Метаданни
Данни
- Серия
- Тайните на безсмъртния Никола Фламел (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Enchantress, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иван Иванов, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 33 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Еми (2014)
- Разпознаване и корекция
- egesohora (2014)
Издание:
Американска, първо издание
ИК „Хермес“, София, 2012
Редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Юлиана Василева
ISBN: 978-954-26-1171-4
История
- — Добавяне
Глава 41
В една стая без прозорци дълбоко под Игдразил Хеката, сега вече стара и сбръчкана, се отпусна върху ложе от преплетени корени, подобно на ковчег, и скръсти ръце върху гърдите си — лявата длан върху дясното рамо, дясната длан върху лявото рамо. Цялото дърво потрепери и въздъхна; после корените се увиха около нея, обгръщайки я като в пашкул.
— В леглото подир труд или след път, аз хвърлям на умората ярема[1] — промърмори Уилям Шекспир.
— Тя е дървото — каза Скатах. — Неделима е от него, слята с него, единна с него. Ако единият умре, и другият ще го последва.
— Това никога няма да стане — рече уверено Уицилопочтли и подкани с жест спътниците си да напуснат кръглата спалня без прозорци. — Игдразил е устоял в продължение на хилядолетия. Винаги ще оцелява. А също и богинята.
Заострените зъби на Скатах прехапаха устната й. Преди по-малко от седмица бе видяла как Игдразил — или по-точно негова по-малка версия — пада. Бе видяла смъртта на Хеката. Но това нямаше да се случи още десет хиляди години.
Прометей ги чакаше пред вратата. Беше облечен от глава до пети в орнаментирана червена броня, а на гърба му бе привързан голям червен меч, чиято дръжка стърчеше над лявото му рамо. Зад него стоеше отряд от Торк Алта, глиганите-превръщенци, създадени от Хеката. Две от огромните създания застанаха на пост пред спалнята на богинята. Телата им бяха на едри, мускулести мъже, но лицата им бяха свински, с плоски зурли и стърчащи бивни. Очите им — яркосини — бяха човешки.
— Торк Алта ще бдят над Хеката, докато спи. Никой няма да припари до нея — рече Прометей.
— Те ще се бият ли с нас? — попита Скатах. — От тях биха излезли повече от достойни съперници на анпу.
— Не, Торк Алта са верни само на Хеката — отвърна Прометей. — А и без това е по-добре човечеството да се обедини за последната битка. — Той се обърна към Уицилопочтли. — Време е.
Без да кажат нито дума повече, двамата Древни тръгнаха по дългия, виещ се коридор.
— Чакайте! — извика Скатах. Втурна се след тях, оставяйки Шекспир, Паламед, Жана и Сен Жермен най-отзад.
От сенките изникнаха още Торк Алта в тежки брони и се събраха около оплетения в корени вход към вътрешната пещера. Създанията не говореха, но в мътната зелена светлина изведнъж проблеснаха оръжия.
— Мисля, че те искат да си вървим — промърмори Паламед.
— Не знаех, че говориш езика им — рече Уилям Шекспир с нотка на благоговение в гласа.
Паламед поклати глава.
— Като за умен човек, понякога си твърде глупав. Когато някой — човек или животно — оголи зъби и извади нож, дълъг колкото ръката му, това е намек.
— Ще си го отбележа — промърмори Уил.
Паламед повиши глас.
— Трябва да се махаме оттук веднага. Двамата, които ни познават и могат да гарантират за нас — Уицилопочтли и Прометей, — си тръгнаха, а нашите рижави приятели изглеждат малко неспокойни. Пък като гледам бивните им, не мисля, че са вегетарианци.
Четиримата безсмъртни забързаха да настигнат останалите.
— Какъв е планът? — попита Скатах, щом се изравни с двамата Древни.
— План ли? Ще отведем Дървесния народ в Дану Талис — рече Прометей. — Ще освободим Атон и ще свалим Древните.
— Просто така? — попита тя изумена. — Мислех ви за велики воини.
— Това е просто и ефективно — каза Уицилопочтли.
— И имаме предимството, че стратегията е нова — продължи Прометей. — Хората никога досега не са въставали.
Коридорът стигна до огромно стълбище, виещо се нагоре по дънера на дървото. Стъпалата бяха образувани от чепати корени, излъскани от вековете, и всяко от тях бе с различна височина, широчина и дължина.
Прометей се заизкачва на бегом, а Уицилопочтли и Скатах го следваха по петите.
— Щом човечеството не е въставало никога преди, откъде знаете, че ще го стори сега? — попита Скатах.
— Те боготворят Атон — отвърна Уицилопочтли. — Хората са роби на Древните от поколения насам. Когато Атон дойде на власт, той официално ги призна за разумен вид и им даде правата на граждани на Дану Талис.
— Много от Древните бяха против, но никой не смееше да се опълчи открито на Атон — добави Прометей. — Имам предвид, досега. Бастет сигурно е планирала това от векове.
— Но вие сте сигурни, че хората ще въстанат, щом се появите? — настоя Скатах.
— Така ми казаха — рече хладно Прометей.
— Кой ти каза… — започна тя, но после поклати глава. — Не, не ми отговаряй. Нека позная: закачулен мъж с кука на мястото на лявата ръка.
— Значи той е известен и във вашето време?
— Знам нещичко за него. Знам също, че Древните няма да се дадат без бой — добави тя.
— Наясно сме с това — каза Прометей. — Искаме мир, но сме готови за война.
— Опитът ми говори, че когато се появиш пред нечии порти с войска зад себе си, това винаги води до война — рече мрачно Скатах.
