Джоузеф Файндър
Часът нула (50)

49.

Уорън Елкинд, председател и мениджър на „Манхатън Банк“, бе поставен от ФБР под денонощно наблюдение още със започването на операция „Минотавър“. Досега Елкинд бе отклонил всякакви опити от страна на ФБР за уточняване на някои подробности, така че Сара нареди неговото наблюдаване, уверена, че с течение на времето ще напипат слабото му място.

В Ню Йорк Сити имаше няколко добре известни сексклуба, предлагащи услуги със завързване и „възпитание“, и като се имаше предвид връзката му с Валери Санторо, съществуваше голяма вероятност, че Елкинд често посещава поне един от тях. Малко изненадващо обаче, той не се обърна нито веднъж към двата най-добри — „Кутията на Пандора“ и „Лешникотрошачката“.

Около четири часа на следващия следобед Елкинд излезе от офиса си в Манхатън Банккорп Билдинг и тръгна пеша на север към Лексингтън. Агентите го проследиха до една административна сграда на Източна шейсет и първа между Първо и Второ авеню, която отстоеше само на няколко преки.

Няколкото обаждания на служебния му телефон разкриха първия път, че е „извън офиса“, а втория, че „няма да се връща днес“. Веднага щом групата за проследяване установи със сигурност къде точно е отишъл — тринайсетия етаж на сградата, където се помещаваше добре скритият от интереса на околните „Бримстоун клъб“ — бийпърът на Сара иззвъня.

Тя пристигна след трийсет минути — впечатляващо постижение, като се имат предвид задръстванията в тази част на града.

Асансьорът я откара направо на тринайсетия етаж и когато вратата му се отвори, тя излезе в малка, интимно осветена приемна, в която имаше няколко удобни кресла, потънали в аромата на евкалипт и разположени по периферията на черен килим. На стената висяха големи фотоси на момичета в черни кожени дрехи, заели провокативни пози. Зад стъклена преграда стоеше пламенна жена на средна възраст с очевидно изрусена коса, необятен бюст и тежък пурпурен грим. Тя внимателно изгледа Сара и попита:

— Мога ли да направя нещо за вас?

Сара бе облечена спортно по джинси и разкопчана доста надолу риза с навити ръкави. Изглеждаше като привлекателна млада жена, може би студентка пред завършване, а може би професионалистка в почивен ден. Трудно беше да се каже каква е точно, но определено не създаваше впечатление на човек, от когото някой трябва да се пази.

Тя внимателно бе обмислила тактиката си тук. Можеше да покаже документите си и това щеше да я спре още в приемната, ако тези хора бяха готови да се правят на непристъпни. Опиташе ли да проникне със сила, това щеше да го предупреди. Трябваше да влезе по някакъв начин.

— Една моя приятелка ми намекна, че мога да намина насам, да поработя за вас и да науча това-онова — подхвърли тя небрежно.

— Аха — неангажиращо отговори администраторката. — И коя е тази приятелка?

— Не бих искала да говоря за това. Просто приятелка. Моя специалност е доминацията.

Тя пак изгледа Сара с неутрален, но оценяващ поглед.

— Имаш ли опит?

— В известна степен. По-скоро под формата на игра с моя приятел. Но съм гледала в клубове… „Лешникотрошачката“, нали знаете? Бих искала да започна по-професионално.

— Омъжена ли си?

— Не. Представата на бившия ми съпруг за доминация и подчинение остана само като желание и с него така и не стигнахме до физическо прилагане… не знам дали се изразявам ясно.

Жената късо се изсмя.

— Кои играчки познаваш?

— Ами… единични бичове, камшик, някои ножове, електрически уреди, ИЧТ. — „ИЧТ“ бе професионален жаргон за „Изтезаване на члена и тестисите“.

— Тук ножът е забранен — поясни служителката. — Не допускаме нищо, което пуска кръв.

— Искам да разгледам — каза Сара.

— Една от стаите ни е заета.

— Няма нищо. Ще погледна останалото.

Жената сви рамене.

Появи се втора жена — тя за разнообразие имаше гарвановочерна коса — която я поведе на обиколка. Беше със здраво телосложение, с гърди още по-развити от тези на нейната колежка, облечена изцяло в черен ластичен комбинезон. Имаше извит нос. Представи се като Ева и направи кратко встъпление към темата.

