Джоузеф Файндър
Часът нула (95)

94.

Сдържайки гнева, решимостта и страха си, Сара изтича надолу по стълбите до фоайето и намери в един от ъглите му врата за мазето.

Беше повредена — някой бе счупил в ключалката й ключ и я бе запълнил с лепило. Това явно бе Бауман, който не искаше никой да влиза в мазето.

Вратата не биваше да бъде насилвана. Това можеше да задейства бомбата.

Трябваше да има друг начин да се проникне в това мазе. Тя отчаяно се затича през фоайето. Как да се вмъкне в мазето, без да използва врата?

В този момент подмина малко сервизно помещение, чиято врата бе подпряна с метална кофа и парцал за забърсване на пода. Спря, доотвори я и видя в дъното канализационни тръби, които пронизваха цялата сграда.

Това бе отговорът.

Тръбите бяха монтирани в квадратна шахта, която стигаше и до мазето. Пред тях имаше известно пространство… не беше кой знае колко широко, но може би достатъчно.

Тя се наведе и погледна. Подът на мазето се виждаше на три-четири метра надолу. Няколко от тръбите се извиваха под прав ъгъл, за да влязат в широк прашен вентилационен въздухопровод, достатъчно широк, за да екранира движенията й от микровълновия детектор, ако се спусне зад него.

Тя събу обувките си, съблече сакото си и се вмъкна в тясното пространство, държейки се здраво за тръбите.

Плъзна се надолу, спускайки се полека към пода на мазето. На различни места различни тръби се извиваха под прав ъгъл и тръгваха в различни посоки… До пода оставаха около два метра.

Тя бавно и внимателно се спусна долу, избирайки „сянката“ на въздухопровода.

В последния момент краката й стъпиха върху безжизненото тяло на униформен мъж, сгърчено точно под нея, и тя едва не извика от изненада. Изглеждаше като човек от охраната — някой, опитал се да спре Бауман.

След това различи дълга редица натрупани един върху друг сандъци, върху които имаше малка черна кутийка, която проблясваше под ярката светлина.

„Ако ти го виждаш, значи и то те вижда“ — беше казал доктор Пейн.

Но какво бе безопасното разстояние?

Точният окомер не бе от най-силните й страни, но при всички случаи тя беше поне на трийсет метра от устройството.

Сара спря, натисна бутона за предаване на уоки-токито и каза:

— НОКП, НОКП, Кехил… Вече съм вътре. Виждам го. Колко време ми остава?

— Кехил, НОКП. Не знаем. — Беше гласът на Пейн. — Предполагаме, че докато терористът е в сградата, бомбата няма да избухне.

— Добре.

— Агент Кехил, на ваше място не бих се отпускал. Устройството има антена на нивото на пода, покриваща кръгова зона с вероятен радиус от дванайсет до петнайсет метра. По-далеч от петнайсет метра сте в безопасност. Сега… искам бавно да се придвижите напред.

— Колко бавно?

— Не мога да отговоря на този въпрос. Ако сте далече от него, датчикът ще възприема всяко движение като много по-бавно, отколкото ако се изправите до него.

— Кажете ми ориентировъчно някаква скорост!

— Колкото може по-бавно. Признавам, че времето ни притиска, няма съмнение, че някакво предварително заложено време изтича, но ние нямаме никаква представа кога е часът нула. Ще рискувам да ви дам груба оценка: движете се с по-малко от една стъпка в секунда. Нашият анализ показа, че датчикът „забелязва“ движения със скорост около една стъпка в секунда, така че вие се движете по-бавно от това.

— Господи, това е много бавно!

— Дръжте ръцете си „мирно“ — прилепнали отстрани. Не… по-добре ги дръжте скръстени на гърдите. При никакви обстоятелства не ги размахвайте. Датчикът най-лесно забелязва клатения напред-назад като при маймуните. Внимавайте да не предизвикате забележим Доплеров ефект.

— Това пък какво означава?

— Просто… дръжте тялото си колкото може по-неподвижно. Придвижвайте се с опрян до стената гръб. Няколко сантиметра в секунда, не по-бързо. Винаги, когато е възможно, избирайте път, при който между вас и устройството да има някакви плътни масивни предмети — ако има пещ, машини, оборудване — всичко, каквото има там долу. Говоря за неща, непрозрачни в радиообхвата. При изследването на устройството разбрахме, че то работи на малко повече от десет хиляди мегахерца, следователно стени и масивна зидария, бетон и стомана биха играли ролята на доста ефикасен екран.

