Джоузеф Файндър
Часът нула (6)

5.

Валери Санторо беше хубава жена. Дори след смъртта тялото й си оставаше пищно. Беше полагала големи усилия да го поддържа в необходимата за клиентите си форма. Гърдите й бяха щръкнали и съмнително идеални — очевидно си беше сложила силиконови импланти. Но Сара още не можеше да се насили да погледне повторно лицето й, защото половината чело липсваше. Тъмна кръв се бе съсирила по ръбовете на дупката с неправилна форма, оставена от куршума. Сара вече бе научила, че начинът, по който е настъпила смъртта, не може да се свърже със самоубийство.

Бледосините очи я гледаха предизвикателно и й се струваше, че долавя в безжизнения поглед презрително недоверие. Устните бяха леко разтворени.

— Готино маце — отбеляза Питър.

Интимното й окосмяване беше оформено във формата на знака на „Мерцедес“.

— Момиче от класа, а?

Сара не отговори.

— Какво ти е, да не си загубила чувството си за хумор?

Фотографът вече щракаше, осигурявайки необходимата документация срещу всякакви бъдещи въпроси на съдебните заседатели. През няколко секунди различна част на тялото се осветяваше от бляскането на светкавицата — дясната буза, лявата ръка, свита в отпуснат юмрук, идеалният овал на гърдата…

— Как се казваше агенцията, за която работеше?

— Агенция за придружителки „Звезден прах“ — разсеяно отговори Сара. — Най-процъфтяващата фирма с момичета на повикване в Бостън.

— Хвалеха се, че била обслужвала кмета или губернатора, а дали не беше сенаторът…

— Имаше впечатляваща клиентела — съгласи се Сара. — Да не говорим повече.

— А, да-а — хапливо подметна Питър. — Яж като слон, цвъкай като врабче. — Имаше предвид старата полицейска поговорка: ФБР винаги задава въпроси и поглъща информация, която повече никой не вижда.

Всъщност Сара трябваше да е благодарна на съпруга си, че навремето я бе свързал с Валери Санторо, която се превърна в ценна информаторка на ФБР. Преди година и половина той бе споменал пред нея за една проститутка на повикване, която била прибрана „на сухо“ за притежание на наркотици и била склонна да сключи сделка.

Поради уникалния си достъп до интересни хора проститутките ставаха добри информатори на ФБР. Но човек винаги трябваше да внимава с тях, защото ако бъдеха директно подтикнати към проституция, това означаваше край на делото, базиращо се на сведения, получени от тях. Всичко трябваше да се прави деликатно и много неща оставаха недоизказани.

Преди известно време Сара я бе поканила на обяд в Полинезийския салон — ужасяващ с пошлостта си розов храм на лошия вкус на Бойлстън стрийт. Изборът беше на Вал. Интериорът на ресторанта бе в заслепяващо розово и аленочервено, а вътрешните декорации представляваха позлатени дракони, нескопосно имитиращи източния стил. Някои от сепаретата бяха тапицирани още в началото на 60-те с изкуствена червена кожа. Валери предпочете да седне в едно сламено сепаре във формата на сампан^[1]. Тук-там се виждаха напръскани със зелен спрей изсъхнали палми, закрепени в големи саксии.

Беше висока метър и шейсет, имаше дълга медноруса коса и дълги крака. „Може да не ставам за нищо — каза тя, — но не съм и съвсем за изхвърляне.“ После сподели, че имала клиент в Челси, който притежавал салон, използван за разпространение на наркотици и пране на пари. Решила, че Сара може да се заинтересува. Друг неин клиент, един от най-високопоставените щатски политици на изборна длъжност, имал връзки с мафията.

Така стигнаха до споразумение. Следвайки предписаната процедура, Сара написа паметна бележка, с която включваше Валери Санторо в списъка информатори на Бюрото, и направи заявка да бъде издаден идентификационен код и да бъде заведена отделна преписка. Системата беше създадена, за да се запази в тайна самоличността на информатора и да се гарантира неговото заплащане.