„Бримстоун клъб“ бил един от най-добрите в сферата на Д&П или „доминация и подчинение“. Клиентелата му, обясни „екскурзоводката“, включвала някои от най-богатите и облечени във власт мъже и жени. Никакви представители на низшата и дори на средната класа на обществото. Сред редовните посетители имало няколко добре известни фигури, а един-двама били познати на цяла Америка, че и в света.

— Много от нашите членове са мъже — обясняваше Ева, — които в по-голямата си част обичат подчинената роля, но има и изключения. Главно са хетеросексуални, но това не е правило. Персоналът ни наброява четиринайсет души — двама мъже и дванайсет екзалтирани любовници.

Ева поведе Сара по нисък коридор с добра акустика.

— Тарифата ни е двеста и петдесет долара на час при сеанси с продължителност минимум два часа. Не се допуска секс и използване на наркотици — в това отношение сме стриктни.

— В известен смисъл, предполагам.

— В известен смисъл — усмихна се тя. — Говоря за сношение и орален секс. Никаква кръв. Никакво стимулиране до оргазъм с ръка. Това е закон.

— Каква част от петстотинте остава за мен?

— Четиридесет процента от часовата тарифа — обясни Ева.

— И на колко клиенти дневно мога да разчитам?

— Всъщност — запъна се Ева, — винаги има излишък на момичета.

— Добре, при това положение какво ми гарантира, че няма просто да седя така и да чакам да дойде някой, който си няма фаворитка?

— Ако си добра, ще изкарваш по хиляда на ден за клуба, което значи четиристотин за теб.

— Вие сигурно имате договори за реквизита със сексмагазините в града? Със съответната отстъпка, разбира се. Тези неща са доста скъпи.

— О, естествено. Без екзотични костюми няма клиенти и толкова. Да, имаме споразумения. — Тя отвори врата, на която пишеше „Тоалетна“. Мъж в дрехи на камериерка лазеше на колене и изплашено почистваше покрития с теракота под, използвайки четка за зъби и кофа с лизол. Сара успя да забележи, че има на пръста си венчална халка.

— Още не е достатъчно чисто, Матилда — излая придружителката й. — Започни отначало! — Тя затвори вратата. — Това наистина е тоалетната. Една е за мъже и жени. Истинското му име е Матю. Превръща се в Матилда, когато играе ролята. Мекушав е, обича да го тъпчат.

— От друга страна, добри прислужници трудно се намират, нали? — подметна Сара.

— А, не и тук. Както и да е, има пет тъмници, обзаведени с всичко необходимо.

Тя отвори тежка стоманена врата, на която пишеше „Тъмница две“. Ако не бяха боядисаните й в черно стени, тя спокойно можеше да представлява кабинет за преглед на доктор. Оборудването й обаче нямаше да се намери в нито една болница. Вътре имаше въртяща се дървена маса с халки за завързване, механизъм за разпъване на крайниците и кръст с монтирани на него каишки за пристягане. До едната стена се виждаше изправена полица с подредени на нея бичове, камшици и всякакви приспособления, за които Сара не можеше да си представи как биха могли да се използват. До другата стена стоеше тапициран с черна кожа гимнастически кон.

— Това е „Две“. Горе-долу са еднакви с малки разлики — съоръженията за окачване, стол с пирони и други неща от този род.

— Мога ли да видя и другите?

— „Тъмница Три“ в момента се използва, но останалите мога да ти покажа, щом искаш. Макар че е излишно — повярвай, те наистина са почти еднакви.

— Добре, да оставим това.

— Нашите момичета по правило носят обикновена кожа, лакова кожа, латекс, поливинилхлорид или английски ездови костюми. Използваме завързване, пляскане, бичуване, унижение — във всички степени от „мека“ до „строга“. „Игра с кукла“, инфантилизъм, изтезания на гениталиите, на зърната на гърдите, обожествяване на крака. Все известни неща.

Когато се върнаха в приемната и дадоха на Сара формуляр в три страници за попълване, тя поиска да отиде в тоалетната.

— Разбира се — с безразличие в гласа каза Ева. — Нали помниш къде е?

— Да.

— Ако искаш Матилда да се махне, просто го изгони. Той обожава тези неща.

Вече сама, тя се отправи отново по коридора в посока на тоалетната, подмина я и намери вратата, на която пишеше „Тъмница Три“. Отвори я рязко.

