Джоузеф Файндър
Часът нула (8)

7.

Беше малко след полунощ, когато отключи вратата на къщата си в Кеймбридж. Единствената светлина идваше откъм дневната, където гледачката Ан Бойл дремеше в креслото, скрила едрия си бюст под брой на „Бостън Хералд“.

Ан Бойл, едра и яка, със сини коси и малки изморени очи, беше на шейсет и седем години, прабаба и вдовица. Живееше в Съмървил, малко градче за работническата класа, граничещо с Кеймбридж, и бе започнала да се грижи за Джаред още от годините, когато той беше бебе. Сега, когато Джаред бе вече осемгодишен, тя наминаваше много по-рядко, но дежурствата на Сара бяха толкова непредсказуеми, че за нея бе важно при нужда лесно да може да вика Ан.

Тя събуди Ан, плати й и й пожела лека нощ. Няколко минути по-късно чу кашлянето на стария й шевролет отвън. Качи се в спалнята на Джаред. Слабата жълтеникава светлина на нощната лампа й помогна да намери път през отрупания с какво ли не под и с мъка да избегне последния проект на Джаред — модел на баскетболно табло с кош от пластмасова чаша и квадрат от стиропор за самото табло.

На лавицата над главата му беше строена цяла рота плюшени играчки, включително прасенцето, което бе кръстил Йори, и мечето Коко, което се кипреше със слънчеви очила. Хъкълбери — другото мече — му правеше компания в леглото.

Джаред спеше, облечен в боядисаната в чаена отвара тениска, която сам си бе избрал на битака в Уелфлийт, и щампованото в сцени от „Джурасик парк“ долнище на пижамата. Кестенявата му коса беше рошава. Дишаше спокойно. Ресниците му бяха болезнено дълги.

Тя седна на ръба на леглото и се загледа в него — беше установила, че е в състояние да стои с часове и да го съзерцава, докато спи — но той изведнъж измърмори нещо в просъница и се обърна на другата страна. Сара го целуна по челото и слезе долу.

В кухнята извади висока чаша от бюфета. Имаше нужда от нещо, което да я приспи. Винаги когато я викаха по спешност, се прибираше превъзбудена. Но скочът си имаше цена, а с времето тя все по-малко бе склонна да се събужда сутрин дори с намек за махмурлук. Затова остави чашата и реши да си стопли в микровълновата фурна чаша мляко.

Докато фурната бучеше, тя подреди кухнята. Всички чинии от вечерята бяха оставени неприбрани на масата, сосът за спагетите стоеше прегорял в тигана на печката. Уж бяха се разбрали с Джаред, че ще почиства след ядене, но той, разбира се, не го бе направил. Беше работа на Ан, но тя пък сигурно не бе намерила сили да се откъсне от телевизора. Почувства раздразнение. И без това настроението й бе развалено.

Всяка среща с Питър я потискаше. Определено все по-често имаше моменти, в които искаше да има любовник или просто близък човек — изобщо някой край нея, способен да бъде баща на Джаред.

Само не и Питър. Беше се оказал груб егоцентрик, но тя бе открила това твърде късно.

Джаред не само бе доловил презрението й, но и го споделяше. В отношението на момчето към собствения му баща имаше някаква странна дистанцираност, предизвикана може би от това, че той се държеше с осемгодишния си син като сержант, отговарящ за строевата подготовка на морски пехотинци. Питър сигурно си въобразяваше, че това е единственият „мъжки“ начин да възпитава сина си, когото виждаше веднъж седмично. Съдът бе дал при развода правото на Питър да взема Джаред през единия от почивните дни и това най-често бе събота. Джаред се ужасяваше от тези извеждания. Питър обикновено се появяваше в компанията на „избраницата си за деня“, вземаше Джаред на закуска или обяд, после го завеждаше или във Фоксбъро на някой боксов мач между професионалисти, или на хиподрума, или в своя гимнастически салон в Саут Енд, за да го научи да се бие. Съботите с татко бяха спортни полудни. Това бе единственият подход на Питър към душата на неговия син.

Джаред беше живо момче с будно въображение, може би понякога подвластен на настроения, но крайно интелигентен. Напоследък страстно се интересуваше от бейзбол и Сара се опасяваше, че това е отчаян опит да спечели по този начин одобрението на баща си. Но колкото и умен да бе Джаред и колкото и развита да бе интуицията му, той не бе осъзнал, че колкото и да се напъва, това никога няма да бъде достатъчно за баща му. Той имаше нужда от баща, но в лицето на Питър никога нямаше да намери такъв и колкото по-бързо го разбереше, толкова по-добре щеше да бъде за него.