Валери беше в течение на достатъчно клюки и слухове — най-вече благодарение на желаещите да я впечатлят с хвалбите си мъже, които обслужваше — и това даде възможност на Сара да подготви няколко големи процеса срещу организираната престъпност. Момичето си струваше всяка хапка и глътка от обедите със Сара, които естествено бяха за сметка на американското правителство.

При първото й разпределение в Джаксън, Мисисипи, наставникът на Сара, добродушен шкембелия, й каза, че да водиш информатор е като да имаш любовница — вечни проблеми и непрестанни искания. Твърдеше още, че тези хора не бивало да остават с впечатлението, че са на заплата, защото тогава проявявали склонност да си измислят и по този начин те поставяли в зависимост. Трябвало да бъде иначе: парите да се дават само при съобщена информация с потвърдена ценност.

В Куантико им четоха лекции как да се водят информатори, какво ги мотивира (пари, алчност, отмъстителност, а понякога — е, съвсем рядко наистина — епизодичен проблясък на съвестта), как да се развиват отношенията с тях. За разлика от местните правозащитни органи, които страдаха от вечна липса на достатъчно средства, ФБР разполагаше със значителни фондове, предназначени именно за заплащане на информаторите. Човек можеше да разполага с до пет хиляди долара за „разработването“ на информатор, а дори и повече, ако станеше дума за важна личност. Агентите биваха окуражавани да не бъдат скъперници. Логиката беше проста: колкото по-щедро се плаща, толкова по-зависим става информаторът.

Непрекъснато им повтаряха, че връзката с информатора има склонност към заплитане. Че в неговите очи агентът се превръща в пълномощник на властта, родител или близък родственик, в съветник. Че към края взаимоотношенията все повече напомнят изчерпана любовна връзка. Иска ти се тези хора да се махнат и никога повече да не ги видиш. Но трябва да ги отбиеш рязко, иначе ще продължат да ти се обаждат.

Но най-важно от всичко беше да опазиш своя информатор. Защото той поставя живота си в ръцете ти, тъй като играта, към която си го подтикнал, е смъртно опасна.

Сара си сложи латексови ръкавици и попита:

— Насилвана ли е вратата?

— Никакви следи.

— Все пак са свалили отпечатъци, надявам се?

— Разбира се.

Продължаващият неуморно да щрака с апарата си фотограф извика на Питър:

— Проверихте ли в отделението над вратата?

— Ама тази наистина е била от суперкатегория — промърмори Питър.

— Жилището не изглежда претърсвано — отбеляза Сара. — Вероятно не е обир. Някой от съседите чул ли е изстрела?

— Не. Нейна приятелка се обадила на номер 911, съобщила, че не се е появявала, но естествено не оставила името си. В местния участък проверили, че живее сама, и взели ключ от домоуправителя. Който между впрочем не изглеждал съсипан от мъка по повод случилото се. И без това искал да я гони от апартамента.

— Е, добре, сега е получил каквото е искал — отговори Сара. — Къде е съдебната лекарка?

— Ето я. Рина Голдман. — Питър направи знак на жена малко над четирийсетте, с дълга посребрена коса, очила с рогови рамки и бледо лице без грим. Беше облечена в бяла манта.

Двете със Сара се здрависаха, без да свалят латексовите ръкавици.

— Знаем ли нещо за времето на смъртта? — попита Сара.

— Посиняването не се променя, така че е поне преди осем часа. Освен това не е била премествана — заяви Рина Голдман. — Няма следи от разлагане, но и не би могло да има толкова рано в това студено време. Излязла е от фазата на ригора^[2], следователно са изминали най-малко двайсет и четири часа.

— Сперма?

— Не забелязах, поне не от пръв поглед. Ще мога да кажа със сигурност след два часа.

— Вероятно няма да намерите следи — обади се Сара.

— Защо? — учуди се Питър.

— Като изключим факта, че Вал имаше абсолютното правило да изисква от клиентите си да използват презервативи…

— Ами ако е изнасилване… — прекъсна я той.