Сара понечи да тръгне към главното помещение на мазето, но в последния момент спря. Вдигна уоки-токито до устата си, осъзнала, че сега може да го използва за последен път, докато е тук долу, след като се налагаше да върви със скръстени ръце.

— Тук виждам някои големи предмети — каза тя. — Бойлер, редица от… не знам от какво. Но между тях има свободно пространство. Големи пролуки. Няма да мога да се движа през цялото време зад преграда между бомбата и мен.

— Постарайте се — инструктира я Пейн. — Когато се озовете в пролуките, движете се колкото може по-бавно. Това устройство използва обемен датчик.

— Какво, какво?

— Няма значение. Важното е да внасяте минимални изменения в комплекса стоящи вълни чрез максимално бавно придвижване.

— Не разбирам нито дума от нещата, за които ми говорите!

— Казах ви: бавно и плавно, агент Кехил. Тръгвайте!

„О, мили боже — помисли си тя. — Мили боже!“

Джаред беше в сградата, просто нямаше къде другаде да е, някъде там, на горните етажи. Беше жив, трябваше да е жив, но сигурно не можеше да издаде звук.

От агентите на ФБР при известни обстоятелства може да се очаква да пожертват своя живот. Но никой не може да изисква от никого да жертва живота на свои близки. Тази клауза отсъства от всякакви договори с работодателя.

Докато бавно се плъзгаше покрай хладната влажна стена на мазето, тя усети полъх на леденостуден въздух с едва доловима миризма на плесен, позната й от детството и поради това странно успокоителна.

Едно… две… едно… две. Бавно, още по-бавно. Ръцете притиснати върху гърдите. Едно… две… едно… две. Краката й трепереха от невероятното напрежение, което бе необходимо, за да им попречи да се подгънат под нея. Плъзгане с гръб, опрян във влажната стена… едно… две…

… ето го и бойлера, грамаден, от пода до тавана, стоманена стена, излъчваща страшна жега… индикаторът му свети. Лесни осем или десет стъпки. Тя стигна до него, инстинктивно се отдръпна от непоносимата горещина и с облекчение изпусна въздуха от гърдите си.

Десет спечелени стъпки. Десет свободни от напрежение стъпки. Тя си позволи бързо да се плъзне покрай стената. Лъхна я адска горещина и по ръцете й се застича пот, струйките проникнаха под мишниците й и тръгнаха надолу, гъделичкайки я. Други струйки вече пълзяха по вътрешната страна на бедрата й. Зеленикавата флуоресцентна светлина влудяващо пулсираше.

Стигна до края на бойлера, откъдето започваше пролука с широчина метър и половина — два преди следващото прикритие, което — сега вече можеше да различи това — представляваше висока редица от кантонерки за архивиране на документи.

Веднага забави придвижването си и отново започна да се плъзга покрай стената. Виждаше пред себе си черната кутийка, струваше й се, че усеща обгръщащите тялото й електромагнити вълни. Сега, от този ъгъл върху капака на кутийката се виждаше малка рубиненочервена точка. Какво беше това… индикатор? Щеше ли да й намигне, ако я забележеше? Щеше ли поне да примигне в онази частица от секундата преди тази сграда заедно с нея и сина й да се превърне в пламтяща развалина? Или това щеше да се случи без никакво предупреждение? Дали малкото чудовище щеше да забележи, че тя се опитва да се промъкне с някакъв си сантиметър по-бързо от допустимото и щеше ли това да го разгневи, така че да изригне в ярост?

Тя гледаше като хипнотизирана, мислеше си за Джаред и в съзнанието й вече започваше да изкристализира план да се разсее, да не мисли за това, докато се плъзга покрай влажната стена към кантонерките под трепкащата светлина над главата й.

Оставаха й осем метра и тогава щеше да тръгне покрай нова стена, преди да стигне до вратата.

Тя притисна гърдите си още по-силно и едва сега разбра, че дрехите й са подгизнали от пот.

Мислеше си за Джаред, който чакаше сврян в някаква стая.

Плъзна се зад стената от кантонерки, без да забравя за пролуките между тях, през които несъмнено проникваха електромагнитните вълни. Стигна до ново открито пространство. Стори й се дълго километри, не, сякаш се простираше в безкрайността. Отново бавно плъзгане. В този миг усети мускулен тик, някъде там, където бе връзката между крак и хълбок — нищожно трепване, но тя спря като закована. Сърцето й щеше да изхвръкне. Остана така, напълно неподвижна, затаила дъх. Чакаше червената светлинка да й намигне и… Нищо! Тя си позволи безкрайно бавно да издиша. И пак се плъзна наляво. Едно… две… едно… две…

Вече чуваше шум от другата страна на тежката желязна врата, която сантиметър по сантиметър се приближаваше към нея. Хората от Групата даваха и получаваха заповеди и разпореждания, настройваха техниката си и очакваха от нея да им отвори вратата. Уоки-токито й изпращя, но тя не му обърна никакво внимание.

