Джоузеф Файндър
Часът нула (94)

93.

За петнайсет минути опашката на евакуиращите се от сградата на Мрежата се стопи.

Последва приканване по мегафона всички останали вътре да се изнесат, но в продължение на десет минути не излезе никой.

Сред служителите на банката нямаше нито един, който макар и малко да прилича на Бауман.

Вътре в сградата Сара се качваше по стълбището. Вече бе претърсила първите четири етажа, но от Бауман нямаше и следа. Също и от Джаред.

Когато стигна петия етаж, тя тихо тръгна по безлюдния коридор, проверявайки стая след стая.

Доктор Пейн направи наум някои бързи пресмятания.

Вярно че детектираха електромагнитна енергия, но означаваше ли това наистина, че не могат да помръднат? Той знаеше, че обсегът на откриване винаги е по-голям от прага на задействане. Това означаваше, че те могат да „виждат“ излъчвателя, но не е задължително в този момент и той да „вижда“ тях. Винаги съществува праг на допустимата утечка, така както е допустимо микровълновата фурна да има известна утечка и нейното наличие не означава, че има опасност хората наблизо да бъдат „сготвени“.

Пейн старателно бе изследвал взривателя. Знаеше точно каква енергия е достатъчна, за да се задейства бомбата. Той повтори няколко пъти пресмятанията наум и всеки опит го убеждаваше, че количеството енергия, отразено обратно под желязната врата, е недостатъчно да задейства датчика.

Изглежда, тук бяха в безопасност. Можеха да се движат.

— Добре — обади се доктор Пейн. — Границата минава от другата страна на вратата. Има някакво разсейване на електромагнитни вълни под прага, но според мен ние сме в безопасност, докато стоим от тази страна. Искам всички да се изтеглят назад.

От тази страна на вратата, от тази страна на границата, те можеха да се движат. Датчикът, осъзна той едва сега, беше настроен да улавя само движение от другата страна.

Това бе добре. Това им даваше повече пространство за маневриране.

Това също означаваше, че ще могат да погледнат от разстояние бомбата, използвайки технология, която и до ден-днешен остава засекретена от американското правителство. Идеята е да се използва неутронна „сонда“, която излъчва неутронен поток с точно определено ниво на енергията. Потокът се насочва към целта, а сондата изследва интензивността на отразения поток, т.е. определя степента на поглъщане на неутроните.

За неутронната сонда металните стени са прозрачни, така че желязната врата не представляваше преграда. Използваше се същият физически принцип, който е в основата на детектора, установяващ наличието на експлозиви, съдържащи водород. Неутронната сонда, с която разполагаха, бе изключително мощна. Пейн щракна ключа и провери показанията на индикацията.

— Хм, вътре има експлозивен материал — прошепна той на Суарес. — И то в огромно количество, доколкото мога да преценя.

— Какво ще правим? — практично попита Суарес.

Доктор Пейн не отговори — истината бе, че просто нямаше идея. Изглежда трябваше да се довери на инстинктите си — в подобни случаи това не само бе единственото, а често бе и най-доброто решение.

— Добре — каза той накрая, — донесете генератора.

— Какво смяташ да правиш? — изненада се Суарес.

— Не ме ли чу? Генератора.

— Искаш да облъчиш бомбата? Боже Господи…

— Искам да изгоря интегралните схеми на мозъка й, но не съм сигурен, че ще мога да го направя.

Електромагнитният импулсен генератор се захранваше от мощен кондензатор или по-точно от кондензаторен блок, който изисква мощен енергиен източник. Докато нагласяваха блока зад желязната врата, подполковник Суарес каза:

— Сър, всички са изведени от сградата и ситуацията вече не заплашва ничий човешки живот. По устав не сме длъжни да рискуваме живота си, ако ситуацията не заплашва никого. А сградата, повтарям, е празна.

— С изключение на терориста.

— Да, сър, с изключение на терориста.

— Терористът и едно дете. Но ако сградата хвръкне във въздуха, те няма да бъдат единствените загинали.

— Правилникът, сър…

— Шибай го правилника — прекъсна го Пейн. — Отворете вратата.

— Сър, не можем — каза Суарес.

— Не разбираш ли, че не можем да изпържим онова нещо през вратата! Дори не можем да насочим излъчвателя, докато вратата е затворена. Отвори проклетата врата! Веднага!

— Заключена е, сър. — Суарес с мъка запазваше хладнокръвие. — Не е възможно. Ключалката е задръстена с епоксидна смола или някакво друго лепило, пък и вратата се отваря навън, към нас. Трябва да бъде отворена отвътре. Много бавно.

— Ясно. Имаме ли вече наш човек вътре в сградата?

— Не знам…

Доктор Пейн вдигна уоки-токито си, повика лейтенант Джордж Рот и повтори въпроса си:

— Имаме ли някой все още в сградата?

Сара зави по коридора.

Изведнъж нещо леко изпука.

Беше нейното уоки-токи, неочаквано събудило се за живот.

— Кехил… Кехил… НОКП — обади се равен механичен глас. НОКП означаваше „Незабавно обаждане на командния пункт“ и бе едно от няколкото прости кодови съкращения, които Групата използваше, за да не позволи на журналистите, подслушващи радиоефира, да разберат за какво става дума.

— НОКП, Кехил… слушам.

— Има заден вход за мазето. Искаме да влезеш през него и да отвориш една врата.