— Няма следи за такова нещо — намеси се лекарката.

— Няма — отекна Сара. — Освен това явно не е бил клиент.

— Хайде сега — възрази Питър. — Как можеш да твърдиш такова нещо?

Сара посочи очилата на масичката до леглото. Рамките бяха тежки, черни и старомодни.

— От нея знам, че никога не приема клиенти в апартамента си. Освен това не си е носила очилата, когато е била убита. Много са грозни, за да ги слага редовно… всъщност изобщо не си спомням да съм я виждала с тях. Използваше контактни лещи, но както виждаш, и тях не си е сложила.

— Да, наистина е така — изненадано потвърди Рина Голдман.

— Разбира се, не можем да изключим възможността да е бил някой неин недоволен клиент, който я е проследил до дома й — продължи разсъжденията си Сара. — Борила се е, нали?

— О, да. Има рани, които може да са получени при отбрана. Има и следи от контузии по ръката, вероятно докато се е пазила от ударите. — Голдман се наведе над тялото и посочи с тънкия си показалец главата на Валери. — Наранявания и по лицето. Ето тук например.

— Ясно — заключи Сара. — А нещо за прострелната рана?

— Типична контактна рана от огнестрелно оръжие — намеси се Питър. — Косата изглежда опърлена. Трябва да е било едрокалибрено оръжие.

— Изглежда е калибър 357 — отговори лекарката, — но това е само предположение. Освен това има индикации за изстрел от упор. — Имаше предвид прашинките горящ барут, забили се в кожата по краищата на раната, които говореха, че е стреляно от близко разстояние.

Сара изведнъж почувства, че й призлява, но успя да се овладее.

В кухненския бокс симпатичен млад негър, облечен в двуреден син блейзър, внос от Италия, и нагизден с шарена вратовръзка, ловко прибра празна кутия от бира в хартиен плик за веществени доказателства. Това бе партньорът на Питър, сержант Тиодор Уилямс, безспорно най-добре облеченият полицай в целия екип. Беше няколко години по-млад от Питър и очевидно по-добър в разследването на убийства.

До кухненската масичка с пластмасов плот се бе изправил техник от отдела за латентни отпечатъци — възрастен чернокож с отпуснати рамене — и деликатно нанасяше с фина четка праха, който техниците наричаха помежду си „самодивски прах“, върху бутилка „Бейлиз айриш крийм“. После сне отпечатък от бутилката върху чиста прозрачна пластмасова лепенка „Сирчи“.

— Е, кой ще налети да убива момиче на повикване? — попита Питър. — Клиент?

— Съмнявам се — отговори Сара. — Казвала ми е, че работи само на повикване по телефона и най-често използва хотелски стаи.

— Да, но тези огледала… — със съмнение започна той.

Тя въздъхна.

— Кой би могъл да знае? Все пак е имала и личен живот. Но полов живот извън работата…? Не знам! Много от тези момичета мразят секса. А какво намерихте в малкото й черно бележниче?

— Нищо. Бележник за срещи и толкова. Освен това намерихме чантичка, портфейл, цигари. Цял арсенал от средства за гримиране в банята. Валиум и няколко таблетки стимуланти. „Порт-а-принт“.

— Какво?

— „Порт-а-принт“. Едно от онези приспособления, които използват в универсалните магазини, за да снемат отпечатък от кредитната карта на клиента, сещаш ли се? Мен ако питаш, тя е била в състояние да приема заплащане с „Виза“, „Мастер Кард“ или „Дискавър“.

— Повечето момичета на повикване го правят. Макар че все още продължават да предпочитат разплащане в наличност.

— Ама представяш ли си колко неприятно е да оставиш жена си да оправи сметките и тя да се натъкне в изпратения от банката баланс по „Дискавър“, че си плащал да ти духат?

— И затова ти предпочиташе да плащаш в налични, нали?

— Права си — невъзмутимо отговори Питър.