Джоузеф Файндър
Часът нула (32)

31.

Не е трудно да се намерят компонентите на сложна бомба. Точно обратното: съставните части на запалката, проводниците и всичко, необходимо за електромонтажната работа, могат да се купят от всеки магазин за електронни части. Експлозивите и капсул-детонаторите пък са на разположение на повечето строителни площадки.

Но самият взривяващ механизъм — устройството, което задейства бомбата в определен момент или при определени условия — е много по-деликатно нещо. Твърде често неговата конструкция е уникална за всяка бомба и истината е, че за конструирането на надежден запалителен механизъм се изискват специални умения. Поради тази причина повечето терористи по-скоро биха се захванали да правят сами леките си коли, отколкото да сглобяват запалителните механизми на своите бомби. Какво да се прави, човек не може да бъде експерт по всичко.

Бауман пристигна в малкото индустриално градче Ю — разположено в промишления пояс югозападно от Лиеж — по изгрев, точно както беше планирал. Собственикът на магазин за канцеларски стоки го упъти как да намери многоетажния модерен комплекс, в който се намираше „Carabine Automatque Liege“ (CAL) — дребен производител на бойно огнестрелно оръжие, който, макар отдавна да се бе пренесъл в Ю, все още съществуваше под старото си име. Въпреки че бойното въоръжение изобщо не го интересуваше, Бауман си бе уредил предварително среща с търговския директор Етиен Шарейрон.

Беше го направил съвсем лесно. Представяйки се по телефона като Ентъни Рис-Дейвис, англичанин, Бауман бе обяснил, че е доставчик на муниции за „Роял Орднанс“ — основен производител на ръчно и малокалибрено огнестрелно оръжие за нуждите на британската армия. Бе добавил още, че се интересува от военната история, че ползва годишния си отпуск и че прави обиколка на останалите в историята белгийски местности, където са се провеждали знаменити сражения. Но като всеки бизнесмен обичал да смесва бизнеса с удоволствията, затова решил да се отбие и да се запознае с мосю Шарейрон, с цел да обсъдят съвместно възможностите за общ бизнес с „Роял Орднанс“. Обяснението за бизнесмен в почивка щеше да оправдае появата му в не съвсем официално облекло.

Мосю Шарейрон, разбира се, бе очарован от перспективата за среща по всяко удобно за британския предприемач време. Мисълта за потенциалните сделки беше изкусителна. Така че секретарката на Шарейрон очакваше господин Рис-Дейвис, поздрави го най-сърдечно, взе му пардесюто и му предложи чай или кафе, преди да го въведе в малкия кабинет на Шарейрон.

Бауман протегна ръка на Шарейрон и трепна. Е, все някога трябваше да се случи — малкият и далеч не безопасен свят, в който той се движеше, гарантираше това. Той и Шарейрон се познаваха отпреди, макар и под съвсем други имена. Срещата им сега би могла да означава катастрофа. За миг Бауман усети, че му се завива свят.

Етиен Шарейрон реагира, сякаш се бе изправил пред привидение.

— Ти?… Мислех, че си мъртъв!

Бауман, който светкавично си бе възвърнал маската на пълно душевно равновесие, само се усмихна:

— Понякога и аз се чувствам така, но нали виждаш — напълно жив съм.

— Но ти… Луанда… Боже Господи!

Десетина секунди Шарейрон не бе способен на нищо друго, освен да възклицава несвързано, да го гледа ужасено и напълно объркано. Секретарката му стоеше на вратата и се чудеше какво да предприеме, докато накрая той я освободи, махвайки с пухкавата си ръка.

Преди десетина години Шарейрон и Бауман бяха служили заедно в Ангола. Бивша португалска колония, от 1976 година Ангола бе разкъсвана от гражданска война, в която подкрепяните от кубинците въоръжени групи на марксистката организация МПЛА се сражаваха с прозападно ориентираните сили на УНИТА, на чиято страна бе Южна Африка.

