Майкъл Скот
Чародейката (53)

Глава 51

— Стойте тук. Не излизайте от стаята — заповяда Изида.

— Не пипайте нищо — добави Озирис. — Възрастта на повечето артефакти тук се измерва в десетки хиляди години.

— Не излизайте от стаята — повтори Изида. — Когато ние излезем, заключете вратата след нас. Не отваряйте на никого.

— Ами вие? — попита Джош.

Изида се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Каза да не отваряме на никого — това включва ли и вас?

Тя въздъхна.

— Джош, нарочно се правиш на глупав. Разбира се, че на нас ще ни отворите. Ще се върнем след по-малко от час и ще ви заведем да ви представим на съвета.

Озирис потри нетърпеливо ръце и в този момент заприлича на мъжа, когото близнаците бяха наричали татко.

— Вече успяхме да говорим с някои Древни, така че всички знаят, че сте тук. Ще има голямо вълнение, когато се появите.

— Да. Всички говорят за вас — добави Изида. — И така, не забравяйте…

— Да заключим вратата — довърши Джош.

— И да не излизаме от стаята — добави Софи.

Изида кимна, но на лицето й нямаше усмивка. Явно не намираше поведението на близнаците за забавно. Дръпна тежката врата след себе си, докато излизаше, и тя се затръшна с бумтене. Джош се помъчи да завърти големия кръгъл ключ, който Древните бяха оставили в ключалката. Накрая той прещрака и близнаците останаха сами в една от най-просторните стаи, които са виждали някога.

— Огромна е — прошепна Джош. — Тук може да се побере футболно игрище.

Софи отиде по средата на помещението.

— Повече от едно — каза тя, оглеждайки се първо наляво, а после надясно. Близнаците стояха в стая без прозорци, която бе толкова голяма, че през тъмните сенки не можеха да видят стените отляво и отдясно. Стената точно срещу тях бе наклонена навътре.

Софи посочи към нея.

— Това трябва да е външната стена на пирамидата.

— Изглежда, тази стая се простира от единия до другия й край — каза Джош.

— Това би означавало, че е дълга около два километра и половина.

— На това му се вика голяма стая — рече той. — Изненадан съм, че не е разделена на по-малки. Би било по-логично.

— Джош, тези хора създават светове, правят цели Сенкоцарства. Никога не биха разделили една стая само защото е практично. — Софи млъкна за момент, а после добави: — Чудя се обаче за какво ли я използват. Прилича ми на галерия. — Посочи към една стена, където върху камъните личаха бледи правоъгълници. — Виждаш ли? Там е висяло нещо. — Тя се завъртя в кръг.

— Няма прозорци, само една врата…

— Тогава откъде идва светлината? — попита Джош. Не можеше да открие никакъв източник.

— Мисля, че от самите стени — каза с почуда Софи.

Джош отиде до стената и допря ръка до златните камъни, но те бяха хладни на пипане.

— Тук има нещо. — Софи посочи към пода, където едва личаха останките от стара мозайка. Джош се върна при нея, коленичи на пода и духна силно. Прахта се разлетя, за да открие поредица от идеални кръгове, разположени един в друг. Те се състояха от хиляди мънички златни и сребърни плочки. Вътрешният кръг бе запълнен със златистожълти квадратчета, а сребърните плочки образуваха около него едно дълго С, подобно на луна.

Софи проследи очертанията на сребърния полумесец с върха на ботуша си. После потупа по най-вътрешния кръг.

— Слънце и луна. — Тя отстъпи назад и огледа внимателно шарката. — Изглежда, тази част от пода е по-стара от останалото. Виждаш ли? Камъните са съвсем различни. — Тя коленичи и прокара ръка по мозайката, проследявайки с пръст очертанията на луната. Съвсем тънка струйка от сребърната й аура потече от върха на пръста й и се процеди през ръкавицата й, за да се събере върху полумесеца, трептейки като живак. — Чудя се откъде ли е дошла…

… стена…

… невъзможно дълга, невероятно висока…

… в опърлена пустиня, където небето и земята бяха кафяви, а слънцето представляваше далечна точица…

Тя потрепери, когато образите изпълниха ума й, а после помръкнаха. Погледна към брат си.

— По-стара е от пирамидата. Много по-стара. Дори не мисля, че е от този свят.

Джош тръгна около мозайката, като я разглеждаше внимателно.

— Този свят представлява такава шантава смесица от магия и технология. Имат си тази изумителна пирамида, висока километър и половина, със светещи стени, а не могат да поправят една вимана. Могат да създават Сенкоцарства и хибриди между хора и животни, а носят брони и мечове. Няма нито коли, нито телефони и нищо, което дори да прилича на телевизор!

