Джоузеф Файндър
Часът нула (37)

36.

На 26 февруари 1993, в 12:18 — точно по време на обедната почивка — на ниво R-2 в паркинга на Световния търговски център в Долен Манхатън избухна бомба, скрита в нает жълт на цвят лекотоварен камион. По това време в 110-етажния небостъргач — една от седемте сгради на Световния търговски център — се намираха около петдесет хиляди души. Експлозията блокира десетки хиляди в офиси, по стълбища и асансьори. Сред тях имаше и седемнайсет дечица от детска градина в Бруклин, оказали се заклещени в кабината на един от асансьорите. Над хиляда души пострадаха — повечето от вдишване на задушливия пушек — а шестима намериха смъртта си. На един от най-величествените символи на Ню Йорк Сити бяха нанесени щети на стойност почти един милиард долара.

След подробно разследване последователно бяха арестувани осем души, четирима от които бяха обвинени за експлозията след необикновен по мащабите си съдебен процес, продължил пет месеца, по време на който бяха разпитани 207 свидетели и бяха изписани десет хиляди страници показания. Всичките четирима — все арабски имигранти — се оказаха последователи на сляп мюсюлмански духовник, проповядващ в една джамия в Ню Джърси.

Това се оказа най-тежкият до момента терористичен акт, ударил Съединените щати. Направената от аматьори бомба се състоеше от половин тон експлозивен материал и три стоманени бутилки сгъстен водород. Стойността й беше по-малко от четиристотин долара.

Експертите по тероризъм (изведнъж се оказа, че те са изненадващо много) като един заявиха, че Америка е изгубила невинността си и че американските градове са се превърнали в укрепления. Мерките за сигурност в големите сгради, особено онези от тях, които представляваха местни забележителности, бяха затегнати. Паркингите престанаха да бъдат толкова леснодостъпни. Пешеходните зони бяха обградени с ниски бетонни колони, преграждащи достъпа с кола до тях. Входящата поща започна да се преглежда с рентгенови устройства. Всеки външен посетител вече влизаше само с пропуск и всеки служител притежаваше идентификационна карта.

За нещастие затягането на бдителността продължи само няколко месеца. Макар новите телевизионни камери на службите за сигурност и преградните бетонни колонки да останаха по местата си, шокът от експлозията в Световния търговски център постепенно отшумя и хората заживяха както преди.

Експертите вкупом заявиха, че Америка най-сетне се е присъединила към Европа, Латинска Америка и Близкия изток, където тероризмът е част от ежедневието. Истината обаче беше, че Съединените щати се бяха сблъсквали с тероризма и преди.

В началото това бяха няколко изолирани инцидента: през 1886 година в Чикаго сред група полицаи избухва бомба; през 1920 година това става на Уолстрийт; в края на 60-те и началото на 70-те години се надига вълна от експлозии, зад които стоят леви радикали, но техните прояви са епизодични и в повечето случаи дело на фракцията „Уедър Ъндърграунд“ на движението „Студенти за демократично общество“ или други членове на „бялата левица“, които подхващат кампания на градски тероризъм с надеждата да хвърлят искрата на революция. В един добил световна известност инцидент левите радикали взривяват Центъра за военни разработки към Университета в Уисконсин с помощта на грубо изработена бомба от дизелово гориво и изкуствен тор. Залезът на „уедърмените“ започва през 1976 в резултат на вътрешни борби и към 1980 те практически вече не съществуват.

През 70-те години светът е буквално пометен от терористични актове, но континенталната част на Съединените щати остава встрани от тях, с изключение на серията атаки — от средата на 70-те до началото на 80-те — на пуерториканската група за независимост ФАЛН. Повечето от тези нападения не излизат от границите на Пуерто Рико.

През последните години обаче на Америка не й бе спестявана тревожната тръпка, като се започне от 1983, когато американски боен кораб по погрешка свали пътнически самолет на иранските авиолинии и се стигне до 1991 — годината на войната в Персийския залив. Но сериозни поводи за истински тревоги практически отсъстваха. От петте терористични акта на американска почва през 1991 нито един не бе свързан с Близкия изток. Четири от тях станаха в Пуерто Рико, а единственият в САЩ бе атаката срещу центъра на данъчната служба във Фресно, Калифорния, на 1-ви април, Деня на шегата, от група, нарекла себе си корпорация „Да го начукаме на данъчните“.

