Джоузеф Файндър
Часът нула (53)

52.

Беше още само шест сутринта и Сара лежеше в леглото, мъчейки се да се разсъни, когато телефонът иззвъня.

Четиридесет и пет минути по-късно тя вече се намираше в залата за съвещания към кабинета на заместник-директора на ФБР, отговарящ за нюйоркското управление, грамаден, двуметров белокос ирландец на име Джозеф Уолш. До него — и това бе единственото лице, което й бе познато — седеше Хари Уитман, ръководител на Обединеното звено за борба с тероризма. Когато я представиха на останалите двама мъже по ризи с къси ръкави, стомахът й направи салтомортале: единият беше доста пълен негър на име Алфонс Мичъл, първи заместник-комисар на Главното управление на нюйоркската полиция, а дребният жилест мъж до него се казваше Томас Максуини и беше шеф на детективския отдел в полицията. Съвещанието беше явно на високо ниво и темата очевидно бе повече от сериозна.

По средата на масата имаше телефон с говорител и малка, вече ядовито съскаща кафеварка. Тя си наля чаша кафе, усмихна се на Уитман и седна при останалите.

— Да започнем с най-важното — каза помощник-директор Уолш, обръщайки се директно към Сара. — Не зная дали ще възприемете тази новина като добра или лоша, но считано от този момент, вашето разследване придобива статут „широкомащабно следствие“.

Сара кимна, без да издава емоциите си, защото най-малко от всичко искаше да се досетят за страха, която започваше да я обхваща. Широкомащабно следствие можеше да се разреши само от най-високо ниво, от самия Генерален прокурор, съгласувано с директора на ФБР. За да стане това, трябваше да са налице неопровержими улики, подлежащи на уточняване. Защо така неочаквано? Какво се бе променило?

Той продължи:

— Американската митническа служба откри в пратка на DHL компонент на сложна бомба. Хърб, ще поемеш ли от тук нататък?

— Да — чу се от говорителя на масата. Беше гласът на Хърбърт Маси, ръководител на техническата секция към превъзнасяната от всички лаборатория на ФБР. — Благодарение на съвестната работа на хората от митницата на Джей Еф Кей и не без значителна доза късмет попаднахме на обикновен на външен вид портативен CD-плейър, прехванат по пътя му от Брюксел за Манхатън, или по-точно за клон на компанията „Пощенски кутии, Инк.“, разположен непосредствено до Колумбийския университет. — Чу се изшумоляване на разлиствани листа хартия. — Вътре се оказа скрит доста сложен запалителен механизъм.

— Това е част от бомба, Сара — поясни Алфонс Мичъл, първият заместник на полицейския комисар.

Сара прехвърли наум няколкото възможни остри отговора, но накрая просто кимна вежливо.

Междувременно гласът на Хърб Маси уточни:

— Доколкото ми е известно, агент Кехил е работила по случая Локърби, така че вероятно има представа от устройството на бомба. Както и да е, митницата изпратила находката до БАТИОО, а те я предадоха на нас. Ще призная, че се наложи да повиша глас, но в края на краищата нашите техници се оправиха доста чевръсто. — В случаите, нямащи отношение към тероризма, разследването щеше да бъде поето от Бюрото по алкохола, тютюневите изделия и огнестрелното оръжие. При дадените обстоятелства обаче анализът на взривателя беше направен от секцията на Маси към Лабораторията по криминалистика.

— Кога е пристигнал пакетът на летището? — попита Сара.

— Предната нощ.

— Значи, ако не го бяхме открили, сега трябваше вече да е изпратен по указания адрес?

— Правилно — отговори Маси. — Под кожуха на CD-плейъра имаше друга кутия, в която намерихме някои доста интересни неща. Имаше например джобен приемник на пейджър, свързан с реле.

— Дистанционно управление — уточни Сара. — Карайте нататък.

— Имаше още електронен таймер, който, изглежда, се използва за задействане на механизма, ако не бъде нарочно спрян. Но най-дяволската хитрост бе микровълнов датчик, свързан по такъв начин, че да задейства взривния механизъм, когато някой се приближи на по-малко от осем метра до бомбата.

— Агент Маси — прекъсна го шефът на детективите, — интересува ме експертното ви мнение: според вас за какъв вид бомба е предназначен подобен взривател?

— Има няколко възможности. Отсега например може да се каже със сигурност, че не е предназначен за задействане в самолет.

— Защо сте сигурен в това? — попита помощник-директор Уолш.

— Няма барометрични свойства, нито е чувствителен към удар. Това означава, че не е проектиран да взриви бомба в самолет, достигнал определена височина или раздрусван от съприкосновението със земята при кацане. Освен това пейджърът е предназначен да получи радиосигнал за задействане, което за нас е указание, че идеята е това да стане по специално подадена команда.

— Добре — пожела да уточни Уолш, — след като бомбата трябва да бъде задействана чрез пейджър, това не налага ли ограничения относно местата, където може да бъде поставена? Нали все пак радиосигналите не проникват абсолютно навсякъде?