— Мисля, че виждаме един умиращ свят, Джош — рече бавно Софи. — Който и да е създал първоначалната технология и да е построил пирамидите, или си е заминал, или е бил Променен. Вярно, има хора като Изида и Озирис, които притежават изумителни способности. Но какво правят те: вместо да използват силите си за нещо полезно, в продължение на хиляди години работят върху това да си гарантират, че ние ще управляваме Дану Талис.

— За тях — каза внезапно Джош. Приклекна и погледна към сестра си. — Направили са си целия този труд, за да си гарантират, че ще управляваме Дану Талис за тях. — Той наблегна на последните две думи, взирайки се в сините очи на Софи.

— Предполагам, че очакват да правим каквото те искат.

— Предполагам, че ще останат разочаровани.

— А какво ще стане после? — попита тя.

Джош поклати глава.

— Нямам представа. Е, всъщност имам, но засега не искам дори да мисля за това. — Той се изправи и разкърши рамена. — Тук е малко страшничко, не мислиш ли?

— Страшничко ли? Че от какво може да те е страх? — Софи стана, изтупвайки ръкавиците си, и отстъпи от старата мозайка.

— Джош, ти разгледа ли добре някои от хората, покрай които минахме току–що? Е, предполагам, че всъщност не са хора, но помисли си само какво видяхме и направихме през последните няколко дни.

Джош кимна.

— Никога повече не бива да те е страх — довърши Софи.

Брат й сви рамена.

— В момента се страхувам мъничко — призна той.

— Недей — каза тя твърдо.

Джош завъртя очи.

— Все ме командориш. Мога да се страхувам, ако искам.

И двамата се ухилиха, а после Софи се приведе към него и сниши глас.

— Може да е от изострените ми сетива, но ми се струва, че ни наблюдават.

Джош кимна пак. Почеса се небрежно по тила.

— Усещам гъдел по врата си — нали познаваш онова чувство, когато някой те гледа?

— Изида и Озирис? — предположи тя.

— Не мисля. Каква причина могат да имат те да ни шпионират? Свикнали са да правим каквото ни кажат като добро момче и момиче. Обучили са ни да се подчиняваме, както обучават слугите си.

— Да се поразходим — каза тя много тихо. — Стъпките на ботушите ни ще отекват в стените и ще е трудно да ни подслушват.

— Хвана ръце зад гърба си и тръгна по средата на стаята, а очите й се взираха в тъмните ъгълчета, търсейки движение в сенките.

Джош я настигна и пое редом с нея. Металните им ботуши кънтяха по пода и ехото връщаше звука.

— Това може да е било библиотека. Изглежда, тук на стената е имало рафтове — каза високо Софи, сочейки към едно място.

— Белезите си личат. — После се намръщи. — Озирис каза да не пипаме нищо. — Тя погледна към брат си и понижи глас. — Но всъщност тук няма нищо за пипане.

— Значи, каквото и да е имало, са го махнали — рече Джош, потривайки с ръка устата си, докато говореше.

— А Изида и Озирис още не знаят за това — допълни Софи.

— Оставам с впечатлението, че не прекарват много време тук — каза той.

Софи кимна в знак на съгласие.

— Чудя се защо.

Двамата се върнаха към средата на помещението, колкото се може по-далеч от стените. Говореха на висок глас за размера на стаята, за височината й, за осветлението. Джош дори подсвирна и плесна с ръце, за да чуе ехото.

След като повървяха малко, стигнаха до единия й край. Хоризонтални линии в златния камък очертаваха местата на рафтове, а малки дупчици в зидарията показваха къде са били прикрепени. Но самите рафтове липсваха, както и онова, което е било върху тях.

Джош прокара пръст по стената и той остана чист.

— Махнали са ги наскоро. Не е имало време да се събере прах.

Софи погледна брат си впечатлена.

— Умно. Аз не бих се сетила да проверя.

— Видях го в един стар филм за Шерлок Холмс — призна той ухилено.

Близнаците тръгнаха обратно към мястото, където ги бяха оставили Изида и Озирис. Софи се поколеба за миг, после посегна да докосне ръката на брат си. Металната й ръкавица изстърга по бронята му.

— Те не са ни родители, нали?

Джош продължи да върви. Направи почти дузина крачки, преди да отговори.

— Мисля си за това кажи-речи от първия миг, в който ни казаха кои са.

— Аз също — призна Софи.

— На земята, през всичките тези години, те определено се държаха като наши родители. При това бяха добри родители и правеха всичко както трябва. Но…

— Но винаги са били малко хладни — каза Софи, кимайки. — Даже, преди всичко това да се случи, понякога съм се чудила дали не четат книга с инструкции „Как да бъдем родители“. Имаше нещо странно в поведението им. Майките и бащите на другите деца бяха по-… — Тя млъкна, търсейки правилната дума.

