Джоузеф Файндър
Часът нула (21)

20.

Около час след приключване на оперативката специален агент Ноа Уилки, човекът на ФБР, придаден към Центъра за борба с тероризма, стоеше в затворения двор между старата и новата сграда на ЦРУ и пушеше. Чу някой да го вика, обърна се и с изненада видя приближаващия се Пол Морисън, заместник-директор на Центъра. Морисън не беше пушач — какво тогава търсеше тук?

— Ноа — каза заместник-директорът, — хареса ми идеята ти за архивите на ЩАЗИ.

— ЩАЗИ… — обърка се за момент Уилки, издуха дима и се сети. — Аха, да… благодаря.

— Ти май четеш онзи запис точно като мен. — Ноа сбърчи вежди, опитвайки се да реши за коя от възможните интерпретации става дума. — Искам да кажа, че и аз мисля, че е възможно да сме изправени пред потенциално крайно сериозен терористичен акт — побърза да обясни Морисън. — Почувствах още, че и ти не си съгласен с начина, по който директорът се опитва да игнорира нещата.

Уилки всмукна дълбоко, замисли се над чутото и отново изпусна струя дим.

— Чувал ли си приказката: „Шефът може невинаги да е прав, но винаги е шеф“?

Морисън кимна и за момент замълча, после попита:

— Как е Дюк? Не съм се виждал с него не помня откога.

Пери „Дюк“ Тейлър — прекият началник на Уилки във ФБР — беше помощник на заместник-директора на отдел „Разузнаване“ и едновременно с това ръководител на секция „Антитероризъм“ на Бюрото.

— Оо… Дюк е добре — неопределено отговори Уилки. — Все си е такъв.

— Синът му най-сетне влезе ли в колеж?

— Сега кара подготвителната година. В Диърфийлд, мисля. После ще кандидатства отново.

— Хм — проточи Морисън. — Ако се е метнал на баща си, ще се справи с лекота.

— Аха — съгласи се Уилки.

— Обзалагам се, че Дюк би погледнал на информацията от АНС също като теб — каза Морисън.

„Това било значи“, досети се Уилки.

— Сигурно е така — сухо отговори той, — особено ако му я покажа. Обаче чу какво каза Хойт.

— Но от друга страна — изтъкна Морисън, — не е ли вярно, че лоялността ти на първо място е пред Бюрото.

— Ситуацията всъщност е по-сложна. Трябва да се придържам и към процедурата в Управлението.

— А кой казва, че Хойт представлява ЦРУ? — позасмя се Морисън. — Възможни са различни гледни точки, нали?

Уилки отново сбърчи вежди в размисъл и в този момент Морисън се обърна да си върви.

— Искаш да кажеш, че…

— Просто казвам следното — отговори му Морисън със загадъчна полуусмивка. — Да приемем, че следата е истинска и някой близък ден една бомба гръмва. Кого ще линчуват? ЦРУ? Съмнявам се. Ако няма замесени чужденци, тогава въжето е за вас, пичове. Поредната издънка на ФБР, схващаш ли? Първо Уейко^[1], после Световния търговски център, след това Оклахома Сити, сега това. И нека предположим, че директорът научи, че един от неговите агенти действително е знаел за акта предварително, но нищо не е казал… — Морисън поклати глава, сякаш не можеше да си представи мащаба на последиците. — Както и да е, онова, което исках да ти кажа, е, че трябва да се осланяш на собствената си преценка.

През седемте месеца на командироването си в Центъра за борба с тероризма в щабквартирата на ЦРУ в Лангли специален агент Ноа Уилки съвсем рядко бе отскачал до старата си работа — зданието „Дж. Едгар Хувър“ на Пенсилвания авеню между Девета и десета улица, Вашингтон. Повечето от работата му можеше да се свърши по телефона и по секретния факс.

За нещастие през тези седем месеца тук не се бе случило нищо особено. Работата беше рутинна и се въртеше около спазване на бюрократичната процедура. Оперативката тази сутрин бе нещо по-различно. Подадената от АНС информацията го бе заинтригувала. Въпреки опита на директор Хойт да омаловажи нещата, Уилки чувстваше, че се готви нещо голямо. А тази странна среща с Пол Морисън извън новата сграда… какво ставаше всъщност? Морисън явно го подканяше да запознае Дюк Тейлър с развитието на нещата, но защо? Дали водеше задкулисна борба за власт със своя шеф? Или се опитваше да намекне, че независимо от приказките на Хойт Филипс, ЦРУ тайно ще разработи следата, за да измъкне от ФБР и всички останали заслугата за предотвратения терористичен акт? А може би Пол Морисън само се опитваше да използва ФБР за свършването на рискованата работа като подхване разследване, на което ЦРУ няма право?

