Майкъл Скот
Чародейката (35)

Глава 33

— О, мразя троловете — изстена Пернел Фламел.

Създанието, което потракваше с нокти по тясната каменна пътека, приличаше на първобитен човек. Беше ниско и тантуресто, с плоско маймунско лице и цялото му тяло бе покрито с мазна червеникава козина, почти неразличима от животинските кожи върху нея. Носеше меч, издялан от кост на животно, измряло още преди да се появят динозаврите. Очите му имаха цвят на мръсен сняг, а когато се усмихна, заострените му зъби бяха ужасяващи.

— Да не би тази твар току-що да си облиза устните? — попита с отвращение Вълшебницата.

— Вечеря — каза тролът с изненадващо чист и ясен глас. Имаше следа от някакъв акцент.

— Те рядко пътуват сами… — започна Никола.

Чу се ново потракване и дращене на нокти по камъка, след което още две създания — едното от тях несъмнено женско — се появиха от кълбящата се мъгла. Дори през мириса на море и гадната миризма на мъглата, вонята, лъхаща откъм тварите, бе отвратителна.

— Не сме тролове. — Лицето на женската се изкриви в погнуса. — Те са мръсни животни. Ние сме Фар Дарг^[1] — рече тя гордо.

— Е, строго погледнато, ние сме Фар Дарг — каза едно от създанията. — Ние сме мъжки. Ти си Мна Дарг^[2]. Женска.

Вълшебницата въздъхна, облегна се на каменния тризъбец и превърна трите същества в камък с едно махване на ръката.

— Троловете поне искат само да те изядат, а не да те уморят с приказки.

— Можеше и по-зле да е — рече Никола. Тръгна към вкаменените създания и потупа едно от тях — женското, — докато минаваше покрай него. Жълти очи се взираха в Алхимика от каменното лице. — Можеше да са леприкони.

Пернел потрепери.

— Знаеш, че мразя леприконите повече от почти всичко друго.

Движейки се бавно, Алхимика и Вълшебницата поеха по тясната крайбрежна пътека, която водеше към пристанището. Можеха да чуят как нереидите ги следват, пляскайки невидими в морето отдясно.

— Дий не е глупак — каза Никола. Спря, щом стигнаха до мястото, където някога приставаха туристическите корабчета, и се обърна да погледне празния кей. — Събрал е тези твари на острова…

От нощта изникна едно момче с плъше лице и се втурна към Алхимика, протегнало хищно ръце. Докато минаваше покрай Пернел, тя се завъртя и настъпи опашката му, което го накара да спре и да изквичи. То се врътна към Вълшебницата и тя повтори магията, която бе използвала току–що, превръщайки го в камък. Момчето остана с едно отворено око, а другото притворено във вечно намигване.

Без да се обръща, Никола продължи:

— Сигурно е имал готов план за откарване на създанията до брега.

— Единственият начин да се напусне островът е с лодка — рече Пернел. — Може би планът се е променил или пък събитията са се развили прекалено бързо, за да успее да се вмести в новия срок. Не забравяй, че първоначално не се очакваше Тъмните древни да се върнат в Земното сенкоцарство преди Лита. Дотогава остават още две седмици.

— Дий трябва да е имал резервен план. Сигурно му е отнело месеци да докара създанията тук. Но как? На острова няма лей-линии.

Пернел кимна.

— А и никой от нас не е почувствал употреба на огромни количества сила. Трябва да го е направил с лодка.

— Което, както сама каза, е единственият начин да се напусне островът. — Никола се замисли за момент. — Той прати Лотан на брега, за да се развилнее по улиците. Обзалагам се, че планът е бил, докато това отвлича вниманието на всички, от Алкатраз да доплува някое корабче със създания, които да се включат във веселбата.

— А след като Дий го няма, значи Пернатата змия командва парада?

— Или Бастет — подхвърли Фламел. — Знаем, че Дий е работил и с двамата.

— Аз предполагам, че е работил с Кетцалкоатъл. Пернатата змия живее тук или поне наблизо — каза Пернел. — И не забравяй: когато бях пленена на острова, Ареоп-Енап беше нападнат от мухи. Сигурно Кетцалкоатъл ги е пратил.

— Значи Кетцалкоатъл трябва да прати корабче — започна Никола, — но ние не видяхме нищо в морето. Нищо не ни задмина.

— Има и още един вариант — намеси се Пернел.

Никола погледна към нея, а после кимна бавно.

— Освен ако не е вече тук — прошепна той.

— Но къде може да се намира? — попита Пернел, внезапно разтревожена. — На Алкатраз едва ли има толкова много места за пристан.

Никола хвана жена си за ръката и я издърпа до едно табло пред книжарницата, на което имаше карта на острова. Ламинираната повърхност бе покрита с капки роса и той я забърса с длан. Това бе простичка карта, на която всички сгради бяха изобразени в сиво и имаха червени номерца. Над графиката номерцата бяха обяснени с надписи в редуващо се червено и черно.

— Ние сме тук, на пристана — каза той, сочейки долния десен ъгъл на картата. Там се виждаше номер две до един червен кръг, на който пишеше: „Вие сте тук.“

Пернел плъзна пръст по бреговата линия, покрай вишката, караулното помещение и магазина за електроника.

— Какво е номер шест? — попита тя. — Прилича ми на важна сграда.

Никола провери номера.

— Шест е северният път. Пише „Затворническа работилница“.

— Виж склада на интенданта — рече тя. — Голям е и се намира близо до водата, редом с електростанцията. Можеш да приближиш корабче до самия остров и в тази мъгла никой няма да разбере.

— Колко е далеч?

— Никола, това е Алкатраз. На десет минути път е.

— В тази мъгла? — попита той със съмнение.

— Прав си. — Тя извъртя очи. — Може да ни отнеме петнайсет.