Джеймс Клавел
Вихрушка (6)

6

Околностите на Бандар-е Делам: 4,52 следобед.

 

Сенките се удължаваха. Храсталаците оттатък шосето постепенно преминаваха в каменисти хълмове, а в далечината зад тях се издигаха острите, покрити със сняг върхове на Загрос. До пътя се извиваше реката, мочурищата край нея плавно се разливаха и стигаха чак до пристанището, на няколко километра по-надолу. Редом с нея беше построен един от многобройните в този район петролопроводи — губещи се в далечината половинметрови стоманени тръби на бетонни подпори, които се гмуркаха под шосето в специално изкопан за целта канал. На изток, на около километър и половина, се гушеше селце. Къщите бяха прашни, схлупени, построени от кирпич и замазани с кал. Малка кола се приближаваше с тихо боботене. Беше стара и очукана, вървеше бавно.

Вътре седяха четирима души. Бяха млади и гладко избръснати, с доста хубави за този беден край дрехи, изпотени и неспокойни. Колата спря до канала, от нея излезе младеж с очила, изправи се край пътя и се престори, че се облекчава. Главата му се въртеше на всички страни, очите му оглеждаха околността.

— Чисто е — съобщи той на останалите. Двамата от задната седалка се измъкнаха навън и бързо се спуснаха по насипа на канала. С усилие мъкнеха тежка торба. Младежът с очилата закопча панталона си и отвори багажника. Насреща му, изпод парче мръсен брезент зейна дулото на чешки картечен пистолет и сякаш успокоително му намигна. Шофьорът също слезе и се изпика в канавката. Струята беше силна.

— Браво, Масуд — рече му с лека завист очилатият и изтри нотното си лице. — Аз не можах да пусна дори капка!

— Преди изпит и аз съм така — отвърна шофьорът и се засмя. — Май скоро ще отворят университета, а? Ако е рекъл Господ, разбира се.

— Господ! Господ е опиум за народа! — хладно отсече очилатият и се обърна към шосето.

И в двете посоки продължаваше да е пусто. На няколко километра южно от тях водите на Персийския залив блестяха под ярките слънчеви лъчи. Той запали цигара и забеляза, че ръцете му леко треперят. Времето сякаш беше спряло. Тишината се нарушаваше само от жуженето на рояците мухи и това сякаш я правеше още по-дълбока. На пътя отвъд селцето се появи бяло облаче.

— Виж!

Двамата се вгледаха в далечината.

— Дали са товарни камиони? — с безпокойство запита Масуд, шофьорът на колата. — Да не са военни? — После се надвеси над ръба на канала и извика: — Ей, вие, побързайте! Някой идва!

— Още малко и сме готови — отвърна единият от младежите.

Двамата в канала бяха извадили от торбата връзките с експлозив и ги поставяха по протежение на широката тръба, старателно увита с насмолено платно срещу корозията.

— Али, подай ми фитила — гърлено нареди по-възрастният.

И двамата бяха покрити с мръсотия, по лицата им се стичаха тъмни вадички.

— Дръж — рече Али и внимателно му подаде снопче фитил и няколко детонатора. Ризата на гърба му лепнеше от пот.

— Ще можеш ли да ги поставиш, Бижан?

— Не помниш ли колко часа четохме брошурата? Мога да го направя и със затворени очи — леко се усмихна Бижан. — Май сме като оня Робърт Джордан, героя на Хемингуей… Съвсем същите сме! „За кого бие камбаната“, помниш ли?

— Дано не бие за нас — потръпна леко другият.

— Дори и да е за нас! Победата ще бъде наша и народът ще е щастлив!

Неопитните пръсти на Бижан притиснаха нитроглицериновата капсула към най-близката връзка експлозив, после свързаха края на фитила.

— Побързайте! — тревожно се обади отгоре Масуд. — Идват камиони с войници!

Двамата долу замръзнаха, после трескаво започнаха да размотават фитила, без да забележат, че краят му се е измъкнал от детонатора. Свършиха, щракнаха запалката и хукнаха да бягат. Бижан хвърли поглед назад и видя, че връзката е прекъсната. Хукна към тръбата, хвана края на фитила и се опита да го закрепи на капсулата. Тя му се изплъзна и шумно се удари в бетонния постамент.

