Майкъл Скот
Чародейката (23)

Глава 21

С дългия си остър нокът Бастет натика малките квадратни бели зъби в меката почва на мястото, където пътят от моста „Голдън Гейт“ завиваше надясно към „Виста Пойнт“.

— Нахрани ги — заповяда тя.

Кетцалкоатъл я изгледа неразбиращо.

— С какво?

Бастет хвана дясната ръка на Пернатата змия, смъкна ръкавицата му и заби нокът във върха на показалеца му. Капка гъста червено-черна кръв наедря върху раната. Бастет стисна.

— Ох. Боли!

— Не се дръж като бебе. Това е само една капчица. Обзалагам се, че си виждал достатъчно кръв.

— Да, но малко от нея беше моя.

Капката полетя със съскане през виещата се мъгла и падна в дупката, покривайки белия зъб, който моментално зацвърча и запращя като фойерверк.

— Нахрани ги. Една капка би трябвало да стигне.

— Защо ти да ги садиш, а аз да ги храня?

— Защото това са моите драконови зъби — сопна се Бастет. Закрачи по меката, влажна ивица трева край пътя, като правеше още дупки с високите си токчета и пускаше във всяка от тях по един зъб.

— Колко имаш?

— Трийсет и два. Значи ще ми трябват трийсет и две капки кръв.

— Че това е почти цяла шепа!

Когато посади всички зъби, Бастет се върна до колата и загледа как Кетцалкоатъл неохотно обикаля от зъб на зъб и храни всеки с капка кръв от показалеца си. На половината път спря и смени ръцете, пробивайки дупка в левия си показалец със зъби. Когато свърши, трийсет и два фойерверка цвърчаха и пращяха в почти права линия край пътя. За миг Кетцалкоатъл остана на място, смучейки показалците си, после пъхна ръце в джобовете си и забърза към лъскавата черна кола.

— А сега какво? — попита той.

— Дай им няколко минути. Нека природата си свърши работата. — Тя се усмихна. — Това са драконови зъби. От тях израстват Спарти, драконови воини. Те са земни воини и подобно на много новородени са програмирани да се подчиняват на първия, когото видят, щом се покажат от земята. — Бастет се усмихна пак и зъбите й се белнаха в мрака. — Хайде, бягай. Погрижи се да те видят. После ги прати през моста в града.

— Но откъде Фламел и спътниците му ще разберат, че те идват?

— Това е моя грижа. — Бастет поклати глава. — Ама ти наистина не си обмислил добре тази работа, нали? Какво щеше да правиш без мен?

— Да пратя вестител? — предположи той.

— Именно. Какъв вестител? Сигурно все още използваш за свои пратеници змии и птици.

Кетцалкоатъл бръкна в джоба си и й подаде един мобилен телефон.

— В момента в града има известен брой торбалани, които ги наблюдават — каза с безизразна физиономия. — Ще откриеш номера в списъка за бързо набиране. Знаеш как се ползва телефон, нали?

Дългите нокти на Бастет оставиха бразди върху гърба на пластмасовия телефон, докато тя прелистваше менюто, за да намери бързото набиране. Отговориха й още при първото позвъняване и тя позна странното бълбукащо дишане на създанията, известни като торбалани.

— Вие държите под наблюдение четирима души. Ето какво искам да направите…

Два меча изникнаха в ръцете на Нитен още преди силуетът да изплува безшумно от мъглата. Прометей пристъпи пред Никола и Пернел, докато японският безсмъртен се стопяваше в нощта.

Увитата в мъгла фигура приличаше на млад мъж. Носеше изтъркани зелени военни панталони, рокерски ботуши с дебела подметка и палто, което някога може да е било зелено, но сега бе прогизнало и неописуемо мръсно. Главата на младежа беше обръсната, с изключение на широка два-три сантиметра ивица, простираща се от ухо до ухо. Кожата му изглеждаше болнава, а очите му бяха скрити зад силно издраскани огледални слънчеви очила. През дясното си рамо бе преметнал кожена раница, украсена със сложна бродерия. Тя помръдваше и пулсираше, като че ли в нея шаваха цяло гнездо змии.

