Майкъл Скот
Чародейката (50)

Глава 48

Облечен в церемониална броня, Анубис стоеше пред красиво гравирана метална врата. Пое си дълбоко дъх. Усети, че лявата му ръка се вдига към устата, и се спря. Беше се отучил да си гризе ноктите, когато Промяната започна да деформира черепа му, придавайки му животински вид, удължавайки зъбите и изтънявайки устните му. В няколкото случая, когато разсеяно бе пъхнал нокти в устата си, едва не си беше отхапал пръстите.

— Защо не влезеш? — изръмжа нечий глас от вътрешността на стаята. — Знам, че си там отвън.

Анубис докара върху устните си нещо като усмивка, след което бутна вратата към покоите на Бастет и влезе. Побърза да затвори след себе си, за да не може нищо да се измъкне в коридора. В стаята цареше почти пълен мрак и той постоя, опрял гръб в стената, докато очите му свикнат с тъмното. Миризмата тук бе ужасяваща и той се стараеше да диша само през устата.

— Как разбра, че съм отвън? — попита.

— Чух дишането ти. — Гласът на Бастет дойде от дясната му страна и той се обърна към звука. Можеше едва-едва да различи силуета на огромната й котешка глава на фона на затъмнения прозорец. Главата беше отметната назад и поглъщаше нещо, което все още се гърчеше. — Какви са новините?

— Току-що пристигнаха Изида и Озирис — съобщи Анубис.

Бастет преглътна храната, избърса устата си с ръка, а после се закашля като котка.

— Добре — изпъшка накрая тя. — Казах ти, че ще дойдат за встъпването ти в длъжност. Те имат голямо влияние над останалата част от съвета. След като те подкрепят, властта ти е гарантирана.

— Пристигнаха с онази тяхна изумителна вимана — каза той тихо. — И аз искам такава. Не ми се вижда честно те да имат такъв кораб, а аз да нямам. — Пое си дълбоко дъх и тръгна на пръсти към майка си. При всяка крачка трепваше от пукането и пращенето на малки костици под краката му. Преди Промяната майка му ядеше само белени плодове върху кристални чинии. Сега ядеше сурово — и често живо — месо, и мраморно-златният под бе осеян с останки от скорошните й хранения. Стаята, постара от повечето цивилизации, която някога бе красива, сега вонеше на отпадъци и гнилоч.

— Когато станеш владетел, ще имаш всичко, което пожелаеш — отвърна Бастет. — Ще можеш да поискаш виманата им. Те едва ли ще ти откажат.

— Те не дойдоха сами — добави Анубис небрежно.

— Така ли? Кого са довели? Познаваме ли го?

Анубис приклекна пред майка си. Макар че тя бе седнала, лицата им се намираха на едно ниво. Често се бе чудил по каква ли прищявка на съдбата Промяната бе превърнала нея в котка, а него в куче. При Бастет Промяната личеше по-ясно: имаше опашка, остри зъби, прибиращи се нокти и обичаше живи гризачи и птички.

— Двама са. Момиче и момче. Не ги познавам. Никога досега не съм ги виждал — каза той тихо.

— Чудя се кои ли са. — Бастет се обърна да провери как изглежда в огледало, което само тя можеше да види. Анубис усети мирис на пудра и леко киселеещия парфюм, който майка му предпочиташе.

— Честно казано, приличат на човеци — каза той, като бавно се изправи и отстъпи назад.

— Колко странно — рече меко Бастет.

— Носят златна и сребърна полупрозрачна керамична броня. И мисля, че може да са близнаци — довърши той припряно. Наведе се, когато Бастет изпищя и запрати едно бурканче от парфюм по главата му. Само невероятно бързите му рефлекси го спасиха.

— Ще почакам отвън — извика той, докато се измъкваше от стаята.