Нитроглицеринът се взриви, а след него и целият експлозив. Пет-шест метра от петролопровода се разкъсаха, а Бижан стана на парчета. Сводът на канала се срути, колата се преобърна. Двамата младежи край нея бяха убити на място, третият остана жив, но без един крак.

Рукна петрол. Плътна струя, може би стотици варели в минута. Не се запали, тъй като взривът беше поставен погрешно. Двата военни камиона спряха на стотина метра от местопроизшествието. Мазното петно бързо стигна до реката. Леките летливи петролни фракции се носеха над него като едва видима мараня, а тежкото масло бързо попиваше в бреговете, мочурището и почвата.

Камионите бяха реквизирани от Зелените отряди на Хомейни и бяха пълни с войници — брадати, навъсени, уплашени, с отличителни ленти на ръкавите. Бяха предимно селяни и работници от петролната промишленост, а командирът им беше молла, обучен в специален лагер на ООП. Всички бяха въоръжени, а в краката им лежаха няколко ранени. Сред тях имаше и един капитан от полицията — вързан и със запушена уста, но все още жив. Само преди час бяха нападнали и превзели един полицейски участък на север и сега се насочваха към Бандар-е Делам, където щяха да продължат войната. Задачата им беше ясна и категорична — да завземат гражданското летище на няколко километра северно от селцето.

Предвождан от моллата, те предпазливо се приближиха до леглото на петролопровода. Загледаха мълчаливо плътната петролна струя, която се лееше от разкъсаната тръба, после до ушите им долетяха стоновете на ранения. Свалиха автоматите от раменете си и бавно се насочиха към преобърнатата кола. Под нея беше затиснат младежът с откъснатия крак. Рояци мухи покриваха раната му и локвата кръв наоколо. Не му оставаше много.

— Кои сте вие? — сграбчи го за раменете моллата. — Защо го направихте?

Младежът отвори очи и късогледо примижа. Очилата му бяха отлетели, а без тях светът беше една неясна мъгла. Ръката му ги затърси наоколо, душата му се сви от ужаса на приближаващата смърт. Опита се да помоли за помощ, но от гърлото му се откъсна само протяжен вопъл, топла кръв бликна от устата му.

— Да бъде волята на Аллаха — рече моллата и се отдалечи. Счупените очила проблеснаха в прахта, той се наведе и ги вдигна. Едното стъкло липсваше, другото беше напукано.

— Защо са го сторили? — попита един от войниците. — Нали няма заповед да вдигаме във въздуха петролопроводите?

— Сигурно са комунисти или от оная измет — ислямските марксисти! — Моллата захвърли очилата с видимо отвращение. Лицето му беше цялото в синини, дългата му дреха — цялата изпокъсана. Беше гледен. — Май са студенти — процеди той. — Дано всичките врагове на Аллаха изпукат като тях!

— Вижте какво открих! — извика един от войниците, привел се над багажника на преобърнатата кола. Бяха три картечни пистолета и снопче гранати.

— Чешко производство — безпогрешно определи моллата. — Значи тези кучета са били врагове, само левицата е така добре въоръжена!

— Слава на Аллаха, това оръжие ще ни свърши добра работа! Ще можем ли да заобиколим отнякъде?

— Няма проблеми — обади се брадатият шофьор, който беше работил в петролодобива и добре познаваше местността. — Но трябва да съобщим за този саботаж, цялата местност може да пламне…

— Всичко е в ръцете на Аллаха — промълви моллата. Не отделяше очи от мазната петролна струя.

— Не бива да пилеем благата, с които ни е дарил — настояваше на своето шофьорът. — Нека се обадим от летището да прекъснат подаването, разливът ще отрови всичко надолу по течението на реката.

Откъм колата се разнесе нов протяжен вик, тъжен и умолителен. Никой не му обърна внимание, младежът беше оставен в ръцете на милостивата смърт.

 

 

Бандар-е Делам, летището: 5,30 следобед.

