Джоузеф Файндър
Часът нула (47)

46.

Сара стоеше пред работната група „Минотавър“ и с последни сили се опитваше да запази на лицето си изражение на спокойствие и хладнокръвие.

— Каквито и да са личните ни подозрения — започна тя, — не можем да изключим възможността, че Пери Тейлър е загинал при… устата ми не се отваря да кажа „рутинен“, но такъв е смисълът — рутинен опит за ограбване. Поне така изглеждат нещата за криминалната лаборатория на Бюрото и отдел „Убийства“ на вашингтонската полиция.

— На паркинг посред бял ден? — със съмнение в гласа попита Джордж Рот.

— Било е привечер — уточни тя.

— Но все пак слънцето още не е било залязло — настоя Рот.

— Така е, но колата му е била паркирана в далечния край на паркинга.

Папас поклати глава, но Сара не можа да разбере какво го притеснява.

— Според мен — настоя Рот — Бауман е направил така, че да изглежда като грабеж. Но нима някой от нас е способен да повярва, че става дума за грабеж? Аз не познавам Тейлър. Но вие от Федералното ми отговорете на един въпрос: използвал ли е този човек някога наркотици?

— Разбира се, че не — отговори Виджиани. — Това очевидно е дело на Бауман. Което отговаря на въпроса дали той е в САЩ.

Ръсел Улман, за когото Пери Тейлър беше нещо като баща, досега бе мълчал, без да проговаря. Около очите му имаше червени кръгове. Сега той каза тихо:

— Искам да знам дали в Лабораторията са проверили за корелация между начина на действие на Бауман при убийствата в Полсмур и нашия случай.

— Да — отговори Сара. — Няма нищо общо.

— Защо? — попита Рот.

— По всичко изглежда, че Тейлър е умрял в резултат на прострелни рани в гърлото и челото, получени от упор.

— А ти какво си мислеше? — не се сдържа и избухна Виджиани. — Че Бауман ще си остави подписа, ще забие табела с надпис „Ето ме тук! Хайде сега да ви видя!“.

— Окей — спокойно отговори Сара. — Може всички вие да сте прави.

В този момент се намеси Рот:

— А има ли някакво сходство между смъртта на Тейлър и тази на твоята приятелка в Бостън?

Сара поклати глава отрицателно.

— Балистичната експертиза казва „не“.

— Ако Дюк е бил убит от Бауман — обади се Папас, — това доказва, че той не се страхува да убие служител на ФБР, рискувайки безмилостното разследване, което неминуемо ще последва. Важният въпрос тук е: защо го е направил? От колата на Тейлър като че ли нищо не е откраднато и липсва само портфейлът му.

— Може би Бауман е искал да се снабди с картата му за самоличност — каза Улман. — А може би само е искал нещата да изглеждат като ограбване.

— Мотивът — прекъсна го Виджиани — е да парализира в зародиш издирването. И след като вече е убил Тейлър, този човек няма да се поколебае да убие всеки един от нас.

 

 

На третия ден на Джаред в Ню Йорк, неделя следобед, той настоя да отидат в парка да си поиграе. Сара бе работила цялата събота и смяташе да поработи и в неделя, но в последния момент се смили над сина си. Усещаше, че е важно да отделя малко внимание и на него. Освен това можеше да свърши някоя работа и докато той си играеше.

Джаред, облечен в новото си кожено яке, подарък от Питър, се заигра с някакво дете, а Сара седна на една пейка и запреглежда папките, които бе взела със себе си. Постепенно обаче мислите й се отклониха в друга посока.

Смъртта на Пери Тейлър бе променила всичко. Никой от тях не вярваше, че смъртта му се дължи на обикновено нападение с цел грабеж. Сега усещането бе, като че ли Бауман седи в съседната стая. Можеха да чуят крачките му, да доловят дишането му, да усетят приближаването му. Той вече бе престанал да бъде абстракция, анонимно кодово име. Беше тук.

Потънала в мисли, Сара не забеляза веднага, че Джаред е изчезнал.

Когато осъзна това, тя бавно се изправи и огледа цялата поляна. После прибра папките в чантата си. Джаред го нямаше.

Още беше спокойна. Джаред бе импулсивно дете и имаше склонност да се втурне в някаква посока, без да помисли, а освен това нали сега имаше и другарче.

Тя го извика. Няколко души се обърнаха да я погледнат.

Отново извика, този път по-високо.

Никакъв отговор.

Сърцето й тревожно заби.

Тръгна по пътеката, на която той и приятелчето му си бяха играли, но тя изведнъж свърши, опирайки в гъста гора. Тогава чу виковете му и се затича.

Три яки момчета в напреднал пубертет бяха заобиколили Джаред и го бутаха със здравите си ръце. Едното дърпаше с все сила новото му кожено яке. Другото заплашително държеше бейзболна бухалка. Лицето на Джаред бе почервеняло, очите му бяха широко отворени от страх.

— Ей! — извика тя. — Пуснете то! Оставате го на мира!

Те се обърнаха да я погледнат и две от тях се отправиха към нея.

