Майкъл Скот
Чародейката (63)

Глава 61

На един малък остров, заобиколен от клокочеща лава, Атон, господаря на Дану Талис, седеше в клетка и чакаше да го извикат за екзекуцията му.

Беше изтощен, обгорен и покрит с белези от пръскащата лава, а одеждите му бяха осеяни с дупчици. Също така съзнаваше, че лавата се покачва, мехурите стават по-големи и се пукат по-начесто. Въздухът, вече напоен с миризмата на сяра, ставаше все по-труден за дишане. Ако не дойдеха скоро, за да го убият, щяха да го намерят умрял от задушаване. А той предполагаше, че нито майка му, нито брат му ще са особено доволни от това.

От другата страна на езерото от лава се появи правоъгълник от бяла светлина, когато вратата се отвори. Трима огромни анпу нагласиха моста на мястото му, а после тъмничарят Дагон забърза напред. Кръглите защитни очила, които носеше, го караха да прилича още повече на риба. Двама от огромните стражи го следваха, докато третият остана до вратата. Дори ако някой затворник успееше да надвие стражите, никога не би успял да мине по моста, преди пазачът на вратата да се мушне през нея и да я заключи отвън.

Дагон отказваше да го погледне в очите, докато човъркаше сложната ключалка.

— Време е, господарю Атон.

— Знам.

— Стражите имат заповед да ви убият, ако се опитате да избягате.

— Няма да се опитвам, Дагон. Че къде ще ида? Какво ще направя? Аз съм там, където трябва да бъда.

Тъмничарят нададе мрачен бълбукащ смях.

— Брей, господарю Атон, някой ще си помисли, че сте се оставили да ви хванат. — Изведнъж вдигна поглед. — О — прошепна той, докато прозрението бавно го осеняваше. После пристъпи по-близо до решетките и сниши глас. — Човеците са на ваша страна, господарю Атон. Протестират пред затвора. Има безредици из целия град. — Дагон сниши гласа си още повече, до едва доловим шепот. — Даже се носят слухове, че в същия този момент голяма армия е тръгнала да ви освободи.

— Чия армия? — попита безгрижно Древният.

— Триликата богиня е пратила Уицилопочтли да ви спаси.

— И откъде чу това?

— От самия Ард-Греймна. Знаете, че той има шпиони навсякъде.

Атон наведе глава, сякаш дълбоко замислен, но и той, и Дагон знаеха, че жестът изразява благодарност към тъмничаря за информацията.

Ард-Греймна управляваше огромния затвор и отговаряше за поддържането на реда в града и околността. Старият Древен контролираше полицейска организация от анпу и Астериони, както и някои нови хибриди — глигани, мечки и котки, идващи от лабораториите на Анубис. Най обичаше да се хвали с това, че никога човек няма да патрулира по улиците на Дану Талис и че никога човек няма да стъпи на позлатените павета на вътрешните кръгове, около домовете на Древните.

Вратата на килията изщрака и се отвори и Атон излезе навън.

— Последвайте ме — каза Дагон. — И внимавайте; някои от дъските на моста са счупени. Мислех да ги подменя, но още не съм стигнал до това.

Атон тръгна след него.

— Скоро ще ме хвърлят във вулкан — едно леко опърляне не е кой знае какво.

Дагон не бе сигурен дали Атон не му се подиграва.

— Ард-Греймна иска да ви види, преди да тръгнете.

— О, сигурен съм, че иска да позлорадства. — Гласът на Атон бе все така безгрижен. — Той никога не ме е харесвал и чувството е взаимно. Не е тайна, че му търсех заместник.

Дагон го приведе по моста, а после изчакаха, докато анпу вдигнат съоръжението от горещата лава. Ако мостът останеше на мястото си прекалено дълго, щеше да изгори.

Пазачът отвори вратата и Атон последва Дагон през нея. Премигна, когато се озова на светло, и зениците на жълтите му очи се свиха до хоризонтални линии.

— Има много стъпала — рече извинително Дагон, вдигайки поглед. Атон проследи взора му и видя стотици тесни и ниски стъпала, издигащи се в полумрака.

— Ако е речено това да е последната ми разходка, ще се наслаждавам на всяко едно от тях — отвърна Атон и двамата — надзирателят и затворникът — започнаха дългото изкачване от дълбините на тъмницата към повърхността.