 

Гражданското летище беше изоставено и пусто, без охрана. Преди няколко седмици тук беше пристигнала една ескадрила хеликоптери от остров Харг. Пистите бяха къси, над тях се извисяваше малка диспечерска кула, а зад нея имаше хангари, двуетажна сграда с офиси и няколко бараки. Сега край тях бяха паркирани няколко модерни фургона, в които временно се помещаваше щабът на ескадрилата. Това беше едно от десетките летища, построени от шаха из цялата страна. „Ще разполагаме с летища и съвременни транспортни услуги из цял Иран“, беше заявил той и обещанието му беше изпълнено. Но преди половин година започнаха вълненията в страната и транспортната инфраструктура се оказа напълно парализирана. Всички вътрешни полети бяха отменени, а летищата — затворени. Наземният персонал се пръсна, повечето от машините останаха на открито, без никаква грижа и поддръжка. Тук имаше три, мръсни и изоставени. Едната беше с изпочупени стъкла на пилотската кабина, другите — със спукани гуми. Резервоарите им бяха опразнени от грабители, а стройните им тела изглеждаха тъжни и грозни.

За разлика от тях петте хеликоптера на ескадрилата блестяла като нови. Чисти и готови за полет, те бяха наредени в стройна редица, три от модела 212 и два по-малки — модел 206. Слънцето залязваше и те хвърляха удължени сенки върху бетонната настилка.

Капитан Рудигер Луц се приближи до последния от тях и се зае с внимателната му проверка. По същия начин беше проверил и всички предишни машини.

— Много добре — даде оценката си той. — Можете да ги прибирате.

Остана край пистата да наблюдава как механиците и помощният персонал от няколко иранци изтикват блестящите машини към хангарите, не по-малко излъскани от самите хеликоптери. Знаеше, че много от подчинените му се присмиват зад гърба заради педантизма, но това нямаше значение, особено след като заповедите му се изпълняваха безпрекословно.

„Това е най-големият ни проблем — мислеше си той. — Да ги накараме да се подчиняват, да действуват в условия на реална бойна обстановка без помощта на военния устав, независимо от мнението на Дънкан Макайвър по този въпрос.“

Сутринта Дюк Старк, чиято база беше в Ковис, препрати по радиото краткото съобщение на Макайвър, според което се очаквало нападение срещу летището на Техеран, а в една от базите, разположени там, избухнал бунт. Поради отдалечеността на Бандар-е Делам и планинската местност директната радиовръзка с Техеран или някоя от другите бази беше невъзможна, радиовълните стигаха само до Ковис. Разтревожен от съобщението, Руди събра елитния си състав, състоящ се от четирима пилоти и седем механици (седем англичани, двама американци, един германец и един французин) малко встрани от останалите и направо им заяви: Дюк не ми съобщи кой знае колко неща, но непрекъснато ме наричаше Рудигер вместо Руди, а това означава, че положението е напечено.

— Дюк Старк не е от хората, които лесно се впечатляват — промълви Джон Тайрър, заместникът на Руди, американец с богат опит на пилот. — Мислиш ли, че е попаднал в беда? Няма ли да се наложи да отскочим до Ковис и да видим как стоят нещата там?

— Може би ще се наложи. Но ще изчакам до довечера, когато отново ще се свържем.

— Ако питаш мен, Руди, трябва да се подготвим за нощен полет — обади се механикът Фоулър Джойнс и решително стисна устни. — Да, да… Щом старият Дюк е нервен, трябва да сме готови да изчезнем всеки миг!

— Не си добре, Фоулър — поклати глава Тайрър. — Досега не сме имали никакви неприятности. Този район е сравнително спокоен, полицията и войската са дисциплинирани и всичко е под контрол. В рамките на трийсет квадратни километра имаме пет бази, дявол да го вземе! Всички са елитни привърженици на шаха! Скоро неминуемо ще се вдигне бунт и лоялистите ще видят сметката на останалата измет!

— Господи, ти бил ли си някога замесен в техните бунтове? Стрелят се като откачени и никой не те пита на чия страна си, военен ли си, цивилен ли си…

— Добре, да приемем, ме помощният персонал се разбеснее. Какво ще направиш в такъв случай?

— Обсъдили сме всички възможни варианти, по земя, въздух и вода. Иракската граница е на някакви си стотина мили, до Кувейт се стига лесно — само трябва да се прекоси Персийският залив.

— Ще разполагаме с навременна информация — успокои ги Руди. — Макайвър няма да ни забрави и ще ни съобщи, ако нещо става.

