Джоузеф Файндър
Часът нула (39)

38.

Най-хубавите къщи в Амстердам са разположени на канала „Херенграхт“. Това е дълга редица от фасади на домове, построени в най-разнообразни изумителни стилове. Кварталът е известен като Златния завой.

Един от най-величествените домове, построен в стил Луи XIV с двойно стълбище на входа и тавани, покрити с фрески, принадлежеше на американец малко над четирийсетте, оженил се за изключително богата холандка и поел грижата за банковия й концерн.

Рано сутринта в огромната спалня мелодично иззвъня телефон и събуди както американеца, така и красивата му руса съпруга. Мъжът взе слушалката, изслуша съобщението, каза няколко думи и я сложи обратно.

След това тихо заплака.

— Какво има? — попита го жена му.

— Джейсън… — отговори той. — На смъртно легло е.

От пет години не се бе виждал с по-малкия си брат, който живееше в Чула Виста, Калифорния. Преди пет години брат му беше заявил, че е гей, и новината бе разделила завинаги неговото консервативно републиканско семейство.

Последваха разпри и двамата братя вложиха много жар във взаимни нападки и обвинения. Отношенията им безвъзвратно се влошиха и те престанаха дори да си говорят.

А тази сутрин бе дошла новината, че Джейсън — единственият жив роднина на Томас — е болен от СПИН в напреднала фаза. Според лекарите му оставала още най-много седмица.

Макар Томас да бе американски гражданин, той не бе напускал страната от две години, а последния път бе излизал само за едно кратко и неотложно отиване до Лондон. Мразеше пътуването и до тази сутрин се бе надявал никога да не му се налага да напуска Амстердам.

Той стана, слезе на долния етаж, изпи чаша koffie verkeerd (кафе с горещо мляко), приготвено от иконома, и направи резервация за първия възможен полет до Сан Франциско за себе си и жена си. След това отиде при покритото с мраморен плот писалище в кабинета си, където съхраняваше най-важните документи, за да извади паспорта си.

Но него го нямаше.

Това бе доста странно, защото го бе виждал на мястото му само преди два-три дни, когато се бе наложило пак да бърка тук, за да си извади копие от акта за раждане. Отново прерови чекмеджето, после го извади и погледна зад него, където той би могъл случайно да падне.

Не, и там го нямаше.

Чистачката, която се грижеше за кабинета му, бе идвала съвсем наскоро, но тя не бе човек, който би си позволил дори да отвори това чекмедже.

По-късно същата сутрин Томас, жена му и икономът претърсиха дома от тавана до мазето, но безрезултатно. Паспортът беше изчезнал.

— Защо не се обадиш в посолството и не кажеш, че се е загубил? — нетърпеливо го посъветва жена му. — Ще ти извадят нов веднага. Не можем да продължаваме с търсенето, ако ще пътуваме следобед.

Той позвъни в американското консулство на Мюзеумплайн и съобщи, че паспорта му го няма. След няколко уточняващи въпроса му казаха да дойде и да попълни съответните документи.

— Кажете ми пак името си, сър — помоли жената на другия край на линията.

Той отговори с нескривана досада, защото досега вече го бе споменавал три пъти на тази тъпачка. Дори й го беше произнесъл буква по буква, като на пълен идиот.

— Мофат — въздъхна той. — Томас Алън Мофат.