Майкъл Скот
Чародейката (41)

Глава 39

— Майко! Стига си се суетила около мен. — Анубис осъзна грешката си още докато думите излитаха от устата му.

Бастет се врътна и се отдалечи с широки крачки, а черното й наметало от метално фолио се влачеше по пода с шум, от който Анубис целият настръхваше.

— Суетене — изфуча тя. — Така ли му викаш? Суетене? Е, извинявай, че се опитвам да направя сина си владетел на една империя!

— Майко… — въздъхна Анубис.

Коткоглавата Древна му обърна гръб, подпря косматите си лакти на перваза и се взря в града. Острите й нокти дълбаеха бразди в камъните.

— Знаеш ли колко време съм крояла планове, за да ни доведа до този момент?

— Майко.

— Какви жертви съм правила?

Анубис знаеше кога да се признае за победен.

— Да, майко.

Огромният Древен застана до Бастет. Облегна се на стената и скръсти ръце на гърдите си. Когато тя бе в такова настроение, беше по-лесно — и по-безопасно — да не спориш с нея. И макар че Анубис командваше една от най-големите армии на света и беше създал анпу — на които вече започваше да прилича, след като Промяната го бе завладяла, — той все още изпитваше страхопочитание към майка си.

— Просто съм нервен — призна той. Дългите му зъби се притискаха в брадичката му.

Бастет омекна.

— Няма причина да си нервен. Ти си от рода на Аменхотеп. Аз управлявах заедно с баща ти, брат ти управляваше, така че редно е и ти да управляваш. Много малко от Древните ще ти се противопоставят. Дори Изида и Озирис ще дойдат тази вечер. Те ще ни подкрепят — каза тя уверено.

Анубис се огледа. Беше отраснал в този дворец с брат си и двамата бяха прекарали в тази стая повече време, отколкото във всяка друга част на къщата. Това беше библиотеката на баща им. Дългите каменни лавици бяха отрупани с книги, със съкровищата на сто Сенкоцарства, докато масите и чекмеджетата преливаха от фрагменти, откъслечни сведения и намеци за далечната история на Земята. Точно в тази стая брат му Атон бе открил живия си интерес към миналото.

— Наистина ли трябва да го убия? — попита той изведнъж.

— Кого?

— Брат си.

Бастет се отдръпна от прозореца. Можеше да чуе в далечината ропота на тълпата и той започваше да я дразни. Къде бяха стражите? Защо не чуваше писъци от разгонването на човеците?

— Не, не се налага да убиваш Атон лично — каза тя. — Просто ще подпишеш смъртната му присъда. Някой друг ще го бутне във вулкана. — Бастет огледа сина си от глава до пети и кимна одобрително. — Черната броня е добър щрих.

Анубис носеше орнаментирана черна броня, гравирана с червено на всяка свръзка и шев. Нитовете приличаха на капки кръв.

— Не бях сигурен за цвета — каза той. — Трябваше да е или този, или пурпурен, а тъй като кожата ми започва да се променя, реших, че червено и черно ще изглежда по-драматично.

— Пурпурното нямаше да ти отива — съгласи се Бастет.

Структурата и цветът на медната кожа на Анубис минаваха през Промяната. На някои места тя бе станала черна като въглен, нашарена с тънки червени вени; едната му ръка бе започнала да се вкочанява в нещо като птичи нокти, а хрущялът на двете му уши започваше да се втвърдява и изтегля нагоре.

— Какво да кажа на срещата на съвета? — попита той.

— Говори колкото се може по-малко — посъветва го Бастет.

— Ти ще бъдеш силен и мълчалив. Аз ще говоря вместо теб.

Шумът навън се усили и улиците от другата страна на канала изведнъж се изпълниха с човеци. Всички крещяха името на Атон. Някои носеха пръчки или метли; неколцина — дълги ножове. Повечето бяха невъоръжени.

— Те искат своя водач — каза Анубис, като отиде до майка си на прозореца. Тълпата се състоеше от стотина души, а на мостовете имаше поне два пъти по толкова въоръжени стражи.

— Брат ти беше слаб — сопна се Бастет. — Започна да гледа на хората като на равни на нас. А те са малко повече от животни. Само защото забрани робството, те го мислят за спасител. Виж сега до какво доведе тази негова слабост. Те изгарят града в знак на протест. — Тя поклати изумено глава. — Наистина ли смятат, че това представление ще ни накара да го освободим?

Дим се виеше от десетки пожари в града.

— Офицерите ми съобщават, че стотици се стичат към затвора — каза Анубис. — Има даже някакви безумни рапорти, че анпу били атакувани, и чух да се говори за бунтове в човешките гета. Днес по пазара се носеше слух, че някакъв човек победил дузина стражи и прекосил канала.

— Това е нелепо!

— Какво ще направят човеците, ако екзекутираме Атон? — попита Анубис.

— Ще беснеят няколко дни. Нека си изгорят дървените къщи и складовете за зърно. Като им стане студено и огладнеят, ще започнат да се опомнят. А когато ти станеш владетел, очаквам да се разправяш сурово с тази невежа, мързелива сган.

— Надявам се да бъда добър владетел — каза искрено Анубис.

— Разбира се, че ще бъдеш — сопна се Бастет. — Ще правиш точно каквото ти кажа.

— Да, майко.