— Виж какво ще ти кажа, синко! — раздразнено го прекъсна Фоулър. — Имам опит с генерали от всякакъв калибър и им знам номерата! Ако положението стане действително напечено, ние ще бъдем изоставени на произвола на съдбата и толкоз! Затова трябва да сме готови със свой собствен план. Нямам никакво намерение да си залагам главата за шибания им шах, нито пък за дваж по-шибания Хомейни! Трябва да сме готови да изчезваме и това си е. Зарежете шибаните им бунтове, нека си късат главите колкото щат!

— Да те вземат мътните, Фоулър! — не се сдържа един от пилотите англичани. — Нима предлагаш да отвлечем някоя от собствените си машини? Това ще означава никога повече да не видим полет!

— По-добре, отколкото да се изправим пред райските врати!

— Но нали могат да ни свалят, по дяволите! Изобщо няма да можем да се измъкнем, знаещ, че всеки полет се следи с радар. Не можем дори да включим двигателите, без да поискаме разрешение!

Руди ги помоли да дадат своите предложения за спешна евакуация и ги остави да спорят. Цял ден умът му беше зает с мисълта какво трябва да се направи, какво става в Ковис и Техеран. Като командир на ескадрилата той се чувствуваше отговорен за тези хора, а и не само за тях. Под негово подчинение бяха още около десетина ирански работници и радистът Джахан, които вече шеста седмица не бяха получили нито цент. Освен това отговаряше за хеликоптерите и склада с резервни части. „Извадихме дяволски късмет, че се измъкнахме от Харг“ — помисли си той и стомахът му се сви. Отстъплението беше осъществено при пълен ред, излетяха всички машини, бяха натоварени всички най-важни резервни части, в продължение на четири дни транспортните самолети пренасяха дотук оборудването им, без да нарушават графика.

Харг напуснаха лесно, просто защото всички искаха да го напуснат. Дори преди вълненията на този остров се живееше трудно. Само работа и работа, единственото развлечение беше радиовръзката с Техеран или дома. Когато започнаха безредиците, всички бяха убедени, че Харг е главна цел в стратегията на революционерите. Имаше доста стрелба. Все повече хора сложиха на ръкавите си лентите на Народната организация за освобождение на Иран (НООИ) и комендантът на острова се принуди да предупреди, че ще стреля на месо срещу всеки бунтовник. Когато заминаваха, преди около шест седмици, островът беше спокоен, подозрително спокоен.

Призна пред себе си, че тогавашното им оттегляне нямаше нищо общо със спешната евакуация. Но как да действува при такива условия? Миналата седмица отлетя до Ковис за спешно необходими резервни части и тогава попита Старк какво мисли да прави по този въпрос.

— Това, което ще направиш и ти, Руди — отвърна върлинестият тексасец. — Ще се опиташ да действуваш в рамките на правилата, които ще се окажат неприложими. Имаме известно предимство поради факта, че голяма част от хората ни са били на военна служба някъде и някога и все пак знаят какво е дисциплина. Въпреки това можеш да планираш каквото си искаш и пак няма да спиш. Никога няма да си сигурен какво ще стане, когато настъпим котарака по опашката. Някои от момчетата ще се справят, други не, лошото е, че никога не можеш да знаеш кой какво ще направи. Не знаеш как ще реагираш дори ти!

Руди никога не беше вземал участие в истинско сражение, макар че през петдесетте години беше служил на границата с ГДР. В Западна Германия хората винаги имаха предвид неща като Стената, желязната завеса, факта, че оттатък живеят техни братя и сестри… А и друго — стаените в бойна готовност многочислени съветски войски, въоръжени до зъби с хиляди ракети и танкове, там, на няколко крачки… Знаеха, че и от двете страни на границата гъмжи от фанатици, които се прекланят пред своя месия, наречен Ленин, и са готови на всичко. Тъжно.

„Колко ли такива хора са излезли и от родното ми място?“

Беше роден в малко селце близо до Плауен, на крачка от границата с Чехословакия. Сега то беше в чертите на ГДР. През четиридесет и пета беше на дванадесет години, а брат му — шестнадесетгодишен юноша — вече беше войник. Военните години не бяха лоши за него, малката му сестричка и майка му, просто защото на село имаше какво да се яде. Но през четиридесет и пета взеха това, което можеха да носят на ръце, и напуснаха малката си къщичка, уплашени от настъпващите съветски войски. Станаха микроскопична частица от огромния поток бежанци, устремил се на запад — два милиона души от Прусия, други два от север, още четири от централната част на страната и два от южните провинции. Към този поток се вливаха милиони чехи, поляци, унгарци, австрийци, българи — безчислени емигранти от цяла Европа, които се бореха да останат живи, да оцелеят.

