Джоузеф Файндър
Часът нула (62)

61.

В четири и половина сутринта тясната уличка в района на Уолстрийт естествено беше тъмна и безлюдна. Над капака на уличната шахта се издигаше облак непрозрачна пара. Захвърлена жълта опаковка от сандвич подскачаше по мокрия асфалт, подхвърляна от лекия ветрец.

В края на уличката се появиха две фигури — едната висока и стройна, другата ниска и дебела. Бяха облечени в плътни панталони, ризи с дълги ръкави, ръкавици за заваряване и ботуши.

На гърбовете си бяха нарамили туристически раници, от които се поклащаха маркучи за въздух с наустници. Те приближиха изпускащата пара шахта и високият, който носеше и еднометров лост, подпъхна острия му край под капака и натисна с цялата тежест на тялото си.

— Сега виждаш защо не бих могъл да направя това сам — обясни Лио Краснер.

Бауман не му отговори, а продължи да натиска лоста, докато накрая се разнесе измъчен стон на ръждясал метал, премина в остро изскърцване и капакът на шахтата бавно започна да се повдига.

— Действай — каза той.

Краснер тромаво се надвеси над отвора, извъртя пълното си тяло и започна да се спуска по стъпалата на взиданата в стената желязна стълба. Бауман го последва и влагайки всичката си сила, притегли обратно капака над главата си. Накрая железният диск щракна и се намести. Бяха успели да влязат под земята за минута и трийсет секунди.

След малко първо Краснер, после Бауман скочиха от последното стъпало в локвата застинала вода под тях. Вонята беше неописуема. Краснер направи движение като че ли ще повърне, а Бауман захапа до кръв долната си устна.

И двамата едновременно посегнаха към силиконовите наустници, дръпнаха ги и с нетърпение ги наместиха в устата си. Бауман пусна сгъстения въздух от бутилката на Краснер, после Краснер направи същото за него. Свежият въздух със съскане изпълни дробовете им. Краснер дълбоко пое дъх няколко пъти.

Въпреки отровната миризма, те не стояха в отходни води, а само в няколко пръста дълбока, събрала се от дъждовете обикновена вода от уличната канализация, която обхващаше стотици километри подземни тунели под улиците на Ню Йорк. Тези тунели изпълняваха две функции — едната беше очевидна, а за другата говореха множеството кабели, прикрепени към пода и тавана. Това бяха кабелите на захранващата мрежа и тези за телекомуникацията.

— Тук ли ще оставим лоста, или ще го вземем с нас? — каза Краснер.

— Вземи го! — нареди Бауман. — И да движим по-бързо.

С лек плисък покрай тях се стрелна плъх с размера на малко куче.

— Майната му! — изскърца през зъби Краснер и тялото му се разтресе от отвращение.

Бауман извади от раницата си пещерняшка лампа, предназначена да се носи прикрепена на челото, и си я сложи. Ориентира се по компаса, нулира брояча на крачкомера си и търпеливо изчака Лио да направи същото. Той се подчини, после извади картата, съставена от няколко познати му кракера, които като него обичаха тръпката на престъпната дейност.

Близо триста метра вървяха през водата по пода на канализацията, направлявани в този лабиринт от компасите, крачкомерите и изненадващо подробната карта на подземната плетеница от тунели. Имаше и по-пряк път, но това би означавало да влязат през отвора на шахта, разположена на централна улица, а това бе изключено.

След известно време стигнаха до разклонение на два тунела, чиито извити стени бяха покрити с множество големи продълговати правоъгълници, свързани към масивни разклонителни кутии. Двамата свалиха маските и взаимно си изключиха притока на въздух.

Лио обясни, че това е един от многото комутационни възли, където техниците на NYNEX могат да се включват към различните линии. За Бауман това си беше просто гора от проводници, отчайващо преплетени един с друг.

— Всеки е надписан — пъшкайки обясни Краснер. — Цифренобуквен код. По сметката на абоната. Не се безпокой, знам какво търсим.

Покрай тях се шмугнаха първо два, после още три едри плъха. Единият дори спря да подуши нещо в застоялата сива вода, после продължи по пътя си.

След неколкоминутно търсене Лио намери нужния му кабел.

— Коаксиален — ненужно прошепна той. — Точно както ми бяха казали.

— Хм?

— Говоря за вида на кабела — медна жица в пластмасова обвивка с ширмовка. Позволява лесно свързване.

— И какво щеше да правиш, ако беше фиброоптичен?

Краснер поклати глава, смаян от невежеството на Бауман.

