Майкъл Скот
Чародейката (81)

Глава 79

Хваната ръка за ръка, Никола и Пернел Фламел обикаляха бавно острова. Бяха невероятно стари, всяка една от техните шестстотин години бе отпечатана върху плътта и костите им.

На изток слънцето изгряваше и откъм Тихия океан духаше студен бриз, разчиствайки последните остатъци от зловонната мъгла, миризмата на изгоряло месо, обгорено дърво и разтопен камък. Въздухът отново се изпълваше с чистия дъх на сол.

Минаха покрай кея и поеха по крайбрежната пътека, стигайки почти до мястото, където преди по-малко от дванайсет часа бяха стъпили на острова. Пейката беше мокра и Никола се наведе да я избърше с ръкав, преди да позволи на Пернел да седне.

Алхимика се настани до жена си и тя се облегна на него. Той я прегърна с една ръка, усещайки тънките й, деликатни кости под дланта си. Точно срещу тях град Сан Франциско изникваше като призрак в зората.

— Няма ли русалки във водата? — попита Пернел.

— Без Нерей, който да ги задържи тук, те нямат причина да остават.

— Е, поне градът е още цял — каза Пернел на френски с отслабнал гласец. — Не виждам към небето да се издига дим.

Никола погледна първо надясно, а после наляво.

— Всички мостове са здрави. Това е добър знак.

— Прометей и Нитен оправдаха доверието ни. Сигурно са оцелели — каза тя. — Поне се надявам да е така. Тази нощ загубихме толкова много добри хора.

— Те дадоха живота си за онова, което смятаха за правилно — напомни й той. — Пожертваха се, за да могат другите да живеят и светът да продължи да съществува. Това е най-великата жертва. А тази сутрин градът е още тук, така че не са загинали напразно.

— Ами ние, Никола? Ние винаги ли сме постъпвали правилно?

— Може би не — каза той тихо. — Но винаги сме постъпвали, както смятаме за правилно. Това същото ли е?

— Напоследък се чудя дали изобщо трябваше да търсим легендарните близнаци.

— Ако не го бяхме сторили, никога нямаше да намерим Софи и Джош — каза простичко Никола. — От мига, в който купих Книгата на Авраам, животът ни представляваше пътешествие, което ни доведе до това време и място. Такава е била съдбата ни — а никой човек не може да избяга от съдбата си.

— Чудя се къде ли са близнаците? — прошепна тя. — Иска ми се да разбера… преди да настъпи краят. Трябва да знам, че са оцелели.

— Добре са — каза той уверено. — Вярвам в това, защото този свят още го има.

Пернел кимна.

— Сигурно си прав. — Тя облегна буза на рамото на Никола.

— Спокойно е — каза. — Островът е толкова тих тази сутрин.

— Няма чайки. Чудовищата или са ги изяли, или са ги подплашили. Ще се върнат.

Високата трева шумолеше на лекия бриз и вълните плискаха по камъните в успокояващ ритъм. Пернел затвори очи.

— Слънцето грее — промърмори.

Никола положи буза върху главата й.

— Ще бъде прекрасен ден.

Докато седяха, слънцето се издигна бавно в небето, златната му светлина окъпа моста „Голдън Гейт“ и го накара да запламти ярко. Градът се събуди и въздухът се изпълни с неясния мелодичен шум на уличното движение.

— Нали знаеш, че винаги съм те обичал? — рече тихо Никола.

Настъпи дълга тишина, а после Пернел отвърна шепнешком:

— Знам. А ти знаеш ли, че те обичам?

Той кимна.

— Нито за миг не съм се съмнявал в това.

— Иска ми се да ни погребат в Париж — каза изведнъж Пернел.

— В същите празни гробове, които подготвихме за себе си преди толкова много години.

— Има ли значение къде ще лежим, след като ще бъдем заедно? — попита Никола, затваряйки очи.

— Разбира се, че не — каза тя и също затвори своите.

Върху двамата падна сянка.

Те отвориха очи и видяха, че над тях стои висок, синеок мъж, увит в дълго кожено наметало с качулка. Слънцето грееше откъм гърба му, така че лицето му под качулката бе в сянка. На мястото на лявата му ръка имаше блестящ метален полукръг.

— Чудех се дали ще дойдеш — каза тихо Никола Фламел.

— Аз бях там в началото, когато ти продадох Книгата преди толкова много години и те отправих на това велико пътешествие. Съвсем редно е да се появя и в края.

— Кой си ти? — попита Алхимика.

Мъжът с куката свали качулката си. Приклекна до Никола и Пернел, хвана ръцете им в своите и се вгледа в лицата им.

— Познавате ме — каза той.

Никола се взря в покрито с белези и бръчки лице на младия мъж, а Пернел посегна да прокара пръсти по брадичката му, проследи очертанията на челото му и извивката на скулата му.

— Джош? Джош Нюман?

— Вие ме познавахте като Джош Нюман… — каза мъжът много тихо. — Но то беше, преди да се случи това — той вдигна куката си, — което е дълга история.

— А какво стана със Софи?

— За вас е минала една нощ. За нея са изтекли почти седемстотин години, но не се е състарила. Преживяла е много приключения през това време, но тази сутрин се върна благополучно в Сан Франциско, при леля Агнес.

— Ами ти, Джош?

— Джош вече го няма. Сега съм Маретю. Аз съм Смъртта и съм дошъл да ви отведа у дома. — Куката му се раздвижи, описвайки над пейката златна дъга. Въздухът изведнъж замириса на портокали и той се усмихна. — Казахте Париж, нали?

Лей-порталът се отвори и те се стопиха в него.