Джоузеф Файндър
Часът нула (61)

60.

Звънецът позвъня и Сара натисна бутона, за да пусне Брайън Ламоро. Беше с великолепно кафяво сако, под което се виждаше фина синя риза, и изглеждаше чудесно. От него се долавяше лек аромат на скъп одеколон. Носеше очила на Армани с тънка вътрешна рамка от черупка на костенурка, които необяснимо как го правеха да изглежда почти секси.

— Нови очила — отбеляза тя вместо поздрав.

— Всъщност тези са старите — поясни Брайън. — Радвам се, че тази вечер най-сетне ще можем да излезем.

— Е, не мога да работя без прекъсване — каза тя, въпреки че всъщност искаше да е в щаба на „Минотавър“. И все пак разбираше, че ако продължава в същото темпо, скоро ще се побърка.

Той извади иззад гърба си малък букет лилии и й го подаде.

— Колко мило! Благодаря ти, но искам отново да те предупредя, че ако бийпърът ми се обади по време на концерта, ще те оставя сам.

— Разбрано. Нали така се уговорихме.

Излизаха за втори път, но без сама да знае защо, тя беше неспокойна. Беше му отказала веднъж в болницата, но бе приела поканата му по-късно същия ден, когато се обади под предлог да провери как е Джаред. На следващия ден се срещнаха да пийнат и тя реши, че от цялата тази история може и да излезе нещо.

Джаред свенливо се приближи. Зад него пристъпваше от крак на крак повиканата да го наглежда Бриа — ученичка в колежа „Меримаунт“, Манхатън.

— Значи ти строиш къщи, Брайън? — попита Джаред.

— Не, само пиша за тях — призна си Брайън.

— О! — малко разочаровано каза момчето. — А обичаш ли бейзбола?

— Истината е, че не го разбирам. Не знам нищо за него. Но колко странно, че отвори дума за бейзбола. — Той извади малка, опакована в целофан картичка, и я подаде на Джаред. — Виж какво намерих сред боклука.

Джаред погледна, ококори очи и изкрещя:

— Не може да бъде! Това е от петдесет и трета! — Той се обърна към Сара и поясни: — Страшно трудно е да се намерят картички на Сатчел Пейдж — тогава просто не са издавали картички за негърската лига.

— Надявам се да не е струвала прекалено скъпо — каза Сара, неспособна да се развълнува чак толкова.

— Знаеш ли, Сатчел Пейдж дори не е знаел на колко е години — разказваше Джаред. — За него почти не е правена статистика. Хвърлял е по три мача дневно, ден след ден… Това е страхотно.

Телефонът иззвъня. Сара се обърна да го вдигне, но Джаред я изпревари.

— О, здрасти — каза той без никакъв ентусиазъм и Сара инстинктивно разбра кой се обажда. — Ами… добре съм. — Гласът му беше монотонен. — Всичко е наред. Мамо, татко се обажда.

— Кажи му, че ще му се обадя утре от работа.

— Мама излиза на среща — каза Джаред вместо това. Когато затвори телефона и се обърна, Сара го изгледа сурово, но той не се смути. Изражението му казваше: „Знам какво правя“.

 

 

— Ето това се казва жилищен блок — каза Сара, когато минаваха покрай „Дакота“ на Западен Сентръл Парк и 72-ра улица. Беше разстроена и изплашена от убийството на Улман и почти не беше в състояние да мисли за нещо друго, освен за работата си, макар да се опитваше. Да маскира това с безгрижие. — Знаеш ли нещо за него?

— „Дакота“ ли? Разбира се — отговори Брайън. — Ами… това е първият наистина луксозен жилищен блок. Построен е през 80-те години на миналия век от Едуард Кларк — президент на компанията за шевни машини „Сингер“. Хората го нарекли „Грешката на Кларк“, защото бил издигнат на абсурдно далечно разстояние от центъра на града.

— Хм…

— Всъщност според мен се нарича „Дакота“ на името на Територия Дакота, която също е доста далеч оттук.

— Кой е бил архитект? — попита тя без интерес. Какво правеше тук? Опитваше се да поддържа някакъв разговор, за да откъсне мислите си от кошмарите?

— Хенри Харденбърг — каза Брайън. — Един от великите архитекти на своето време. И… сега си спомням, че Кларк купил околната земя и построил дървени къщи. След това монтирал в мазето на „Дакота“ мощен електрогенератор, за да захранва с ток не само „Дакота“, но и околните къщи. Отличен пример на градоустройство.

— Не беше ли убит тук Джон Ленън?

— Да… Сара, не се обиждай, но имам чувството, че тази архитектурна разходка ни най-малко не те интересува в момента. Случило ли се е нещо?

— Не, всичко е наред.

— Нещо с Джаред?

— О, не, Джаред се оправя чудесно.

— Преди малко се обади твоят бивш, нали?

