Джоузеф Файндър
Часът нула (16)

15.

Бауман се събуди с пулсиращо главоболие, целият плувнал в студена пот. Лененият чаршаф под него беше мокър, сякаш някой го бе обливал с ледена вода. Той дръпна тежките завеси, за да пусне в стаята ярката утринна светлина. Погледна надолу към Авеню де Портюге, после нагоре към небето и прецени, че трябва да е към осем или девет часа. Днес го чакаше много работа.

Седна за няколко минути на ръба на леглото и започна да масажира слепоочията си, за да отстрани болката. Главата му още се въртеше от кошмарите, които го бяха измъчвали. Беше сънувал, че е обратно в дупката — онази черна килия на ужасите.

Беше понесъл боя — жестокото налагане с тръстикова пръчка, докато си завързан с разпънати ръце и крака за трикракия „кон“, в присъствието на безучастния затворнически лекар. Но дупката или „бомбата“, както я наричаха някои, беше най-лошото място в Полсмур — влажно ужасяващо подземие, което бе изпило всичката му сила и едва не го бе докарало до полуда. Дупката бе мястото, където те завличаха за наказание след сбиване в двора, за удар на бур, а понякога и без по-сериозна причина от тази, че старшият надзирател не е харесал лицето ти. Както и да е, той бе прекарал общо не повече от един месец в нея за всичките години, които бе излежал в Полсмур. Освен другото, хвърлянето в дупката означаваше още престой в единична килия с голи циментови стени, наказателен режим от царевична каша, рядка супа и пак каша.

Нямаше цигари, нямаше вестници, нямаше писма и посетители. Нямаше радио и телевизия. Нямаше никакъв контакт с външния свят, никаква възможност, макар и за малко да излезеш от гадната, вмирисана, неосветена килия, чиито стени като че ли с всеки изминат ден се доближаваха все повече една до друга. Единственото възможно нещо там бе да живееш като животно в клетка, чиято единствена забележителност бе отворената клозетна дупка в пода, от която се разнасяше вонята на собствените ти изпражнения.

Но защо му се присънваше този сън сега? Какво означаваше това? Дали подсъзнанието му не отказваше да приеме, че той вече е на свобода? А може би съзнанието му разглеждаше живота на друго, много по-висше ниво, на което той още не бе излязъл от затвора?

Бауман отиде в банята и си взе дълъг, почти нетърпимо горещ душ. След това облече един от меките хотелски халати, отпусна се в един шезлонг, взе телефона и започна да звъни. Докато говореше — френският му, макар и с лек британски акцент, бе безукорен — разсеяно приглаждаше влажната си коса.

Беше кацнал на „Орли“ от женевското летище „Коантрен“, използвайки фалшивия паспорт, предоставен му от хората на Дайсън. За щастие формалностите при пътуванията в рамките на страните членки на Европейската икономическа общност бяха сведени до минимум през времето, което бе излежал в затвора. Никой не пожела дори да отвори швейцарския му паспорт. Но Бауман не можеше да се довери напълно на този паспорт. Ако бе подправен, беше ли това направено на ниво? Можеше ли да се изключи напълно възможността фалшификаторът да е информатор на швейцарските власти? Ако бе откраднат, тогава съществуваше опасността вече да е обявен за изчезнал и номерът му да е маркиран по съответния начин в компютрите на граничните пунктове. Най-сетне, ако бе получен като нов непопълнен паспорт от някой швейцарски служител в паспортна служба, комуто е било щедро платено, доколко тайна бе останала тази сделка?

Дайсън бе предложил да достави пълния комплект документи от които Бауман щеше да се нуждае — паспорт, шофьорска книжка, кредитни карти — но инициативата му бе вежливо отклонена. Такива документи щяха да бъдат като звънче на шията на овца — решеше ли, Дайсън с лекота щеше да следи изкъсо придвижванията му.

Така че пред него имаше две възможности: да се свърже с професионален фалшификатор или сам да си създаде правдоподобна самоличност с подръчни средства. През последните пет-шест години нещата в това отношение се бяха усложнили до неузнаваемост. Паспортите бяха станали много по-трудни за подправяне, а и вече бе изключено да наемеш кола чрез заплащане в наличност. Разрастването на международния тероризъм бе принудило летищата да предприемат случайни проверки на паспортите и също така случайни преглеждания на ръчния багаж при трансатлантическите полети. Светът бе станал много по-подозрителен. На всичко отгоре Бауман не можеше да си позволи да се снабди с всичките документи от едно място и един източник. Така че през следващите няколко дни щеше да му се наложи да попътува из няколко страни.