Сара си спомни как преди около месец Джаред се бе прибрал една събота разплакан и видимо насинен. Едното му око направо беше затворено. Сара ахна и изтича на улицата, за да спре Питър, който се опитваше да се измъкне в раздрънкания си „АМС Пейсър“.

— Какво си му направил, по дяволите? — изкрещя тя.

— Оо, я по-спокойно! — отвърна той. — Замахнах към него с ляво кроше, но той забрави да се наведе и толкова. Опитвах се да му покажа, че човек трябва да блокира ударите с лакти.

— Значи „забравил да се наведе“, така ли? Питър, та той е дете!

— Джери трябва да се научи да получава цицини. Това е добре за него. — За Питър Джаред винаги беше „Джери“ или „малкия приятел“.

— Повече не смей да постъпваш така с него! — заяви му тя.

— Не ме учи какво не мога да правя с моя син! — сопна й се Питър. — По-добре помисли какво правиш ти с него! Водиш го на уроци по пиано и писане на поезия. Боже Господи! Да не се опитваш да отгледаш педераст?

Микровълновата фурна издаде мелодичен сигнал и след малко настойчиво го повтори. Млякото бе кипнало и се бе разляло. Сара го избърса с кърпата, махна каймака с лъжица и си сипа малко кленов сироп.

После избра тиха камерна музика (Бетховеновите триа за пиано, които заедно с тези на Шуберт пускаше по-често от всичко останало — нещо, заради което Питър не бе пропускал случай да й се подиграе) и се отпусна в креслото.

Замисли се за Валери. Санторо, не както я бе видяла мъртва, а такава, каквато я помнеше — жизнена и красива — и в съзнанието й изплува споменът за последния път, когато се бяха срещнали. Тя пак бе отворила дума за „излизане от бизнеса“ — тема, която често подхващаше напоследък — и за намерението да си намери „престижна“ работа. Беше започнала да иска все повече и повече пари с оправданието, че възнамерява да „спусне завесата“. Явно съзнаваше, че наближава края на кариерата си като момиче на повикване и че парите, които изкарва, вече не са същите.

Валери Санторо, лека й пръст, беше от онези жени, които вярват, че някой ден ще си намерят своето „татенце“, своя билет за нормалния живот. Макар да презираше парите на Чичо Сам, в същото време тя най-отчаяно се стараеше да докопа колкото може повече от тях.

Сара, от своя страна, бе намерила своя билет за живота. Добрият информатор винаги подпомага кариерата на агента, но информатор като Вал, с достъпа си до силните на деня, до знаменитостите и до мафиотите, направо нямаше цена.

И ето че скъпоценният расов кон, победител от толкова състезания, бе намерил смъртта си, но нещо в тази смърт не беше наред. Вярно, че проститутките бяха по-застрашени да намерят края си чрез насилие, отколкото добропорядъчните членове на обществото. Но обстоятелствата с нищо не говореха, че тя е умряла при изпълнение на по-особените си „служебни задължения“. Изглеждаше крайно невероятно да е станала жертва на спречкване за пари.

Сумата, която беше скрила във фалшивата аптечка — почти пет хиляди долара в половинки от банкноти по петдесет — подсказваше доста настойчиво, че Валери е свършила някаква работа за някого.

Но кой можеше да бъде той? Ако има връзка с мафията, защо тогава е оставил парите в апартамента й? Не беше ли логично да се предположи, че убиецът е знаел за тях и е щял да ги прибере? А ако бе станала жертва на елементи на организираната престъпност, случайно открили, че тя информира ФБР, тогава откъде бяха дошли тези пари? И изобщо била ли е убита като информатор?

В обикновените случаи ФБР не се занимава с убийства, но когато убитият е информатор, случаят е по-особен.

Питър не я беше повикал само за да идентифицира тялото, а още по-малко бе способен да го стори от добрина. Причината бе по-проста: информаторите не са единствените, които се занимават с търговия на информация. Ако Питър искаше да получи достъп до базата данни на ФБР, трябваше да предложи нещо в замяна: „Ролодекса“ и бележника с адреси. Да, той щеше да се съгласи на сделка, нямаше къде да върви.

В два след полунощ Сара се качи в спалнята си на третия етаж и си легна. В съзнанието й запрелитаха образи от апартамента на Вал, сякаш някой щракаше неподредени диапозитиви на екран, в ушите й зазвучаха откъслечни фрази от разговори. Мина близо час, преди най-сетне да заспи неспокоен сън.