Майкъл Скот
Чародейката (20)

Глава 18

— Кой си ти? — изхъхри доктор Джон Дий. Усещаше, че лежи върху металния под на вимана и вибрациите й отекваха в цялото му тяло. При отслабналото му зрение всичко наоколо тънеше в мъгла, а фигурата, седнала пред контролните уреди, представляваше само една сянка.

— Казах ти, наричам се Маретю. — Полукръг от метал проблесна в светлината пред лицето на Дий. — Понякога ме наричат мъжът с куката. Макар че е по-скоро сърп, отколкото кука.

Магьосника откри, че още е увит в анорака, с който го бе загърнал Джош. Придърпа го по-плътно около съсухреното си тяло и се опита — неуспешно — да изправи снага.

— Имам чувството, че би трябвало да те познавам — прошепна той.

— Би трябвало. Срещали сме се достатъчно често.

— Не сме — възрази Дий. — Никога не бих забравил куката.

— Предполагам — рече загадъчно Маретю.

— Млади човече — започна Дий, при което Маретю избухна в смях. — Какво толкова смешно има?

— Отдавна не са ме наричали млад.

— На мен ми изглеждаш достатъчно млад. Гласът ти е на млад човек и си достатъчно силен, за да ме носиш. Аз съм стар; почти на петстотин години. Колко си живял ти на тази земя? — попита безсмъртният.

Но мъжът с куката запази мълчание, докато виманата се носеше с тихо бръмчене през ясното синьо небе. После, точно когато Дий започна да подозира, че няма да получи отговор, мъжът заговори, а гласът му бе непоносимо тъжен.

— Магьоснико, аз съм живял на тази земя десет хиляди години. И съм прекарал може би десет пъти по толкова, обикаляйки Сенкоцарствата. Вече дори аз самият не знам истинската си възраст.

— Значи си Древен?… Велик древен?… Архонт? Не си Земен господар. Да не би случайно да си Предтеча?

— Не. Не съм нито едно от тези неща — рече Маретю. — Аз съм човек. Нещо малко повече от обикновен човек и нещо много по-малко. Но съм си човек.

Воят на двигателя стана по-нисък и корабът започна да се спуска.

— Кой е господарят ти?

— Нямам господар. Служа на себе си.

— Тогава кой те е направил безсмъртен? — попита Дий, обърквайки се все повече.

— Ами, предполагам, че ти, в известен смисъл, доктор Дий — засмя се Маретю.

— Не разбирам.

— Ще разбереш. Търпение, докторе, търпение. С времето всичко ще ти се изясни.

— Не ми остава много време. Озирис се погрижи за това.

Виманата се спусна по-ниско и шумът от двигателя спадна до глухо бучене.

— Къде отиваме? — попита Дий.

— Водя те да се срещнеш с някого. Той те чака от дълго време.

— Знаел си, че идвам?

— Докторе, аз винаги съм знаел, че ще дойдеш тук. Следя те от момента на раждането ти.

Дий беше уморен; тежко като олово изтощение заплашваше да го надвие, но той знаеше, че ако затвори очи, вероятно никога повече няма да ги отвори. Намери сили да попита:

— Защо?

— Защото имаш да изиграеш роля. В дългия си живот съм открил, че съвпадения не съществуват. Всичко е част от една схема. Номерът е да видиш схемата, но за това е нужна дарба — или може би проклятие, — което малцина притежават.

— И ти можеш да видиш тази схема?

— Това е проклятието ми.

Виманата внезапно кацна на земята. Похлупакът й се плъзна назад и Дий потрепери, когато го лъхна студен, влажен въздух. Дори с отслабналия си слух можеше да различи рева на морето, чуваше как разпенените вълни се разбиват наблизо. Видя ръцете на Маретю да посягат към него и ги отблъсна немощно.

— Почакай мъничко… — възрази той.

— Както ти самият правилно отбеляза, нямаме много време.

Дий посегна и сграбчи ръката на Маретю.

— Не усещам аурата ти.

— Нямам такава.

— Всеки има аура — прошепна Дий и объркването отново го заля.

— Всеки жив — отвърна мъжът.

— Ти мъртъв ли си?

— Аз съм Смъртта.

— Но притежаваш сили?

— Да, огромни сили.

— Можеш ли да ми върнеш младостта?

Възцари се тишина. Със слабото си зрение Дий едва можеше да различи, че Маретю го гледа.

— Мога — каза той накрая. — Но няма да го сторя.

Дий не разбираше защо този човек щеше да го спаси, само за да го остави да умре.

— Защо не?