— Да — съгласи се Маси. — Можем да бъдем доста сигурни например, че бомбата не е — или може би трябва да кажа не е била предназначена да избухне примерно в тунел или в метрото.

— Или в подземен паркинг — подметна Хари Уитман, който сигурно никога нямаше да забрави атентата в Световния търговски център.

— Точно така — долетя гласът на Маси. — Всички тези места са твърде екранирани, за да позволят на активиращия сигнал да стигне до пейджъра или най-малкото това не може да стане с достатъчна степен на сигурност. Знаете какво е когато опитвате да използвате клетъчния си телефон в гаража на паркинг, нали?

Томас Максуини се наклони напред и го прекъсна:

— Бих искал да се върнем на микровълновия датчик. Интересува ме какво определя границата от осем метра? Не трябва ли да помислим по какъв начин това допълнително уточнява мястото, където е трябвало да бъде поставена бомбата? Например, ако тя се намира на улицата или на оживено място, където винаги има хора, взривният механизъм веднага ще се задейства, нали така? Значи идеята е била да бъде поставена на място, където няма много хора.

— Да — съгласи се Сара. — Другата възможност е да бъде инсталирана през нощта в безлюдна сграда.

— Възможно е — каза Маси.

— Но има и още нещо — продължи Сара, оглеждайки мъжете, преди да си налее втора чаша кафе. — И то е може би най-важното. Замисълът е бил бомбата да избухне при всички обстоятелства, разбирате ли? Таймер, микровълнов датчик, активиран по радиото пейджър — по един или друг начин, бомбата е трябвало да избухне на всяка цена!

— Е? — попита Алфонс Мичъл.

— Ами сега вече знаем много за намеренията на терориста или терористите — обясни Сара. — След като не са предвидени средства за изключване на взривателя, можем да сме сигурни, че операцията не предполага искане на откуп или някакъв опит за изнудване. Те не желаят нищо от нас! За разлика от нормалните терористи — ако в тази фраза изобщо има някакъв смисъл — нашите хора не искат Съединените щати да освободят затворници, да прекратят война или нещо подобно. Те искат разрушение на всяка цена!

— Това е правилно — чу се гласът на Маси.

Напрежението в стаята рязко се покачи.

— Хм… госпожо Кехил — обади се Алфонс Мичъл от Главното управление, — вие пропускате най-важния факт. Няма да има никакво разрушение. Защото проклетият взривател е в ръцете ни! Без него нашите терористи нямат бомба, нали така?

— О, чудесен извод! — отсече Сара. — И какво сега… да започва ли нашата група да си събира нещата, или ще ни дадете ден-два, за да свикнем с тази мисъл?

— Сара! — предупредително се обади Хари Уитман.

— Съжалявам — извини се Сара. — Просто искам да отбележа, че направеният коментар беше нелеп, бих казала даже опасен. Откъде знаем дали не съществуват примерно цяла дузина подобни взриватели, че те вече не са пристигнали в страната и че за разлика от този случайно разкрит, не са в ръцете на получателя си? Или дори да приемем, че този взривател е единственият, какво би могло да попречи на нашия терорист да вдигне слушалката на телефона и да си поръча нов? И да нареди да му го изпратят по друг начин.

— Ясно — обади се Уолш. — Не можем да изключим подобна възможност.

Алфонс Мичъл отпи глътка кафе в гневно мълчание.

— Агент Маси — попита Сара, — от онова, което знам за работата на пейджърите, мисля, че не е възможно да си купиш пейджър просто така, а трябва едновременно с покупката да се абонираш и за съответната телефонна услуга, така ли е?

— Ами… и да, и не — въздъхна Маси. — Пейджър можеш да купиш винаги и навсякъде. Но за да заработи трябва да наемеш и услугата.

— Добре, в такъв случай имаме отправна точка. — Сара огледа събралите се край масата с усмивка. — Ще установим връзката между пейджъра и доставчика на услугата и ще видим кой е подписал договора. Даже ако е сключен под фалшиво име, това не може да стане без предоставянето на определена информация, така че има за какво да се закачим…

— Не — прекъсна я Маси, — не е толкова просто.

Алфонс Мичъл скрито се усмихна зад чашата кафе.

— Защо не? — осведоми се Сара.

— Първо на първо, серийният номер на пейджъра е изтрит. Онзи, който е проектирал това нещо, е бил необикновено предвидлив.

— Но има и други начини… — започна Сара.

— Купуваш си пейджър от компания, предлагаща съответните услуги — каза Хари Уитман, — и наемаш услугата, нали така? После купуваш от втора фирма друг пейджър, този път без услугата. Сега всеки пейджър е програмиран да реагира на цифров код, изпращан до него. И ако изследваш първия пейджър и промениш по съответния начин втория, така че да реагира на цифровия код, предназначен за първия…

— Стана много сложно… — прекъсна го Уолш.