„Да, да оцелеят“ — помисли си той. Той си спомняше как премръзнали, уморени и почти смазани отидоха с майка му до едно сметище близо до Нюрнберг. Селата бяха опустошени от войната и даже градовете разрушени, майка му бе обезумяла да намери чайник — бяха откраднали техния през нощта, а бе невъзможно да купят даже ако имаха пари. „Трябва да имаме чайник, за да преваряваме водата, или всички ще умрем, ще хванем тиф или дизентерия! Не можем да живеем без преварена вода“ — беше извикала тя. Така че той тръгна с нея, облян в сълзи, убеден, че само си губят времето, но все пак бяха намерили един чайник. Беше стар и очукан, с огънат чучур и разхлабена дръжка, но имаше капак и не течеше. Сега чайникът беше чист и лъснат, стоеше на почетно място върху камината в кухнята на селската им къща близо до Фрайбург в Блек Форест, където бяха жена му, синовете и майка му. И един път годишно, навръх Нова година, майка му правеше чай в този чайник. А когато той си беше вкъщи, се смееха заедно, той и тя. „Ако повярваш достатъчно силно, сине, и опиташ — казваше винаги тя, — ще намериш своя чайник. Не забравяй никога, че ти го намери, не аз.“

Внезапно се чуха предупредителни викове. Той се обърна и видя три военни камиона да минават бързо през портала: единият караше с пълна скорост към кулата, а другите два — към неговите хангари. Камионите спряха и от тях се изсипаха революционери от Зелените ленти, разпръснаха се по цялата база. Двама мъже тръгнаха към него с насочени оръжия, викаха на фарси, който той не разбираше, а другите започнаха да обкръжават хората му в хангара. Вцепенен, той вдигна ръце, сърцето му биеше лудо от ненадейното нападение. Две Зелени ленти, брадати, потни от възбуда и страх, натикаха дулата на пушките си в лицето му и Руди трепна.

— Аз не съм въоръжен — изпъшка той. — Какво искате? А?

Никой не му отговори, просто продължиха да го заплашват. Зад тях виждаше хората си — избутваха ги от фургоните на площадката. Други нападатели се качваха в хеликоптерите, претърсваха ги, небрежно преобръщаха приборите, един изхвърли грижливо сгънатата спасителна жилетка от джоба на седалката. Яростта му надделя над ужаса.

— Хей, Sie verrukten Dummkopfe — извика Руди. — Lassen Sie meine verruckten Flugzeuge allein^[1]! — И без да си дава сметка, той разблъска пушките и се втурна към хеликоптерите. За момент изглеждаше, че двамата иранци ще го застрелят, но те просто хукнаха след него, настигнаха го и го обърнаха към себе си. Единият вдигна пушката, за да го удари с приклада по лицето.

— Стой!

Мъжете замръзнаха.

Онзи, който извика командата на английски, беше на тридесет и няколко години, добре сложен, с груби дрехи, със зелена лента на ръкава, набола брада, тъмна чуплива коса и тъмни очи.

— Кой е дежурният?

— Аз! — Руди Луц освободи ръцете си. — Какво правите тук? Какво искате?

— Превземаме тази база в името на исляма и революцията. — Английският на непознатия беше почти без акцент. — Колко войска има тук, колко въздушен персонал?

— Николко. Няма войска — няма го персоналът от кулата, само ние сме — отвърна Руди, опитвайки се да си поеме дъх.

— Няма войска? — Гласът на мъжа беше застрашителен.

— Не, никаква. Откакто дойдохме тук преди няколко седмици, от време на време идват патрули. И няма военни самолети. — Руди посочи с пръст към хангара. — Кажете на онези… онези мъже да бъдат внимателни с хеликоптерите ми, животът на много хора зависи от тях, на иранците също, както и нашият.

Непознатият се обърна и видя какво става. Извика още някаква команда, изруга. Мъжете му отговориха нехайно, после все пак слязоха, оставяйки хаос след себе си.