Анубис стоеше в коридора, скръстил ръце върху широките си гърди. През дебелите, покрити със злато, стени чуваше как майка му беснее в стаята си. Носеше се звън от чупещо се стъкло. Трясък на мебели. Последния път, когато тя бе изпаднала в един от своите пристъпи на ярост, беше пробила дупка в дебелата двайсет сантиметра врата от чисто злато и бе съборила античния полилей от тавана. Той чу звънтенето на скъп кристал, а после вратата потрепери, когато нещо тежко — предполагаше, че пак бе полилеят — се разби с трясък от вътрешната й страна.

От време на време в края на коридора се появяваха прислужници с животински глави, виждаха го пред вратата на Бастет и бавно се оттегляха. Яростта на Древната бе легендарна и смъртоносна за всеки, който й се изпречи на пътя.

Анубис затвори очи и въздъхна. Зачуди се дали когато стане владетел на Дану Талис ще може — и дали ще е разумно — да премести майка си в някое далечно Сенкоцарство и после да запечата всички лей-портали, за да не може да се измъкне оттам. Тя имаше много съюзници в съвета, но твърде малко приятели. Може би Анубис щеше да успее да събере малобройна групичка, склонна да му помогне — току-виж дори загадъчните Изида и Озирис.

Те не приличаха на никои други Древни, които познаваше. Макар че у повечето Древни в съвета личеше някакъв ефект от Промяната, Изида и Озирис изглеждаха незасегнати. Беше дочул слух, че двамата били Велики древни или може би дори Предтечи, но не вярваше на това, а знаеше, че няма как да са Архонти. Не прекарваха много време на Дану Талис и Анубис вероятно можеше да преброи на ноктите на едната си ръка случаите, в които ги бе виждал на заседания на съвета през последните петнайсет години.

А сега се бяха появили с близнаци със златна и сребърна броня.

Анубис не бе особено умен — брат му Атон беше мозъкът в семейството, — но дори той разбираше, че това не е добър знак. Всички знаеха легендата за Златния и Сребърния близнак, които първи управлявали острова. Дану Талис бе изграден около двата символа на слънцето и луната, противоположни и равни. Градът дори беше оформен като слънце и полумесец. Така че нямаше как появата на Изида и Озирис днес с двама близнаци в златна и сребърна броня да бе съвпадение.

Лицето на едрия Древен застина в мрачна гримаса. Днес той щеше да стане владетел на Дану Талис — по един или друг начин. Имаше армия от десет хиляди анпу, а новите бикоглави хибриди Астерион^[1] бяха разположени на лагер по площадите и близките улици. Последните му експериментални хибриди на глигани, мечки, котки и бикове чакаха дълбоко в подземията на пирамидата. Беше ги приготвил, за да може, след като го обявят за владетел на Дану Талис, да устрои парад с тях като символи на властта си. Но всички те бяха въоръжени и в пълна броня — и бяха научени да са верни само на него.

Яростта на Бастет бе като лятна буря: необуздана и драматична, но отминаваше бързо. Когато малко по-късно вратата се отвори, Древната бе спокойна и овладяна, с гладко сресана козина и облечена от глава до пети в черно-червена кожена роба и черно наметало с ален кант.

— Тази премяна доста прилича на моята броня… — започна Анубис, а после млъкна.

— А защо мислиш, че я избрах? — Тя го хвана подръка и двамата тръгнаха заедно по дългия коридор. По стените му се редяха огромни плочи полиран кристал. Отраженията на двойката Древни, начупени и изкривени, се движеха редом с тях и всяко огледало ги показваше на различен движещ се фон.

— А сега ми разкажи всичко, което можеш, за тези двамата в златото и среброто.

— Казах ти всичко, което знам — отвърна Анубис. — Моите шпиони ме информираха, че Изида и Озирис са пристигнали, и аз излязох на балкона да хвърля един поглед на кораба им. Наистина го искам, невероятен е — добави той.

— Анубис… — рече предупредително Бастет.

— И точно тогава забелязах близнаците.

— Не знаеш дали са близнаци — сопна се тя. — Престани да го повтаряш.

— Знам, че ме мислиш за глупав… — започна Анубис. Видя изражението на майка си и побърза да продължи: — Видях момче и момиче, които ми приличаха на човеци, в скъпи и древни на вид брони от злато и сребро.

— Кой коя носеше? — попита тя.

