Джоузеф Файндър
Часът нула (80)

79.

В кабинета на Уорън Елкинд цареше невъобразим хаос. Телефонът на писалището му не спираше да звъни; млади мъже и жени влизаха и изскачаха на бегом с разпореждания. За всекиго бе ясно, че се намират в криза. Банката рухваше.

Сара застана на прага на вратата и се вкамени.

— Къде бяхте досега, по дяволите? — изкрещя й Елкинд. — Този проклет компютърен вирус изпразни сейфовете на банката до последния грош, а на всичко отгоре току-що научих, че никога няма да можем да разплетем тази бъркотия.

— Значи вече сте готов да разговаряме?

— Боже Господи! Добре… Я всички да излязат навън. До един!

Когато кабинетът му се изпразни, Сара се приближи.

— Когато ми се обадихте, споменахте името на Малкълм Дайсън. Мислите, че той е зад всичко това, така ли?

— Как, по дяволите, мога да съм сигурен? Казах, че е възможно.

— В досието за вас, което се поддържа от ФБР, няма нито дума за Малкълм Дайсън.

— Това е свръхсекретна информация, за бога!

— Защо?

— Този мръсник вероятно смята, че аз съм отговорен за всичко. Беше обвинен за най-големия скандал с възползване на информация, сполитал някога Уолстрийт, и точно това е причината, поради която избяга, но аз съм сигурен, че обвинява мен. Сигурно си мисли, че ако не бях съобщил за него, той все още щеше да си бъде уважаван американски гражданин.

Сара се приближи още до писалището му и попита:

— Вие го предадохте, така ли?

— Е, не беше точно така — намръщено отговори Елкинд.

— Вие сте били свидетелят, заради когото са го подвели под обвинение — настоя Сара. — Само вие сте знаели. Цялото дело е било построено около вашите показания.

— Той се нуждаеше от помощта на банката, за да осъществи изкупуване на акции в огромен мащаб. Предложи ми да участвам. Отказах. Аз съм честен банкер.

— Предали сте го — повтори Сара.

— Нещата не стоят толкова просто.

— Нищо никога не е просто.

— Когато Комисията по сделките с ценни книжа надуши следите му, той ме покани на обяд в „Харвард клъб“. Искаше да „уеднаквим версиите си“, или казано с две думи, да излъжа. Но аз вече бях дал съгласие да сътруднича на Комисията. Поискаха от мен да ми прикрепят микрофон и батерия на фланелката, но аз не нося фланелка, а те не искаха да залепят със скоч микрофона за кожата ми. Така че, представяте ли си, техникът ми предложи своята фланелка. Обяснявах им, че не нося полиестер, но… какво да правя, съгласих се и я облякох. Намериха празен дрешник до дневната в клуба и останаха там, докато аз предавах съдържанието на целия ни разговор. Ужасявах се само от мисълта, че Дайсън може нещо да разбере.

— Мисля, че в крайна сметка е разбрал. Не ви ли е отправял някакви заплахи?

— Не. Единственият път, когато бях убеден, че ще направи нещо страшно и ще реши да се разправи окончателно с мен, беше когато федералните агенти едва не го убиха в онази абсурдна престрелка. Ще ви кажа честно — седмици наред ме беше страх да се появя сред обществото.

— Кога беше това?

— Датата ли ви интересува?

— Да.

— Никога няма да я забравя. Падна се на рождения ден на жена ми — отпразнувахме го в „21“ и тогава донесоха на масата ми телефона. Беше един от моите клиенти в Европа. Каза ми, че Малкълм Дайсън е бил прострелян от американски служители в Монако и че жена му и дъщеря му са убити, а самият той бил тежко ранен. Спомена, че вероятно щял да остане парализиран за цял живот. Помня ясно, че тогава си помислих: дявол да го вземе, защо не са очистили и него? Той е отмъстителен човек. Беше 26 юни.

— Това е утре.

Но 26 юни още беше и денят, когато съгласно втория прехванат телефонен разговор трябваше да бъде изплатена последната трета от възнаграждението на Бауман.

— Извинете ме — каза Сара. — Трябва да вървя.