— Мамо! — тревожно извика Джаред.

— Мамо, мамо! — подигравателно го изимитира едно от момчетата, рошаво и с рехава козя брадичка.

— Ще те шибам, кучко! — каза другото, поклащайки бухалката.

Сара владееше основните положения в борбата без оръжие, но истината бе, че досега не й се бе налагало да се защитава физически, нито веднъж след Академията на ФБР, нито веднъж както сега — без оръжие, защото бе оставила револвера си на работа.

В следващия миг почувства парализиращ удар в корема, в същия момент Джаред ужасено изпищя, а някой дръпна чантичката й от рамото. Пуберът с бухалката замахваше за повторен удар. Тя яростно се хвърли срещу двамата си нападатели, забелязвайки, че Джаред е повален на земята от третия, който най-сетне успя да смъкне коженото му яке. Джаред отново изкрещя.

Улучи единия в брадичката. Той обаче само примигна, сграбчи я за китката и я удари безмилостно в корема.

— Само го оставете на мира — успя да изпъшка тя, но те се нахвърлиха върху нея, сграбчиха я и я заудряха.

Тя отчаяно изпищя.

— Махайте се! — разнесе се мъжки глас вдясно от нея. — Пусни я веднага!

Тя зърна малко вдървено приближаваща се фигура на строен мъж с очила и по джинси, облечен с тъмносиня тениска. Той се хвърли без замисляне срещу нападателите. Едно от момчетата — онова, което бе отнело якето на Джаред — се обърна, за да прегради пътя на новопоявилия се защитник, а другото с бухалката замахна и с все сила го удари в бедрото.

Мъжът политна. Очилата му изхвърчаха на няколко крачки, едното стъкло изскочи от деформираната рамка.

В следващия момент, също така бързо, както се бяха появили, трите момчета побягнаха. Джаред лежеше на земята и плачеше. По челото му се стичаше кръв. Тя изтича при него и го прегърна.

— О, боже! Боже мой… Добре ли си? Добре ли си?

— Боли — отговори той с тъничък гласец.

— О, боже — прошепна тя и затърси в окървавената му коса раната, от която шуртеше кръвта.

Бяха го ударили по главата. Тя силно го стисна, усещайки как телцето му се надига и отпуска под нея от риданията му. Когато най-сетне напипа отворената рана, той се сгърчи от болка. Тя вдигна поглед и видя мъжа със синята тениска с мъка да се надига от земята.

— Добре ли е? — попита я мъжът. Имаше меки кафяви очи и невчесана прошарена коса. Държеше се за бедрото, после се наведе да вдигне очилата си, които изглеждаха безнадеждно счупени. — Май са го ударили зле.

Приближи се, коленичи до нея и докосна главата на Джаред. Той изви от болка.

— Изглежда лошо — отбеляза мъжът. — Ще трябва да го откараме в болница. Има ли наблизо?

— Нямам представа — призна Сара, ужасена от мисълта, че Джаред може да е сериозно контузен. — О, боже… Трябва да има!

— Можете ли да го вдигнете? Ако не можете, ще го направя аз. Не трябва да върви.

— Не — бързо отговори Сара. Не искаше да позволява на непознат да докосва Джаред, макар човекът да изглеждаше съвсем прилично, може би към четирийсетте, симпатичен и съвсем безвреден. — Аз ще го нося.

— Ще спра такси.

След малко, на път за болницата, той й се представи. Казваше се Брайън Ламоро, архитект, писател и професор по архитектура и градоустройство в Едмънтън. Нещата се бяха развили толкова светкавично, че тя не бе намерила време дори да благодари на непознатия, отзовал се на вопъла й за помощ.

Когато таксито спря, Сара му позволи да извади Джаред и тръгна след двамата в отделението за спешни случаи на болницата „Свети Лука“. Кървенето на Джаред бе все така обилно и той изглеждаше замаян.

— Струва ми се, че е наред — опита се да я успокои Брайън. — От раните по главата винаги тече много кръв. Сигурно се е одраскал, когато са го съборили на земята.

Когато отвеждаха Джаред с количка, Сара за пръв път забеляза, че Брайън леко накуцва. Не можеше да прецени дали това е от удара с бухалката. Джаред, който гледаше към Брайън, не бе от най-тактичните и най-сетне реши да проговори:

— Сигурно са те ранили, когато се опитваше да ни помогнеш?

— Не точно — отговори Брайън Ламоро. — Е, насиниха ми бедрото, но ще се оправя.

— Но ти куцаш! — настоя Джаред.

— Накуцвам от доста време — отговори той. — Но иначе нищо ми няма.

— Как се случи? — попита Джаред.

— Джаред! — възмутено възкликна Сара.

— Не, не, няма нищо — успокои я Брайън. — Стана при нещастен случай. Преди много години.

— Аа. — Джаред изглеждаше удовлетворен от обяснението.

Хирургът острига косата му около раната и обезболи мястото с инжекция, разговаряйки през цялото време с детето, за да отклони вниманието му. Няколко минути след като местната упойка започна да действа, той започна да поставя шевовете. Сара държеше ръката на сина си, а Брайън седеше на един стол.