— Момчето бе със златната, а момичето със сребърната, разбира се.

— Опиши ми ги.

— Току-що ги описах — момче и момиче.

— Цвят на косата, очите — каза Бастет и хватката й върху ръката му се стегна болезнено.

— Косите им бяха руси. Очите не ги видях; бях прекалено далеч. Забелязах обаче, че момчето е по-високо от момичето. Възрастта на човеците се преценява трудно, но бяха може би на петнайсет-шестнайсет лета.

— Откъде знаеш, че са били човеци?

— Защото няма деца Древни — напомни й той, а после се напрегна, очаквайки тя да го стисне отново в отговор на неуважението му.

— Какво ли са намислили Изида и Озирис? — попита тя, почти сякаш говореше на себе си. — Златната и сребърната броня са преднамерена обида. Напомняне, че нашето семейство невинаги е управлявало съвета.

— Струва ми се, ти каза, че Изида и Озирис ще подкрепят претенциите ми — рече той.

— Е, та кого друг могат да подкрепят?

— Освен ако нямат собствени кандидати — подхвърли Анубис.

Бастет понечи да поклати глава, но се спря.

— Знаеш ли, може да не си толкова глупав, колкото изглеждаш.

Анубис не каза нищо, тъй като не бе сигурен дали това бе комплимент.

В края на коридора двама анпу в черна броня застанаха мирно и отвориха масивна двукрила порта от бял кварц. Едно създание с пипала, уловено в кварца, лениво отвори единственото си око, а после пак го затвори.

Бастет и Анубис минаха през вратата и излязоха на застлания със златист пясък двор. Някога тук бе имало пищна градина, но в яростта си Бастет толкова често изтръгваше цветята, че Анубис бе наредил на градинарите да садят само кактуси и бодливи растения, които тя не би изскубвала така охотно. Чакаше ги каляска, огромен блестящ глобус от една-единствена издълбана перла, която Анубис бе донесъл от едно водно Сенкоцарство. В нея бяха впрегнати два саблезъби тигъра албиноси, чиито зъби бяха извити нагоре като слонски бивни. Това беше нов хибрид, отглеждан от Анубис.

Анубис отвори вратата и протегна ръка на Бастет. Тя я пренебрегна и се качи в каляската без чужда помощ.

— Може те да са легендарните близнаци — подхвърли невинно Анубис, качвайки се след майка си.

— Не говори глупости! — сопна се тя. — Откъде Изида и Озирис ще намерят близнаци? Баща ти и аз заличихме кръвната им линия преди хиляда години.

Потресен, Анубис се завъртя, за да се взре в лицето на майка си, точно когато тигрите се втурнаха напред, и това го накара да залитне назад в седалката. Не им трябваше кочияш; големите котки бяха програмирани да намерят пътя до Пирамидата на слънцето.

— Това никога не съм го знаел — каза той.

— Малцина го знаят. И не искам да го споменаваш никъде. — Тя извърна глава и подпря брадичка на лявата си лапа. На светлината на вечерното слънце, която проникваше през полупрозрачните стени на перлената колесница, зениците й се свиха до върхове на топлийка. Бастет седеше мълчаливо и острите нокти на другата й ръка разсеяно деряха уж неунищожимата кожа на седалката. Всеки път, когато се возеше в колесницата, тя разкъсваше тапицерията; Анубис реши, че следващия път ще нареди да издялат седалките от камък.

— Ако Изида и Озирис са намерили други претенденти — рече тихо Бастет, — защо ги разкриват толкова рано? В това няма смисъл. Можеха да ги вмъкнат в Залата на съвета и да ги представят като голяма изненада по-късно.

— Явно искат ние да знаем — каза Анубис, като подпря голямата си глава на юмрука си и зарея поглед през града.

В небето имаше дим и мирисът му се усещаше във въздуха. Човеците пак горяха копторите си.

