Джоузеф Файндър
Часът нула (9)

8.

На седем километра извън Женева, Швейцария, само няколко минути преди дванайсет на обед, един кобалтовосин „Ролс Ройс“ нов модел отби от малък сенчест път в покрайнините на езерото Леман и спря пред висока врата от ковано желязо. В каменна колонка до вратата имаше цифров номератор и говорител. Шофьорът набра няколко цифри и в отговор на искането по интеркома се идентифицира. Желязната врата бавно се разтвори навътре и лимузината пое по извиващия се макадамов път, а после и по тясна алея между две редици ябълкови дървета, която отиваше напред докъдето поглед стигне. Но това бе илюзия — след малко, съвсем неочаквано, пред очите на пътуващите се изправиха величествените постройки на огромно усамотено имение.

Всъщност в колата имаше един-единствен пасажер и това бе Бауман. Беше облечен безукорно, но не официално, а по-скоро спортно, в палто от туид на шотландско каре върху морскосин пуловер и бяла риза. Беше избръснал брадата си. Вълнистата му коса беше вчесана назад. Приличаше на проспериращ женевски банкер, тръгнал на почивка.

Късно снощи бе кацнал на малка немаркирана самолетна писта край Женева. Бе изминал разстоянието от Кейптаун дотук, без да пресича официално нито една държавна граница, а следователно и без да оставя следа в нито един компютър.

В Женева отседна в „Амбасадор“ до Ке де Берг на Рив Дроа, чиято фасада гледа към кристалночистите води на Рона и Пон дьо ла машин. За него предвидливо бе запазен апартамент на името на британски търговски банкер, чийто паспорт също му бе даден. След като влезе в стаята, той залости стол под дръжката на вратата, така че никой да не може да влезе, взе дълъг горещ душ и заспа мъртвешки сън. Късно сутринта го събуди позвъняването на администратора, който му съобщи, че колата му го чака.

И ето че сега лениво се наслаждаваше през прозореца на „Ролс Ройс“-а на грижливо поддържаните поляни на имението. Плетове от стотици идеално подкастрени тисови дървета се простираха навсякъде. Имението — а то изглеждаше необятно — обхващаше към петдесет акра от най-скъпата земя в околностите на Леман.

От това разстояние можеше само да види очертанията на замъка от тринайсети век, собственост на човека, който го бе поканил. За самия замък (реставриран и преобзаведен съвсем наскоро, към края на 80-те) се говореше, че едно време бил дом на Наполеон III.

Сегашният собственик и основен обитател на огромното имение, също своеобразен Наполеон, макар и от по-друг вид, се казваше Малкълм Дайсън — американски финансист-експатриат^[1] и милиардер, за когото светът практически не знаеше нищо.

През последните месеци обаче Бауман троха по троха бе съставял не много подробния портрет на легендарния и склонен към усамотение Малкълм Дайсън. Неговото собствено усамотение, макар и зад стените на Полсмур, му бе предоставило неограничено време за проучвания и ровене из източниците, а библиотеката на затвора му бе дала достъп до по-голямата част от публично известната информация. И все пак най-интересните неща бе научил от съкафезниците си — дребни мошеници, контрабандисти, бизнесмени в сянка.

Американските вестници бяха кръстили Малкълм Дайсън „финансистът беглец“ и това определение бе залепнало за името му като епитет на Омир. Този човек бе натрупал състоянието си на Уолстрийт главно от сделки с облигации и стоки, както и чрез гениална игра на фондовия пазар. В средата на 80-те Малкълм Дайсън се бе превърнал в един от най-преуспелите магнати на Уолстрийт.

Но през 1987 година го бяха арестували за неправомерно използване на вътрешна информация и огромната му финансова империя бе започнала да се руши. Всички негови капитали, регистрирани в САЩ, бяха конфискувани.

След процеса, но преди да бъде тикнат в затвора, бе успял да избяга в Швейцария, която няма договор за екстрадиране с Щатите. Оттогава той и вече покойната му съпруга бяха заживели тук и милиардерът бе започнал да изгражда империята си наново. Днес, на седемдесет и две години, Дайсън беше един от най-богатите мъже на земята и контролираше капитали на обща стойност неколкостотин милиарда долара. Въпреки това той не можеше да се завърне в САЩ, нито да поема риска да пътува до страни, от които би могъл да бъде екстрадиран, защото това би означавало да го хвърлят в затвора до края на живота му. Така че в известен смисъл той пак беше затворник, но във възможно най-луксозната килия.

