Джоузеф Файндър
Часът нула (78)

77.

— Мога ли да ви помогна?

Администраторката в приемната на отдел „Информационно осигуряване“ към „Манхатън Банк“ с хладна вежливост поздрави едрия чорлав мъж, който се бе появил пред нея с физиономия на нощен бродяга, натъкнал се на привидение.

— Специален агент Кен Олтън, ФБР.

Тя се вгледа недоверчиво в значката, после върна поглед върху лицето на Кен, сякаш неспособна да свърже едното с другото.

— Какво мога да направя за вас, агент… Олтън?

— Трябва да говоря с вашия шеф — каза Кен.

— Мога ли да попитам за какво се отнася?

— Да, отнася се до това ми посещение. Извикайте го, ако обичате.

— Имате ли уговорена среща?

— Веднага — каза Кен.

С кисела гримаса администраторката вдигна слушалката и позвъни на шефа си.

Кен Олтън само не бе легнал връз работната станция в кабинета на завеждащия отдел „Информационно осигуряване“, който тревожно стоеше до него.

— Нали ви казах — каза началникът, — изпълнихме всички диагностични тестове в най-тежък режим на проверка и системите ни изглеждат в ред. Никаква следа от опит за проникване отвън.

— Имаш ли нещо за пиене? — попита безцеремонно Кен, докато разглеждаше на екрана съдържанието на основната директория.

— Кафе?

— Бих предпочел пепси-кола. Диетична. Сега искам да науча минавали ли са през вас някакви необикновени преводи на суми. Говоря за последните ден-два. Имам предвид необичайно големи суми, дребни несъответствия или… Момент… Почакай малко… Само секунда…

— Да?

— Я погледни този изпълним файл… Срещам го вече на милион различни места.

Мрежовият администратор, дребничък негър с посивяла коса, подстригана толкова ниско, че главата му изглеждаше като обръсната, се наведе да погледне и каза неуверено:

— Трябва да проверя в ръководството.

— Добре — въздъхна Кен. — Ще копирам този файл така както е, и искам да го запиша на машина, несвързана към мрежата. Ще го дизасемблирам^[1] и ще се опитам да разбера какво прави, ако се стартира. А може и направо да го пусна, за да видя.

— Какво мислите, че представлява?

— Не знам. Ти ми кажи дали този файл трябва да бъде тук.

— Окей.

Двайсет минути по-късно Кен погледна мрежовия администратор тревожно и извика:

— Дявол да го вземе, човече! Това е шибан вирус! Ако някой по погрешка го пусне…

— Какво? Какво представлява?

— … цялата ви система ще гръмне. Имаш сериозен проблем. Изключи всички потребители.

— Какво говориш? — прошепна администраторът.

— Не ме ли чу? Спри системата.

— Ти да не си луд? Не мога да направя такова нещо! Днес е най-натовареният ден от седмицата! Мрежовият трафик достига пикова стойност…

— Действай, човече!

— Ако изключа системата, цялата банка ще престане да работи! — изкрещя обърканият администратор на Кен и демонстративно скръсти ръце. — Никой няма да има достъп до нужния му файл, всички банкови операции ще станат невъзможни, всеки отделен банков офис ще…

— Ще го направиш ли, да те вземат дяволите! — изрева Кен. — Изпрати съобщение до всички включени потребители…

— Виж, не може да се изключи цялата шибана банка просто ей така! Да не мислиш, че…

— О, боже! О, Господи боже мой! Остави…

— Какво?…

Кен посочи екрана. Удари няколко клавиша, но нищо не се промени. Прекара пръст по цяла редица на клавиатурата, натисна я с длан, но на екрана не ставаше нищо.

— Късно е вече — каза Кен с пресекнат глас. — Мамка му! Не знам дали е бил програмиран да се задейства точно в този момент, или го активирах аз с опита си да го разгледам.

Администраторът се обърна към монитора на съседната работна станция и стовари ръка върху клавиатурата, но ефектът, както преди, беше нулев. В този момент се разнесоха викове от съседните маси и след няколко секунди в залата на компютърния център цареше хаос. По пътеките между бюрата панически тичаха хора.

— Франк! — изкрещя един мъж, затичал се към администратора. — Увиснахме!

— Какво става, по дяволите! — изрева един новодошъл от вратата.

Отговори му Кен, но така, че се чу само той:

— Имаш на главата си вирус, който е превзел цялата система, цялата ви банка. Огромен, шибан, чудовищен вирус!

Навън валеше страхотен дъжд.

Не беше взел чадър, разбира се, и дрехите му веднага подгизнаха. Едно минаващо такси се смили и отби, и Кен се шмугна на задната седалка.

Докато таксито се носеше към Трийсет и седма улица, Кен се опита да събере мислите си.

Вирус. Проклет полиморфен^[2] компютърен вирус. Но що за вирус бе той? Каква бе неговата цел? Груба шега — да блокира работата на банката за някой и друг ден? Или нещо по-зловещо като… като изтриване на всички данни на втората по големина банка на страната?

Но как бяха успели да го вкарат в мрежата? Имаше няколко принципно възможни начина: можеше да го е направил служител на банката, но бе възможно да е сторено отвън, от някой, притежаващ достъп до компютрите… или чрез връзка по модем… или със заразена дискета. Имаше една известна история — е, известна из компютърните кръгове — за някакъв човек, наел разкошен офис в Лондон, представяйки се за компютърна компания. Този човек успял да убеди едно голямо европейско компютърно списание да разпространи безплатно дискета към всеки екземпляр на следващия брой. Дискетата на пръв поглед съдържала анкета за СПИН: слагаш я на компютъра си, стартираш програмата, а тя започва да ти задава неудобни въпроси, завършвайки с вероятността да се заразиш от СПИН!

Но покрай това правела и още нещо с компютъра. Заразявала твърдия му диск с вирус, които след няколко пускания на системата скривал всички файлове и на екрана се появявала сметка. Съпровождащият текст информирал всеки потърпевш как да изпрати определена сума до пощенска кутия в Панама, срещу което щял да получи програма, отключваща достъпа до изчезналите му файлове. И схемата за изнудване като нищо щяла да сработи, ако не се намерили няколко умни хакери, които разгадали начина на функциониране на вируса и създали програма за възстановяване на заразените твърди дискове.

Кен познаваше няколко души, които имаха много по-голям опит в тази област от него. Веднага щом се добереше до офиса си, щеше да им се обади и да изпрати вируса на своите приятели, за да го изучат на спокойствие и видят какво може да се направи.

Но проклетото такси едва се влачеше по улиците. Той извади клетъчния си телефон и позвъни на Сара.