибра, той завари къщата в паника, майка си обляна в сълзи, братята и сестрите си — отчаяни. Току-що беше дошла вестта, че баща му, който беше инженер, е убит от ислямската гвардия до кантората на „Иран Ойл“ в Ахваз, а тялото му е хвърлено на лешоядите.

— Защо? — изкрещя той.

— За престъпления против исляма — отвърна през сълзи чичо му Девар Киаби, който беше донесъл вкъщи ужасната вест. — Така ни казаха те — убийците му. Те са от Абадан — фанатици, повечето неграмотни. Казаха ни още, че бил американски предател, че от много години сътрудничил с враговете на исляма, позволявал им и им помагал да крадат нашия нефт, че…

— Лъжи, само лъжи — изкрещя срещу него Ибрахим. — Баща ми беше против шаха, патриот, вярващ! Кои са тези кучета? Кои? Ще ги изгоря и тях, и бащите им. Как се казват?

— Такава е била Божията воля, Ибрахим — те да направят това. Иншаллах! О, мой бедни братко! Божията воля…

— Няма Бог!

Всички се вторачиха в него ужасени. И Ибрахим за пръв път изрече мисълта, която беше пазил от години, мисълта, подхранвана от приятели студенти, завърнали се от чужбина, от приятели от университета, подклаждани от някои от преподавателите, които никога не я изказваха открито, а само ги насърчаваха да поставят всичко под въпрос.

— „Иншаллах“ е за глупаците — каза той, — проклятие от суеверия, под което да се крият глупците!

— Не бива да казваш това, синко — изплака майка му в ужас. — Иди в джамията, помоли Бога за прошка — твоят баща е мъртъв по Божията воля, нищо повече. Върви в джамията.

— Ще отида — каза той, но в себе си разбра, че животът му се е променил — никой Бог не би могъл да позволи това да се случи. — Кои бяха тези хора, чичо? Опиши ги.

— Просто обикновени хора, Ибрахим, както вече ти казах, повечето от тях по-млади от теб — с тях нямаше нито водач, нито молла, макар че в хеликоптера на чужденците имаше един, който беше дошъл от Бандар-е Делам. Но бедният ми брат умря, проклинайки Хомейни; ако само не се беше връщал от хеликоптерите на чужденците, ако само… но тогава, иншаллах… те така или иначе го чакаха.

— В хеликоптера е имало молла?

— Да, да, имаше.

— Ще отидеш ли в джамията, Ибрахим? — отново го попита майка му.

— Да — отвърна той и за първи път я излъга.

Не му отне много време да намери лидерите на университетската организация на Туде и Димитрий Язернов, да се закълне във вярност, да получи автомат и, най-вече, да ги разпита и да научи името на моллата в хеликоптера. А сега стоеше тук в очакване, в търсене на отмъщение, с вик в душата си против насилието, извършено срещу баща му в името на лъжливия бог.

— Димитрий, да започваме! — каза той, но гневът му бе заглушен от виковете на тълпата.

— Трябва да почакаме, Ибрахим — тихо отговори Ракоци, много доволен, че младежът е с тях. — Не забравяй, че тълпата е само средство за постигане на целта — помни плана!

Когато им го каза преди час, те застинаха от изненада.

— Да нападнем американското посолство?

— Да — спокойно потвърди той, — светкавично, утре или вдругиден. Демонстрацията довечера ще се превърне в тълпа. Посолството е едва на миля и половина. Ще бъде лесно негодуващата тълпа да бъде насочена натам. Какво по-съвършено прикритие бихме могли да желаем за нападението от един бунт? Оставяме муджахидините и федаините на врага да тръгнат срещу привържениците на исляма и да се избиват едни други, а ние вземаме инициативата. Довечера посяваме новите семена. Утре или вдругиден нападаме американското посолство.

— Но това е невъзможно, Димитрий, невъзможно!

— Лесно е. Просто нападение, не опит за завземане — това ще стане по-нататък. Едно нападение ще бъде неочаквано и всъщност е много лесно. Можеш лесно да завладееш посолството за час, да задържиш посланика и всички други в плен за около час, докато ги ограбиш. Американците нямат воля да се съпротивляват. Това е тяхната слабост! Ето плановете на сградите, а отредите от моряци и аз ще бъдем там, за да помогнем. Ударът ви ще бъде невероятен — ще попадне на първо място в световните новини и напълно ще обърка Базарган и Хомейни, а американците — още повече. Не забравяйте кой е истинският ни враг и че сега трябва да действате бързо, за да отнемете инициативата от Хомейни…

Лесно ги убеди. И щеше да бъде лесно да осъществи диверсията, да отиде направо в подземната канцелария и радиоапаратната на ЦРУ, да разбие сейфа и да задигне всички документи и шифровъчни книги, после да се качи обратно по стълбите на втория етаж, да завие наляво, в третата стая отляво — спалнята на посланика, до сейфа зад картината, която виси над леглото, да го разбие и също да го опразни. Внезапно, бързо и безмилостно — ако въобще срещне някаква съпротива.

— Димитрий! Погледни!

Ракоци се завъртя. По пътя идваха стотици младежи — Зелените ленти с молли начело. Изведнъж Ракоци извика:

— Смърт на Хомейни! — и изстреля един откос във въздуха. Внезапните изстрели накараха всички да обезумеят — понесоха се викове от едната и другата страна, прозвучаха и други изстрели и изпълниха целия лагер, всички наскачаха, заблъскаха се в суетнята, закрещяха.

Ракоци видя как Ибрахим се прицели в приближаващите Зелени ленти и стреля, но не можа да го спре. Няколко души от челните редици паднаха, чуха се яростни викове и към тях се насочиха пушки. Той се хвърли на земята с проклятие. Градушката от куршуми не го засегна, но улучи Фармад и другите край него, Ибрахим и останалите трима лидери на Туде останаха незасегнати. Той им извика и всички се проснаха на цимента. Студентите, обхванати от паника, стреляха по тях с карабини и пистолети.

Мнозина бяха ранени, преди големият муджахидин Ракоци да събере хората, готови на жертва, около себе си, да поведе атака срещу ислямистите и да ги отблъсне. Веднага на помощ му дойдоха и останалите, отстъплението се превърна в бягство, сред редиците на студентите се понесе рев, а групата се превърна в разярена тълпа.

Ракоци хвана Ибрахим, който безразсъдно се беше впуснал в преследване.

— След мен! — заповяда той, почти избута Ибрахим и останалите по-далеч, към прикритието на сградата, а след това, когато се увери, че са с него, побягна в безумно, болезнено отстъпление.

На един кръстопът, сред покритите със сняг градини, той спря за момент да си поеме дъх. Вятърът беше леден. Вече беше нощ.

— А Фармад? — изпъшка Ибрахим. — Той беше ранен!

— Не — каза Ракоци, — той умираше. Хайде!

Отново уверено се втурна през градината, по улицата покрай Научния факултет, през един паркинг до следващия, и не спря, докато шумът от безредиците не остана далеч зад тях. Имаше шевове отстрани на гръдния кош и дъхът му излизаше с тежки прорязващи пъшкания. Проговори с мъка:

— Не се безпокойте за нищо. Върнете се по домовете си или в общежитията. Подгответе всички за нападението — утре или вдругиден, — комитетът ще издаде заповед. — И бързо изчезна, погълнат от нощта.

 

 

В апартамента на Локхарт: 7,30 вечерта.

 

Шаразад лежеше във ваната, покрита с пяна, с глава, опряна на непромокаема възглавница, със затворени очи и коса, вдигната нагоре и увита в хавлиена кърпа.

— О, Азадех, мила — промърмори сънливо тя. По челото й беше избила пот. — Толкова съм щастлива.

Азадех също беше във ваната и лежеше с глава на другата страна, наслаждаваше се на топлината, близостта, сладкия парфюм на водата и лукса; нейната коса също беше увита в чиста бяла кърпа. Ваната беше достатъчно широка, дълбока и удобна за двама. Но под очите й все още личаха тъмни сенки и тя не можеше да се освободи от вчерашния ужас — при барикадата на пътя и в хеликоптера. Зад завесите беше паднала нощта. В далечината отекваха изстрели. И двете не им обръщаха внимание.

— Искам Ерики да се върне — обади се Азадех.

— Няма да се забави, има още много време, мила. Вечерята няма да започне преди девет, така че имаме почти два часа, за да се приготвим. — Шаразад отвори очи и положи ръка върху стройните бедра на Азадех, наслаждавайки се на докосването. — Не се тревожи, мила Азадех, ще се върне скоро твоят червенокос великан! И не забравяй, че ще бъда при родителите си, така че ще можете заедно да си тичате голи цяла нощ. Наслаждавай се на ваната, бъди щастлива и припадни, когато той се върне. — Засмяха се едновременно. — Вече всичко е чудесно, ти си в безопасност, всички сме в безопасност — с Божията помощ имамът победи и Иран е в безопасност и е свободен.

— Бих желала да вярвам в това. Бих желала да вярвам в това като теб — отвърна Азадех. — Не мога да ти опиша колко ужасни бяха онези хора от барикадата на пътя — сякаш се задушавах от омразата им. Защо трябва да ни мразят — мен и Ерики? Какво сме им направили? Абсолютно нищо, и все пак ни мразят.

— Не мисли за тях, скъпа. — Шаразад се прозина. — Всички левичари са луди — обявяват се за мюсюлмани, а в същото време са марксисти. Те са против Бога и затова са прокълнати. А селяните? Селяните са необразовани, както твърде добре знаеш, и повечето от тях са прости. Не се безпокой — това е минало, всичко ще бъде по-добре, ще видиш.

— Надявам се, о, как се надявам да си права. Не искам да бъде по-добре, а просто както си беше — нормално, както винаги си е било.

— О, ще бъде. — Шаразад се чувствуваше толкова доволна, водата беше така копринено гладка, топла и я обгръщаше като майчина утроба. „Само още три дни — помисли си тя, — за да сме сигурни, и тогава Томи ще каже на татко, че да, разбира се, че той иска синове и дъщери, а после, на другия ден — великия ден — аз ще знам със сигурност, макар че съм сигурна и сега. Нали винаги съм била толкова редовна? После ще мога да дам на Томи моя Божи дар и той ще бъде толкова горд…“ — Имамът върши Божието дело. Може ли то да не бъде добро?

— Не знам, Шаразад, но никога в нашата история моллите не са били достойни за доверие — само едни паразити на гърба на селяните.