— Моля, извинете ги — каза мъжът. — Аз съм Затаки, председател на комитета в Абадан. С помощта на Бога, сега ние командуваме Бандар-е Делам.

Стомахът на Руди се бунтуваше. Хората от неговия персонал, съставен от чужденци и иранци, стояха замръзнали до ниската сграда на офиса. Пазеха ги с автомати.

— Ние работим за британска компа…

— Да, знаем за „С-Г Хеликоптърс“. — Затаки се обърна и отново извика. Неохотно, някои от хората му тръгнаха към портала и започнаха да заемат отбранителни позиции. Той отново погледна Руди. — Името ви?

— Капитан Луц.

— Няма от какво да се страхувате, капитан Луц, и вие, и хората ви. Имате ли оръжие тук?

— Не, само сигнални пистолети в комплекта на хеликоптерите. За сигнализиране, сигнал за помощ.

— Ще ги предадете. — Затаки се обърна, приближи се до групата от С-Г и започна да изучава лицата им. Руди видя страха у иранците — готвачи, наземен персонал, техници, Джахан и Йемини, мениджърът от „Иран Ойл“.

— Това са все мои хора — обади се той, опитвайки се гласът му да прозвучи твърдо. — Всички са служители на С-Г.

Затаки го погледна, после тръгна към него и Руди трябваше да се стегне, за да не отстъпи.

— Знаете ли какво означава Муджахидин-ал-Халк? Федаин? Туде? — попита Затаки меко. Беше по-едър от Руди и имаше автомат.

— Да.

— Добре. — След кратка пауза Затаки отново заразглежда иранците. Един по един. Тишината ставаше все по-тягостна. Внезапно той посочи с пръст един от техниците. Мъжът приклекна, после хукна обезумял, завика на фарси. Хванаха го лесно и го пребиха до безсъзнание.

— Комитетът ще го съди и ще му даде присъда в името на Бога. — Затаки погледна Руди и сви устни. — Капитане, помолих ви да донесете сигналните пистолети.

— Те са в сейфа, на сигурно място — отвърна Руди също толкова твърдо, но сърцето му се сви. — Можете да ги получите винаги, когато поискате. Вземаме ги в хеликоптерите само по време на акция. Аз… искам да освободите този човек!

Без предупреждение Затаки извъртя автомата си и замахна с приклада към главата на Руди, но той го хвана с едната си ръка, изви го и го изтръгна — рефлексите му бяха идеални и преди автоматът да падне на земята, другата му ръка се насочи към незащитеното гърло на Затаки. Но Руди спря смъртоносния удар на милиметър от него. После отстъпи и застана нащрек. Всички оръжия бяха насочени към него.

Абсолютна тишина. Хората му гледаха ужасени. Затаки се беше втренчил в Руди вбесен. Сенките бяха дълги, ветрецът си играеше с ръкава до тях и той леко шумолеше.

— Вдигни автомата!

В настъпилата още по-голяма тишина Руди усети заплахата и обещанието в думите му и разбра, че животът му и животът на всички виси на косъм.

— Фоулър, вдигни го! — заповяда тон. Молеше се да е направил правилния избор.

Фоулър неохотно излезе напред.

— Слушам, сър!

Мина цяла вечност, докато той прекоси двадесетте метра, но никой не го спря, един от пазачите дори му направи път. Вдигна оръжието, автоматично пусна предпазителя, внимателно го подаде на Затаки с приклада напред.

— Не е изкривен и, ъ-ъ… като нов е, приятел.

Затаки взе оръжието и махна предпазителя. Щракването отекна като изстрел.

— Познаваш автоматите?

— Да… о, да. Ние… всички механици… всички трябваше да минем курсове във Военновъздушните сили — отвърна Фоулър, без да откъсва поглед от очите на мъжа. „Какво, по дяволите, правя тук пред този вонящ кучи син?“ — Свободни ли сме? Ние сме цивилни, приятел, не сме военни, молим за извинение. Неутрални сме.

Затаки махна с пръст към редицата.

— Върни се на мястото си. — После се обърна към Руди: — Къде научихте карате?

— В армията — германската армия.

— А, германец. Вие сте германец? Германците бяха добри към Иран. Не като англичаните или американците. Кои са вашите пилоти, имената и националността им?