— Аз разбрах — нетърпеливо се намеси Сара. — Пейджърът, свързан към взривателя, работи като онзи, който е бил купен заедно с услугата, но ако се опитаме да открием следа, тръгвайки с него, няма да стигнем доникъде. Умно.

— Точно така — потвърди Хърбърт Маси. — Но аз се опитвам да стигна до гвоздея в програмата, а все не мога. Чуйте сега внимателно. Нашите техници имат теория кой стои зад всичко това.

— И кой е той? — не се стърпя Сара.

— Либия.

— Боже мой! — избухна Хари Уитман.

— Откъде знаете? — попита помощник-директор Уолш.

— Добре — с наслаждение обясни Маси. — Ще трябва да наградя едно от момчетата с допълнителен почивен ден. Таймерът е от онази партида, която Ед Уилсън продаде на Либия още през 1976 година.

Сара и другите участници в съвещанието от ФБР много добре разбираха за какво говори Хърбърт Маси, но никой от полицията нямаше представа какво означават думите му. И наистина, историята за Либия и излезлия от контрол агент на ЦРУ Едуин Уилсън беше написана… но не до края.

Публично известно е, че Едуин Уилсън — служител на ЦРУ и изменник — с помощта на съучастник беше успял да продаде на Муамар Кадафи двайсет тона пластичен експлозив „Семтекс“^[1], който впоследствие беше използван в множество терористични нападения по целия свят. Също така достояние на обществеността е, че Уилсън е продал на либийското правителство три хиляди електронни таймера за използване във взривни устройства.

Онова, което не бе станало достояние на широката общественост, бе как и откъде се бе снабдил с тях Уилсън. Той ги бе получил от същия източник, който ги изработваше по договор за ЦРУ. Уилсън бе възложил производството на тези таймери на човек, живеещ в околностите на Вашингтон, уважаван изобретател с над шестстотин патента, регистрирани на негово име, който в продължение на дълги години бе разработвал високотехнологични устройства за нуждите на разузнавателната общност в Съединените щати. Същият човек, който едно време бе правил сателити за Военновъздушните сили в тяхната база „Едуардс“ и бе считан от всички за гений.

Изобретателят знаеше, че Едуин Уилсън е служител на ЦРУ, но не можеше да знае, че той действа от свое име, а не от името на Управлението. Фактът, че Уилсън му бе платил за таймерите в брой, сигурно би трябвало да го обезпокои, но Уилсън ловко бе отклонил вниманието му.

Така изобретателят проектира и изработи три хиляди таймера, монтирани в черни пластмасови кутийки. На капачетата имаше светодиод и ключ. Таймерът можеше да се наглася на интервал от нула до сто и петдесет часа със стъпка един час. Чак до 1988 година тези таймери почти без изключение бяха намирани във всички бомби, поставени от арабските терористи.

— Значи мислите, че Хенрик Бауман е нает от либийците? — попита Сара.

— Напълно е възможно. Всичко води натам — каза Хърбърт Маси.

— Браво — възкликна Хари Уитман.

— Добра работа — призна и Сара. — Добре, сега искам този взривател да бъде сглобен, да бъде опакован и още днес да бъде предаден на „Пощенски кутии, Инк.“.

— Какво, по дяволите… — почна шефът на детективите Максуини.

— Сара — обади се и Уитман, — ти не си с всичкия си.

— Нищо подобно — отвърна тя. — Искам пощенският клон да бъде поставен под интензивно наблюдение. Мисля, че някой ще се появи да поиска колета. Да ви напомням ли, че още не сме сигурни дали става дума за Бауман? Допуснали сме, че е той, нищо повече.

— Агент Кехил — чу се напрегнатият глас на Маси, — ние още не сме приключили с огледа на устройството.

— Ако го задържим по-дълго, Бауман без съмнение ще стане подозрителен и може изобщо да не се покаже. Колетът трябва да пристигне днес — ден закъснение може да се приеме, но не повече. Освен това искам да се организира пълно подслушване на всички телефони в съответния клон на „Пощенски кутии, Инк.“ за в случай, че Бауман — или който и да било друг — се обади да провери какво става с пратката. Ако аз бях на негово място, щях да постъпя точно така.

— Май не ме чухте — оплака се отново Маси. — Казах, че още не сме свършили.

Заместник-комисар Алфонс Мичъл мрачно изгледа Сара и бавно поклати глава.

— Окей — отстъпи Сара. — Тогава поне намерете дубликат на касетофона, опаковайте го по абсолютно същия начин и го предайте в пощата днес, използвайки за целта редовен камион на DHL, както нормално би станало. А, и още нещо. Митническата служба обикновено използва жълта скоч лента за опаковане на пакетите, отваряни от нея, на която пише „Отваряно от митницата на САЩ“ или нещо в този дух. Не искам този пакет да бъде запечатван с такава лента. Искам да изглежда като че ли не му се е случвало нищо особено. — После отново огледа събралите се около масата и заяви: — Ще го хванем този мръсник.