Всъщност при трийсет и четирите терористични акта в САЩ и Пуерто Рико за периода 1987 — 1991 не само че не загина нито един човек, ами дори нямаше и ранени.

Затова, макар тътенът, разтърсил Световния търговски център, да бе припомнил на Америка, че тероризмът може да се случва и тук, осъзнаването на този факт не бе оставило дълбоки следи в умовете на хората. Така че към края на 1994 година Америка се бе върнала към обичайното си състояние на блажена безгрижност.

На 18 април 1995 мощна експлозия помете федералната сграда „Алфред П. Мюра“ в Оклахома Сити, за да се превърне в най-тежкия терористичен акт за цялата история на съществуването на САЩ. Подобно на ТРЕЙДБОМБ и сега бомбата бе превозена с нает жълт лекотоварен камион. Този път тя представляваше един тон тор амониев нитрат. Но жертвите сега бяха 167 души.

За щастие в началото на 80-те години ФБР бе започнало да взема тероризма на сериозно и бе създало шест Обединени звена за борба с тероризма. Най-голямото от тях се намираше в Ню Йорк Сити. Щабът му беше на Федерал Плаза номер 26 и в потвърждение на името си се командваше съвместно от ФБР и полицейското управление на Ню Йорк Сити. Близо цяло десетилетие — до трагедията в Световния търговски център — то просъществува без нито един международен инцидент, без „голям случай“, както наричаха произшествията със сериозни последици.

Съставът на Обединеното звено за борба с тероризма е неизменно един и същ — по петдесет процента агенти на ФБР и полицейски детективи на управлението на полицията в Ню Йорк Сити. ФБР играе водеща роля. Командированите полицаи полагат клетва като федерални служители, за да имат правото да се занимават с федерални нарушения. Полицаите се ръководят от лейтенант, а агентите са под надзора на супервайзър от ФБР.

Службата се смята за престижна за полицаите, така че тук идва само техният елит, и това по правило са старши детективи. Обратно, ФБР изпраща предимно млади агенти. Организацията е проста: всеки агент работи с един детектив, двойките образуват отряди със специфични задачи — едни се занимават с мюсюлманите фундаменталисти, други отговарят за вътрешния тероризъм, трети държат под око движения с международна известност като сикхите или ИРА-Извънредни.

През 1985 година Обединеното звено за борба с тероризма се състоеше само от шестима полицаи и толкова агенти. По време на войната в Залива числеността им нарасна до по сто души от двете страни. А през 1994 година — след експлозията в Световния търговски център — съставът отново беше редуциран само до трийсет агенти и трийсет детективи. На Полис Плаза 1^[1] и Федерал Плаза 26 даже се говореше за окончателното разпускане на звеното.

Защото в крайна сметка инцидентът в манхатънския небостъргач си беше изолирано явление, нали така? Каква е вероятността, ако човек се залови да я пресмята, подобно нещо да се случи пак?

Тогава се случи ужасът в Оклахома Сити и хората започнаха да мислят, че Америка никога повече няма да се почувства в безопасност от тероризма.

Бауман пристигна на международното летище „Дълес“ край Вашингтон късно следобед, мина без проблеми през митницата, отседна в хотел „Джеферсън“, поръча си вечеря в стаята, а на сутринта, освежен от съня и облякъл делови костюм, опустоши обилна закуска, също донесена му в стаята, прегледа „Уошингтън Поуст“ и излезе на разходка.

Когато някой позвъни в централата на ФБР, той не чува периодичния сигнал, предупреждаващ, че разговорът се записва. Но Бауман беше уверен, че законно или не, ФБР записва всички позвънявания отвън. Истинският проблем не бе дали щяха да запишат гласа му, или не. Ако се бе обадил от хотелската си стая, за ФБР щеше да е играчка да установи номера на поста, от който бе позвънил. А това изобщо не го устройваше.

Затова избра телефонен автомат във фоайето на голяма административна сграда, позвъни на секретарката, представи се за журналист, пишещ за тероризма, каза, че става дума за съвсем дребна справка, и покрай другото разбра, че Тейлър живее в Александрия.