— Наречи го последствие или може би справедливост. Ти не си добър човек, доктор Дий, и трябва да платиш по някакъв начин за ужасните си престъпления. Това, което ще направя обаче, е да ти върна малко от твоята сила и достойнството ти. — Маретю сложи ръка върху темето на доктора и натисна.

През Дий премина нещо като електрически шок и той усети боцкане по цялото си тяло. В стомаха му се разля топлина, която потече нагоре през гърдите и по ръцете му, а едновременно с това плъзна по бедрата, прасците и стъпалата му. Той моментално се почувства по-силен.

— И зрението също — рече той умолително. — Върни ми зрението и слуха.

— Алчен си, докторе. Това винаги е било твоя слабост…

— Ти ме доведе на това чудно място, най-изумителния град в историята на Земята. Но аз не мога да го видя или чуя. Щом си ме наблюдавал цял живот, знаеш, че винаги съм бил тласкан от жажда за знания, от неутолимо любопитство. Моля те. Позволи ми да видя това място, за да мога да го помня през времето, което ми остава.

Маретю се приведе напред, сложи показалеца и кутрето си върху очите на Дий и натисна леко. За миг Дий усети силна болка — сякаш нещо прониза черепа му, — а после Смъртта вдигна ръката си и той отвори очи. Сенките си бяха отишли и всичко бе отчетливо и на фокус. Можеше да вижда. Вдигна поглед към Маретю. Долната половина от лицето на мъжа бе увита с дебел шал, а над него чифт яркосини очи се взираха в доктора с нещо като любопитство или веселие.

— Доволен ли си, докторе?

Дий се намръщи.

— Май сме се срещали — рече той бавно. — Струваш ми се познат.

— Срещали сме се много пъти. Ти просто не знаеше, че съм аз. Аз бях лицето в огледалото, гласът в сенките, силуетът в нощта. Аз бях авторът на онези анонимни бележки, които получаваше, а по-късно и анонимните имейли. Аз бях гласът от съобщенията на телефонния ти секретар и есемесите с правописни грешки на телефона ти.

Дий се втренчи ужасено във фигурата.

— Мислех, че моите Древни господари разговарят с мен.

— Понякога бяха те. Но невинаги.

— Ти обаче не си свързан с тях?

— От хилядолетия осуетявам плановете им.

— Ти си ме манипулирал — обвини го Дий.

— О, стига, не се прави на толкова шокиран. Ти самият цели векове си манипулирал другите.

Дий се изправи бавно. Още бе старец. Предполагаше, че тялото му бе като на жизнен осемдесетгодишен дядо, но зрението и слухът му бяха като на младеж. Слезе от виманата и се огледа.

Бяха кацнали на широка площадка близо до върха на кристална кула, покрита с белези от битка. Земята бе осеяна с останки от оръжия и парчета броня, а камъните бяха оплискани с черна и зелена течност, само че трупове нямаше.

Маретю закрачи към един вход и черното му наметало с качулка заплющя зад него. Рамката на вратата и камъните около нея бяха надупчени и нащърбени, а подът бе хлъзгав от същата черна и зелена течност. По него имаше и капки кръв, която приличаше на човешка, а такава бе размазана и по надупчените бели кристални стени.

— Какво е станало тук? — попита Дий.

— Имаше битка. Всъщност по-скоро касапница. Неотдавна. — Гласът на Маретю представляваше дрезгав шепот. — Гледай да не се хлъзнеш — подвикна той през рамо. — Падането до долу е дълго.

Дий се наведе и вдигна нещо, което му заприлича на счупено копие. Върхът му липсваше — изглеждаше гладко отсечен. Подпирайки се на дървения прът като на бастун, той последва Смъртта през вратата в малка кръгла стая. Помещението беше празно.

— Къде си? — попита Магьосника и гласът му отекна в стаята, докато се оглеждаше. Забеляза, че на пода има още кръв, и когато плъзна крак по нея, течността се размаза. Беше прясна.

— Тук горе. — Отговорът дойде откъм някакво скрито стълбище.

— Къде?

— Тук.

Дий последва звука от гласа на Маретю и откри стълбището. Опря счупеното копие на първото стъпало и се взря към мрака горе.

— Къде отиваме? — извика той.

— Нагоре.

Магьосника пристъпи тежко на стъпалото.

— Къде? Защо?

Лицето на Маретю се появи над него и макар че устата му бе скрита, Дий знаеше, че се усмихва.

— Че как, докторе, дойдохме да видим Авраам Мага. Името ти е познато, разбира се?

Устата на Магьосника се отвори и затвори от изумление.

— Виждам, че е така. — Сините очи на Смъртта се присвиха. — Той иска да си получи книгата обратно.