— На половината път сме — обади се Дагон след малко.

Не личеше изкачването да затруднява Дагон, но Атон усещаше как сърцето блъска в гърдите му. Освен това долавяше нисък, тътнещ звук. Отначало помисли, че е лавата, но после осъзна, че идва отгоре.

— Какво е това? — попита Древният.

— Човеците, които протестират отвън — рече Дагон. — Когато влязох, броят им растеше с всеки изминал миг. Бяха около хиляда; сега може да са осем или дори десет хиляди. Настояват да бъдете освободен.

— А какво казва Ард-Греймна? — попита Атон.

— Готов е да прати навън всичко, с което разполага, за да ги смаже. Мисля, че е наредил на стражите да бъдат безмилостни. Каза, че ще даде на човеците урок, който те никога няма да забравят.

— Разбирам. — На Атон му бе ясно какво става. — Той трябва да разкара протестиращите оттук, за да могат стражите да ме отведат до пирамидата.

Върху лицето на Дагон не пролича никаква реакция. Той бутна очилата на челото си, от което изглеждаше все едно има два чифта очи.

— Доколкото разбирам, Бастет и Анубис са там и очакват пристигането ви.

Атон кимна.

— И съм сигурен, че не искат да закъснея за собственото си погребение.

Ард-Греймна чакаше на върха на стълбите.

Той беше нисък, слаб, доста обикновен на вид Древен. Носеше само смътни белези на Промяната — косата на главата му бе окапала, а черепът му се бе удължил, така че лицето му изглеждаше изопнато назад. Под носа му имаше чифт рижи мустаци, които се извиваха надолу покрай устата му, а очите му бяха поразително зелени. Беше облечен, както винаги, в старомодна правоъгълна роба, която го покриваше от шията до петите, но оставяше ръцете му свободни. Този стил бе излязъл от мода още преди векове.

— Колко ниско си паднал — каза той, гледайки отгоре към Атон. Ард-Греймна беше дребен и много докачлив на тема ръст. Винаги носеше обувки с дебели подметки. След като Атон не отговори, той опита пак: — Казах, колко…

— Още първия път, като го каза, не беше нито забавно, нито дори умно — рече Атон. — За оригинално да не говорим.

Бледото лице на дребосъка се сгърчи в някакво подобие на усмивка.

— Смели думи от някой, който скоро ще умре.

— Още не съм мъртъв — каза Атон.

— Но ще бъдеш.

Атон стигна до върха на стълбището и мина покрай Древния, излизайки от затвора „Тартар“ в просторен двор.

Виковете отвън представляваха истински тътен, който отекваше в камъните.

— Атон… Атон… Атон…

— Твоите хора те викат — подигра му се Ард-Греймна.

Точно пред Атон бяха строени четири дълги редици от полицаите на Ард-Греймна. Повечето бяха анпу или Астериони, но тук–там имаше и бикове, и глигани. Всички носеха черна кожена броня, върху която бе изобразен личният символ на Ард-Греймна: отвореното, вечно бдящо, око. Бяха въоръжени с тояги и камшици, а няколко от тях и с копия. Сред групата имаше пръснати даже стрелци.

— Знам, че уважаваш тези човеци… — започна Ард-Греймна.

— Така е — отвърна Атон, преди ниският Древен да довърши.

Тънките устни на Ард–Греймна се свиха.

— … и че ги смяташ за наследници на Древните.

— Така е.

— Щом толкова ги уважаваш, искам да се качиш на стените и да им кажеш да се разотидат мирно.

— Че защо да го правя? — попита Атон.

— Защото, ако не се разотидат мирно, ще пусна полицаите срещу тях. Ще разположа сто — не, двеста — стрелци по стените и ще ги накарам да стрелят в тълпата. Ще настъпи паника. После ще пратя стражите навън.

— Това ще бъде касапница — прошепна Атон.

— Ще умрат само няколкостотин. Няма да ги избием всичките. Все пак искаме някои да се върнат вкъщи и да разпространят вестта. А и винаги е лошо за бизнеса да убиеш всички роби.

— Искаш да говоря с хората, така ли? — поиска да се увери Атон.

— Да.

— Съгласен съм — каза той без колебание.

— Мислех, че ще откажеш — рече Ард-Греймна изненадан.

Атон поклати глава.

— Ще им кажа какво трябва да направят.