Джоузеф Файндър
Часът нула (88)

87.

Има само четири места в Манхатън, където могат да кацат хеликоптери — четири официално одобрени площадки. Едната е на Западна трийсета улица и Дванайсето авеню, до магистралата „Уест Сайд“; втората е на Източна трийсет и четвърта; третата е на Източна шейсета улица.

Четвъртата е известна като „Манхатън-център“ и се намира на кей номер 6 на Ийст Ривър. Някои хора още я наричат със старото й име „Площадка Уолстрийт“, но за хеликоптерните пилоти тя е „Център“. Намира се под управлението на Пристанищните власти в Ню Йорк Сити и предлага дванайсет места за кацане на хеликоптери.

Понеже пространството в града е убийствено скъпоценно, повечето компании, предлагащи чартърни услуги с хеликоптери, са разположени в Ню Джърси. Една от най-малките компании, базирана на летище „Елеър“ във Фармингдейл, Ню Джърси, на деветдесет километра югозападно от Ню Йорк Сити, бе лицензирана от Федералната администрация по въздухоплаване като такси оператор. Дан Хамънд, петдесет и една годишен, бе най-възрастният от шестимата назначени на пълно работно време пилоти на фирмата. Повечето от останалите бяха под четирийсетте. Пилотирането си е работа на младите и Дан не познаваше нито един пилот на хеликоптер над петдесет и пет. Тук не ставаше дума за изхабяване, а за минаване през медицински преглед всяка божа година. Колкото по-дълго живееш, толкова по-вероятно е да се провалиш на прегледа, ако не по една причина, по друга. А гръмнеш ли на прегледа, няма да те пуснат до машината.

Малката и досадна тайна на Дан Хамънд бе, че слухът му отслабваше. Не го бяха хванали миналата година на прегледа, но личният му лекар го бе предупредил, че няма начин да се изплъзне и този път. Ушите му бяха свършили титанична работа през петдесетте и една години използване и сега, след четвърт век оглушителни рок концерти, след ужасно шумните стари „Хюи“-та във Виетнам, след полетите в „Бел-205“ и хилядите къси „подскачания“ с новите машини, вече окончателно отказваха да му служат.

За фирмата пенсионирането на Дан Хамънд нямаше да бъде трагедия. Имаше дузини млади пилоти с необходимия минимум от хиляда летателни часа в турбинен хеликоптер, които чакаха да заемат мястото му.

Какво да се прави, и без това май беше дошло времето да напуска. Икономиката бе в отвратително състояние, а това сериозно се бе отразило на издръжката на хеликоптерните компании.

Само благодарение на необясним късмет вчера се бе появил някакъв богат луд, пожелал да наеме машина. Голяма работа, че бе поставил особени искания, които дори не бяха съвсем законни.

Богаташът бе поискал да бъде взет от района на Уолстрийт, но не от „Манхатън-център“. Не, този пич или бе прекалено мързелив, или се смяташе за крайно важна особа, за да седне в лимузината си и да измине двете преки до „Центъра“.

Искаше да бъде взет от хеликоптерна площадка на покрива на сграда. Обясни, че искал да впечатли свои приятели.

Хамънд се бе опитал да му обясни, че така вече не се прави, особено след забраната, наложена от градските власти след ужасния инцидент, станал на покрива на небостъргача „Пан Ам“, когато един хеликоптер се разби при кацане и парчетата му се разлетяха навсякъде с такава сила, че имаше убити дори долу на улицата. Цялото въздушно пространство извън четирите одобрени хеликоптерни площадки се считаше за охранявано. Посмей да го нарушиш и Федералната администрация по въздухоплаване ще ти поднесе собствените топки на сандвич.

— Какво всъщност ще бъде наказанието? — поиска да разбере богаташът.

— Глоба и спиране или отнемане на пилотските ми права — отговори Хамънд.

— Ще кажеш на шибаната администрация, че ти се е наложило да направиш аварийно кацане — предложи мъжът.

— Аварийно ли?

— Да, какво толкова — ще им обясниш, че си имал проблем с управлението… че точно пред теб се е появило ято. Тогава няма да ти отнемат правата.

— Но пак ще ме глобят.

— Ще платя.

— Мога да загубя работата си — каза Хамънд, въпреки че тази перспектива от известно време бе престанала да го плаши.

— Ще направя така, че да не съжаляваш за нея — обеща богаташът.

Накрая Хамънд прие. В края на краищата, за безопасно кацане не бе нужно нищо повече от зона трийсет на трийсет, свободна от висящи кабели.

Богаташът бе предплатил пет хиляди долара, като остатъкът щеше да бъде изплатен след кацане на летище „Тетърбъро“.

Сто хиляди долара бяха предостатъчни на Хамънд и жена му, за да платят капарото на един малък мотел в Линокс, Масачузетс, който им харесваше от години.

Сто хиляди бона, за да напусне работата, която така или иначе щеше да загуби съвсем скоро.

Не, такова решение не беше никак трудно за вземане.