Майкъл Скот
Чародейката (27)

Глава 25

— Колко още остават? — изпъшка Дий.

Безсмъртният беше започнал добре, но бе успял да изкачи само петдесет стъпала, преди да спре, дишайки тежко, с разтуптяно сърце.

Гласът на Маретю отекна от каменните стени.

— Общо са двеста четирийсет и осем от долу до горе. Остават ти около двеста.

— Двеста четирийсет и осем. Едно от недостижимите числа^[1]. Защо ли не се изненадвам?

— Трябва да продължаваме, докторе.

— А аз трябва да си поема дъх — изпъшка Дий.

— Нямаме време.

— Остави ме да си почина… освен ако не искаш да пукна тук, на тези стъпала.

— Не, докторе, няма да те оставя да умреш още. — Маретю протегна ръка. — Дай да ти помогна.

— Защо? — Дий се отпусна на гладките кристални стъпала и вдигна поглед към сините очи на Маретю. — Щом знаеш кой съм, значи знаеш и какъв съм, какво съм направил. Защо ми помагаш?

— Защото всички имаме роля в спасяването на света.

— Дори и аз ли?

— Особено ти.

Маретю помъкна Дий по оставащите двеста стъпала. Английският безсмъртен бе преметнал ръка през рамото на мъжа и бе притиснал глава към гърдите му. Не чуваше сърцебиене и докато се изкачваха все по-нагоре, осъзна, че Маретю не се задъхва от усилието. Той изобщо не дишаше.

Високият синеок мъж припкаше леко нагоре по стълбите. На някои места стената бе прозрачна и Дий можеше да зърне сивия океан, изпъстрен с бяла пяна. Огромни вълни се блъскаха в каменист бряг, очертавайки с водните си пръски един град. В морето гигантски синьо–зелени айсберги се разбиваха в невидими скали. Докато се изкачваха, Дий забеляза, че някои стъпала изпускат странни миризми или проблясват в чудати цветове, когато минават по тях. Други трептяха в музикални ноти или пък температурата рязко се покачваше и спадаше.

— През Сенкоцарства ли минаваме? — попита Дий.

— Много си проницателен.

— Страшно бих искал да изследвам това място — прошепна Дий.

— Не, докторе, не би — рече убедено Маретю. — Тази кула е построена върху пресечната точка на дузина лей–линии, на място, където се пресичат поне толкова Сенкоцарства. Някои от тези стъпала ни въвеждат и извеждат от някои от най-лошите светове, създавани някога. Ако се задържиш прекалено дълго на едно стъпало, не се знае къде можеш да се озовеш. Или какво можеш да привлечеш.

— Да, но помисли си за приключението.

— Има приключения, които не си заслужава да преживееш.

Дий погледна в очите на Маретю.

— Доколкото разбирам, ти си преживял някои такива?

— Да.

— Така ли загуби ръката си? Чакай да позная: някое гладно чудовище я е отхапало, а после Авраам ти е направил тази кука.

— Не, докторе. Бъркаш ужасно. — Маретю се засмя и в този миг звучеше като много млад. — Освен това мисля, че ако Авраам ми беше направил заместител, щях да го помоля за нещо с по… ръкоподобна форма, което да ми е по-полезно. — Той прокара куката по кристалната стена и върху тях се посипаха дъгоцветни искри. Металният полукръг лумна в светлина, оживял от мистични символи. — В началото я мразех — призна мъжът.

— А сега? — попита Дий.

— Сега тя е част от мен. И аз съм част от нея. Двамата заедно променихме света.

 

 

Маретю се промуши през тесен правоъгълен отвор и остави стария Дий да седне върху плоския покрив на кристалната кула.

— Оттук мога да видя света. — Авраам Мага отстъпи от един тумбест цилиндричен телескоп и се извъртя, така че само едната му страна да е обърната към Маретю и Дий. — Елате да погледнете.

— Моля те, дай ми минутка да се съвзема. — Докторът протегна крака и се отпусна назад, облягайки се на скованите си ръце. Взря се нагоре към високата русокоса фигура, увита в наметало от блестящо златно фолио. — През всичките дълги години на живота си винаги съм те смятал за легенда — прошепна той. — Изобщо не съм си представял, че си истински.

— Разочарован съм, докторе. — Авраам кимна лекичко с глава и се изсмя тихо. — Знаеш, че в сърцето на всяка легенда има зрънце истина. Цял живот си си имал вземане-даване с чудовища. Общувал си със същества, които са били почитани като богове, и си се сражавал редом с кошмари. И въпреки това ме смяташ за легенда!