Живееше в нещо като швейцарско Ксанаду^[2] — реставрираният замък от XIII век, който сам той бе нарекъл Аркадия. Много по-важен обаче бе фактът, че Малкълм Дайсън се бе превърнал в основен търговец на пазарите на стоки за потребление и на световните валути. За него се говореше, че е в състояние да наложи своите условия на пазара на злато и платина и че контролира значителна част от пазара на диаманти и метали със стратегическо предназначение, като титан, платина и цирконий, които имат изключително значение за военната и аерокосмическата промишлености. Финансовата корпорация на Дайсън, навремето наричана „Октопода“, през последните няколко години бе изпреварила по темповете си на развитие другите водещи фирми, занимаващи се с диаманти и ценни метали, и представляваше картел с офиси на Чартърхауз стрийт в Лондон, съвсем наблизо до Хай Холбърн и Фарингтън Роуд. Неговите холдинги бяха вече много по-големи от тези на другите гиганти, заложили на ценните метали, като „Де Беерс Консолидейтид Майнс лимитид“, „Англо-американ Корпорейшън“, „Чартър Консолидейтид“, „Минерал енд Рисорсиз Корпорейшън“ и „Консолидейтид Голд Фийлдс лимитид“. Беше невероятно богат, но извън това си оставаше загадка.

Лимузината най-сетне спря пред висок плет, в който имаше декоративно изсечен проход. Пред него стоеше висок мъж под четиридесетте, с високо чело и започваща да оредява отпред коса. Носеше тъмни очила без рамки и тъмносив широк костюм. Съвсем очевидно бе, че е американец.

Той пристъпи към лимузината и отвори вратата.

— Добре дошли — каза мъжът. — Аз съм Мартин Ломакс.

Здрависа се с Бауман и го поведе през тъмния лабиринт от подрязани храсти. Пътеката налудничаво се извиваше под остри ъгли и подминаваше глухи отклонения. Бауман си позволи лека усмивка относно приумицата на Дайсън. После се запита какви ли други ексцентрични приумици щеше да му предложи този човек.

Накрая високият плет отстъпи пред просторна нефритенозелена поляна, опасана с най-различни ярки цветя.

Ломакс тръгна пред Бауман през безукорно поддържаната ливада, премина през нов фигурно изрязан проход в извиващия се плет и най-сетне спря. Чуваше се едва доловимият ромон на бълбукаща вода. Любопитството на Бауман бе възбудено до крайност. Той направи няколко крачки напред и се озова сред застиналата сенчеста зеленина на следваща градина. В геометричния й център имаше плувен басейн с неправилна форма, очертан от гладки камъни, които изглеждаха почти като истински.

До древен, вече разяден от ерозията слънчев часовник, стоеше инвалидна количка и в нея седеше Малкълм Дайсън и тихо говореше по клетъчен телефон. Беше дребен, възпълен сбръчкан човечец. Главата му бе идеално кръгла и напълно плешива. По слепоочията и ръцете му се виждаха старчески петна. Беше облечен в свободна, разтворена на врата бяла муселинова риза, която повече приличаше на туника. Краката му бяха завити в карирано вълнено одеяло, под което се виждаха удобни италиански кожени обувки.

Събеседникът на Дайсън явно го ядосваше, така че след малко той нервно приключи разговора. Но когато в следващия миг се обърна към Бауман, лицето му разцъфна в топла окуражаваща усмивка.

— Ето че най-сетне мога да се запозная с фамозния Принц на мрака — изрече Дайсън.

Гласът му беше тънък и носов. Но очите му, стоманеносиви, не се усмихваха.

Разнесе се механично бръмчене и Дайсън насочи количката си към Бауман, но жестът се оказа по-скоро символичен, тъй като само след малко той спря.

Бауман разбра намека, пристъпи напред и Дайсън му протегна пухкавата си, покрита с петна ръка.

— Господин Бауман — каза той, усмихна се и наклони глава, — предполагам знаете кой съм.

Бауман стисна ръката му и отговори:

— Разбира се, господин Дайсън. Знам доста неща за вас.

— Радвам се да го чуя.

— Всъщност до неотдавна разполагах с достатъчно време, за да направя някои проучвания.

Дайсън се засмя на „шегата“, макар да знаеше, че Бауман не се шегува, и попита:

— А знаете ли защо сте тук?

— Не — призна Бауман. — Знам със сигурност само, че не лежа в деветнайсети блок на затвора в Полсмур. И още знам, че вие сте помогнали за моето бягство. Но откровено казано, нямам и най-малка представа с каква цел.

— А… — Дайсън помръдна ръце, сякаш досега не му бе хрумвало да се замисли над този въпрос. — Хубаво. Е, добре, надявам се, че двамата с вас ще можем да си поговорим откровено. Защото смятам да ви направя делово предложение.

— Разбирам — меко отговори Бауман и най-сетне си позволи да се усмихне. — Знаех, че няма да си губим времето с празни приказки.