Началниците на Бауман го бяха изпратили, за да подпомогне организирането на тайна терористична кампания. Там той се бе запознал с един специалист по обезвреждане на бомби, известен под бойното име Еркюл — наемник, работил навремето за белгийската полиция.

По-късно Бауман научи, че през 60-те години същият този Еркюл правил бомби за легендарния командир на наемнически роти Майк О’Хоар — южноафрикански водач на така наречения Пети диверсантски отряд, познат на всички под името „Дивите гъски“. Бауман винаги бе смятал О’Хоар, чиито подвизи бяха станали световноизвестни, за кръшкач и мърляч, чието най-голямо и неоспоримо умение бе да привлече на своя страна благоразположението на пресата. Но имаше още нещо, което трябваше да му се признае — специалистите му по бомби бяха най-добрите.

Когато за Бауман стана наложително да напусне Ангола, той си организира „нещастен случай“ извън столицата Луанда, така че да изглежда като че ли е попаднал на засада и е бил убит. В резултат останалите наемници — и Еркюл също, разбира се — които познаваха Бауман под друго име, повярваха, че е загинал.

Експертите по обезвреждане на бомби са странно племе. Те вършат кошмарната си работа из различни кътчета на света, пътуват за местата, където се нуждаят от тях, често биват наемани срещу хонорар от различни правителства. Много от тях бяха призовани през 70-те години като сапьори по разчистване на мини в Камбоджа. Повечето мини в Ангола бяха обезвредени от германците, но към тях бяха прикрепени и неколцина белгийци. След войната в Персийския залив кувейтското правителство сключи договор с „Роял Орднанс“ за изпращането на огромен брой специалисти по обезвреждане на бомби, за да разчистят изоставените муниции. Ежедневието им е напрегнато и винаги на ръба на стреса, така че много от тях — става дума за онези, които намерят сили да спрат навреме — напускат този „занаят“ веднага щом успеят да си намерят друга работа. Бауман бе научил, че Еркюл/Шарейрон е изоставил смъртно опасната си професия още в началото на 80-те години, когато бил нает от малката белгийска фирма „Carabine Automatique Liege“.

— Господи, колко се радвам да те видя пак — възкликна накрая Шарейрон. — Това е… това е направо изумително! Сядай, сядай.

— И аз се радвам — каза Бауман и се отпусна на предложения му стол.

— Да — въздъхна Шарейрон и седна зад писалището си. — Чудесно е да те видя пак! — Той беше смел, сърдечен и видимо изплашен. — Но нещо не разбирам. Ти… хм, да не би слухът за смъртта ти да е бил дезинформация, а?

Бауман кимна, създавайки впечатлението, че му е много приятно най-сетне да сподели тази тайна със стария си боен другар.

— В такъв случай „Рис-Дейвис“ е само за прикритие, нали така?

— Именно — потвърди Бауман.

След това разказа на белгиеца една импровизирана в момента, макар и напълно правдоподобна история на бягството си от Южна Африка в Австралия и накрая в Англия, и пълната с деликатни тайни работа за някакъв шейх, живеещ в Лондон.

— Та този мой клиент ме помоли да се захвана с изпълнението на свръхсекретен проект — продължи той и обясни за запалителния механизъм.

— Но… — объркано протестира Шарейрон, — но аз не съм се докосвал до тези неща от години.

— Е, предполагам, че това е като да караш велосипед — каза Бауман. — Научиш ли се, никога не се забравя. А и според мен технологията не се е променила значително.

— Да, но… — Гласът му заглъхна и той започна да си записва изискванията на Бауман.

— Релето — каза Бауман — трябва да е свързано към джобен пейджър. Когато пейджърът получи сигнал, това трябва да включи релето, чиито контакти ще затворят веригата между батерията и капсул-детонатора.

— Не се ли предвижда възможност за блокиране на включването?

— Да, но аз искам електронният таймер да се задейства автоматично, ако не е блокиран.

Шарейрон, чието душевно равновесие най-сетне се бе възвърнало, сви рамене с безразличие.