— Естествени? — попита Джош.

— Да, естествени. Сякаш нещата им се удаваха с лекота, а не мисля, че при нашите родители беше така. Даже веднъж казах нещо в този смисъл на мама — на Изида; точно след като се бяхме преместили в Остин. Тя само се засмя и каза, че разбира се, че сме различни, и е нормално да се чувстваме странно заради това. Ние бяхме близнаци и нови в училището, така че било нормално да се чувстваме не на място.

— Помниш ли какво казваха? — добави Джош. — Че ни учели…

— Подготвяли.

— Обучавали.

— Само дето не казваха, че е за тази роля — довърши Софи.

— Но щом те не са наши родители, тогава какви сме ние? — Джош забави ход и спря. — Мислех си за това одеве. Знаеш, че семейство Фламел са прекарали целия си живот в търсене на Златни и Сребърни близнаци…

Софи закима; после очите й се ококориха смаяно, щом осъзна за какво намеква той.

— Може би Изида и Озирис са правили същото. Само че те са ни открили първи.

Ченето на Софи увисна.

— Но тогава какви сме ние, Джош? Откъде идваме? Осиновени ли сме? — Ръцете й литнаха към устата й. — Близнаци ли сме изобщо?

Джош сложи ръка на рамото й и наведе чело, за да го допре в нейното. Русите им кичури се преплетоха.

— Аз винаги ще бъда твой брат, Софи. Винаги ще се грижа за теб.

Тя премигна, за да прогони сълзите си.

— Знам. Просто ми се иска да знаехме кои сме.

— Дали Вещицата не го знае? — зачуди се Джош. — Дали го няма в спомените й?

— Не съм сигурна… — започна Софи, но още докато говореше, я връхлетя порой от образи и я накара да залитне. Джош я стисна за ръката и я задържа права. Момичето потрепери, после ахна. Отвори очи и остана да стои, олюлявайки се.

— Какво видя? — попита той.

— Спомените на Вещицата…

— За какво?

— Ти и аз на върха на тази пирамида. Как се бием.

Той поклати твърдо глава.

— Това няма да стане.

— Напротив — каза простичко тя. — Ще стане днес. Скоро.

— Не, ти виждаш едно от онези възможни бъдещета. Което никога няма да се случи — рече той разпалено.

Една-единствена сребърна сълза се процеди от ъгълчето на окото на Софи.

— Научи ли нещо за нас? — попита той.

— Не — излъга тя. Не искаше да му каже какво друго е видяла. Че го е видяла как стои самотен върху пирамидата, изоставен, след като тя е избягала…

— Но видях Скатах. Видях Жана и Сен Жермен, Шекспир и Паламед. Всички те бяха тук.

— Къде?

— Тук, на стъпалата на тази пирамида — настоя тя.

— Не може да бъде.

Пред вратата се чуха приглушени стъпки и се разнесе кратко, бързо почукване.

— Крайно време беше — промърмори Джош. — Започвах да се чувствам като затворник.

Орнаментираната дръжка, златен кръг със змия, поглъщаща собствената си опашка, се завъртя и вратата издрънча на пантите си.

— Чакайте, чакайте. — Джош забърза към нея и превъртя ключа в ключалката. Хвърли поглед през рамо към сестра си. — Как могат всички те да се озоват тук?

А после вратата се разтвори с трясък и отхвърли Джош назад. Той се пързулна по гръб по пода, запремята се, а златната му броня се удряше в камъка, изтръгвайки искри. Софи се втурна към брат си.

Една закачулена фигура пристъпи в стаята. След нея влязоха още две, а последната затвори вратата и превъртя отново ключа.

Фигурите бяха високи и мускулести и още преди да отхвърлят наметалата с качулките, беше ясно, че не са съвсем хора. Макар телата им да бяха човешки, имаха глави и лапи на черни мечки. Дрехите им висяха на парцали, а около кръста им бяха препасани колани от дебела меча кожа.

— Мечи кожи — прошепна Софи. — Берсерки^[1].

Трите създания извадиха къси бойни брадви и черни обсидианови ножове.

Джош се изправи бързо и измъкна двата си меча. Софи зае позиция от лявата му страна и сви ръце в юмруци.

— Имате ли някаква представа кои сме? — попита Джош.

— Не. — Гласът на берсерка приличаше на животинско ръмжене. — Нито пък ни интересува. Пратиха ни да ви убием. Няма да отнеме дълго, стига да не окажете съпротива. Надяваме се да окажете — добави той.

— О, ще окажем — обеща мрачно Джош.

— Хубаво. Тъкмо ще ни е по-забавно.