— Ах, сега е друго — каза й Шаразад, без желание да обсъжда такива сериозни въпроси. — Сега имаме истински водач. Сега за пръв път той владее положението в Иран. Не е ли той най-набожният от всички хора, най-ученият и в исляма, и в правото? Не върши ли той Божието дело? Не постигна ли невъзможното, като изгони шаха и корумпираните му хора, като не позволи на генералите да направят преврат заедно с американците? Татко казва, че сега сме в безопасност повече от всякога.

— Така ли? — Азадех си спомни Ракоци в хеликоптера и неговите думи за Хомейни и разходката му назад в историята. Знаеше, че той говори истината, голямата истина, а тя се нахвърли с нокти върху него, ненавиждаше го, искаше той да умре, защото разбираше, че той би използвал простодушните молли, за да зароби всички останали. — Ти искаш да бъдеш управлявана от законите на исляма от времето на Пророка — отпреди повече от хиляда и петстотин години — задължителен чадор, загуба на трудно завоюваните ни права на гласуване, работа и равенство?

— Не искам нито да гласувам, нито да работя, нито да бъда равна — как може една жена да бъде равна с мъжа? Просто искам да бъда добра съпруга на моя Томи, а в Иран предпочитам на улицата да нося чадор. — Шаразад деликатно прикри още една прозявка, беше сънена от топлината. — Иншаллах, мила Азадех. Разбира се, всичко ще бъде като преди, а татко казва — и още по-чудесно, защото сега ние сме господари на себе си, на нашата земя, нашия нефт и всичко в земята ни. Няма противни чужденци генерали или политици, които да ни презират, няма го лошият шах и отсега нататък ние всички ще заживеем щастливо — ти с твоя Ерики, аз с моя Томи и ще имаме много, много деца. Как другояче може да бъде? Бог е с имама и с нас! Голям късмет имаме. — Шаразад й се усмихна и с обич положи ръце върху бедрата на приятелката си. — Толкова се радвам, че остана с мен, Азадех. Струва ми се, че си в Техеран от сто години.

— Да. — Те бяха приятелки от много години. Първо в Швейцария, където се запознаха в училището, високо в планините, макар че Шаразад остана само един срок — беше се почувствувала нещастна далеч от семейството си и от Иран, — а по-късно в университета в Техеран. И сега, за малко повече от година, понеже и двете се бяха омъжили за чужденци от една и съща компания, те се сближиха още повече, повече от сестри, помагайки си една на друга да се приспособят към нравите на чужденците.

— Понякога просто въобще не разбирам моя Томи, Азадех — споделяше уплашено Шаразад в началото. — Той обича да бъдем сами — искам да кажа, съвсем сами, само той и аз, в празна къща, без нито един слуга — казвал ми е, че обича да бъде съвсем сам, просто да чете, без семейство или деца наоколо, без разговори или приятели. О, понякога това е просто ужасно.

— Ерики е съвсем същият — казваше Азадех. — Чужденците не са като нас — те са много странни. Искам да прекарвам дните си с приятели, деца и семейство, но Ерики не иска. Добре е, че Ерики и Томи работят през деня — ти имаш по-голям късмет. Томи го няма за по две седмици и през това време можеш да бъдеш нормална. Още нещо — нали знаеш, Шаразад, трябваха ми месеци, за да свикна да спя в легло като…

— Аз не мога. О, толкова високо над пода, толкова е лесно да паднеш, винаги има огромна яма от неговата страна, така че се чувстваш неудобно и се събуждаш с болки в гърба. Какво ужасно легло в сравнение с нашите юргани върху прекрасните килими на пода — толкова удобни и цивилизовани.

— Да. Но Ерики не иска да използува юргани и килими — той настоява за легло. Просто не иска дори да опита — понякога е такова облекчение, когато го няма.

— О, ние вече спим по правилния начин, Азадех. След първия месец се преборих с глупавото западно легло.

— Как го направи?

— Въздишах по цяла нощ и не давах на моя любим да заспи — после спях през деня, за да бъда бодра през нощта, за да мога отново да охкам по цяла нощ. — Шаразад се засмя радостно. — След седем нощи любимият ми се призна за победен, следващите три нощи спа като къпан на пода и сега винаги спи, както се полага на цивилизован човек — дори когато е в Загрос! Защо не опиташ и ти? Гарантирам ти успех, мила, особено ако освен това непрекъснато се оплакваш, че леглото ти причинява и болки в гърба и че, разбира се, все още обожаваш да правиш любов, но нека да бъде малко по-внимателен.

Азадех се разсмя.

— Моят Ерики е по-умен от твоя Томи — когато Ерики пробва юрганите върху нашия килим, той въздиша цяла нощ, въртя се и не ми даде да заспя — след три нощи бях толкова изтощена, че леглото почти ми хареса. Когато отидох на гости у нашите, спах цивилизовано, макар че когато Ерики е в двореца, използуваме легло. Нали знаеш, мила, има и друг проблем: обичам Ерики, но той понякога е толкова груб, че ми се иска да умра. Постоянно казва „да“ и „не“, когато го питам нещо — как може да се води разговор след „да“ или „не“?

Тя се усмихна. „Да, има тежък характер, но не бих могла да живея без него — без любовта му, чувството му за хумор, грамадното му силно тяло… И как винаги прави това, което искам, просто малко прекалено лесно, така че не ми дава голяма възможност да прилагам хитрините си.“

— Голям късмет имаме ние двете, нали, Шаразад?

— О, да, мила. Можеш ли да останеш една-две седмици — дори и Ерики да се върне, нали ще останеш, моля те!

— Бих искала. Когато Ерики се върне… може би ще го помоля.

Шаразад се размърда във ваната, раздвижи пяната пред гърдите си и я избърса от ръцете си.

— Мак каза, че ако закъснеят, ще пристигнат от летището тук. Джени ще дойде направо от апартамента, но не преди девет. Помолих и Паула да намине — това е онази италианка — но не заради Ногър, а за Чарли. — Тя се подсмихна. — Чарли припада само като я погледне!

— Чарли Петикин? А, чудесно! Трябва да му помогнем — дължим му поне това! Да му помогнем да свали сексапилната италианка!

— Чудесно! Да измислим план как да ги съберем с Паула.

— Дали ще бъде подходяща за съпруга, или само за любовница?

— За любовница. Чакай да помисля! На колко години е тя? Трябва да е поне на двайсет и седем. Мислиш ли, че би била добра съпруга за него? Време му е да се ожени. Но пък на всички момичета, които Томи и аз сме му показвали дискретно, той само се усмихва и вдига рамене — аз дори му доведох третата си братовчедка, която беше на петнадесет, и мислех, че това ще го изкуши, но нищо не се получи. Този път може да се хване на въдицата. Имаме достатъчно време да измислим плана, да се облечем и да се приготвим — имам няколко прекрасни рокли, от които можеш да си избереш, която пожелаеш.

— Толкова странно чувство е това, Шаразад, да нямаш нищо — съвсем нищо. Нито пари, нито документи… — За момент Азадех се върна мислено обратно в рейнджровъра до барикадата на пътя, а пред нея беше муджахидинът с тлъстото лице, който им беше откраднал документите, и от автомата му излизаше пламък, а Ерики го притисна до другата кола и го смачка като хлебарка. От устата му се процеждаха кръв и мръсотия. — Да нямаш нищо — повтори тя, прогонвайки лошия спомен, — дори червило.

— Няма значение. Ще ти дам от моите. А и Томи ще бъде много доволен вие с Ерики да сте тук. Той не обича да съм сама. Не се тревожи, скъпа. Сега си в безопасност.

„Съвсем не се чувствам в безопасност — каза си Азадех, ненавиждайки страха, който беше толкова чужд на цялото й възпитание. От страх даже сякаш престана да усеща топлината на водата. — Не съм се чувствала в безопасност, откакто оставихме Ракоци на земята и дори това трая само миг — щастието на бягството от дявола — аз, Ерики и Чарли, невредими. Дори радостта, когато намерихме заредената с бензин кола, за да стигнем до малката писта, не прогони страха ми. Мразя да се страхувам.“

Тя се потопи още по-надолу във ваната, после се протегна и завъртя крана на горещата водя. Рукна вряла струя.

— Толкова ми е хубаво — промърмори Шаразад, обвита в гъстата ароматна пяна и приятно топлата вода. — Наистина се радвам, че пожела да останеш.

Миналата вечер, когато Азадех, Ерики и Чарли стигнаха до апартамента на Макайвър, вече се беше стъмнило. Там намериха Гавалан, така че за тях нямаше място — Азадех беше твърде уплашена, за да поиска да остане в апартамента на баща си, дори и с Ерики — затова попита Шаразад дали може да се пренесе при нея, докато Локхарт се върне. Шаразад веднага се съгласи, радостна, че ще има компания. Всичко щеше да се уреди, когато след вечеря наблизо внезапно се чу стрелба. Тя подскочи.

— Не се тревожи, Азадех — каза Макайвър. — Просто няколко горещи глави се охлаждат, вероятно празнуват. Не чухте ли заповедта на Хомейни да се предадат всички оръжия?

Всички кимнаха.

— Ще се подчинят на имама — обади се Шаразад. — Винаги говореше за Хомейни като за „имама“, свързваше го с Дванадесетте имама на шиитството, преките потомци на пророка Мохамед, представяше го като полубожество, а това си беше чисто кощунство. — Това, което извърши имамът, е истинско чудо, нали? Свободата ни наистина е Божи дар.

После беше толкова топло и уютно, в леглото с Ерики, но той беше странен и замислен, не беше този Ерики, когото тя познаваше.

— Какво се е случило?

— Нищо, Азадех, нищо. Тази вечер не остана време да говоря с Мак или Гавалан, но утре ще съставим план как да се измъкнем от това положение, а сега спи, мила.

През нощта тя на два пъти се събужда, разтреперана и ужасена, от собствените си викове — беше сънувала кошмари.

— Няма нищо, Азадех, тук съм — успокои я Ерики. — Било е само сън, сега си в пълна безопасност.

— Не, не, не сме в безопасност. Не се чувствам в безопасност, Ерики. Какво става с мен? Да се върнем в Табриз или да избягаме далеч, далеч от тези ужасни хора.