— Всеки обича да вярва в някоя и друга легенда. — Дий протегна ръка нагоре и Маретю му помогна да се изправи.

Стояха върху плоска кръгла площадка на върха на кристалната кула. Духаше силен и остър вятър, напоен с дъх на сол и морски пръски и пълен с малки, жилещи късчета лед.

— За мен е истинска чест да се срещна с теб. — Дий пристъпи напред и протегна ръка, но Маретю нежно я бутна надолу и поклати лекичко глава.

— Мага няма да се ръкува с теб, докторе.

Авраам отстъпи от телескопа.

— Ела да погледнеш.

Инструментът бе направен от нещо, което приличаше на плътен кристал с кремав цвят. Повърхността му бе разделена на фасетки. Тънки сребърни обръчи опасваха тръбата, а когато Дий надзърна в окуляра, откри, че той трепти и прелива като живак.

— Маретю го донесе от едно от пътуванията си — рече Авраам. Гласът му излизаше трудно, сякаш всяка дума изискваше голямо усилие. — Не иска да ми каже къде го е намерил, но подозирам, че е творение на Архонтите, а не на Земните господари. Техните артефакти са с доста грубоват дизайн. Докато в този има някаква изящност.

— Не виждам нищо — каза Дий. — Трябва ли да се фокусира?

— Помисли си за някого — рече Авраам. — За някого, когото познаваш добре. Бих казал някого, когото обичаш, но осъзнавам, че в твоя случай трудно ще се намери такъв.

Дий погледна в телескопа.

… Софи и Джош, седящи на кръгла маса, отрупана с храна. Срещу тях бяха Изида и Озирис.

Той дръпна рязко глава назад, а после пак се наведе към окуляра.

… Вирджиния Деър, в свободна бяла роба и сламена шапка, върви по улици, гъмжащи от дребни, мургави хора. Червенооки анпу в черни брони я наблюдават от сенките.

— Невероятно — каза Дий, вдигайки поглед. — Това е като ясновидско кълбо. Само хора в това Сенкоцарство ли може да вижда?

— Ако го нахраниш с кръв и болка, ще ти покаже други времена и други места — прошепна Авраам. — Аз не го храня.

— Ти обаче го храниш. — Дий се извъртя, за да се вгледа в Маретю.

— Понякога — призна мъжът. Някаква тъга премина през очите му. — Има някои хора, които искам да държа под око.

— Страшно бих искал да имам нещо такова. Мога да му измисля хиляди приложения.

Маретю поклати глава.

— То щеше да те унищожи, докторе.

— Съмнявам се.

— Понякога, като погледнеш в телескопа, откриваш, че оттам те гледа нещо. Нещо гладно.

Дий сви рамена.

— Както ти самият каза, виждал съм чудовища и преди. А и те не могат да ти причинят кой знае какво от другата страна на телескоп.

— Те невинаги са от другата страна на телескопа — рече Авраам. — Понякога минават през него. — Мага се извърна, за да може безсмъртният да види цялото му тяло. Лявата страна на лицето му — от челото до брадичката и от носа до ухото — представляваше твърда златна маска. Само окото му оставаше незасегнато, макар че бялото бе станало бледо минзухарено и златни нишки се виеха през сивия ирис. Горните и долните зъби от лявата страна на лицето му бяха от чисто злато, а лявата му ръка бе покрита с нещо, което приличаше на златна ръкавица.

— Промяната — ахна Дий.

— Впечатлен съм. Малцина хора от твоето време изобщо знаят за нея.

— Аз не съм обикновен човек.

— Виждам, че си надменен както винаги, докторе. — Авраам се обърна пак към телескопа и долепи здравото си око към окуляра.

Дий изведнъж усети, че се чуди кого ли гледа Авраам.

— Рано или късно Промяната изкривява всички ни. А някои — като твоята приятелка Бастет — превръща в чудовища.

— Всяка Промяна уникална ли е?

— Да, специфична за дадената личност. Промените може да си приличат, но няма две еднакви.

Дий докуцука, за да застане до Авраам, и се взря внимателно в ръката му.

— Може ли? — попита той.

Главата на Мага помръдна лекичко.

Дий допря показалец до рамото на Авраам и натисна. Беше твърдо. После почука по него с кокалчетата си. То издаде глух звук.

— Аурата се втвърдява върху кожата ми.

— Видях нещо подобно в една пещера под Париж.

— Зефания взе идеята за наказанието на Марс от моята Промяна.