— Има още нещо — допълни Бауман. — В механизма трябва да бъде вграден микровълнов датчик, който да взриви бомбата, ако някой се приближи до нея.

Шарейрон отново кимна, но изви вежди в умерена изненада.

— Ще ми трябват три броя — заключи Бауман. — Един за изпитания, а другите два ще ми бъдат изпратени поотделно.

— Да, разбира се.

— Сега да поговорим за цената.

— Да — каза белгиецът, пресметна нещо набързо и обяви значителна сума в белгийски франкове.

Бауман не скри изненадата си. Запалителните механизми с подобно ниво на сложност вървяха по десетина хиляди долара броя и изобщо не му се харесваше някой да опитва да го лъже.

— Не знам дали разбираш — обясни Шарейрон, — че основната трудност е в набавянето на пейджърите. Трябват три и всички те трябва да бъдат купени в Съединените щати. Предполагам знаеш колко сложно е това: всеки пейджър върви с телефонен номер и подробна регистрация. Те трябва да бъдат купени тайно. А понеже аз определено не бих желал фабричният номер на пейджъра да бъде проследен обратно през компанията, която ще го поддържа, до мен, ще се наложи да закупя няколко и да направя съответните модификации в тях.

— И все пак за стар приятел… — добродушно намекна Бауман. Пазаренето в този бизнес бе нещо нормално и той знаеше, че белгиецът го очаква.

— Хайде, мога да сваля до петнайсет хиляди на парче. Но под тази цена усилието вече не си струва риска. Ще ми се наложи лично да пътувам до Ню Йорк, за да ги купя, така че трябва да включа и цената на пътя. Освен това ти искаш от мен да свърша цялата тази работа за толкова кратко време, че…

— Добре — въздъхна Бауман, — споразумяваме се на четиридесет и пет хиляди американски долара. Не… нека закръглим на петдесет.

Двамата си стиснаха ръцете. За пръв път Шарейрон изглеждаше успокоен. Бауман отброи двайсет и пет хиляди долара и ги сложи на бюрото.

— Другата половина ще изплатя, когато дойда пак след седмица. Има ли някъде празен склад в предградията, където бих могъл да направя изпитанието?

— Разбира се — отговори Шарейрон. — Но мисля, че трябва да се договорим за още нещо.

— О?

— За още петдесет хиляди американски долара мога да ти дам гаранция, че нищо за общото ни минало няма да стане известно.

— Петдесет хиляди? — повтори Бауман, сякаш обмисляше идеята.

— И тогава… — Шарейрон плесна ръце, — миналото изчезва, ей така.

— Ясно — каза Бауман. — Сега искам ти да разбереш нещо. Разполагам с много връзки в полицията. Според мен, договорихме се за доста изгодна за теб цена, с не лоша премия към нея. Но не искам да чувам, че дори и най-незначителната подробност от нашия разговор, да не говорим за моето минало, е излязла извън стените на този офис. Подчертавам — нито дума. Оставям на твоето въображение последствията за теб и семейството ти.

Лицето на Шарейрон бе мъртвешки пребледняло.

— Аз съм професионалист — каза той, отстъпвайки бързо. — Никога не предавам доверието на клиент.

— Отлично. Познаваш ме и знаеш, че няма да се спра пред нищо.

Шарейрон енергично поклати глава.

— Никога няма да кажа нито дума. Моля те! Забрави за вторите петдесет хиляди. Това беше глупава грешка.

— Не се безпокой — мило го увери Бауман. — Вече забравих. Всички правим грешки. Но моля те, не прави грешката да ме подценяваш!

— Извинявай — прошепна Шарейрон.

В миналото, когато животът му бе минавал в обезвреждане на бомби, той бе свикнал да живее с опасността да загуби крайник или дори живота си. Но нищо не го бе ужасявало толкова силно, колкото този малко флегматичен, но явно безмилостен южноафриканец, появил се така изненадващо след десетгодишно отсъствие, човек, който — и в това Шарейрон изобщо не се съмняваше — действително не би се спрял пред нищо.