А на сутринта Ерики тръгна с Макайвър и Гавалан, а тя остана да поспи още малко, но сънят не я ободри. Останалата част от деня прекара унесена или в слушане на новини от Шаразад как е ходила в Галег Морги, или в изслушване на текущия поток от слухове от слугите: още много генерали разстреляни, много нови арести, затворите били разбити от тълпите, а хотелите на западни туристи — подпалени и обстрелвали. Слухове как Базарган е поел юздите на правителството, за открито въстание на муджахидини на юг, въстание на кюрдите на север, обявяване на независимост от Азербайджан, номадските племена кашкаи и бахтияри отхвърлят игото на Техеран; всички предават оръжието си и никой не предава оръжието си. Слухове, че министър-председателят Бахтияр е пленен и разстрелян, или е избягал в планините или в Турция, или в Америка; че президентът Картър подготвя нахлуване или Картър признава правителството на Хомейни; за струпване на съветски войски на границата, готови за нахлуване, или че Брежнев идва в Техеран, за да поздрави Хомейни; че шахът се приземява в Кюрдистан, подкрепян от американски войници, или че умира в изгнание.

После Азадех отиде да обядва с родителите на Шаразад в къщата на Бакраван близо до пазара. Презираше чадора, който Шаразад беше настояла да носи, и всичко, което той олицетворяваше. Още слухове в огромната семейна къща, но сега — доброжелателни, без страх и абсолютно надеждни. Изобилие, както винаги, точно както в нейния собствен дом в Табриз, усмихнати слуги, безопасност и благодарности към Бога за победата, както им беше казал весело Яред Бакраван. Сега, когато отваряха пазара, а всички чуждестранни банки се затваряха, бизнесът щеше да върви така добре, както преди установяването на неверническите закони на шаха.

Следобед двете приятелки се върнаха в апартамента на Шаразад пеша, увити в чадорите. Нямаше проблеми, всички мъже се отнасяха към тях с уважение. Пазарът беше пълен с хора, но почти нямаше какво да се купи, макар че всеки търговец обещаваше изобилие от стоки, готови да пристигнат с камион, влак или самолет — пристанищата били задръстени от стотици кораби, натоварени със стока. На улицата хиляди хора вървяха в различни посоки и името на Хомейни беше в устата на всички с напевното „аллах-ул акбар“, почти всички мъже и момчета бяха въоръжени, само старците не. На някои места Зелените ленти ръководеха движението вместо полицията. Правеха го по рискован и любителски начин или просто стояха с агресивен вид. На други места имаше полиция както обикновено. Два танка, карани от войници, преминаха с грохот, натоварени с гроздове гвардейци и цивилни, които махаха на пешеходците.

Въпреки това под маската на радостта всички бяха напрегнати, особено жените, обвити в своите покривала. Азадех и Шаразад завиха зад един ъгъл и видяха група младежи, които бяха обградили тъмнокоса жена, облечена в западни дрехи. Подиграваха й се, подхвърляха обидни думи и правеха неприлични знаци, а няколко от тях се бяха разкопчали и размахваха членовете си срещу нея. Жената беше тридесетгодишна, облечена прилично — със сако върху полата, дълги крака и дълга коса под малка шапчица. После към нея се доближи един мъж, проправяйки си път през тълпата. Той веднага се развика, че били англичани и трябвало да ги оставят на мира, но мъжете не му обърнаха никакво внимание, отблъснаха го и пак се струпаха около жената. Тя стоеше сред тях вцепенена от ужас.

Шаразад и Азадех не можеха да заобиколят тълпата, която бързо се разрастваше и ги обграждаше, и бяха принудени да стоят и да гледат. После пристигна един молла, нареди на тълпата да се разпръсне и произнесе пред чужденците цяла тирада, че трябва да се подчиняват на ислямските обичаи. Когато стигнаха вкъщи, и двете се чувстваха уморени и някак омърсени.

— Би трябвало ние, жените, да организираме протести, преди да е станало твърде късно. Добре ще е да излезем на улиците без чадори или фереджета, да се защитим пред моллите — ние не сме робини, имаме права и дали ще носим чадор или не, зависи от нас, а не от тях.

— Ами да! Все пак ние също помогнахме за спечелването на победата! — Шаразад се прозя, полузаспала. — О, толкова съм уморена.

Азадех с празен поглед наблюдаваше пукането на мехурчетата пяна. Водата вече беше по-гореща, а сладкият аромат на парата — много приятен. Тя се наклони напред за миг и поглади пяната по гърдите и раменете си.

— Странно, Шаразад, но аз съм доволна, че днес носех чадор — онези мъже бяха толкова противни.

— Мъжете на улицата винаги са такива, скъпа. — Шаразад отвори очи и погледна златистата й блестяща кожа и щръкналите зърна на гърдите. — Толкова си прекрасна, Азадех.

— Благодаря ти, но ти си, по-хубава. — Азадех сложи ръка върху корема на приятелката си и я погали. — Ще ставаш майка, нали?

— О, наистина се надявам. Още три дни и после ще знам със сигурност. — Шаразад въздъхна, затвори очи и отново се отдаде на топлината. — Не мога да си представя как ще се чувствам като майка. Вие с Ерики кога смятате да имате деца?

— След една-две години. — Азадех изрече спокойно тази лъжа, която беше повтаряла вече много пъти. Дълбоко в себе си изпитваше страх, че не може да има деца, защото, откакто беше женена, не беше използвала противозачатъчни средства и с цялото си сърце от самото начало искаше да има дете от Ерики. Винаги я преследваше един и същ жесток кошмар: че абортът й е отнел всички шансове за деца, колкото и да беше се опитвал да я успокои германският доктор. „Как може да съм била толкова глупава?“

„Толкова просто. Бях влюбена. Бях на седемнадесет и бях влюбена, о, колко дълбоко влюбена. Не както в Ерики, за когото с радост бих дала живота си. С него любовта е истинска и завинаги, нежна, страстна и сигурна. С моя светлоок Джони беше като сън.

Къде ли си сега, какво ли правиш, все така висок и рус, със синьо-сивите си очи — истински англичанин! Дали си се оженил? Колко ли сърца си разбил, както разби моето, мили мой!“

Онова лято той учеше в Ружмон — село, съседно на това, в което тя завършваше училище — уж за да учи френски. Това стана, след като Шаразад си беше заминала. Срещна го в Зоненхоф — грееше се на слънце и се любуваше на красотата на Гщаад сред чашата, образувана от планините. Тогава той беше на деветнадесет, а тя преди три дни беше навършила седемнадесет. Цялото лято те се разхождаха в планините — така красиви, така примамливи, — обикаляха върховете и горите, плуваха в потоците, играеха и се любеха безразсъдно високо над облаците.

„Повече облаци, отколкото имаше в главата ми“ — припомни си тя в унес — онова лято умът й наистина хвърчеше в облаците. После, през есента, той й съобщи: „Съжалявам, но трябва да тръгвам, връщам се в университета, но ще дойда за Коледа“. И не дойде. А много преди Коледа тя разбра, че е бременна. Там, където имаше пълно щастие, сега имаше срам и мъка. Беше ужасена от това, че в училището могат да разберат, защото тогава трябваше да съобщят на майка й и на баща й. В Швейцария беше забранено да се прави аборт без съгласието на родителите, затова отиде оттатък границата — в Германия, където всичко се уреди без много формалности. Там откри любезния доктор, който я успокояваше непрекъснато. Имаше само малка трудност, докато вземе пари назаем, иначе всичко мина бързо и без усложнения. Беше все още влюбена в Джони. После, на следващата година, завърши училището и се върна в Табриз. Всичко си остана тайна. Но мащехата й някак си разбра. „Сигурно сестра ми Нажуд ме предаде, нали тя ми даде назаем парите?“ После и баща й научи.

Цяла година живя като забодена с игла пеперуда. После й простиха — успяха някак си да се примирят. Помоли да я изпратят в университета в Техеран. „Съгласен съм, при условие че се закълнеш в Бога — никакви истории, абсолютно подчинение и ще се омъжиш само за онзи, когото избера аз“ — заяви ханът.

Азадех показа отличен успех и стана първенец в курса. После подаде молба за Учителския корпус — търсеше повод да се измъкне от двореца. „Съгласен съм, но само в нашите земи. Имаме предостатъчно села, в които да работиш“ — каза баща й.

Много мъже от Табриз искаха да я вземат за жена, но той все отказваше, срамуваше се от нея. После се появи Ерики.

— Какво ще стане, когато този чужденец, този… този прост, вулгарен, невъзпитан, вярващ в духове варварин, който не говори нито дума фарси или турски, не знае нищо за нашите обичаи или история, или за това, как да се държи в цивилизовано общество, чийто единствен талант се състои в това, че може да изпие огромни количества водка и да управлява хеликоптер — когато той открие, че не си девствена, че си омърсена, развалена, а може би разрушена отвътре завинаги?

— Вече му казах, татко — обясни тя през сълзи. — Както и това, че без твоето разрешение не мога да се омъжа.

После дойде нападението върху двореца, за малко да убият баща й, а Ерики се прояви като воин отмъстител от древните книги. Получи разрешение да се омъжи — още едно чудо. Ерики разбира — още едно чудо. Но ето, че още нямаше дете. „Старият доктор Нът казва, че съм съвсем нормална и трябва да бъда търпелива. С Божията помощ скоро ще се сдобия със син и този път ще има само щастие, както е при Шаразад — толкова е красива с прекрасното си лице, гърди и бедра, а косата и кожата й са нежни като коприна.“

Азадех почувствува мекотата на тялото на приятелката си под пръстите си и това я изпълни със задоволство. Разсеяно започна да я гали, остави се да бъде потопена в топлината и нежността й. „Благословени сме да бъдем жени — помисли си тя, — да можем да се къпем заедно и да спим заедно, да се целуваме и докосваме, без да чувстваме вина.“

— Ах, Шаразад — промълви тя и се предаде съвсем, — колко те обичам.

 

 

В стария град: 7,52 вечерта.

 

Мъжът бързаше през покрития със сняг площад близо до древната джамия на Мехрид. Влезе през главната порта на големия покрит пазар — от вледеняващия студ попадна в топлия, пълен с хора, познат полумрак. Беше към петдесетгодишен, пълен, запъхтян от бързането, с накривена астраганена шапка и скъпи дрехи. Тежко натоварено магаре препречи пътя му в тесния проход и той изруга, отдръпна се, за да могат животното и господарят му да се проврат покрай него, после отново забърза, зави наляво, после излезе на улицата на продавачите на дрехи.

„Спокойно — отново и отново си повтаряше той, а гърдите и крайниците го боляха. — Сега си в безопасност, не бързай.“ Но ужасът му отново надделя над съзнанието и все още в паника, той ускори крачките си и изчезна в огромния лабиринт. По петите го следваха група въоръжени Зелени ленти. Те не бързаха.