Красива червенокоса жена, обута в черни, прилепнали за тялото й панталонки, по сутиен, ръкавици и черни ботуши от лачена кожа на тънки високи токове, държеше камшик над гол мъж на средна възраст, чиято глава беше скрита под черна кожена качулка.

Тя се обърна към отворената врата и сърдито натърти:

— Моля?

— О, аз моля за извинение — отговори Сара. — Господин Елкинд?

Изпод качулката се разнесе приглушен объркан глас:

— Да, госпожо?

— Господин Елкинд, аз съм специален агент Сара Кехил. Ужасно съжалявам, че се налага да ви обезпокоя, но мисля, че е крайно време да поговорим.

 

 

Централното управление на „Манхатън Банк“ се намираше в привличаща погледите модернистична сграда, проектирана от Сесар Пели и разположена на Четиридесет и втора улица, близо до Лексингтън, в непосредствено съседство с управлението на основния конкурент „Ситикорп“.

Директорските кабинети бяха на двайсет и седмия етаж, а този на Уорън Елкинд заемаше голяма част от ъгъла на сградата, обхващайки площ, достатъчна за малка фирма. Подът бе покрит от стена до стена с персийски килими, а по коридорите имаше старинни мебели от орехово дърво.

Облечен в двуреден морскосин костюм за хиляда долара, със златиста вратовръзка и с вчесана назад коса, седнал зад необятното си бюро, Уорън Елкинд излъчваше обичайната за него строгост. На Сара й беше трудно да свърже този бюрократ с изпотената шкембеста фигура, която бе видяла преди по-малко от час само по кожена качулка.

Уорън Елкинд беше директор на втората по значимост търговска банка на страната. Випускник на Амхърст, той от двайсет години бе женен за богата, известна сред хайлайфа нюйоркчанка, и имаше от нея четири деца. Беше директор на „ПепсиКо“, „Оксидентал Петролиъм“ и „Файделити Инвестмънтс“ и член на няколко елитни клуба. Имаше много връзки.

— Даа — проточи той, — адвокатът ми страшно ще се зарадва.

— И пресата — вметна Сара. — Да не говоря за вашите акционери. И няма да споменавам хилядите служители на „Манхатън Банк“.

— Съзнавате ли, че това е изнудване?

— Да — радостно призна Сара.

— И че мога да направя така, че да ви уволнят?

— Само ако успеете да го докажете — отговори тя. — Но ако аз си отида, ще ви повлека със себе си.

— Какво искате, по дяволите?

— Хм, мислех си, че така и няма да попитате. Господин Елкинд, ние разполагаме с доста сигурна информация, че вие или вашата банка, а може би и вие, и банката, сте набелязани за мишена от терористи. И се опитваме да ви кажем това вече втора седмица.

— От кого?

— Не знаем.

Той бавно кимна.

— Може би са лудите, които гръмнаха Оклахома Сити. Тези десни милиции са убедени, че главните банки са обединени в гигантска конспирация, включваща евреи, руснаци, Тристранната комисия и Съвета за международни отношения.

— Мисля, че който и да стои зад това, е значително по-умен и опасен от военизираните групи. Във всеки случай, нуждаем се от вашето сътрудничество. Преди няколко седмици сте се срещнали в Бостън с Валери Санторо — момиче на повикване. Тя е била убита по-късно същата нощ.

Елкинд я гледа безизразно няколко секунди. Косъмчетата в ноздрите му бяха бели. Ръцете му бяха с идеален маникюр.

— Не знам нито за кого говорите, нито какво имате предвид.

— Господин Елкинд, разбирам ситуацията, в която се намирате. Вие сте женен мъж с четири деца, директор сте на основна банка и имате репутация, която трябва да пазите. Разбирам и причините, поради които не искате да признаете връзката си с Валери Санторо. Но потенциалните последици са крайно сериозни. Искам да ви уверя, че ще запазя името ви в пълна тайна и че всяка връзка с госпожица Санторо също ще…

— Вие май не разбирате английски! Не знам за кого говорите.

— В такъв случай ще ви съобщя, че от лимузина, наета на ваше име, е било позвънено на телефонен номер, регистриран на името на Валери Санторо. Това е документирано и представлява факт номер едно. Факт номер две: името ви бе намерено в „Ролодекса“ на Валери Санторо. Сега ще поговорим ли за няколко минути?

