Джоузеф Файндър
Часът нула (63)

62.

Малкълм Дайсън изключи канала, по който излъчваше Си Ен Ен, и натисна бутона, с който се затваряше нишата в библиотеката, където бе телевизорът. Беше наблюдавал бизнес репортаж за компютърната индустрия и не можеше да мисли за нищо друго, освен за плана.

Знаеше, че ахилесовата пета на капитализма е компютърът. Но не компютърът изобщо, компютърът като абстрактно понятие, а една определена компютърна система в една конкретна сграда в Долен Манхатън.

Нейният адрес се пази в тайна, но ако познаваш някои хора, той може да се научи. Банкери и хора, занимаващи се с пари, от време на време, обикновено на чаша късно нощем, отварят дума какво би могло да се случи, ако… и потръпвайки, изхвърлят тази мисъл от главата си.

Всеки момент могат да ни сполетят големи катаклизми, но ние не си мислим за тях. Малцина от нас разсъждават за възможността от сблъскване на гигантски метеорит със Земята и че това би заличило всякаква следа от живот на нея. С края на студената война все по-рядко ни безпокои и опасността от внезапно избухване на световен ядрен конфликт.

Но унищожаването на Мрежата е кошмарът на всеки банкер. Това би хвърлило Америка във втора криза, в сравнение с която 30-те години на века биха изглеждали като епоха на безгрижен просперитет. Възможността това да се случи обаче старателно се крие от обикновения гражданин.

За нещастие тя е съвсем реална.

Идеята първо бе хрумнала на Дайсън, а Мартин Ломакс я бе разработил, за да я представи на своя шеф преди шест месеца… и почти шест месеца, след като Дайсън бе станал инвалид, а жена му и дъщеря му бяха убити.

Докладът на Ломакс сега лежете скрит в тайно чекмедже в бюрото на Дайсън в библиотеката. Дайсън го бе чел безброй пъти. Това му даваше сила, позволяваше му да живее, помагаше му да забрави за болката — физическа и психическа. Този доклад започваше така:

„От: Р. Мартин Ломакс

До: Малкълм Дайсън

Първо малко история:

В годините непосредствено след калифорнийската Златна треска от 1848-а американската банкова система изпада в състояние на хаос. Банките се разплащат помежду си като изпращат куриери, пренасящи торби със златни монети. Настъпва царството на грешки и объркване. През 1853 година петдесет и две големи банки в Ню Йорк учредяват Нюйоркската асоциация за сетълмент^[1]. Асоциацията се намества в мазето на Уолстрийт 14 с идеята да обезпечава координация в разплащанията между банките. Още на първия ден от съществуването си Асоциацията урежда разплащания за 22.6 милиона долара.

През 1968 година тази система започна да не издържа. Тя повече спъваше работата, вместо да я улеснява. Ерата на телетайпната технология от 50-те премина в ера на компютрите през 60-те години. Изобретяването на компютъра, макар и с известно закъснение помогна към началото на 70-те Асоциацията да бъде заменена от Мрежата — Национална система за електронни преводи.

Мрежата започна с един компютър, свързан към телефонна линия. Нововъведението първоначално бе отбягвано от банкерите, но доверието към него постепенно нарастваше. Малко по малко банките започнаха да приемат плащания «по жицата». Сега всяка голяма банка по света търси начин да се присъедини към Мрежата.

Днес през Мрежата минават по над един трилион долара дневно и това е над 90% от сумите, използвани по света. Тъй като практически всяка търговия с евродолари и чужда валута се извършва през долара, и понеже световните потоци от пари се стичат към Ню Йорк, Мрежата в лицето на двупроцесорната й система Unisys A-15J се е превърнала в нервен център на световната финансова система.

Доколко уязвима е Мрежата?

Показателен е само един-единствен действителен случай. В края на работния ден на 26 юни 1974 година германските банкови власти закриват Bankhaus Hersatt в Кьолн — основен играч в търговията с чужда валута. Краят на германския банков ден означава обедно време в Ню Йорк и това довежда до внезапен недостиг на стотици милиони долари в останалите активни банки. На следващия ден световната банкова система е в шоково състояние. Само светкавичната намеса на Уолтър Ристън от «Ситикорп» предотвратява глобалната криза. Като президент на Мрежата по онова време, той разпорежда тя да продължи да работи и през уикенда, докато не бъдат обработени всички плащания. Всяка банка, отказала да приеме искане за плащане, просто беше изхвърляна от Мрежата.

Пряк терористичен удар по сградата на Уотър стрийт, където физически е разположена Мрежата, би предизвикал световен хаос. Той би взривил борсовия пазар на САЩ, би блокирал не само плащанията с евродолари, а и тези с чужда валута и по външнотърговски сделки, така че световната система за разплащане би рухнала моментално.

Унищожаването на Мрежата би ликвидирало световния бизнес и би запратило Америка и света в трудно въобразима с мащаба си икономическа криза. За американската икономика просто ще престане да се говори, а след нея подобна съдба ще сполети и останалата част на света. Това ще доведе до края на Америка като глобална суперсила, понеже както страната, така и по-голямата част от останалия свят ще се върнат в икономическото средновековие.

Въпрос само на късмет — или може би на неосведоменост за начина, по който функционира капиталистическият пазар — е, че никой терорист досега не се е прицелвал в Мрежата.

Но ако ние успеем да намерим изобретателен и опитен професионален терорист с достатъчно силна мотивация — финансова или друга — който да се справи със задачата, аз съм убеден, че е трудно да се измисли по-ефективен начин да се отмъсти на Съединените щати…“