Тясната уличка на магазините за ориз пред забързания мъж беше задръстена с повече хора от обикновено, всички в борба за малкото стока за продан. Той спря за миг и избърса челото си, после продължи. Пазарът беше като кошер, пълен с живот, със стотици мръсни коридори, алеи и проходи, обграден от двете страни със слабо осветени, открити отпред магазини, някои на два етажа, както и с будки и стаички, някои от тях съвсем малки, за стоки и услуги от всякакъв вид — от храни до вносни часовници, от меса до кюлчета злато, от лихвари до търговци на оръжие — всички очакващи клиенти, макар че нямаше много за продан или за работа. Над шума, тракането и пазарлъците, на високия куполообразен таван, имаше отвори за проветряване и за пропускане на слънчева светлина през деня. Въздухът беше натежал от особената миризма на пазара — миризма на дим и гранясала мазнина, гнили плодове и печено месо, храна, подправки и пикоч, тор, прах, бензин, мед, фурми и мърша — всичко това смесено с миризмата на телата и потта на множеството хора, които бяха родени, живееха и умираха тук.

Хора от всички възрасти и националности се тълпяха в страничните улички — техеранци, тюрки, кюрди, кашкаи, арменци и араби, ливанци и левантинци, — но мъжът не им обърна внимание, нито пък се отзова на постоянните предложения да спре и да купи нещо. Той се промушваше и криволичеше през тълпите, пресече собствената си улица на златарите, премина по тази на продавачите на подправки и съседната на бижутерите, навлизайки все по-навътре в лабиринта. Под астраганената шапка косата му се бе слепила от потта, лицето му се беше зачервило. Двама собственици на магазини, които го забелязаха, се усмихнаха и единият каза на другия:

— За Бога, никога досега не съм виждал стария Пакнури да бърза толкова — сигурно този кучи син е тръгнал да събира дълг от най-малко десет риала.

— По-вероятно е да го очаква някое дебело момиче от племената, на което задникът се тресе като желе.

Закачката им бързо секна, защото се показаха въоръжените Зелени ленти. А когато те отминаха, за всеобщо успокоение, някой промърмори:

— Какво търсят тук тези бездомни кучета?

— Търсят някого. Да го приберат. Бащите им да изгорят дано! Не чу ли, че днес цял ден арестуват хора?

— Арестуват хора? И какво правят с тях?

— Хвърлят ги в затвора. Сега те владеят затворите — не чу ли, че са разбили вратата на затвора Каср, освободили са всички и са затворили тъмничарите — сега те го управляват. Чух, че назначили собствени наказателни взводове и съдилища й разстреляли много генерали и полицаи. А точно сега в университета имало бунт.

— Бог да ни пази! Синът ми Фармад отиде там на събрание — тоя млад глупак! Казах му да не ходи тази вечер, ама не ме послуша.

Яред Бакраван, бащата на Шаразад, се бе разположил във вътрешната стая на горния етаж, над открития магазин на Улицата на лихварите, който беше собственост на семейството му от пет поколения и се намираше на едно от най-добрите места на пазара. Неговата специалност бяха банките и финансите. Той седеше на дебели мъхнати килими и пиеше чай със стария си приятел Али Киа, който се беше уредил на служба в правителството на Базарган. Най-старият син на Бакраван — Мешанг, благообразен, гладко избръснат мъж на тридесетина години, предразположен към затлъстяване — седеше зад баща си, слушаше и се учеше. Али Киа също беше гладко избръснат, с очила, а Бакраван — с бяла брада, тежък. И двамата бяха над шестдесетте и се познаваха почти цял живот.

— А как ще бъде изплатен заемът за такъв кратък период? — попита Бакраван.

— От печалбите от нефт, както винаги — обясни търпеливо Киа, — точно както би направил шахът. Срокът е повече от пет години, с обичайния един процент на месец. Приятелят ми Мехди, Мехди Базарган, казва, че парламентът ще гарантира заема веднага щом бъде свикан. — Той се усмихна и добави с леко преувеличение: — Тъй като аз съм не само член на кабинета на Мехди, но сме и много близки, мога лично да следя законодателната власт. Естествено ти знаеш колко важен е заемът.

— Разбира се. — Бакраван подръпна брадата си, за да не се изсмее. „Бедният Али — помисли си той, — надува се както винаги!“ — Не е моя работа да го споменавам, стари приятелю, но някои от хората от пазара ме попитаха какво ще стане с милионите в кюлчета злато, които вече са дадени в аванс за подкрепа на революцията? Дадени на фонда за аятолах Хомейни — да го пази Бог — добави престорено учтиво той и си помисли: „Дано Бог го вземе от нас по-бързо, щом вече победихме, преди той и неговите ненаситни, късогледи, паразитиращи молли да са нанесли твърде много вреди. Що се отнася до тебе, Али, стари приятелю, който изкривяваш истината и преувеличаваш собствената си важност, ти може да си най-старият ми приятел, но ако мислиш, че ще ти се доверявам по-дълго, отколкото камилата хвърля тора си… Ще ти се доверя, колкото всеки от нас би имал вяра на някой иранец извън семейството си — при това много предпазливо.“ — Разбира се, аз знам, че аятолахът никога не е виждал, искал или докосвал и един риал — продължи той, — но дори и така да е, ние, търговците, му дадохме огромни количества пари, кюлчета и чужда валута, финансирахме кампанията му — разбира се, за славата на Бога и за нашия любим Иран.

— Да, знам. И Бог ще ви благослови за това. Също и аятолахът. Разбира се, тези заеми ще бъдат изплатени веднага щом имаме толкова пари — на секундата! От всички вътрешни дългове заемите от техеранските търговци са първите, които трябва да бъдат изплатени — ние, в правителството, разбираме колко важна беше вашата помощ. Но, Яред, благородни стари приятелю, преди да направим каквото и да било, трябва да дадем тласък на производството на нефт, а за да направи това, трябва да имаме някакви пари. Първите пет милиона долара, от които се нуждаем, ще бъдат като оризово зърно в бъчва в този момент, когато чуждите банки са спрели работа за ревизия, а повечето са закрити. Премие…

— Иран няма нужда от чужди банки. Ние, търговците, можем да направим всичко необходимо — ако ни помолят. Всичко. Ако прилежно се стараем за славата на Иран, бихме могли да открием, че имаме всички умения и подходящи хора между самите нас. — Бакраван сръбна от чая си със заучена елегантност. — Синът ми Мешанг има степен от Харвардския бизнес-университет. — Лъжата не обезпокои никого от тях. — С помощта на отлични студенти като него… — Яред остави мисълта си недовършена.

Али Киа незабавно я подхвана.

— Естествено, че ти не би и помислил да предложиш услугите му на моето Министерство на финансите и банките, нали? Той е далеч по-важен за теб и твоите колеги. Естествено, че е така!

— Да, да, така е. Но интересите на нашата любима страна трябва да стоят над личните ни желания — ако, разбира се, правителството иска да използува уникалния му талант.

— Ще спомена на Мехди утре сутринта на редовната ми сутрешна среща с моя стар приятел и колега — обеща Али Киа и за миг се зачуди кога ли ще му бъде позволено да направи първата си аудиенция — твърде закъсняла, — след като бе назначен за заместник-министър на финансите. — Мога ли да му кажа, че си съгласен за заема?

— Веднага ще се посъветвам с колегите си. Това разбира се, ще решат те, а не аз — добави Бакраван с неприкрито съжаление, което не можеше да измами никого от двамата. — Но аз ще придвижа твоя случай, стари приятелю.

— Благодаря ти — усмихна се Киа отново. — Ние, в правителството, както и аятолахът, ще бъдем благодарни на търговците от пазара за помощта им.

— Винаги сме готови да помогнем. Както знаете, винаги е било така — отвърна любезно Бакраван и си спомни мощната финансова подкрепа, давана от пазара на моллите и на Хомейни в продължение на години, както и на всяка обединяваща политическа фигура като Али Киа, който се беше противопоставил на шаховете.

„Бог да прокълне шаховете Пахлави — помисли си Бакраван, — те са причината за нашите беди. Да ги прокълне за всички нещастия, които причиниха с тяхното настойчиво, прекалено припряно желание за модернизация, с тяхното лудо незачитане на нашите съвети и влияния, за това, че поканиха чужденците у нас — само американците бяха почти петдесет хиляди допреди година, и ги оставиха да заемат най-добрите работни места и цялото банково дело. Шахът отхвърли нашата помощ, разби нашия монопол, задуши ни и прекъсна нашето историческо наследство. Навсякъде, в целия Иран.

Но ние получихме своята отплата. Заложихме останалото ни влияние и съкровища на непреклонната омраза на Хомейни и неговото въздействие върху дрипавите и неграмотни маси. И спечелихме. А сега, когато няма чужди банки, няма чужденци, ние ще бъдем по-богати и с по-голямо влияние от всякога. Този заем ще се уреди лесно, но Али Киа и правителството му трябва да се поизпотят. Ние сме единствените, които можем да намерим парите. Предложеното заплащане още не е достатъчно високо, дори не е близко до достатъчното за компенсация за затварянето на пазара през всичките тези месеци. А какво да поискаме? — се запита той, много доволен от преговорите. — Може би процентът тряб…“

Вратата рязко се отвори и в стаята влетя емир Пакнури.

— Яред, ще ме арестуват! — извика той. Лицето му бе обляно в сълзи.

— Кой? Кой ще те арестува и за какво? — заломоти Бакраван. Обичайното спокойствие изчезна от лицето му. Коридорът вече беше изпълнен от лицата на изплашени помощници, момчета за поръчки и управители.

— За… престъпления против исляма! — открито проплака Пакнури.

— Сигурно има някаква грешка! Това е невъзможно!

— Да, невъзможно е, но те… те дойдоха у дома ми със заповед… преди половин час…

— Кой? Дай ми имената им и ще им дам да разберат! Кой дойде?

— Казах ти! Гвардията, Революционната гвардия, Зелените ленти… Да, те, разбира се — изпъшка Пакнури и продължи, без да осъзнава внезапно настъпилото мълчание. Али Киа пребледня. Някой промърмори: „Бог да ни пази!“ — Преди около половин час с името ми, написано на къс хартия… моето име, Пакнури, предводител на лигата на златарите, дето съм дал милиони риали… те дойдоха в дома ми да ме обвиняват, но слугите… жена ми и аз бяхме там и аз… в името на Бога и пророка, Яред — извика той и падна на колене, — не съм извършил никакви престъпления! Аз съм старши на пазара, аз дадох милиони… — Изведнъж той забеляза Али Киа и спря. — Киа, Али Киа, ваше превъзходителство, вие добре знаете какво съм направил, за да помогна на революцията.