Вместо да прекара единия час обедна почивка в крос, той се обади по телефона и после отпътува по спешност до Вашингтон за бърза среща със своя началник Дюк Тейлър.

Пери Тейлър бе петдесетгодишен, но макар да му предстоеше пенсиониране, никой не би познал това по външния му вид. Той бе истински работохолик, неудържим и взискателен. Но едновременно с това беше и един от най-приятните и лесни за общуване хора, които Уилки бе срещал.

Докато Уилки разказваше за случилото се на сутрешната оперативка и после за странните подмятания на Пол Морисън, Тейлър замислено кимаше, а когато Уилки свърши, каза:

— Да, първото нещо е да се прекара името Хайнрих Фюрст през информационната база данни за тероризма. Също и през общата.

— Точно така — съгласи се Уилки, — но Пол Морисън от Центъра казва, че вече са го направили, а ти знаеш с колко повече информация от нас разполагат в тази област.

— Те казват, че била повече — усмихнато го поправи Тейлър. — Но ако ние хванем някой от нашите най-добри търсачи — примерно Кендал или Уенди — може и да намерим нещо. Не забравяй, че в разпечатката на записа АНС е отразила само своето предположение как се пише името въз основа на компютърната му обработка. Може да има и много други начини.

— Не съм настроен много оптимистично.

— Съвсем основателно. Няма причина да е иначе. Добре, следващата ни стъпка е да прегледаме профилите на всеки известен ни терорист по света и да отсеем неподходящите.

— Мисля, че веднага можем да отхвърлим чистите идеолози — подсказа Уилки. — Хората на Абу Нидал… Хизбула… ООП… Сендеро Луминозо.

Тейлър поклати глава:

— Според мен няма да е толкова лесно, Ноа. „Сияйния път“, Сендеро Луминозо — наречи ги както щеш — те може и да са промаоистки настроени, но ние знаем, че приемат поръчки на колумбийските наркотрафиканти, нали?

Уилки кимна.

— В наше време всеки е за продан. Идеологията понякога удобно се забравя. Единствените терористи, които можем да отхвърлим, са мъртвите или излежаващите присъда. И дори това оставя вратата широко отворена, защото какво бихме могли да кажем за терористите, за които нищо не сме чували и които правят първите си удари?

— И все пак онази забележка за „най-умния жив“ — възрази Уилки. — Не можеш да наречеш някой новак „най-умния жив терорист“, нали така? А и кой би наел дебютант? Според мен няма съмнение, че става дума за човек с репутация. Не казвам, че задължително трябва да имаме материал за него — или защо не за нея — но това при всички положения е човек с опит.

— Важно съображение — призна Тейлър. — Само дето с нищо не ни помага. Защо тогава не опитаме да подходим от другата страна: от обекта. „Манхатън Банк“.

— Ако това е обектът. Може да е. Но може и да не е.

— И това е вярно. Но ако сложим под микроскопа и банката, и Елкинд? Да видим дали няма да издърпаме някоя нишка от кълбото. Ще проверим всичките международни операции с участието на банката. Ще се поинтересуваме има ли врагове Елкинд. А той може да има врагове, за които не подозира. Ще разровим всичко, с което разполагаме.

— Ей… усещам, че говориш сякаш очакваш да ти помогна в това. Само че аз си имам работа на пълен работен ден. Забрави ли? Ти сам ме избра за нея.

— О… нямах предвид теб, Ноа. Имаме много хора за работа като тази. Но ти можеш да ни държиш в течение на нещата и да ни се обаждаш, когато получите нещо по-интересно. Не знам, за ЦРУ това може и да не заслужава интерес, но от друга страна, ЦРУ си е ЦРУ, от тях не можеш да очакваш кой знае какво. — Той се ухили. — Благодаря ти, че дойде при мен с тази история. Готов съм веднага да призная, че не бих бил съкрушен, ако хванем онзи задник преди ЦРУ да се усети.