Елкинд продължително я изгледа, сякаш затруднен в решението как да продължи. Накрая заговори:

— Вижте, специален агент Кехил — каза той с подчертан сарказъм. — Не познавам никаква Валери Санторини или както, по дяволите, да й е името. Казвате, че от лимузината ми е било позвънено на нейния телефон, така ли беше? И какво, дявол да ви вземе, ви кара да си мислите, че знам нещо по този въпрос? Защо сте уверена, че аз съм позвънил? Как, по дяволите, бих могъл да знам кой е имал достъп до лимузината, която съм наел?

— Господин Елкинд…

— Споменахте, че името ми било в картотеката на някакво момиче. И какво от това?

— Моля ви…

— Вижте, човек в моето положение е обект на всякакви атаки и схеми за измъкване на пари от луди хора и маниаци. Подобни хора дебнат богатите като мен, без да откъсват поглед от нас. Те внимателно преглеждат „Четиристотинте“ на „Форбс“ и купуват адресите ни от компютърни компании, които въртят бизнес с подобни бази данни. Дори не познавам тази жена и съм раздразнен, че ми губите времето с подобни дивотии. Ако ще ме обвинявате в убийството на някакво момиче, за което не съм чувал, моля, направете го. Но първо се уверете, че уликите ви са железни. Защото ще ви изритат от работа с гръмотевичен смях. Аз лично ще се погрижа за това.

Сара почувства, че лицето й пламва от гняв. Тя съзнателно заби поглед в ръждивочервения килим и се насили да се концентрира върху цветния мотив на него.

— Това заплаха ли е?

— Това е предсказание. Не съм лишен от приятели. Не се ебавайте с мен! — И той рязко се изправи.

— Седнете, моля — каза тя. После извади портативен касетофон от чантичката си и натисна бутона за прослушване. След като пусна разговора между Елкинд и Валери, тя каза: — Това, в допълнение на документираното ви членство в „Бримстоун клъб“, може да стане публично достояние чрез използване на изкусно организирано изтичане на информация. Което ще означава край на царуването ви в „Манхатън Банк“. Не искам да ви описвам унижението, на което ще бъдете подложен. Не се съмнявам, че собственият ви борд на директорите незабавно ще поиска оставката ви.

— Личният ми живот си е моя собствена работа.

— Не и за човек с вашето положение в обществото.

— Не виждам никаква разлика между това, което правите сега, и начина, по който сте преследвали Чарли Чаплин. На вас самата не ви ли се струва отвратително?

— О, понякога и аз мисля така — призна Сара. — Но предполагам, че този начин на игра ви е добре познат.

— Това обвинение е достойно за Макиавели…

— Точно така… понеже целта оправдава средствата. Всички винаги са за опазване на личните права, освен ако не нарушаваме „правата“ на терористи и убийци — тогава всички са за нашето разузнаване. Не знам защо, но си мислех, че заплахата от терористична атака срещу вашата банка би трябвало да ви убеди да ни сътрудничите още преди много време, но сега виждам, че съм бъркала. Добре, нека изборът бъде ваш: или ще ми кажете всичко, или ще загубите кариерата, а може би и семейството си.

Сара си спомни страниците за обществени прояви в „Таймс“ и „Таун & Кънтри“, където често показваха съпругата на Уорън Елкинд в поредната й благотворителна изява.

Иванджелийн Елкинд явно не знаеше нищо за наклонностите на мъжа си, следователно заплахата от разкритие имаше тежест. Сара се отвращаваше от себе си, макар външно да изглеждаше съсредоточена и хладнокръвна.

Разбира се, в никакъв случай не бе сигурно, че признаването на сеансите с Валери щеше да разруши брака на Елкинд. Понякога семействата намират неочаквано дълбоки артезиански кладенци на вътрешни ресурси и устояват на много силни сътресения. Но едно бе напълно сигурно — кариерата му на преуспяващ и властен американски банкер със сигурност щеше да бъде унищожена.

— Валери Санторо е била наета да открадне CD-ROM от вашето куфарче… — опита се да продължи тя.

— Нищо не е било открадвано от моето куфарче — прекъсна я той.

— Не. Тя го е взела за малко, след което го е върнала на администрацията в „Четирите сезона“.

— Какво се опитвате да…

— Говоря за един CD-ROM. Случайно да сте открили, че сте го сложили „по грешка“ на друго място, докато сте били в хотела?

— О, Господи Боже! — Елкинд пребледня като мъртвец.

— Какво има?