— Разбира се. — Киа беше пребледнял, сърцето му биеше силно. — Сигурно има някаква грешка. — Той познаваше Пакнури, първия съпруг на Шаразад, като търговец с голямо влияние и високоуважаван гражданин. — Сто на сто има грешка!

— Разбира се, че има грешка! — Бакраван прегърна нещастника и се опита да го успокои. — Донесете веднага пресен чай! — заповяда той.

— Уиски. Моля те, имаш ли уиски? — промълви Пакнури. — След това ще пия чай, а сега предпочитам уиски.

— Нямам уиски, бедни приятелю, но, разбира се, има водка. — Тя пристигна незабавно. Пакнури пресуши чашата и леко хлъцна. Отказа втора. След една-две минути се поуспокои и отново започна да разказва какво се беше случило. Първото, по което разбрал, че нещо не е наред, били високите гласове в коридора на къщата му — истински дворец, който се намираше точно до пазара. Той бил на горния етаж с жена си и се приготвял за вечеря.

— Водачът на гвардейците — те бяха петима — размахваше този къс хартия и настояваше да ме види. Разбира се, слугите не биха посмели да ме безпокоят или да пуснат такава маймуна вътре, затова главният ми слуга им казал, че ще види дали съм вкъщи и се качи горе. Документът бил подписан от някой си Увари, от името на Революционния комитет — в името на Бога, кои са те? Кой е този Увари? Чувал ли си някога за този човек, Яред?

— Доста разпространено име — предпазливо рече Бакраван, следвайки иранския обичай винаги да имаш готов отговор за нещо, което не знаеш. — Ти чувал ли си за него, благородни Али?

— Както казваш, името е разпространено. Този човек спомена ли за някой друг, уважаеми Пакнури?

— Може и да е споменал. Бог да ни пази! Но кои са те — този Революционен комитет? Али Киа, сигурен ли си, че не знаеш?

— Много имена се споменават — важно каза Киа.

Мъчеше се да скрие безпокойството си. Както и всеки друг в правителството или извън него, той мислеше с отвращение: „Нямам никаква информация за истинския състав на този Революционен комитет или за това, кога и къде се събира. Знам само, че се е появил на бял свят в момента, когато Хомейни се върна в Иран — едва преди две седмици — и от вчера, когато Бахтияр избяга и се укрива, комитетът действува, като че сам е законът, управлява от името на Хомейни и с неговия авторитет, главоломно назначава нови съдии, повечето от тях без никакво правно образование, организира арести, революционни съдилища и незабавни екзекуции, абсолютно извън нормалния закон и юриспруденция — и срещу нашата конституция! Дано къщите им изгорят и те да отидат в ада, както заслужават!“

— Тази сутрин приятелят ми Мехди… — продължи той с поверителен тон, после спря и като се престори, че едва сега забелязва прислугата, която беше изпълнила коридора, властно махна с ръка, за да ги освободи. Когато вратата неохотно се затвори, той понижи глас и разказа слуха, като че ли това бяха някакви тайни сведения. — Тази сутрин със или без благословия, той отишъл при аятолаха и заплашил да се оттегли, ако Революционният комитет не престане да заобикаля него и неговия авторитет и по този начин за пръв път ги поставил на мястото им.

— Слава на Бога! — извика Пакнури, с огромно облекчение. — Ние не победихме в революцията, за да оставим мястото на САВАК, чуждото господство и шаха да бъде заето от по-големи беззакония!

— Разбира се, че не! Слава на Бога, че сега правителството е в най-добри ръце. Но моля, благородни Пакнури, моля да продължиш твоя разказ, който силно ме разтревожи.

— Не остана за разказване, Али — отвърна Пакнури, вече по-спокоен и по-смел сред могъщите си приятели. — Аз… аз веднага отидох да видя тези натрапници и им казах, че всичко това е фатална грешка, но онова тъпоглаво, неграмотно кучешко лайно само размаха бележката пред лицето ми, рече, че съм арестуван и трябва да тръгна с тях. Казах им да почакат — и отидох да взема някои документи, но жена ми… жена ми ми рече да не им вярвам и че може би те са от Туде или предрешени муджахидини, или пък федаини. Съгласих се с нея и реших, че е най-добре да дойда тук, за да се посъветвам с вас и с другите. — Той скри факта, че беше избягал веднага, щом чу водачът им да крещи, че в името на Революционния комитет и лично на Увари лихварят Пакнури ще се представи пред Бога заради встъпления против исляма.

— Бедни приятелю — развълнува се Бакраван. — Бедни ми приятелю, колко ли си страдал! Нищо, сега си в безопасност. Остани тук тази нощ. Али, веднага след първата молитва утре иди в кабинета на министър-председателя и виж този въпрос да бъде уреден, а онези глупаци — наказани. Ние всички познаваме емир Пакнури като голям патриот и знаем, че той и всички златари подкрепиха революцията и са необходими за този заем. — Той уморено пропусна покрай ушите си всички баналности, които в момента сипеше Али Киа.

Огледа Пакнури, видя все още пребледнялото му лице и косата, сплъстена от пот. „Горкият човек, какъв ли удар е било за него. Какъв срам — при всичките му богатства и добро име, при връзките му с каджарите чрез Ануш, жената на братовчеда Валик, — че целият ми план за Шаразад се провали. Колко жалко, че той не й направи деца, поне едно дете, за да циментира връзката между семействата, защото тогава със сигурност не би се стигнало до развод и неприятностите ми не биха се усложнили с онзи чужденец Локхарт. Колкото и да се опитва да научи нашите обичаи, никога няма да успее. И само колко скъпо излиза да го издържам, за да повдигам репутацията на семейството! Трябва да говоря с братовчеда Валик и пак да го помоля да уреди допълнителна сума за Локхарт. Валик и неговите алчни съдружници от компанията лесно могат да си позволят да направят това за мен от милионите, които печелят — повечето от тях вече в чужда валута! Сумата трябва да се предаде на Гавалан и С-Г. Съдружниците ми дължат тази услуга — на мен, който от дълги години ги съветвам как да печелят такова влияние и богатство с толкова малки усилия!“

— Плати сам на Локхарт, уважаеми Яред — отказа му грубо Валик последния път, когато го беше помолил. — Това, разбира се, са твои лични разноски. Ти получаваш дял от всичко, което печелим — а и какво представлява такава жалка сума за моя любим братовчед, най-богатия търговец в Техеран?

— Но това трябва да бъдат разноски на съдружниците. Ние можем да го използуваме, когато владеем сто процента от акциите. При новия план за бъдещето на „Импириъл Хеликоптърс“ дружеството ще бъде по-богато, отколкото когато и да…

— Веднага ще се посъветвам с останалите съдружници. Разбира се, решението ще вземат те, а не аз…

„Лъжец — помисли си Бакраван, посръбвайки от чая, — но на негово място и аз бих казал същото.“ — Той се прозина — беше уморен и гладен. Една дрямка преди вечеря би му се отразила добре.

— Много съжалявам, но трябва да се занимая с една спешна работа. Драги Пакнури, радвам се, че всичко се разреши. Остани тук тази нощ. Али, приятелю, ела с мен до портите на пазара — имаш ли транспорт? — попита хитро той, като знаеше, че първият помощник на един заместник-министър трябва да има кола с шофьор и бензин без ограничения.

— Да, благодаря ти, министър-председателят настоя да имам — предполагам поради важността на нашето министерство.

— Такава е Божията воля — заключи Бакраван. Удовлетворени, всички излязоха от стаята, слязоха по тесните стълби в малкия коридор, който водеше до открития магазин. Изведнъж усмивките им изчезнаха, а в устата им загорча.

Тук ги очакваха същите петима от Зелените ленти, изтегнати по бюрата и столовете, всички въоръжени с американски армейски карабини, всички на по двадесетина години, небръснати или брадати, с бедни и мръсни дрехи, някои от тях с дупки в обувките, някои без чорапи. Водачът мълчаливо си човъркаше зъбите с клечка, а останалите пушеха, без да ги е грижа, че тръскат пепелта върху безценните кашмирски килими на Бакраван. Един от младежите кашляше тежко от дима и гърдите му свистяха.

Бакраван усети как коленете му омекват. Всичките му слуги стояха като замръзнали до една от стените. Всички. Дори и любимото му момче за поръчки. Навън на улицата беше много тихо, наоколо нямаше никого — дори собствениците на лихварските дюкяни от отсрещната страна на уличката като че ли бяха изчезнали.

— Салаам, ага, Бог да ви благослови — поздрави любезно той, като се опитваше да скрие уплахата си. — Какво мога да направя за вас?

Водачът не му обърна внимание, а продължи да пронизва с поглед Пакнури. Лицето му беше симпатично, но поразено от някаква болест, пренасяна от пясъчните мухи. Беше на двадесетина години, с черни очи и коса и огрубели от работа ръце, които си играеха с карабината. Казваше се Юсуф Сенвар — Юсуф Зидаря.

Мълчанието натежа и Пакнури не издържа на напрежението.

— Това е грешка — развика се той. — Правите огромна грешка!

— Мислеше, че ще се отървеш от Божията разплата, като избягаш, а? — гласът на Юсуф щеше да бъде почти приятен, ако не беше грубият селски акцент, чийто произход Бакраван не можеше да определи.

— Каква Божия разплата? — изкрещя Пакнури. — Не съм направил нищо лошо, съвсем нищо.

— Сигурен ли си? Не си ли работил за и с чужденци дълги години, не си ли им помагал да изнесат богатството на нацията ни?

— Не е вярно. Те само създаваха работни места и помагаха на иконо…

— А не беше ли дълги години в услуга на дяволския шах?

Пакнури отново се развика:

— Не, аз бях в опозиция, всички знаят, че аз… Аз бях в опо…

— Но все пак му служеше и му се подчиняваше, нали?

Лицето на Пакнури се разкриви и той вече не можеше да го владее. Устата му се отваряше, но думите не можеха да излязат. Най-сетне проговори отново:

— Всички му служеха — разбира се, че всички му служеха — той беше шахът, но ние работехме за революцията… Шахът си беше шах — разбира се, че всички му служеха, докато беше на власт…

— Имамът не му е служил — прекъсна го Юсуф и гласът му изведнъж загрубя. — Имам Хомейни никога не е служил на шаха. В името на Бога, не е ли така? — Той бавно местеше поглед от лице на лице. Никой не му отговори.

В тишината Бакраван гледаше как мъжът бръкна в скъсания си джоб, извади някакво листче и се взря в него. Знаеше, че той е единственият тук, който може да спре този кошмар.