— И не е обратимо?

— Не. Поколения от Древни и Велики древни са се опитвали да обърнат процеса. Понякога има малък успех, но никога за постоянно. — Авраам отстъпи от телескопа и се завъртя бавно с лице към Дий. — Какво да правя с теб, докторе? Наблюдавал съм човешкия свят в продължение на поколения. Виждал съм герои и злодеи. Изучавал съм семейства и отделни личности, проследявал съм цели родословия в течение на безброй векове. Разбирам хората, знам какво ги движи, какво ги мотивира. Знам как и защо обичат и от какво се страхуват. Но ти… Ти си загадка.

Дий хвърли бърз поглед към Маретю.

— Това хубаво ли е или лошо?

Авраам отиде до ръба на кулата и се взря към далечния град.

— Нямаш представа колко малко оставаше да те унищожим — продължи той. — Хронос предложи да прати Маретю назад във времето, за да убие най-далечния ти предшественик и да заличи целия ти род.

— Радвам се, че не си го направил — промърмори Дий, кимвайки на Маретю.

— Недей да благодариш на мен. Аз исках да го направя.

Тихи стъпки отекнаха по стълбите и Дий се обърна точно когато на площадката се появи красива млада сивоока жена. Тя не обърна внимание на Магьосника, усмихна се на Маретю, а после наметна дебел плащ с качулка върху рамената на Авраам. Взря се в Дий.

— Аз също исках да го направя.

— Това е жена ми, Цагаглалал.

Дий се поклони леко.

— За мен е чест.

— Няма защо — сопна се тя. — С най-голямо удоволствие бих те бутнала от тази кула. — Тя издърпа внимателно мъжа си от края на площадката, а после го заобиколи и застана пред него, така че той да я вижда. — Моментът почти настъпи.

— Знам. Слизай. Приготви се. Аз почти приключих с доктора.

Цагаглалал мина бързешком покрай Дий и изчезна по стълбите.

— Тя ще те мрази в продължение на хилядолетия. — Авраам протегна ръка. — Дай ми моята книга, докторе.

Дий се поколеба.

Дясната страна на лицето на Авраам се изкриви в зловеща усмивка.

— Човек трябва да е много тъп, за да си помисли да направи някаква глупост сега. Или още по-зле — да се опита да преговаря.

Докторът бръкна под ризата си. На връв, окачена около врата му, висеше мека кожена торбичка. Той я дръпна и връвта се скъса.

— Джош носи страниците, които откъсна от Сборника, по подобен начин — каза Маретю.

— Знам. Току-що го разбрах. Не мога да повярвам, че през цялото това време са били у него. Бяха толкова наблизо; само да ми ги беше дал, всичко щеше да е толкова различно. — Дий въздъхна.

— Животът ти е пълен с разочарования — рече Маретю.

— Това сарказъм ли е? — попита Дий.

— Да.

— Изпитал съм немалко разочарования — призна Магьосника. Бръкна в торбичката и извади малката, обкована с метал, книга. — Прекарах целия си живот в преследване на тази книга. През вековете неведнъж бях на косъм да я получа. Но от мига, в който тя най-сетне попадна в ръцете ми, всичко се промени. Това трябваше да е най-големият ми триумф. — Той поклати леко глава. — Вместо това всичко тръгна на зле.

Маретю пристъпи напред и взе Книгата от ръцете на стареца. Сложи я върху куката си и отгърна корицата. По куката му моментално запламтя жълто–бял огън, цвърчащи струи закапаха по камъните, сипейки искри като фойерверки.

— Истинска е — обяви той.

С почти болезнено усилие Авраам вдигна златната си ръка и я отпусна върху рамото на Дий.

— Докторе, някога не си ли се питал защо все не успяваше да настигнеш семейство Фламел, защо те винаги се измъкваха малко преди твоето пристигане?

— Разбира се. Винаги съм смятал, че имат късмет… — започна той. После поклати глава. — Но ничий късмет не продължава толкова дълго, нали?

Маретю захлопна Книгата. Огънят върху куката му угасна.

— От теб никога не се е очаквало да откриеш семейство Фламел и Сборника. До миналата седмица, разбира се, когато някой ти се обади, за да ти каже адреса на книжарницата в Сан Франциско.

— Това сте били вие? — прошепна Дий, местейки поглед от Маретю към Авраам. — Мислех, че работя за Изида и Озирис.

Сините очи на Смъртта се присвиха насмешливо.

— Така е, но понякога ти — и те — работите за мен.