Беше си резервирал апартамент 510 в „Рафаел“, на авеню „Клебер“. Хотелът бе луксозен, но дискретен. Никога преди не бе отсядал в „Рафаел“ (той не допускаше подобни грешки), но бе чувал за него от познати. По парижките стандарти апартаментът бе направо огромен, с голяма дневна, и струваше цяло състояние, но нали в крайна сметка той харчеше не свои пари, а тези на Дайсън. Освен това задачата изискваше от него да култивира у околните съответна представа за себе си.

Носеше известна сума в американски долари, швейцарски и френски франкове, която трябваше да му стигне засега. Първото плащане на Дайсън вече бе трансферирано в една панамска банка.

Имаше нужда от дрехи. Разполагаше само с костюма и обувките, които бе купил в Женева. Налагаше се да си набави комплект подбрани ризи, няколко чифта обувки и поне два класически костюма на бизнесмен.

И с всичко това трябваше да приключи за не повече от няколко часа, понеже го чакаха по-важни дела.

Час по-късно вече седеше в малката, не особено привлекателна за окото изложбена стая на една фирма за микровълнова комуникация, разположена на шестия етаж в една сграда на Булвар дьо Страсбург, 10-и арондисман. Компанията работеше с корпорации, новинарски организации и всеки, който имаше нужда от сателитна телефонна връзка.

Директорът на компанията, мосю Жилбер Тремо, се отнесе към Бауман с искрено уважение: джентълменът, британски гражданин, често пътувал из Третия свят и имал нужда от телефон, съвместим с „Интелсат-М“ или „Комсат“.

— Ще ви предложа най-компактния модел, с който разполагам — обясни мосю Тремо на перфектен английски. — Заедно с акумулатора тежи тринайсет килограма. Четирийсет и пет на трийсет и пет сантиметра, дебелина само дванайсет. Абсолютно портативен е, високонадежден и с отлично качество на сигнала. — Той го извади от заключената витрина. Приличаше на алуминиево куфарче.

Бауман щракна ключалката и апаратът се разтвори като книга.

— Антената?

— Плоска многоелементна антена — побърза да поясни Тремо. — За всеобщо облекчение дните на параболичните антени отминаха. Диаметърът на лъча е много по-широк, което означава, че насочването не е така критично.

— Не я виждам — поясни недоумението си Бауман.

Тремо докосна капака и обясни:

— Това е антената.

— Много удобно — призна Бауман.

— Да, така е — съгласи се Тремо. — Можете с лекота да го използвате от апартамента си или в хотелската си стая. Трябва само да го сложите на перваза на прозореца, да отворите капака и… това е. Индикаторът за сила на приемания сигнал ви помага да намерите най-добрата посока чрез завъртане. Апаратът сам ще изчисли азимута. Имате ли представа къде ще го използвате?

Бауман се замисли за момент.

— Защо питате?

— В момента на орбита са изведени четири спътника. В зависимост от това къде се намирате, ще се свързвате чрез който и да е от четирите. Ако сте в Москва например, направете така, че прозорецът на хотелската ви стая да гледа на запад. Но ако сте, да кажем, в…

— Колко бързо мога да се снабдя с него?

— О, можете да го купите още днес, ако желаете. Имам на склад три. Но не можете да го вземете с вас веднага.

— Защо?

— Тези апарати са под строг контрол. Първо трябва да направите заявка за идентификационен код, който ще ви служи и вместо телефонен номер. Тази заявка се обработва за не по-малко от три дни…

— Това е невъзможно — възрази Бауман. — Излитам довечера.

— Довечера ли?! — изненада се искрено Тремо. — Е, това вече е изключено.

— Ще го купя без идентификационен номер.

Тремо сви рамене и разпери безпомощно ръце.

— Ако можех да го направя, повярвайте ми, щях да го сторя с удоволствие. Но аз съм задължен да въведа в компютъра идентификационния номер на всеки продаден апарат редом със серийния му номер. В противен случай компютърът няма да допусне изнасянето му от склада.

— Вижте какво ще ви кажа — тихо проговори Бауман, извади от вътрешния си джоб плик и започна да отброява банкноти от по хиляда франка. — Намирам се в затруднено положение и се налага да се сдобия с този апарат незабавно. Готов съм да ви платя… — той не спираше да брои — щедро… за разбирането, което, вярвам, сте склонен да проявите по въпроса. Сигурен съм, че има начини да се заобиколят съществуващите глупави разпоредби като тази, съгласен ли сте?

Тремо изчака Бауман да отброи и последната банкнота от пачката, после придърпа купчинката към себе си и провери сумата. Накрая вдигна поглед към Бауман и със затруднение преглътна. Гърлото му беше абсолютно сухо.

— Да, господине — каза той и леко кимна. — Има начини.