— Кехил… Кехил… НОКП… там ли сте?

С ръце, долепени до гърдите, тя бавно се плъзгаше встрани, без да отговаря. Добра се до следващия екран за вълните — някакъв метален тръбопровод — но заслонът беше много тесен, нищо и никакви пет-шест стъпки облекчение, което й се стори несправедливо малко.

В главата й нахлуха мисли за Брайън-Бауман. Стрелна се портретът, генериран от фоторобота, който беше като нескопосана карикатура, без да има никаква прилика с оригинала. Как ли изглеждаше истинският Бауман? Познаваше ли го тя? Кой бе той? Отново излезе в открито пространство и с изненада установи, че бе стигнала до ъгъла, който бе студен, влажен и приятно заоблен.

Но вземането на завоя не се оказа никак лесно. Тя бавно извъртя тяло, опитвайки се за пръв път в живота си да проумее физиката на микровълновия датчик.

Не откъсваше поглед от червената точка.

Плъзгане — един сантиметър, втори. Притискаше ръцете към гърдите си все по-силно и по-силно. Усети някакво гъделичкане в гърлото. Трябваше да се изкашля. Всичко друго се изпари от главата й, освен мисълта „Не смей да кашляш, главата ти ще се люшне!“. Гъделичкането ставаше непоносимо.

Не спря да се плъзга! Гъделичкането отслабна.

Вратата беше толкова близко, че можеше да се пресегне и да я докосне. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да не го направи. Ръцете й трябваше да останат скръстени. Не можеше да си позволи резки движения — само сантиметър, после друг, трети…

На какво разстояние се намираше в момента, колко далеч бе бомбата от вратата?

Толкова й бе трудно да определя разстояния, а никога, никога в живота й това не бе било толкова важно. Дванайсет метра? Не, повече. Петнайсет? Може би. Петнайсет бе критичното разстояние. Датчикът беше в състояние да засича движение в рамките на петнайсет метра. А може би повече?

Гласовете от другата страна се засилваха.

Тя стигна до рамката на вратата, плъзна се така, че застана директно пред нея, бавно, безкрайно бавно отпусна ръце, сякаш галейки се по гърдите, спусна ги по корема си, изпъна ги, свали ги, следвайки контура на тялото си мъчително бавно, докато напипа дръжката с две ръце. Завъртя я внимателно, но тя не поддаде, опита по-силно, но тя пак не помръдваше, накрая я натисна с всичка сила и тя се завъртя. Благодаря ти, Господи.

— Пристигнах — обяви тя.

— Слава богу — повтори мислите й глас отвън. — Отлично. Сега внимателно. Никакви резки движения.

Тя натисна вратата навън, внимателно, но решително.

И бавно.

Агонизиращо бавно, сантиметър по сантиметър. Никога не си бе представяла, че една врата може да се отваря толкова бавно…

… и чу някой да изкрещява:

— Дявол да те вземе, ще избухне!

— Всичко е наред! — извика тя на свой ред. — Разделят ни повече от петнайсет метра, сигурна съм!

Разнесоха се крясъци, вик, после съвсем внезапно и крайно изненадващо подът се надигна, чукна я леко по тила и едва сега тя осъзна, че всъщност някой я е натиснал да легне и да се отстрани от апаратурата.

Огледа се, видя, че на стълбището няма никого, и осъзна, че спазвайки правилника си, хората от екипа на Групата също са напуснали сградата.

— Добре, агент Кехил, да вървим! Мърдай! — разнесе се гласът на човека, който я бе натиснал да легне. Беше в свободен зелен комбинезон, подплатен с плочки от кевлар. На главата си носеше каска. — Махай се!

— Не! — внезапно извика тя. — Никъде няма да отида!

— Веднага изчезвай!

— Я ме остави! — изкрещя тя. — Ще стоя тук! Синът ми е тук!

— Махай се! Вън! Тази операция не е твоя, ние я поехме! Само Суарес може да остане, той ще включи машината.

— Съжалявам — непреклонно заяви Сара. — Ако нещо се случи, искам да бъда тук, за да помогна. След това ме дайте на съда. Изобщо не ме интересува!

Видя, че подполковник Суарес се усмихва.

— Права е — каза той. — Може да ми потрябва помощ. Нека остане.

Суарес насочи антената към бомбата и без предупреждение натисна бутона, изстрелващ свръхмощен импулс електромагнитна енергия.