— Дискът… мислех, че някак е изпаднал от куфарчето ми. Искам да кажа… той просто не би могъл да представлява ценност за никой друг… никой не би могъл дори да предполага какво точно е записано на него. Когато ми го върнаха, сметнах, че някак е паднал от куфарчето ми.

— И какво има на него?

— Всяка година ние записваме на CD-ROM кодовете за удостоверяване на самоличността — така наречените „електронни подписи“ — използвани от всеки отделен компютър през всеки отделен ден. Електронният подпис се използва при изпращането на пари по целия свят с компютър по време на електронния обмен на документи. Точно за това бях отишъл в Бостън — трябваше да присъствам на заседание във връзка с мерките за сигурност. Веднъж годишно всички шефове на банката или упълномощени специално за случая техни представители се събират и получават тези ключове.

— Следователно онзи, който притежава подобен криптографски ключ…

— … може да проникне в нашата мрежа, да фалшифицира трансакции и да открадне по този начин милиарди долари. Страх ме е дори да се замисля за последиците.

— Но ако се окаже, че банката неочаквано е загубила голяма сума, няма ли Федералният резерв да се намеси и да я рефинансира?

— Господи, не… Проклетите банкови реформи! Федералните отскоро говорят за „морални задължения“ и твърдят, че не сме били достатъчно стриктни с клиентите си. Истината е, че само осем процента от активите на „Манхатън Банк“ са надеждно вложени в държавни облигации или тройно подсигурени гаранции на раздаваните кредити и са с относително висока степен на ликвидност.

— Какво означава това?

— На практика означава, че е достатъчно да загубим към сто милиона долара, за да станем неплатежоспособни… Така, сега ми кажете какво искате да направя, моля.

— Искам да се срещна с вашия директор по безопасността — отговори Сара. — И то веднага.

 

 

Директорът по безопасността на „Манхатън Банк“ беше жена, малко под петдесетте, и се казваше Роузбет Чапман. Тъй като се оказа, че е бивш служител на Бюрото, Сара помисли, че ще имат общи неща, за които да побъбрят.

Роузбет Чапман обаче не си падаше по бъбренето, а само сумтеше като раздразнена чистачка. Косата й бе тупирана в идеално подравнена бледоруса топка, а розовото червило на устните й бе нанесено с безукорна прецизност. Гласът й беше плътен контраалт, а тримата й помощници стояха отстрани и слушаха в почтително мълчание. Уорън Елкинд, изглежда, наистина имаше страст към силните жени.

— Искате от нас да задействаме плана за управление в кризисна ситуация, така ли? И очаквате „смислен план“, както сама го нарекохте. От друга страна, не ни представихте абсолютно никакви доказателства за очаквана атака нито срещу Централното управление на „Манхатън Банк“, нито срещу някои от клоновете ни.

— Не е съвсем така — възрази Сара. — Разполагаме с прехванат телефонен разговор…

— Който звучи безсмислено. Това е разговор, голословна заплаха.

— В нашата работа не винаги си позволяваме да разчитаме дори и на заплаха… — пак се опита да започне Сара.

— Имате ли представа колко заплахи се отправят срещу таза банка?

— А какво друго, по дяволите, очаквате да получите? — не издържа Сара. — Искате да опрете ухо в тиктакаща бомба? Или да видите как цялата ви сграда рухва в развалини? А може би се надявате да получите нотариално заверена декларация, подписана от терористите и… и желаете със собствените си очи да проверите дали срокът на нейната валидност не е изтекъл?

Роузбет Чапман на свой ред избухна:

— А вие искате да изпратите отряд за обезвреждане на бомби, който да претърси клоновете ни, така ли? Сигурно държите публично да се обяви, че някой ден, може би скоро, може би кой знае кога, „Манхатън Банк“ ще бъде ударена от терористи? Имате ли някаква представа как ще се отрази това на бизнеса ни?

— Добре — примирително каза Сара. — Нека се споразумеем за следното: ще изпращате периодично групи от цивилно облечени експерти, които незабелязано от клиентите ви ще претърсват за бомби. Никой няма да се досети за нищо. Ще засилите мерките за сигурност, тук и във всичките си клонове. Ще удвоите и дори утроите личната охрана на Елкинд. И, за бога, променете кодовете за достъп до банковата ви компютърна система незабавно. Съгласна ли сте поне на това?

Роузбет Чапман я гледаше мрачно и след дълга пауза каза сопнато:

— Да. Това можем да направим.