— Нося всички необходими инструменти, така че няма никакво значение какъв би бил кабелът. — Той извади секачки, сряза кабела и го зачисти. — Проблемът с влакнестата оптика е, че диагностическата проверка открива, ако има разклонение за подслушване. Коефициентът на оптично съпротивление на материала, който се използва за свързване на двата срязани края на такъв кабел, винаги променя характеристиките на преминаващия светлинен импулс. Така че профилактичната проверка веднага ще установи наличието на промяна в условията за пренасяне на информацията. Според мен даже няма да се стигне до профилактика — само като се включат и ще разберат.

Той вкара двата отрязани края в малка квадратна кутийка и обясни, че се нарича „разклонител“ и се прави от компанията „Блек бокс“. Допълни, че представлява сложно устройство, неоткриваемо в двата края на кабела, често използвано като високоимпедансна паралелна „слушалка“ на компютри с диагностична цел.

След това внимателно извади от раницата си преносим компютър модел NEC Ultralite Versa, не по-голям от книга с твърди корици, и свърза „разклонителя“ към серийния порт на компютъра.

— Това приятелче е модифицирано така, че да има един гигабайт дискова памет — обясни той и постави малкия компютър на полица, излизаща от стената. — Добре, сега е шест и десет. Няма какво друго да правим до девет, след което ще ми трябва да запиша не повече от един час трафик. Дотогава ще дремна. „Манхатън Банк“ отваря след колко… а, цели три часа.

Докато Лио Краснер спеше, Бауман седеше до него и мислеше. Мислеше за времето, прекарано в затвора, за годините на своето детство, за преподавателката в университета, с която бе имал дълга и пламенна връзка. Мислеше си, разбира се, и за Сара Кехил и играта, която бе започнал с нея. Дори в началото да бе изпитвала някакви подозрения към „Брайън“, развитието на връзката им доказваше, че вече не е така. Той успешно се бе настанил в живота й и скоро, много скоро щяха да се разкрият нови възможности.

Накрая алармата на часовника на Лио Краснер иззвъня и го събуди.

— Оох… — прозя се с наслаждение той. Дъхът му беше гаден. — Добре, имаме основание да очакваме някакви действия след три минути. Да го включим, а?

След по-малко от час той вече разполагаше със запис на огромна част от изходящия трафик на „Манхатън Банк“.

— Сега тук има маса информация. — Той лекичко потупа кутията на компютъра. — Структурата на трансакциите, дължината на пакетите, кодовете на получателите — всичко. Остава по-простото: да се имитира този формат, за да се проникне в системата. — Той извади кабела на „разклонителя“ от порта на компютъра си. — Няма как, ще трябва да го оставя тук.

— Няма ли да го открият?

— Е, ако държиш, мога да го дръпна сега и да прекъсна линията. Тогава вече ти гарантирам, че ще се издъним.

— Не, не искам това — търпеливо отговори Бауман. — Но си прав — искам това тук да се махне. Не мога да рискувам да оставя веществено доказателство за повече от един ден.

— А да искаш да заличиш и следите от срязването? — попита Краснер.

— Бих се радвал да мога аз да свърша тази работа, но не съм сигурен, че съм способен да го направя по такъв начин, че да не се забелязва. Признавам, че не мога. Така че пак трябва да се върнем тук двамата. Довечера.

— Ей, човече — озъби се Краснер, — аз имам и личен живот.

— Не мисля, че имаш избор — обясни Бауман. — Заплащането ти зависи изключително от удовлетворителното справяне с всички аспекти на задачата.

Кракерът замълча. Личеше си, че това развитие никак не му допада.

— Довечера трябва да анализирам трафика и да напиша програмата. Нямам време да джапам из канализацията. Ще трябва да почака.

— Добре — неочаквано се съгласи Бауман. — Ще почака.

— А… като споменах програма и се сетих. Нищо не мога да направя без ключа. Носиш ли го? Ако си забравил да го вземеш…

— Не — спря го Бауман. — Не съм забравил — и той подаде на кракера блестящия златен диск на CD-ROM-а, който му бе дал Дайсън. Беше откраднат — Дайсън, разбира се, не спомена подробности как е успял да го постигне — от служител на банката с висок пост. — Ето ти ключа.

— Дали е актуален? Паролите валидни ли са още?

— Паролите сигурно вече са променени, но това няма значение. Криптографският софтуер не е променен, а цялата информация за него е вътре.

— Добре — съгласи се Краснер. — Няма проблем.