Руди се поколеба, после посочи:

— Капитан Дюбоа, французин, капитаните Тайрър, Блок и Форсайт, англичани.

— Няма американци?

Стомахът на Руди отново се преобърна. Джон Тайрър беше американец и имаше фалшива лична карта. После ушите му доловиха звука на приближаващ се хеликоптер, разпозна шума от 206 и автоматично огледа небето. Всички останали също вдигнаха глави. После един от Зелените ленти извика и посочи нагоре, другите се втурнаха към отбранителните си позиции, всички се разпръснаха, с изключение на чужденците. Те бяха разпознали маркировките.

— Всички в хангарите — заповяда Затаки. Хеликоптерът се приближи до летището на триста метра височина и започна да кръжи. — От вашите ли е?

— Да. Но не от тази база. — Руди присви очи срещу слънцето. Сърцето му подскочи от радост, когато прочете обозначенията. — Това е ЕР-НХТ от Ковис, от нашата база в Ковис.

— Какво иска?

— Очевидно да кацне.

— Разберете кой е на борда. И без номера.

Отидоха заедно до радиостанцията в офиса.

— НХТ, чувате ли ме?

— НХТ, чувам ви силно и ясно. Тук е капитан Старк от Ковис. Пауза. — Капитан Луц?

— Да, тук е капитан Луц, капитан Старк — отвърна Руди, разбирайки по официалния тон на пилота, че на борда има неприятели. Старк също щеше да разбере, че нещо в базата не е наред.

— Моля за разрешение да кацнем. Горивото ни е малко и трябва да заредим. Имам разрешение от радара в Абадан.

Руди погледна Затаки.

— Питайте кой е на борда! — нареди той.

— Кой е на борда?

Последва пауза.

— Четирима пътници. Какъв е проблемът?

Руди чакаше. Затаки не знаеше какво да прави. Някоя от военните бази можеше да подслушва.

— Нека да кацне… близо до хангара.

— Разрешавам кацане, НХТ. Приземете се близо до хангара.

— НХТ, прието.

Затаки се наведе напред и изключи предавателя.

— В бъдеще ще използувате радиото само с разрешение.

— Трябва да се дават редовните доклади на радарите в Абадан и Харг. Моите радиооператори работят…

Кръвта нахлу в лицето на Затаки и той изкрещя.

— До по-нататъшно нареждане вашето радио може да се ползува само в присъствие на някой от нас. А също няма да излитат хеликоптери, нито да кацат без разрешение. Вие отговаряте. — После яростта му се изпари също толкова бързо, както беше избухнала. Той вдигна автомата си. Предпазителят все още беше свален. — Ако не се бяхте спрели, щяхте да ми счупите врата и щях да умра, нали?

След кратка пауза Руди кимна.

— Да.

— Защо спряхте?

— Никога… никога не съм убивал човек. Не искам да започвам.

— Аз съм убил много хора — извършвайки Божието дело. Много хора — благодаря на Бога. Много. И с Божия помощ ще убия още много врагове на исляма. — Затаки щракна предпазителя. — Божията воля спря удара, само тя. Не мога да ви дам този човек. Той е иранец, тук е Иран, той е враг на Иран и исляма.

Наблюдаваха от хангара как се приближаваше 206. На борда имаше четирима пътници, всички цивилни, всички въоръжени с карабини. На предната седалка седеше молла. Затаки се поотпусна, но все още беше ядосан. Щом хеликоптерът докосна земята, неговите революционери се измъкнаха от прикритията си с насочени оръжия и го обкръжиха.

Молла Хусаин слезе от хеликоптера. Видя враждебността на Затаки и лицето му се изопна.

— Мир вам. Аз съм Хусаин Ковиси от комитета в Ковис.

— Добре дошли на моя територия в името на Бога, молла — каза Затаки и се намръщи още повече. — Аз съм полковник Затаки от комитета в Абадан. Ние управляваме тази област и не одобряваме хората, които застават между нас и Бога.

— Сунитите и шиитите са братя, ислямът е ислям — отвърна Хусаин. — Ние благодарим на нашите братя сунити от абаданските петролни полета за тяхната подкрепа. Да вървим и да поговорим, нашата ислямска революция още не е победила.

Затаки кимна нервно, освободи хората си и направи знак на моллата да го последва далеч от чуждите уши.