— Това е — съобщи на Сара хирургът, когато приключи. — Няма му нищо, ще се оправи. Трябва да се е одрал на нещо в земята — парче метал, счупено стъкло или нещо подобно, в резултат на което е получил повърхностна, но неприятна рана. За щастие тези рани лесно се шият.

— Не трябва ли да проверим за сътресение? — попита Сара.

— Няма никаква причина — каза лекарят. — Доколкото разбрах, той не е губил съзнание, нали?

Тя поклати отрицателно глава.

— Е, тогава не се налага.

— Не е ли опасно да инфектира?

— Почистих раната, детето има валидна ваксинация против тетанус, както ми казахте, значи няма основания за безпокойство. Не, на ваше място не бих се безпокоил. Внимавайте да не си мие косата три дни. Следете все пак за признаци на инфекция, като почервеняване или събиране на гной. След една седмица шевовете трябва да се свалят. Ако имате собствен педиатър, може да го направи и той, иначе елате пак тук. Ще се оправи.

Тримата седнаха заедно до един автомат за напитки в чакалнята на спешното отделение. Брайън разказа, че работел върху биографията на един канадски архитект, чието име Сара никога не бе чувала. Сподели, че е тук, защото част от документите, свързани с делото на архитекта, се намирали в Ню Йорк. Сара каза, че работи за ФБР, внимателно отбягвайки подробностите около точната си работа, а той, явно почувствал затруднението й, не настоя за повече.

Съвсем неочаквано Джаред, с цялата прямота на осемгодишно момче, запита:

— Женен ли си?

Сара почти се изчерви. Нима синът й се превръщаше в сводник на майка си?

— Жена ми почина преди време — простичко отговори Брайън.

— Съжалявам — каза Сара. Докато бе отговарял на сина й, го бе наблюдавала внимателно. Сега, по-отблизо, се виждаше, че е преждевременно посивял, защото лицето му бе още младежко, и макар около ъгълчетата на устните му да имаше бръчици, те явно бяха от усмивки.

— Как? — поиска да знае Джаред.

— Джаред! — скастри го Сара.

— Няма нищо, въпросът му е напълно естествен. Тя боледува дълго време, Джаред.

— От какво е била болна, рак ли?

— Да — потвърди Брайън. — Рак на гърдата.

— О — прошепна Джаред, изпитвайки едновременно притеснение и скука.

— Била е млада — обади се Сара.

— Случва се и на младите. Но е ужасно. — Той помисли, преди да зададе на свой ред въпроса си: — Разведена ли сте?

— Да — призна тя и бързо допълни: — Вие имате страшен подход към децата — сигурно имате син?

— Клер искаше да имаме дете, преди да се разболее. И двамата искахме. Преди да се захвана с дисертацията си и да подхвана академична кариера, работех като консултант към Бюрото по детските въпроси на канадското правителство. Всъщност имах контакт с много деца на възрастта на Джаред. Той е страхотно момче.

— И аз мисля така, но знам, че съм предубедена.

— Значи сте сама тук? Искам да кажа сама със сина си.

— Да.

— И с мен е същото. В този град е ужасно да си самотен.

— Казах, че съм сама, а не самотна. А градът… хм, мисля, че е по-добър за живот от примерно Джексън, Мисисипи.

— Вижте… не знам дали не… насилвам нещата, но имам два билета за концерт с последните квартети на Бетховен в Карнеги Хол. За другиден са. — Той почервеня. — Купих ги за мен и колега…

— Но тя има ангажименти — прекъсна го Сара, — а вие не желаете нейният билет да остане неизползван, нали?

— „Той“, а не „тя“ — поправи я Брайън. — Реши да се върне в Канада малко по-рано от планираното. Не знам дали си падате по този вид музика, но…

— Съжалявам — отговори Сара. — Обожавам камерната музика, а късните квартети са измежду любимите ми, но честно казано, тези дни не мога да поема отговорността да бъда надежден компаньон. Дошла съм в Ню Йорк по въпрос, който не търпи отлагане, пейджърът ми непрекъснато звъни и често ми се налага да отскачам до работа в най-необичайни часове на денонощието.

— Е, няма нищо — измънка Брайън.

— Не, не мисля така — каза тя. Брайън с нещо я привличаше, но тя изпитваше инстинктивно недоверие към всеки непознат в града. — И все пак благодаря за поканата. Освен това много ви благодаря за помощта.

— Ще ми дадете ли поне телефонния си номер?

Тя се поколеба, обмисляйки възможните последици, накрая се съгласи и му го каза.

— Значи някога мога да ви позвъня?

Тя сви рамене и се усмихна.

— Разбира се.

— Ще го направя. Джаред, сигурен съм, че скоро ще се оправиш. Само не си мий косата следващите няколко дни. Нали чу какво нареди докторът?

— Да, ще го понеса някак — обеща Джаред.

— Знаех, че ще можеш. Е, оздравявай. — Той подаде ръка на Сара. — Може би някой път пак ще ви видя?

— Да — отговори тя. — Може би.