— Какво искаш, торбалане? — попита Пернел.

Фигурата посегна към джоба на палтото си и катаната на Нитен изникна от мрака, за да се допре до раницата.

— Движи се много бавно — нареди японският безсмъртен. — Ако видя нещо, което дори смътно наподобява оръжие, ще ти разсека торбата. — Вторият му меч се появи, за да се отпусне на рамото на младежа. — А после ще ти взема и главата. А ти не искаш това… нали?

Безкрайно предпазливо торбаланът извади от палтото си мобилен телефон и го подхвърли на Прометей. Едрият мъж го улови във въздуха, погледна екрана и го подаде на Пернел.

— И какво трябва да правим с това? — попита тя, местейки поглед от торбалана към Никола.

Телефонът засвири с музиката от „Весели мелодии“.

— Да отговорим? — предложи Никола.

Пернел натисна бутона за отговор и вдигна телефона до ухото си. Не каза нищо.

Гласът в другия край на линията беше женски. Бе нисък и дрезгав, със следа от неопределим акцент, и говореше на език, който е бил древен много преди възхода на Египет.

— Не ми се струва вероятно някой от воините да е взел този телефон. Те биха искали да оставят ръцете си свободни за оръжията. Знам, че Алхимика не се оправя добре с новите технологии, затова предполагам, че говоря с Вълшебницата, Пернел Деламер Фламел.

— Много впечатляващо — каза Пернел.

— Аз съм Бастет.

Пернел се обърна към Никола и изрече беззвучно с устни името на създанието, а после каза в телефона:

— Върнала си се.

— Всъщност никога не съм се махала. — Кискането на Древната премина в силно мъркане. — Краят е близо. Вие се сражавахте добре, някои дори биха казали смело, но не можете да направите още много… освен да умрете, разбира се.

— Няма да се дадем без бой.

— Не съм и очаквала друго. Но крайният резултат ще е същият: пак ще умрете.

— Рано или късно всички ще умрем, Древна. Дори и ти.

— Не мисля.

— Положила си големи усилия, за да говориш с мен — каза Пернел. — Кажи си приказката, за да мога да освободя твоя… — Очите й се стрелнаха към торбалана. — … твоя пратеник. Този изглежда почти като човек. Слънчевите очила са добър щрих.

— Уверявам те, че те не са мои създания. Аз имам по-добър вкус. Както и да е, току-що посях в земята малко драконови зъби, Вълшебнице — а ти знаеш какво означава това. В същия този момент те се събират на моста „Голдън Гейт“. Спартите идват. — Бастет се засмя, а после линията изщрака и замлъкна.

Пернел моментално натисна бутона за повикване и телефонът набра последния входящ номер. Още при първото позвъняване й вдигна леко изненаданата Бастет.

— Ало?

— Когато всичко това свърши, Древна, ще дойда за теб. А ако не съм в състояние да го сторя лично, ще пратя някой друг. Аз съм седма дъщеря на седма дъщеря и бях обучена от самата Медея… — Леденобялата аура на Вълшебницата оформи копринена ръкавица около дланта й и плъзна по телефона.

— Не ме е страх от теб — започна Бастет, а после писък на болка отекна по линията и връзката прекъсна.

— Какво направи? — попита Никола.

Пернел сви рамена.

— Вероятно телефонът се е разтопил в ръката й. — Тя подхвърли апарата обратно на торбалана, който моментално изчезна в нощта. Вълшебницата се обърна към Прометей и Нитен. — Спартите идват насам по моста „Голдън Гейт“.

— Майстора на меча и аз ще отидем да браним моста — рече Прометей. — Ще ви спечелим колкото време можем… но побързайте. Знаете какви са Спартите.

Пернел кимна, а в очите й блестяха сълзи.

— Колко идват? — попита Нитен.

— Трийсет и двама от най-смъртоносните воини в познатия ни свят. — Тя погледна към японския безсмъртен. — И не е нужно да изглеждаш толкова доволен!