— Да. Нямам представа как ме е открил чак тук, но той е изобретателен човек. От друга страна, и аз не се крия. Просто… просто искам най-сетне да ни остави поне за малко на спокойствие.

— Надявам се да не е от ревнивите.

— Точно обратното. А освен това е и склонен към насилие.

Брайън спря едно такси и въздъхна.

— Чудесно. Аз не можах да се оправя с онези хлапетии… та какво ли остава за ревниво ченге.

 

 

След квартета в сол минор имаше пауза. Брайън прошепна:

— Боже, тази бавна част е истинско изпитание.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че е най-трудната за слушане от целия Бетховен. Някой някъде я беше сравнил с човек, който се опитва да види колко бавно може да кара велосипед, без да падне.

Сара тихо се засмя. Колкото по-дълго го наблюдаваше, особено когато той се оживяваше от ентусиазъм по темата, на която говореше, толкова по-привлекателен й се струваше. Разликата между него и Питър бе толкова голяма, че даже не беше забавно да ги сравнява. Как бе възможно една и съща жена да изпитва влечение към двама така противоположни мъже? Онзи ден в парка тя бе изпитала съжаление към него, дори за миг бе почувствала леко презрение — толкова непохватен й се беше сторил. И колко чудесен, внимателен, грижовен се бе оказал, когато ги отведе в спешното отделение на болницата.

След Grosse Fuge концертът завърши с квартет в си диез, който за Сара беше едно от най-великите музикални творения, създадени от човек.

— Изумително, нали? — каза Брайън и я хвана за ръката. — Това адажио е едно от най-тъжните неща, който съм чувал.

Сара стисна в отговор ръката му и кимна.

Когато излязоха, взеха такси до апартамента му, който се намираше в непосредствена близост до Сътън Плейс. Беше си обещала, че няма да завършва вечерта в неговата спалня или в някоя хотелска стая, но от една страна чувстваше някакъв комфорт в компанията му, а от друга, Бриа й беше казала, че няма нищо против да постои до късно.

Апартаментът му се оказа малък, но елегантно обзаведен, с много книги, повечето имащи отношение към архитектурата, и чудесна, удобна мебелировка. Тя отиде в кухнята му и се обади оттам, за да провери дали Бриа няма някакви проблеми с Джаред, после се върна и седна на мекия диван, докато той наливаше бренди.

— Харесва ми — каза тя, имайки предвид целия апартамент.

— О, не е мой — отговори той. — Мисля, че споменах пред теб за моя колега от Едмънтън — той и неговата съпруга са тук в свободната им от лекции година, но решиха да прекарат лятото в Талиесен — сещаш се предполагам: къщата на Франк Лойд Райт^[1] в Уисконсин. Бяха много доволни да ме оставят да им спестя наема за няколко седмици.

— Излишно е да ми обясняваш — каза тя. — Нали видя моето обзавеждане: кашони от бутилки за мляко и сандъци за пренасяне на покъщнина. Колко хубаво е да живееш в такова прекрасно място…

Той донесе чашите и й подаде едната.

— Виж, Сара, ние почти не се познаваме, така че мога да ти се сторя малко агресивен, но искам да ти кажа следното. — Той седна до нея на дивана, но дистанцията бе толкова точно избрана, че нито изглеждаха опасно близко един до друг, нито подчертано далеч. — Непрекъснато долавям, че не желаеш да говориш за онова, с което се занимаваш, каквото и да е то, независимо дали работиш за ФБР, или не. Щом така искаш, нека така да бъде. Но не искам да си мислиш, че не се вълнувам от твоите проблеми.

Сара не се сдържа и леко се усмихна.

— Разбрах.

— В такъв случай да говорим за времето или за нещо друго.

— Добре, имаш ли нещо против да ти задам личен въпрос?

— На мен ли? Че аз съм като отворена книга.

— Ти накуцваш. Личи си, че си свикнал с това. Как стана — при катастрофа с кола или се случи нещо друго?

— Около две седмици след смъртта на жена ми се напих и треснах колата в един стълб. Когато отворих очи, бях в болница. Дойдоха да ме посетят двама полицаи и ми казаха, че не са намерили никакви следи от плъзгане на гуми по пътя.

— Какво означава това?

— Означава, че изобщо не съм се опитал да спра. Забил съм колата право в стълба със сто километра в час.

— Опитвал си да свършиш със себе си?

— Не помня такова нещо, но те казаха, че изглеждало така.

— Обичал си я.

— Да, обичах я. Беше чудесен, прекрасен човек… — Той се поколеба за момент, сякаш в гърлото му бе заседнала буца. — Но това е съвсем друга част от моя живот и сега не е време да говорим за това, нали?

— Добре.

Той стана и пусна някаква музика. Имаше хубаво, гъвкаво тяло, широки рамене и тесен кръст. Не беше тяло на човек, който седи на едно място — академичен работник или архитект — така че явно поддържаше форма с упражнения.

