Майкъл Скот
Чародейката (22)

Глава 20

— Този тунел минава под двора за разходки — каза призракът на Хуан Мануел де Аяла. — Свързва се с друг тунел, който стига до водната кула. Има стълби, които ще ви изведат горе.

Малко въртящо се кълбо от бяла енергия, създадено от Николо Макиавели, озаряваше тесния тунел, напоявайки въздуха със застоялата миризма на змия. Лекьосаните стени бяха покрити с гъста, лепкава слуз, а от тавана непрестанно капеше вода.

— Човече, това ще ми съсипе ботушите — отекна от стените гласът на Били.

Макиавели се извърна, за да се втренчи в него. От кълбото енергия над главата му с цвърчене се изпаряваше вода.

— Ами да, това са ми любимите ботуши!

Макиавели поклати отчаяно глава.

— Постарай се да не изоставаш — рече той тихо.

— Ние следваме един призрак в тунел под затвор. — Били Хлапето подръпна ръкава на Макиавели. — Откъде знаем, че можем да му вярваме? Това може да е капан.

— Започваш да звучиш параноично — каза Макиавели, хвърляйки кос поглед към американския безсмъртен. Зелена вода се плискаше по лицето му и се виеше около скулите му като изумрудени сълзи.

Били премигна.

— Параноично ли? Чакай да помисля за минутка. Ние сме само двама човеци на остров, пълен с чудовища и Древни. Така че, да, чувствам се малко параноично. Някога гледал ли си „Стар трек“? — попита изведнъж. — Оригиналната поредица.

Макиавели килна глава на една страна.

— Приличам ли ти на човек, който гледа „Стар трек“?

— Трудно е да се каже. Никога не би ти минало през ума, но Черния ястреб е луд фен на сериала. Има си и униформа, и всичко.

— Били. Аз ръководех една от най-развитите секретни служби в света. Нямах време за „Стар трек“. — Млъкна, а после добави: — Бях по-скоро почитател на „Междузвездни войни“. Защо питаш?

— Ами когато капитан Кърк и господин Спок… знаеш ги кои са, нали?

Макиавели въздъхна.

— Живял съм през двайсети век, Били. Знам ги кои са.

— Е, та значи, когато те се телепортират на някоя планета, обикновено с доктор Маккой и понякога със Скоти от машинното…

— Aspetta^[1] — започна Макиавели на италиански. — Чакай малко. Значи капитанът и господин Спок… какъв беше той?

— Вулканец.

— Рангът му? — сопна се Макиавели.

— Първи офицер.

— Значи капитанът, първият офицер, корабният лекар и понякога инженерът се телепортират всички на една планета. Заедно. Целият старши офицерски състав?

Били кимна.

— А кой командва кораба?

— Не знам. Младшите офицери, предполагам.

— Ако работеха за мен, щях да ги дам на военен съд. Това ми прилича на тежък случай на изоставяне на задълженията.

— Знам. Знам. Аз самият винаги съм го смятал за малко странно. Но не това ми беше мисълта.

— А каква беше?

— Обикновено ги придружава някакъв човек в червена униформа. Това винаги е член на екипажа, когото не си виждал преди. И веднага, щом видиш червената униформа, знаеш, че ще умре.

— Накъде всъщност биеш? — попита Макиавели.

Били се приведе напред.

— Не разбираш ли… — Полюшващата се светлинка огряваше лицето му, но очите му тънеха в сянка. — Ние сме червените униформи. — Той посочи с палец над главата си. — Древните там горе ще оцелеят; винаги са оцелявали. Вероятно повечето от чудовищата също. Дий и Деър си плюха на петите. Ние сме тези, които ще бъдат изядени.

Италианецът въздъхна.

— По време на царуването на Наполеон — когото, между другото, харесвах — възникна терминът пушечно месо — каза той. — Опасявам се, че може и да си прав.

— Терминът червена униформа май повече ми харесваше — промърмори Били.

— Бау! — Зловещо парче метал се уви около гърлото на американския безсмъртен и от мрака изникна остроносо лице с медна кожа и белеещи се зъби между тънките устни. — Уилям Бони, знаеш ли колко пъти можех да те убия? Ставаш немарлив.

— Черния ястреб — ахна Били. — Изкара ми акъла бе, човек!

— Стадо препускащи бизони вдигат по-малко шум от теб. И плещят по-малко глупости.

Били се завъртя и отблъсна томахавката на Черния ястреб.

— О, наистина се радвам да те видя, стари приятелю.

— Това важи и за теб. — Черния ястреб кимна към Макиавели. — И за теб, италианецо.

— За нас е облекчение да научим, че си жив — рече Макиавели. — Страхувахме се от най-лошото.

— Отървах се на косъм. Русалките…

— Нереидите — прекъсна го Били.

Черния ястреб го изгледа втренчено.

— Извинявай, нереидите връхлетяха лодката ми на пълчища и аз едвам успях да издрапам на брега и да се шмугна в една пещера, преди това огромно същество с тяло на човек и октоподски пипала да ме нападне.

— Нерей — каза Макиавели. — Морският старец. Изненадан съм, че си се измъкнал.

Черния ястреб го изгледа безизразно, а светлината блестеше по медната му кожа.

— Жив, имам предвид — поясни Макиавели. — Нерей е един от най-смъртоносните Древни.

— Е, вече не е. Сега е мъртъв. — Безсмъртният воин потупа с томахавката по дланта си и намигна на Били. — Понякога червените униформи оцеляват, за да участват и в друга битка.