Осем грамадни анпу чакаха на портата. Разделиха се на две групи по четирима и се затичаха редом с каляската. Ролята им бе по-скоро церемониална, отколкото защитна. Всички главни резиденции и дворци на владетелите на Дану Талис бяха защитени с пръстена от канали и до вътрешния кръг около пирамидата можеше да се стигне само по строго охранявани мостове. Никога никой човек не бе стъпвал по златните камъни около великата пирамида.

Анубис осъзна, че майка му бе млъкнала, и се обърна да я погледне.

— Какво каза? — попита тя.

Анубис се намръщи, мъчейки се да си припомни.

— Казах, че те явно искат ние да видим близнаците… двойката в златна и сребърна броня. Когато водиш битка — той се приведе напред, — можеш да скриеш числеността на войниците си и да изненадаш врага. Понякога тази стратегия действа, но често, ако врагът не знае срещу колко воини е изправен, продължава да се бие. Другият вариант е да се разкриеш на врага: да му покажеш, че го превъзхождаш по брой, да съкрушиш духа му. Така често постигаш бърза, безкръвна победа.

Бастет кимаше.

— Знаеш ли, наистина трябва да прекарваме повече време заедно. Ти си пълен с изненади.

Това да не би да беше втори комплимент за един ден? Анубис се зачуди дали пък наистина не идва краят на света.

— Прекарал съм целия си живот в сражения. Познавам битките — каза той бързо.

— Къде са те сега? — попита Бастет.

Анубис изгледа тъпо майка си, после сви рамена.

— В Пирамидата на слънцето, предполагам. Може би дори в Залата на съвета.

— Не, съмнявам се. Прекалено е рано. Изида и Озирис ще искат да направят впечатляваща поява в залата. — Тя звучеше уверено. — Аз така бих постъпила. Не се съмнявам, че в момента се срещат с други Древни, посяват разни идеи в умовете им, пускат намеци за двойката в златно и сребърно. Сигурно са скрили момчето и момичето на някое закътано място, за да не им се пречкат, и ги пазят за момента на голямото разкритие.

— Но ти каза, че е невъзможно те да разполагат с истинските близнаци. Значи са намерили две деца и са ги облекли в лъскава златна и сребърна броня. Какво ще докаже това? Съветът ще им се изсмее.

— Изида и Озирис са хитри. Гарантирам ти, че не са дошли с две случайни деца, облечени в брони. Тези двамата сигурно притежават някакви умения. Може би достатъчно, за да заблудят съвета. — Бастет поклати глава. — Изида и Озирис трябва да са планирали това от векове. Може и по-дълго. Когато ти станеш владетел — добави тя, — искам да наредиш да ги убият.

— Кого? — намръщи се Анубис. — Децата ли?

Бастет поклати глава и нададе вой.

— Не, не децата. Е, може и тях да убиеш, ако искаш. Но настоявам да се погрижиш за Изида и Озирис.

— Последните, които се опитаха да ги убият, свършиха като украшения — напомни той на майка си. — Изида носеше онази огърлица с малки човечета в продължение на месеци след това. И повечето от тях бяха още живи — добави шепнешком.

Бастет изведнъж се изправи в седалката и сложи ръка на коляното на Анубис. Един остър нокът се заби в плътта му, но той прехапа устни и не каза нищо.

— Ама разбира се, ти си прав…

— Така ли? — попита той и изненадата, че майка му е съгласна с нещо, казано от него, притъпи за миг болката. — За какво съм прав?

— Убий децата.

— Да ги убия ли? — Той я изгледа безизразно, после килна глава на една страна. — Това е лесна работа. Те могат да претърпят дребна злополука през следващите няколко дена.

Всички нокти на Бастет се впиха в плътта му и той ахна.

— Понякога си толкова глупав!

Когато станеше владетел, определено щеше да я заточи в някое Сенкоцарство. Някое с много кучета в него.

— Убий ги сега. Убий ги, преди Изида и Озирис да могат да ги представят пред съвета. — Тя стисна коляното му, за да наблегне на думите си. — Слушаш ли ме?

— Да, майко — изрече той през стиснати зъби.

— И се погрижи да бъде свършено както трябва.

— Да, майко — повтори Анубис. — Знам най-подходящите създания за целта. Те никога не са ме проваляли.