Руди веднага се лепна за витлата.

— По дяволите, Руди, какво става? — запита Старк от пилотската кабина.

Руди му разказа и на свой ред попита:

— Ами при вас?

Старк също бързо му обясни какво се беше случило през нощта и в офиса на полковник Пешади.

— Моллата и тези главорези се върнаха по обед и почти побесняха, когато отказах да превозвам въоръжени хора. Човече, по-скоро бих умрял, отколкото да возя въоръжени, това ни прави участници в революцията, а революцията тепърва започва — видяхме стотици войници и барикади по пътя насам. — Той огледа навъсено базата и групичките Зелени ленти, разпръснати навсякъде. Хората от персонала още стояха близо до фургоните си под охрана, техникът още беше в безсъзнание. — Копелета — изръмжа Старк и слезе. Протегна се, разкърши рамене и се почувства по-добре. — Може да се компрометираме. Оръжията са у тях, но аз взех пълнителите и ги прибрах в багажния отсек. — Той спря. Високият молла, Хусаин, идваше към тях. Перките на хеликоптера се въртяха съвсем бавно.

— Дайте ми ключа от багажния отсек, капитане — заповяда моллата.

Старк му го даде.

— Нямаме време нито да се върнем в Ковис, нито да стигнем до Абадан. Стъмва се.

— Не можете ли да летите нощем?

— Мога, но е против правилника. Нали бяхте със слушалки, чухте съобщенията. Ако излетим, военните ще налетят като оси… Ще заредя машината и ще пренощуваме тук… Поне аз. Вие можете да вземете кола от приятелчетата си, ако толкова ви се ходи в Абадан — сто на сто ще ви дадат.

Хусаин почервеня и изсъска на фарси:

— Свърши вашата, американецо!… Край на паразитите империалисти!

— Ако това е волята на Аллаха, молла… Ще бъда готов за път след сутрешната молитва. Вие можете да дойдете, а можете и да останете…

— Ще ме закарате в Абадан и ще ме чакате да се върнем обратно в Ковис, според заповедите на полковник Пешади!

— Само ако сте готови след първата молитва! — сопна му се на английски Старк. — А Пешади не може да ми заповядва, нито пък вие или „Иран Ойл“! От петролната компания ме помолиха да осъществя този чартър. Освен това на връщане трябва да заредя с гориво.

— Добре, добре! — ядосано отвърна Хусаин. — Ще излетим на разсъмване! Колкото за зареждането… — той се замисли за миг и тръсна глава: — Ще го направим в Харг!

Старк и Руди стреснато го погледнаха.

— Как ще кацнем там? Харг продължава да е на страната на… все още се намира под контрола на ВВС. Появите ли се там, ще ви откъснат главите!

— Изчакайте тук, докато комитетът реши — изгледа ги Хусаин. — След един час искам да говоря по радиото с Ковис.

— Тези мръсници са прекалено добре организирани, Руди — поклати глава Старк след отдалечаващия се молла. — Положението ни е доста шибано.

Руди отново усети слабост в коленете си.

— Май трябва и ние да се организираме и да се махаме по дяволите оттук!

— Ще мислим за това след като хапнем, става ли? Не ми изглеждаш съвсем наред.

— По едно време ми се стори, че вече съм труп. Ще ни избият до крак, Дюк!

— Едва ли. По неизвестни причини ние сме важни клечки в очите им. Имат нужда от нас и това е причината Хусаин да отстъпи, а и твоят Затаки. Може би ще ни поомачкат малко, за да ни държат в подчинение, но поне засега няма да ни ликвидират. — Старк отново разкърши рамене. — С удоволствие бих влязъл в сауната на Ерики!

Струпалите се на купчина бунтовници се развикаха и започнаха да стрелят във въздуха. Двамата стреснато извърнаха глави.

— Откачени копелдаци! Доколкото разбрах, тази операция е част от някакво общо въстание срещу редовната армия. Как ти е радиото, може ли да хване БиБиСи или „Гласът на Америка“?

— Едва ли. Ефирът става все по-задръстен, но нямаме проблеми с „Радио Свободен Иран“, разбира се. — Това беше съветска станция, която предаваше от Баку, отвъд водите на Каспийско море. — Както винаги и радио „Москва“ се лови отлично, сякаш предава от задния ти двор.