Чу се силно изпукване. Сара, отдръпнала се встрани от генератора, почувства как косата на тила й настръхва и се изправя в буквалния смисъл на думата. Тялото й потръпна, сякаш импулсът бе минал през него.

Замириса на изгоряло.

Там, на двайсет метра от тях, се намираха натрупаните един връз друг сандъци, омотани с възпламенителен шнур. Отгоре беше черната кутийка на взривателя. Яркочервената точка на светодиода беше изгаснала.

— Това ли беше? — попита Сара.

— Ами… мисля, че да — отговори Суарес. — Ъъ… не детектираме никакво електромагнитно излъчване. Том?

Човекът в защитния комбинезон от кевлар потвърди:

— Спектралният анализатор не приема никакво поле на протичащ електрически ток. Значи в онова нещо не тече никакъв ток.

— Приближи се към устройството — заповяда Суарес.

Човекът с каската тромаво мина през вратата.

Сара затаи дъх и установи, че се моли наум.

Суарес й обясни:

— Там всичко е изгоряло, но импулсният генератор не може да унищожи механичен взривател, така че Том ще отиде да провери.

Том се приближи до взривното устройство, пристъпвайки бавно, така че не усети как кракът му докосва обтегнатата, почти невидима жица. Той разгъна плосък жълт екран, сложи го зад кутийката и насочи към нея малък цилиндричен предмет.

Суарес продължи да обяснява:

— Това е СВ2 екран, който флуоресцира под въздействието на рентгенови лъчи. Сега той използва миниатюрен флуороскоп, за да облъчи онова нещо с рентгенови лъчи, така че да разгледа неговата рентгенова снимка на екрана. Много добре знае какво да търси — на първо място някакво отклонение от устройството, което ни изпратихте.

— Изглежда чисто — извика Том.

— Чисто е — изрева на свой ред Суарес към останалите членове на екипа.

Том отвори кутийката и погледна в нея. Всичките интегрални схеми на електронната схема бяха изгорели.

Бомбата беше обезвредена.

В този момент нещо привлече вниманието му, някакво проблясване, и той усети стомахът му спазматично да се свива.

Голям механичен хронометър. Голям, стар, кръгъл хронометър, който на всичко отгоре изглеждаше модифициран. Дългата секундна стрелка прескачаше от деление на деление с нормална скорост, но на изпадналия в паника Том му се струваше, че тя бясно се носи напред.

От часовника излизаха две жички и отиваха в един от сандъците.

Той рязко се извърна и моментално забеляза жицата, която бе докоснал при приближаването си към бомбата. Нелепа система, използвана от командосите в джунглата. Точно от вида, на който никакви електромагнитни импулси не могат да сторят нищо.

Секундната стрелка обикаляше циферблата, насочвайки се към стоманения щифт, с който щеше да направи контакт. Обикновен механичен таймер за 60-секунден интервал. Оставаха по-малко от трийсет секунди.

Зад гърба на Том някой извика:

— Какво става?

— Назад! — дрезгаво изкрещя Том. — Не е обезвредена!

Най-простата възможна адска машина! Естествено, във взривателя, който бяха анализирали, нямаше нищо такова. Бауман в никакъв случай не беше човек, който би се доверил изцяло някому, даже не и на онзи, който бе изработил сложния взривател. Затова го бе дублирал със своя система.

Две скапани жички!

Можеше ли да ги среже?

Ами ако някъде вътре имаше от онези електрически схеми, които затварят контакт при прекъсване на външната верига? Тогава бомбата щеше да експлодира!

Пръстите на Том се разтрепериха.

Да ги среже или не?

Две жички.

Оставаха по-малко от десет секунди.

Не. Онези електрически схеми имат нужда от три жици.

Пет секунди преди стрелката да докосне щифта…

Той ги сряза.

Примигна, напрягайки тяло, сякаш това би му помогнало.

Секунда… две… три…

Нищо.

Том бавно издиша и усети, че по бузите му се стичат парещи сълзи.

Бомбата наистина беше „мъртва“. Той се обърна и с изкуствено спокоен глас докладва:

— Взривното устройство е обезвредено.

Суарес клекна на пода, изпитал неимоверно облекчение. Сара се облегна на рамката на вратата, неспособна да повярва, че всичко е свършило. Очите й се напълниха със сълзи.

— Устройството е обезвредено — извика навън Суарес.

И тогава уоки-токито на Сара изпращя.

— Кехил, Кехил, Рот е.

— Рот, тук е Кехил — отговори тя. — Приемам.

— Засякохме твоя човек.