— Този „Арманяк“ е превъзходен — обади се Сара.

— Благодаря. Надявах се да ти хареса.

— Обожавам „Арманяк“.

— Отлично. И аз. А обичаш ли джаз?

— Естествено. С какво разполагаш?

— Нека те изненадам.

Той се върна на дивана и този път седна по-наблизо, наблюдавайки лицето й. Разнесоха се първите тонове на изпълнението — просто, но подчертано синкопирано пиано.

— Оскар Питърсън и Ела Фицджералд! — възкликна Сара. — Един от най-великите албуми на всички времена.

— Имаш добър вкус в музиката — призна Брайън, наведе се към нея и я целуна по устните. След това задържа лицето й с двете си ръце, сякаш се възхищаваше на изящен предмет на изкуството.

Сара затвори очи, разтвори устни и вкуси езика му.

О, боже, мислеше си ти, остави ме да се насладя на този миг.

Сложи ръце на гърба му, постави длани върху широките му плещи, после бавно ги спусна надолу по твърдата плът под ризата. Пъхна пръсти под колана му и ги остави там, наслаждавайки се на топлината и на кадифената мекота на хълбоците му.

Езикът му бавно изследваше устата й и той прихвана лицето й още по-силно.

Изживей момента, повтаряше си тя. Само този…

И грижите, смъртта, страхът и несигурността бавно започнаха да напускат главата й. След малко я почувства така празна, че й се зави свят, но тя беше благодарна на това усещане.

Ръцете му бавно като нейните се спуснаха по шията й, минаха през раменете и спряха отстрани на гърдите й, прихващайки ги едва доловимо. Сара се чувстваше обхваната отвсякъде от приятна топлина. Усети, че започва да се възбужда.

Не мога да повярвам, че това се случва с мен, мислеше си тя. Това просто не се случва на мен. Не познавам този човек, не знам нищо за него, не…

Той разкопча горните копчета на блузката й, опря устни върху голата й кожа, после прекара език през тялото й до зърната.

— Ммм… — сладостно простена тя.

Разнесе се началото на нова песен: „От колко време продължава това?…“ питаше Ела с дрезгав глас, вярно, не в златните си години, но в отлична форма. После продължи да пее и на един ред малко се запъна: „Още веднъж и ще станат дв… три пъти!“.

Тя подпъхна пръсти под колана на гащетата му и усети отново копринената мекота на кожата отдолу. В същия момент той се пресегна зад гърба й, за да разкопчее сутиена й, и тя усети как освободените й зърна набъбват и се втвърдяват. Той разкопча полата й и я остави да падне на пода, после свали колана си и пусна панталоните да се свлекат. Тя видя издутината под гащетата му и сама бавно ги смъкна.

Бавно, мъчително бавно главата му отиваше все по-надолу, оставяйки гореща следа от целувки по корема й, по косъмчетата под пъпа, и…

— Брайън… — каза тя в напразен опит да си възвърне контрола над случващото се.

Но там долу езикът му пърхаше като пеперуда, а може би по-точно като колибри, главата му се движеше леко напред-назад, после нагоре-надолу, а езикът му беше за миг твърд и проникващ, и веднага след това мек, влажен и пулсиращ. Той целуна, после внимателно нагласи уста между устните й и… о, боже, дори изтананика в това положение няколко такта в тон с песента, след това обхвана клитора й и областта около него в страстна, но мека като перце целувка. Без да осъзнава това, тя се поклащаше напред-назад, присвиваше и разпускаше леко бедра, усещайки как тънката струйка удоволствие се засилва и надига в извисена на ръба на пропастта вълна и тогава чу нещо далечно и незначително, но нещо като…

… механичен звук от външния свят, а не света на удоволствието, в който тя плуваше…

… пейджъра й. Тя простена. Пейджърът даваше сигнал.

Брайън недоволно изсумтя.

— Не сега — каза той.

— Съжалявам… съжалявам… трябва да… — Тя се изтърколи настрани и извади клетъчния телефон от чантичката си. Отиде гола с него в банята, затвори вратата и включи вентилатора, за да заглуши гласа си.

— Да, Кен — каза тя. — Повярвай ми, надявам се, че е наистина важно.

— Съжалявам, че те обезпокоих — чу се гласът на Кен Олтън. — Но, да, мисля, че е важно. Имам го.

— Имаш… какво?

— Паспортът. Паспортът, използван от Бауман, за да влезе в САЩ. Името е Томас Алън Мофат.

Сара прекъсна разговора, сгъна телефона и се върна в спалнята. Брайън лежеше по гръб с малко крива усмивка.

— Наред ли е всичко? — поинтересува се той.

— Всичко е чудесно — успокои го тя. — Добри новини.

— Прекрасно — въздъхна Хенрик Бауман. — Всички имаме нужда от добри новини. Сега… докъде бяхме стигнали?