Джоузеф Файндър
Часът нула (72)

71.

Същата вечер Сара и Брайън изведоха Джаред на вечеря, избирайки ресторант, където той да може да си поръча чийзбургер и пържени картофи. Брайън избра за себе си голяма салата и смесено блюдо тестени специалитети на италианската кухня. След като вечеряха, тримата бавно поеха пеша към апартамента на Сара и в един момент чуха глас.

— Джаред.

Сара и Джаред се извърнаха едновременно, разпознавайки високия рус мъж, който тичаше към тях през улицата.

— Хей, малки приятелю, как си? — извика Питър, защото това, разбира се, беше той.

По лицето на Брайън премина сянка на загриженост, а Сара видимо се напрегна. Брайън остана по-отзад, докато Питър се приближаваше, разперил ръце. Джаред изглеждаше неприятно изненадан и някак се бе свил.

— Прегърни татко си, Джери — настоя Питър и се наведе към Джаред. Беше спортно облечен.

Джаред стоеше все така вдървен, не повдигаше ръце и с безпомощен гняв гледаше баща си.

— Хайде, приятелче — каза Питър и сам прегърна сина си. После се изправи, обърна се към Сара и погледна Брайън. — Е — каза той саркастично, — надявам се да не съм прекъснал нещо?

— Абсолютно нищо — отговори Брайън. — Връщахме се от вечеря. — Той протегна ръка. — Казвам се Брайън Ламоро.

Питър му се усмихна по начина, по който змия се усмихва на заек.

— Питър Кронин. Ти, значи, си последната измислица на Сара?

Брайън се поусмихна с видимо притеснение.

— Струва ми се, че ще е най-добре да ви оставя да си поговорите тримата.

— Не, Брайън — обади се неочаквано Сара. — Моля те!

— И без това утре ми предстои тежък ден. Наистина трябва да се прибирам.

— Брайън — пак настоя Сара. — Недей.

Питър сложи ръка през крехките раменца на Джаред.

— Как е лагерът, Джери? Ей, сериозно ти казвам… липсваше ми.

Бауман продължаваше да стои малко настрани и пристъпваше от крак на крак, без да изпуска от поглед развоя на събитията.

— Ти май наистина сериозно си решила да намериш твоя луд бомбаджия — каза Питър на Сара. — И си толкова ангажирана с него, че нямаш време за Джаред, нали така? Хвърляш го в лагера за цял ден и… какво, мислеше, че няма да разбера ли?

— Ще се махнеш ли оттук? — попита Сара.

— Не, съжалявам, няма да се махна — отговори Питър. — Дойдох да се видя с Джаред за ден-два. Хайде, приятелю, да вземем нещата ти и ще дойдеш с мен. Отседнал съм в „Мариот Маркиз“. Двамата с теб ще разгледаме всички забележителности на Ню Йорк Сити — майка ти е прекалено заета, за да ти ги покаже… И с работата си, и с приятеля си…

— Питър, не говори така пред детето — каза Сара.

— Не, татко, не искам да дойда с теб — извика Джаред с поруменяло лице. — Прекарвам страхотно и така.

— Хайде, приятелче…

— Не можеш да ме вземеш насила — каза Джаред, присвил очи в несъзнателна имитация на баща си. — Ако искаш, върни се в Бостън. Само ме остави на мира.

Питър изгледа Джаред, после Сара. Устните му леко потрепнаха в опит за усмивка. И неговото лице бе започнало да почервенява. След това се обърна към Сара и изсъска:

— Опитваш се да го настроиш срещу мен, така ли? Мислиш, че можеш да постъпваш така с моя син?

— Не, татко — намеси се Джаред. — Тя дори не говори за теб. Аз съм причината. Писна ми от теб, омръзна ми да ме подмяташ насам-натам.

Питър понечи да каже нещо, после бавно се обърна и си тръгна.