— По заповед на Революционния комитет — започна Юсуф — и на Алиаллах Увари, скъпернико Пакнури, ти се призоваваш на съд. Предай се на…

— Не, ваше превъзходителство — твърдо каза Бакраван, а ударите на сърцето тупкаха в ушите му. — Тук е пазарът. Откакто свят светува, пазарът има свои закони, свои водачи. Емир Пакнури е един от тях и не може да бъде арестуван или задържан против волята си. Никой не може да го докосне — това е законът на пазара, откакто свят светува. — Той се вгледа отново в младежа — знаеше, че никога нито шахът, нито дори САВАК, бяха дръзвали да нарушат техните закони или право на убежище, и това му вдъхна смелост.

— Законът на пазара по-голям ли е от закона на Бога, лихварю Бакраван?

Той усети леден полъх да преминава през него.

— Не, не, разбира се, че не.

— Добре. Аз се подчинявам на Божиите закони и върша Божие дело.

— Но вие не можете да арес…

— Аз се подчинявам на Божиите закони и върша Божие дело. — Тъмните очи на младежа гледаха невинно под черните вежди. Той махна към карабината. — Аз нямам нужда от тази пушка — никой от нас няма нужда от пушки, за да върши Божието дело. Моля се с цялото си сърце да дам живота си в името на Бога, защото тогава ще отида направо в рая, без да бъда съден, а греховете ми ще бъдат опростени. Ако това стане, ще умра, благославяйки този, който ме е убил, защото ще знам, че умирам, вършейки Божието дело.

— Бог е велик — извика един от мъжете, а другите повториха след него.

— Да, Бог е велик. Но ти, лихварино Бакраван, молиш ли се ти пет пъти на ден, както повелява пророкът?

— Разбира се, разбира се. — Бакраван чу гласа си сякаш някъде отдалеч. Знаеше, че тази лъжа не го вкарва в грях заради такията — скриването, разрешението на Пророка всеки мюсюлманин да може да излъже, ако чувствува, че животът му е застрашен.

— Добре. Мълчи и потърпи. По-късно ще се занимая и с тебе. — Нови тръпки го побиха, когато видя, че младежът пак насочва вниманието си към Пакнури.

— По заповед на Революционния комитет и Алиаллах Увари: скъпернико Пакнури, трябва да отговаряш за престъпления против Бога.

Устните на Пакнури замърдаха.

— Аз… аз… вие не можете… има… — Гласът му заглъхна. В ъгълчетата на устата му изби пяна. Всички го гледаха — Зелените ленти с безразличие, останалите — с ужас.

Али Киа прочисти гърлото си.

— Сега слушайте, може би е по-добре да оставите това за утре — започна той, като се опитваше да придаде важност на гласа си. — Емир Пакнури очевидно е разстроен от греш…

— Кой сте вие? — Очите на водача се впиха в него, както преди в Пакнури и Бакраван. — Е?

— Аз съм заместник-министър Али Киа — отговори Али, като издържа храбро погледа му — от Министерството на финансите, член на кабинета на министър-председателя Базарган, и ви предлагам да почакате до…

— В името на Бога вие, вашето Министерство на финансите, вашият кабинет, вашият Базарган нямат нищо общо с мен и с нас. Ние се подчиняваме на моллата Увари, който изпълнява заповедите на Комитета, който пък се подчинява на имама, а над него стои само Бог. — Мъжът разсеяно се почеса и отново насочи вниманието си към Пакнури.

— Хайде, тръгвай — нареди му той, все още с кротък глас. — Или ще заповядам да те извлекат насила.

Пакнури изстена и се свлече на земята. Остана да лежи неподвижен. Другите гледаха безпомощно, някой промърмори: „Такава е Божията воля“, а момчето за поръчки захълца.

— Тихо, момче — каза спокойно Юсуф. — Мъртъв ли е?

Един от мъжете излезе напред и клекна над Пакнури.

— Не. Иншаллах.

— Иншаллах. Хасан, вдигни го, потопи му главата във вода и ако не се свести, ще трябва да го носим.

— Не — храбро се намеси Бакраван, — не, той трябва да остане тук, лошо му е и…

— Ти глух ли си, старче?

В гласа на Юсуф се появи остра нотка. Стаята се изпълни с напрежение. Малкото момче пъхна юмрука си в устата, за да не заплаче. Юсуф задържа поглед върху Бакраван, а мъжът, когото нарекоха Хасан, широкоплещест и силен, с лекота вдигна Пакнури и излезе от магазина на улицата.

— Бог пожела така — изрече водачът, вперил поглед в Бакраван. — Е, какво има още?

— Бихте ли ми казали, моля… къде ще го отведете?

— В затвора, разбира се. Къде другаде?

— В кой… кой затвор?

Един от другите мъже се разсмя.

— Какво значение има в кой затвор?

В стаята стана задушно и тя заприлича на клетка.

— Бих искал да знам, ваше превъзходителство — отвърна Бакраван. Гласът му беше приветлив, опитваше се да прикрие омразата. — Моля да ми отговорите.

— В Евин. — Това беше най-печално известният от затворите в Техеран. Юсуф, водачът, усети нов прилив на страх в стаята. „Сигурно всички са виновни, щом толкова се страхуват“ — помисли той. Погледна по-малкия си брат. — Дай ми документа.

Брат му едва ли беше на повече от петнадесет години, бе мърляв и кашляше лошо. Той извади няколко хартийки и ги прерови. Намери онази, която търсеше.

— Ето го, Юсуф.

— Сигурен ли си, че е този?

— Да. — Младежът посочи с дебелия си пръст името. Бавно, буква по буква, той го произнесе: — Яред Бакраван.

„Бог да ни пази“ — промълви някой. В пълната тишина, която настана, Юсуф взе документа и го протегна на лихваря. Другите гледаха слисани.

Старецът го взе с треперещи пръсти. Дишаше тежко. За момент не можа да съсредоточи погледа си. После успя да прочете: „Яред Бакраван от Техеранския пазар, по заповед на Революционния комитет и Алиаллах Увари вие се призовавате пред Революционния трибунал в затвора Евин веднага след първата молитва, за да отговорите на въпросите.“ Документът беше подписан с неграмотен почерк: „Алиаллах“.

— Какви въпроси? — попита безизразно старият лихвар.

Водачът метна карабината си през рамо и стана.

— Имате време до разсъмване. Вземете със себе си документа и не закъснявайте. — В този момент той забеляза сребърния поднос с кристалните чаши и полупразната бутилка водка на ниската масичка, почти скрита зад завесата в тъмния коридор, която проблясваше на светлината на свещите.

— В името на Бога и Пророка — рече сърдито той, — да не сте забравили Божиите закони?

Хората в магазина се разстъпиха, а той обърна бутилката надолу, изля съдържанието й върху мръсния под и я захвърли. Част от водката се разля по един от килимите. Инстинктивно момчето за поръчки коленичи и започна да я бърше.

— Остави я!

Слисано, то избяга. Юсуф небрежно размаза локвата с крак.

— Ако остане петно, нека ти напомня за законите на Бога, старче — каза той. За момент се загледа в килима. — Какви цветове! Прекрасно! — Въздъхна и се почеса, после се обърна към Бакраван и Киа: — Ако съберем всичко, което притежават нашите семейства и семействата на бащите ни, пак не бихме могли да си позволим и ъгъл от този килим. — Юсуф се усмихна криво. — И после, дори ако бях богат като теб, лихварю Бакраван, — знаеш ли, че лихварството е също против Божиите закони? — дори ако бях толкова богат, пак не бих си купил такъв килим. Нямам нужда от такова съкровище. Аз нямам нищо, ние нямаме нищо, на нас не ни трябва нищо. Нужен ни е само Бог.

И излезе с твърда крачка.

 

 

Близо до американското посолство: 8,15 вечерта.

 

Ерики чакаше вече почти четири часа. От апартамента на своя приятел Кристиан Толонен ясно виждаше високата стена, която опасваше ярко осветената площ на американското посолство оттатък улицата. Пред масивния железен портал потропваха да се стоплят морски пехотинци, зад тях се виждаха контурите на огромната сграда на самото посолство. Движението по улицата беше все така оживено, тук-там ставаха малки задръствания, всички безразсъдно се тикаха напред, натиснали клаксоните; пешеходците се движеха по обичайния си непредвидим начин. Светофарите не работеха, полицаи нямаше. А и да ги имаше, резултатът щеше да е все същият. Техеранците пет пари не дават за правилника за движение, никога не са го правили и никога няма да го правят. Също като онези безумци на планинския път, които се самоубиха пред очите им. Като тях са и жителите на Табриз, на Казвин, изобщо всички…

При спомена за Казвин той неволно стисна огромните си юмруци. Сутринта беше във финландското посолство и там се запозна с обезпокоителните съобщения — в Казвин имаше открито въстание, в Табриз азербайджанските националисти също се бяха разбунтували и водеха тежки сражения с лоялните на Хомейни армейски подразделения. Цялата богата на петрол погранична провинция с изключително стратегическо значение отново се бе обявила за независима от Техеран — независимост, за която се беше борила от векове, неизменно подпомагана и насърчавана от Русия. Ракоци и такива като него сигурно бяха наводнили територията на Азербайджан.

— Разбира се, че руснаците ни висят на главата! — ядосано се тросна Абдула Горгон-хан малко преди Ерики и Азадех да потеглят за Техеран. — Разбира се, че твоят Ракоци и такива като него шарят нагоре-надолу. Само чрез нас те могат да се доберат до Залива и Ормузкия проток — вратата към целия западен свят! Ако не бяхме ние, Горгоните, и нашето влияние сред племената и кюрдите, отдавна вече да сме съветска провинция. Това, разбира се, би станало не без участието на коварните англичани! Ох, как ги мразя тези мръсници! Мразя ги дори повече от американците, които са обикновени варвари — прости и невъзпитани! Това е истината, не си ли съгласен?

— Мисля, че не са точно такива, поне тези, които познавам. В компанията се отнасят добре с мен.

— Засега. Но в даден момент ще те предадат — англичаните винаги предават всеки, който не е от тяхната кръв, предават се дори помежду си, когато им е изгодно!

— Иншаллах.

— Иншаллах — мрачно се усмихна Абдула Горгон-хан. — Особено ако руснаците дръпнат войските си от границата! Тогава ще им дадем една „Азербайджанска демократична република“ и „Кюрдска народна република“! Ще видят те! Но аз се възхищавам на руснаците — залагат само на сигурно и променят правилата на играта, когато им е угодно. Истинският победител от световната ви война е Сталин! Нали взе всичко, което му трябваше, в Потсдам, Ялта и Техеран? Нали надхитри и Чърчил, и Рузвелт? Направи дори така, че Рузвелт му остана на гости в съветското посолство в Техеран! Господи, колко се смяхме тогава ние, иранците! Великият президент позволи на Сталин да очертае своето бъдеще както му е угодно, вместо да го натика в тайгата! Какъв гений! Пред него вашият съюзник Хитлер изглеждаше като невръстен сополанко! Иншаллах, а?

— Финландия застана на страната на Хитлер само за да си възвърне заграбените от Сталин територии.

— Но загубихте. Станахте съюзници не на когото трябва и загубихте. Дори на глупаците беше ясно, че Хитлер ще бъде победен… само не и на нашия архиглупав Реза шах! Ох, капитане, никога няма да разбера защо Сталин не затри Финландия от лицето на земята! На негово място бих го сторил, просто за да дам добър урок на другите! Защо ви остави да живеете? Може би защото му се опряхте в Зимната война?

— Не зная, може би… Съгласен съм обаче, че СССР никога няма да се откаже от апетитите си тук.

— Нито пък ние. Азербайджанците винаги ще ги надхитряват, както направихме това през 1946.

„Но тогава Западът беше силен, срещу руснаците се прилагаше с цялата й тежест «доктрината Труман» — помисли си мрачно Ерики. — А сега? Защитник е Картър! Но какъв защитник е той?“

Той тежко се наведе напред и напълни чашата си. Нямаше търпение час по-скоро да се прибере при Азадех. Отоплението беше изключено и в апартамента беше толкова студено, че той не посмя да свали палтото си.

Помещението беше широко и приятно, обзаведено като за типичен ерген — стари удобни фотьойли, малки, но прекрасни персийски килими и бронзови украшения по стените. Навсякъде бяха пръснати книги, вестници и списания на три езика — финландски, руски и ирански, на една от лавиците се виждаха небрежно захвърлени дамски обувки. Той отново отпи от водката, която приятно го затопляше, после отправи поглед към американското посолство насреща. За миг се запита дали няма да е по-добре да емигрира в Щатите заедно с Азадех.

— Бастионите се рушат — промърмори на себе си той. — В Иран няма сигурност, Европа е прекалено беззащитна, а Финландия е на острието на бръснача…

Долу движението окончателно се задръсти. По улицата, която доскоро се наричаше „Рузвелт“, се влачеха тълпи от младежи. Как ли се нарича сега? Сигурно „Булевард Хомейни“ или нещо подобно.

Външната врата се отвори и в апартамента влезе Кристиан Толонен. Беше облечен в подплатено с кожи късо палто и кожена шапка, закупени по време на един пиянски уикенд в Ленинград.

— Как си, Ерики? — широко му се усмихна младият мъж.

— Чакам цели четири часа!

— Три часа и двадесет и две минути плюс половин бутилка прекрасна контрабандна „Московская“, която струва цяло състояние! — уточни весело Толонен, тридесетгодишен ерген с руса коса и сиви очи, заместник-културен аташе във финландското посолство. Двамата се бяха сприятелили преди няколко години, непосредствено след пристигането на Толонен в Техеран. — Я сипи и на мен, за Бога! Долу се оформя поредната демонстрация и едва успях да се промъкна! — Без да сваля палтото си, той се приближи до прозореца.

Двата лъча на тълпата младежи се бяха слели пред портала на американското посолство; сред тях не се забелязваха молли. Разнесоха се групови скандирания.

— Смърт на Америка, смърт на Картър! — преведе Кристиан, който говореше отлично фарси, тъй като още като дете беше прекарал пет години в Техеран заедно с баща си — също на дипломатическа работа тук. — Обичайните фъшкии — долу Картър и американският империализъм!

— Няма „Аллах акбар“, няма и молли — отбеляза Ерики, спомни си пак инцидента на пътя и потръпна от ужас.

— Вярно — кимна Кристиан. — Не видях нито един. Повечето са студенти, взеха ме за руснак и ми обясниха, че пред университета имало истинско сражение между различни групировки — най-вече левичари срещу Зелени ленти. Убити са най-малко двадесет-тридесет души и сблъсъците продължават.

Изправени до прозореца, двамата гледаха как петдесет-шестдесет младежи се заловиха за железните решетки на портала и започнаха да го разтърсват.

— Търсят си белята — отбеляза Кристиан.

— Няма полиция да ги спре — сви рамене Ерики и му подаде чашата.

— Какво ще правим, като свърши водката?

— Ще минем на коняк — засмя се Ерики. — Нали имаш запаси?

— Не са неизчерпаеми, но все пак са нещо — усмихна се Кристиан, настани се зад ниската масичка, отвори куфарчето и измъкна от него купчина документи. — Слава Богу, че имахме копия от брачното ти свидетелство и кръщелното ти! По този начин пробутах двата нови паспорта в канцеларията на Базарган и там ги подпечатаха с временно разрешение за пребиваване. Три месеца, но все пак е нещо.

— Ти си магьосник!

— Обещаха да ти издадат и ново пилотско разрешително, но не уточниха кога. Според тях стига и служебната ти карта от компанията, придружена от фотокопие на британското ти полетно разрешително. — Той отвори единия от новите паспорти и добави: — Паспортът на Азадех е временен, с нестандартна снимка… направих полароидно копие от тази, която ти ми даде… По-късно ще я подменим. Накарай я да го подпише. Напускала ли е страната, след като се оженихте?

— Не, защо?

— Не зная как ще се отрази на иранското й гражданство едно евентуално пътуване с финландски паспорт. Властите винаги са настроени ревниво към иранците с двойно гражданство, а сега този Хомейни положително ще затегне нещата в тази посока. Има опасност да решат, че се е отказала от местно гражданство и да не я пуснат обратно…

Навън тълпата зарева още по-силно и двамата за миг отклониха вниманието си. Някакъв тип с високоговорител крещеше антиамерикански лозунги, посрещани с гора от вдигнати юмруци и оглушителни крясъци.

— В момента се чувствам така, че изобщо не ми пука дали ще я пуснат обратно — въздъхна Ерики.

Кристиан го погледна, помълча, после каза:

— Може би трябва да знае за тази опасност, Ерики. Не мога да й осигуря друг ирански паспорт или временни документи, но да напусне страната без тях е изключително рисковано. Защо не помолиш баща й? Той лесно би я снабдил с всичко необходимо, нали е владетел на почти целия Табриз!

— Така е — кимна Ерики. — Но преди да заминем, отново се скарахме. Той не одобрява брака на дъщеря си.

— Може би защото все още нямате деца — замислено рече Кристиан. — Знаеш колко чувствителни са иранците на тази тема.

— Време за деца колкото щеш — въздъхна отново Ерики. „Ще си създадем деца в по-подходящо време — помисли си той. Нали доктор Нът я прегледа и каза, че е съвсем здрава. По дяволите! Ако чуе това, което току-що каза Кристиан, тя никога няма да напусне Иран! А ако го премълча и после й откажат входна виза, цял живот няма да ми прости! Но така или иначе, тя няма да замине без разрешението на баща си.“ — За да я снабдим с нови документи, ще трябва да се върнем обратно в Табриз — каза на глас той. — А аз не искам.

— Защо, Ерики? Обикновено нямаш търпение да заминеш за Табриз…

— Заради Ракоци — отвърна Ерики и после му разказа невероятните си патила, спестявайки само убийствата. „Някои подробности трябва да се премълчават“ — мрачно си помисли той.

— И какъв е проблемът? — отпи глътка водка Кристиан Толонен.

— Ракоци — погледна го в очите Ерики, после разпредели останалата водка в чашите. — Наздраве и благодаря за документите.

— И какво ще правиш сега? — погледна го в очите Кристиан.

— Още не зная. Първо трябва да говоря с Макайвър, но сутринта не успях — двамата с Гавалан се опитваха да открият иранските си партньори, после имаха среща в английското посолство с някой си Толбът…

— Джордж Толбът? — попита Толонен с внезапно нараснал интерес.

— Да, познаваш ли го?

— Втори секретар в посолството — отвърна Толонен. „И ръководител на цялото английско разузнаване в Иран от дълги години“ — пропусна да добави той. — Не знаех, че още е тук, бях чул, че си заминава преди два дни. Но каква работа имат с него Макайвър и Андрю Гавалан?

Ерики сви рамене и се извърна към прозореца. Очите му равнодушно пробягаха по фигурите на няколко младежи, които се опитваха да се покатерят по стената на посолството, мислите му бяха насочени единствено към проблема с документите на Азадех.

— Казаха, че искат да научат нещо повече за някакъв негов приятел, с когото се запознали вчера на летището. Някой си Армстронг… Робърт Армстронг.

Кристиан Толонен замалко не изпусна чашата си.

— Армстронг ли? — смаяно прошепна той, доволен, че Ерики е с гръб към него.

— Да — извърна се Ерики. — Говори ли ти нещо?

— Често срещано име — отвърна младият мъж, доволен от безразличието, което успя да придаде на гласа си. Робърт Армстронг от МИ–6, бивш служител на Специалния отдел, вече години наред в Иран като специален съветник на свръхсекретния Отдел за контраразузнаване, изпратен тук вероятно по силата на таен договор между правителствата на двете страни. Почти никой не го познаваше, а тези, които все пак го бяха виждали, бяха предимно секретни агенти.

„Като мен“ — помисли Толонен и се запита какво ли би казал Ерики, ако научи, че той самият е експерт по иранските въпроси към финландското разузнаване, че знае всичко за Ракоци и още куп чужди агенти, че основната му работа е да знае всичко за положението в Иран, да гледа, наблюдава и запомня, без да се забърква в нищо? Но какво прави още тук този Армстронг?

Той стана и се приближи до прозореца, стараейки се да прикрие обзелото го безпокойство.

— Научиха ли това, което ги интересува? — небрежно попита той.

— Не знам — сви рамене Ерики. — Така и не успях да ги хвана… Бях… — изведнъж млъкна и се втренчи в лицето на приятеля си. — Важно ли е?

— Ами! — усмихна се малко пресилено онзи и побърза да смени темата: — Гладен ли си? Свободни ли сте за вечеря с Азадех?

— Съжалявам, друг път — отвърна Ерики и хвърли поглед на часовника си. — По-добре е вече да тръгвам, отново ти благодаря за помощта.

— Нищо — стисна протегната му ръка Толонен. — Та какво ще правят Макайвър и Гавалан? Да не са решили да променят операциите на компанията?

— Мисля, че няма такова нещо. В три следобед имахме среща да отидем заедно на летището, но за мен беше далеч по-важно да се видя с теб и да оправим проблема с паспортите. Благодаря ти още веднъж.

— Ще се видим утре — усмихна му се топло Толонен.

Виковете навън бяха замлъкнали, в квартала се възцари заплашително мълчание. Двамата бързо се приближиха до прозореца. Всички демонстранти бяха извърнали глави към широкия булевард, наричан само до преди дни „Рузвелт“. В далечината се разнесе нещо като грохот от гръмотевица и мигове по-късно се превърна в мощно, макар и все още приглушено „Аллах акбар“.

— Има ли заден изход твоят блок? — загрижено попита Ерики.

— За съжаление няма.

Прииждащата по булеварда тълпа беше предвождана от молли и Зелени ленти, всички въоръжени, както и тези, които пристъпваха след тях и унесено виеха: „Аллах е велик, Аллах е велик!“ Новите демонстранти бяха далеч по-многобройни от студентите пред посолството, които също бяха въоръжени.

Левичарите се пръснаха сред блокираните коли на улицата и заеха позиции за стрелба. Жените и децата, останали безпомощни в капана на собствените си возила, започнаха да изскачат от тях и панически да бягат. Религиозните фанатици ускориха стъпка, първите им редици се появиха на добре осветеното пространство пред посолството, ревът им се усили, пушките се насочиха напред. Изведнъж студентите започнаха да се оттеглят, мълчаливо и организирано. Зелените ленти се поколебаха, но не се впуснаха да ги преследват. Миг по-късно от протестиращите нямаше и следа, моллите и ислямските гвардейци се пръснаха сред блокираните коли и започнаха да насочват трафика. Хората, които бяха избягали от автомобилите си и се криеха край оградата, отново се върнаха в тях. Скоро обичайната блъсканица на уличното движение беше възобновена. Порталът на посолството остана затворен, но една малка вратичка в него леко се открехна.

— Залагам живота си, че тук щеше да се разрази кръвопролитно сражение! — преглътна развълнувано Кристиан.

Ерики беше не по-малко смаян.

— Сякаш предварително знаеха точно кога и откъде ще се появят Зелените ленти — промълви той. — Имам чувството, че това беше нещо като репетиция на… — Изведнъж млъкна и се приближи до стъклото, лицето му бавно започна да почервенява:

— Виж! Този там на вратата е Ракоци!

— Кой? Онзи с пилотското яке, който разговаря с някакъв дребосък? — Кристиан залепи нос за стъклото. Двамата мъже бяха почти скрити в сянката, после стиснаха ръцете си и излязоха на светло. Единият наистина беше Ракоци. — Сигурен ли си, че…

Но Ерики вече беше отворил входната врата и летеше надолу по стълбите. Кристиан успя да забележи как измъква широкия ловджийски нож от колана си и го пъха в ръкава.

— Ерики, не прави глупости! — извика той, но едрият финландец вече беше изчезнал. Кристиан се спусна към прозореца и стигна точно навреме, за да види как Ерики се втурва в тълпата. От Ракоци нямаше никаква следа.

Но Ерики го беше хванал на фокус и не отместваше очи от него. Ракоци беше на петдесетина метра пред него, сви по „Рузвелт“ и изчезна. Ерики се втурна напред, стигна до ъгъла и видя руснака пред себе си. Ходеше бързо и целеустремено. Между тях имаше множество пешеходци, воят на клаксоните беше невъобразим. Ракоци заобиколи някакъв камион, спря да изчака преминаването на очукан фолксваген и се огледа. Видя Ерики веднага, тъй като финландецът се извисяваше поне с тридесет сантиметра над всички останали. Плю си на петите без никакво колебание, шмугна се в тълпата и се насочи към една от страничните улички. Ерики се втурна подире му. Пешеходците ги засипаха с ядосани ругатни, някакъв старец отлетя в калната канавка, блъснат от Ракоци.

Страничната улица беше тясна и покрита с нечистотии, тъмна, със спуснати кепенци на дюкяните. Няколко бавно клатушкащи се фигури се влачеха по средата на платното и изчезваха под многобройните арки и ниски сводове. Вонеше на урина и гниещи зеленчуци.

Ракоци имаше преднина от тридесетина метра. Свърна в някакъв тесен проход и събори временните жилища на няколко окаяни просяци, които го засипаха с ругатни. После смени посоката и хлътна в някакъв безистен, профуча през него, отново смени посоката, хлътна в друг тесен проход и изведнъж се закова на място. Дишаше тежко и забързано се оглеждаше. Отвсякъде го заобикаляха високи стени, беше попаднал в задънена уличка. Ръката му се спусна към автоматичния пистолет, но в същия момент забеляза някакъв нисък проход в една от стените и се насочи натам.

Стените на тясната уличка бяха толкова близо, че той можеше да ги докосне с разперени ръце. Някаква старица се беше навела над вадата с нечистотии и изсипваше нещо в нея. Ракоци я простря насред калдъръма с глава в нечистотиите на вадата и полетя напред. Други възрастни хора се притиснаха до стените да му направят път, обсипвайки го с проклятия. Окрилен от яростта, Ерики бързо скъсяваше разстоянието помежду им. Когато прескочи падналата старица, то беше по-малко от десет метра. Ракоци свърна в първата, също така тясна пресечка и светкавично дръпна зад себе си някаква паянтова платформа на уличен търговец, изправена до стената. Ерики не успя да спре, блъсна се в нея и се стовари с цялата си тежест върху прогнилите дъски. Замаян за миг, той изруга и скочи на крака. Ножът се озова в ръката му и той се втурна към следващия ъгъл.

Но в прохода нямаше никого. Ерики се подхлъзна и спря. Дишаше тежко и на пресекулки, цялото му лице беше обляно в пот. Макар че притежаваше остро зрение, той не виждаше почти нищо в мрака на проходчето. После очите му свикнаха с тъмнината и той видя малката арка в стената. Хлътна в нея с готов за битка нож. Озова се в малък вътрешен двор, покрит с едри груби плочи. Навсякъде имаше мръсотия, в дъното се очертаваше ръждясалият скелет на изоставен автомобил. Стените наоколо бяха прорязани от многобройни дупки за входове, много малко от тях имаха врати. Беше тихо и мрачно. От близката купчина нечистотии изскочиха плъхове и се шмугнаха в някаква дупка.

Над близката арка беше написано нещо на фарси, отворената врата под нея беше от дебели, обковани с желязо дъски, вътре потрепваше светлинката на свещ.

— Какво искаш?

Гласът долетя изотзад и космите на врата му настръхнаха. Но това не беше Ракоци, гласът беше с тежък акцент, въпросът беше зададен на английски.

— Кой си ти? — попита Ерики и се озърна.

— Какво искаш? — повтори гласът, все така скрит в непрогледния мрак.

— Аз… Аз гоня един човек…

— Няма го тук, върви си.

— Кой си ти?!

— Няма значение, върви си.

Бледото пламъче на свещта правеше мрака наоколо още по-непрогледен.

— Някой не мина ли оттук? — попита Ерики и отново безпомощно се озърна. — Някой, който да тича?

Отвърна му тих смях, после гласът каза нещо на фарси. Наоколо се разнесе шумолене и смях от много гласове, Ерики стреснато се извъртя.

— Кои сте вие?

Шумоленето продължи, някъде далеч капеше вода, въздухът вонеше, напоен с тежка, непозната миризма. Усети, че някой е почти до гърба му и отново рязко се извърна. Нямаше никого, под арката зад гърба му едва се очертаваше нощта. Потта се стичаше на вадички по лицето му. Той внимателно пристъпи към вратата, опря гръб на влажната стена, вече напълно сигурен, че Ракоци е тук. Обгърна го тежко мълчание.

— Защо не отговаряте? — попита Ерики. — Видяхте ли някого?

Тих смях.

— Върви си!

После отново мълчание.

— Защо се страхуваш? Кой си ти?

— Не е твоя работа кой съм аз, а тук се усеща само твоят страх! — Гласът беше все така тих и спокоен.

После добави нещо на фарси и наоколо отново се разнесе шумолене, примесено с приглушен шепот и смях.

— Защото никой иранец или читателя на Светата книга не би дошъл тук нито през деня, нито през нощта… Това може да стори само пълен глупак!

С периферното си зрение Ерики долови, че някой застава между него и светлината на свещта и вдигна ножа си.

— Ракоци?

— Това ли е името на мъжа, когото търсиш?

— Да… Той е тук, нали?

— Не.

— Не ти вярвам, който и да си!

Мълчание, последвано от дълбока въздишка.

— Добре, както е рекъл Бог. — После нещо на фарси, което Ерики не разбра.

В тишината се разнесе драскане на многобройни кибрити, пламнаха свещи и малки кандила. Ерики зина от изумление. Оказа се, че е застанал в средата на висока пещера с многобройни подпорни колони, сред които се валяха увити в парцали човешки тела. Стотици мъже и жени, по-скоро отвратителни остатъци от човешки същества, проснати на мръсни сламени рогозки или направо на пода. Към него се блещеха очи, почти изхвръкнали от кухините си, зееха страшни рани, размахваха се остатъци от крайници. Почти до краката му мърдаше някакъв полуразкапан старец и той уплашено отскочи настрана.

— Ние сме прокажени — проговори старецът, облегнат на близката колона. Приличаше на дрипав вързоп. Мръсен парцал прикриваше очите му, но въпреки това си личеше, че от лицето му не е останало нищо, освен две тънки устни. — Всички тук сме прокажени — повтори той и размаха остатъка от ръката си: — Да виждаш сред нас твоя човек?

— Не… Извинете ме — едва успя да промълви Ерики.

— Да те извиним ли? — засмя се страшният старец. — Всичко е в ръцете на Бога, всичко!

Ерики отчаяно искаше да се обърне и да избяга, но краката му бяха като вкопани в каменния под. Някой наблизо се прокашля — призрачен, страховит звук. Устата му неволно се разтвори и той запита:

— Кой си ти?

— Някога бях учител по английски, но сега съм омърсен, един от живите трупове… Така е пожелал Аллах… А ти си върви и благодари на своя Бог за милостта му!

Зашеметен, Ерики забеляза как остатъкът от ръката на стареца леко се поклаща и светлината в дупката започва да намалява. Разнесе се лек шепот и прокажените започнаха да гасят свещите, множество опулени очи без клепачи продължаваха да проблясват насреща му.

Озовал се на чист въздух, той с усилие на волята се удържа да не хукне. Чувствуваше се мръсен, обзе го желание веднага да захвърли всички дрехи и да скочи във ваната. А после да се търка, да се търка с четка и сапун, да се търка до кръв!

— Стига! — промърмори на себе си той. — Няма от какво да се страхуваш!