Уицилопочтли й хвърли един поглед.
— Но ако не действаме сега, ще обречем хората на вечно робство. Или на нещо още по-лошо. Сестра ми Бастет е поддръжничка на идеята, че цялата човешка раса трябва да бъде заличена и заменена с анпу или някой друг превръщенски клан. Ако тя успее да сложи Анубис на трона, вече нищо няма да я спира. Тя ще управлява Дану Талис.
— Защо правиш това, Уицилопочтли? — попита Скатах.
— Защото е правилно. — Той поклати бавно глава и добави: — Авраам и Маретю ни показаха бъдещето, а светът без човечеството не е хубав. Не всички Древни са чудовища. Ние не сме много, но сме силни и ще направим каквото можем, за да спасим света.
— А ако не можете да го спасите? — попита Скатах.
— Тогава ще спасим колкото се може по-голяма част от човешката раса.
— А ние сме тук, за да ви помогнем — каза Сянката.
— Защо? — попита Уицилопочтли. — Това не е ваша битка.
— Грешиш. Това е наша битка, дори нещо повече. Това е нашето бъдеще.
— Човек би си помислил — изхъхри Уилям Шекспир, притиснал лявата ръка отстрани на гърдите си, — че на едно толкова изискано място ще има ескалатор. — Спря и се наведе, за да се подпре на дървените стъпала пред себе си.
Паламед махна на Жана и Сен Жермен да продължават и се спря до него. Приседна на едно стъпало и зачака Барда да си поеме дъх.
— Почти стигнахме.
— Това място ще ме довърши — промърмори Шекспир.
Сарацинският рицар протегна ръка. Шекспир я хвана и Паламед му помогна да се изправи.
— Та това е чудесно проучване, Уил. Видях как си водиш бележки. Помисли си само каква пиеса ще създадеш по тях!
— Никой няма да ми повярва. Но говоря сериозно, приятелю — опасявам се, че ще умра тук. — Той се качи на следващото стъпало.
Рицарят спря и погледна Барда, който бе едно стъпало над него, така че лицата им се намираха на едно ниво.
— Смъртта идва при всички ни. А ние с теб сме живели много повече от отредените ни години. Не би трябвало да съжаляваме за кой знае какво.
— Стореното — сторено — съгласи се Шекспир.
— А и сме тук с определена причина — добави Паламед.
— Сигурен ли си?
— Маретю не би ни довел тук, ако не трябваше да изиграем някаква роля. — Нещо трепна в тъмните очи на рицаря и Барда посегна да стисне ръката на приятеля си.
— Какво е това, което не ми казваш?
— Наблюдателен си, както винаги — рече рицарят.
— Кажи ми — настоя Уил.
— Изумрудената плочка, която Цагаглалал ми даде… — Той млъкна и поклати глава. — Нима беше днес? Струва ми се толкова отдавна.
Барда кимна. По време на импровизираното градинско парти в Сан Франциско, Цагаглалал бе поднесла на всеки от тях изумрудена плочка. На всяка плочка имаше лично съобщение от Авраам Мага.
— Какво пишеше там? — попита настойчиво Шекспир.
— Тя ми показа сцени от миналото ми, битките, които съм водил — някои спечелени, други загубени. Показа ми последната битка, когато някогашният и бъдещ крал[2] падна и аз за кратко използвах Ескалибур. И ми показа как стоя над твоето тяло — довърши той бързо.
— Кажи ми!
— Видях нашата смърт, Барде. Смъртта на всички ни. — Той хвърли поглед към върха на стълбището, където търпеливо ги чакаха Сен Жермен и Жана. — Видях Скатах и Жана д’Арк, мръсни и окървавени, да стоят, опрели гърбове, на стъпалата на пирамида, заобиколени от огромни кучеглави чудовища. Видях Сен Жермен да сипе огън от небесата. Видях Прометей и Цагаглалал да се изправят срещу орда от ужасяващи твари…
— Ами ние? — попита Уил. — Какво видя за нас?
— Ние стояхме на стъпалата на гигантска пирамида, залята от чудовища. Ти лежеше в краката ми, а аз отбивах с мъка атаките на един орел с лъвска глава.
Яркосините очи на Барда заблещукаха.
— Е, значи всичко свършва добре.
Сарацинският рицар премигна изненадано.
— Кое от нещата, които ти описах току-що, намеква за добър край? В близкото ни бъдеще има смърт и унищожение.
— Но сме заедно. И ако умрем — ти или аз, Скатах, Жана или Сен Жермен, — то няма да умрем сами. Ще умрем в компанията на нашите приятели, на нашето семейство.
Паламед кимна бавно.
— Винаги съм си представял, че ще умра сам, на някое чуждо бойно поле, и тялото ми ще остане неоплакано и неприбрано.
— А и все пак още не сме мъртви — рече Шекспир. — Не си ме видял мъртъв, нали?
— Не. Но очите ти бяха затворени.
— Може да съм спял — каза Шекспир, обърна се и изтича нагоре по стълбите. Спря и се озърна назад към Сарацинския рицар. — Но трябва да знаеш следното, Паламед: не бих искал никой друг на този свят, освен теб, да ми прави компания.
— За мен ще бъде чест да умра с теб, Уилям Шекспир — каза много тихо Сарацинският рицар. Забърза нагоре по неравните стъпала след безсмъртния Бард.
— Има един термин в шаха, който мисля, че е подходящ за сегашната ситуация — каза Сен Жермен на Жана, докато чакаха на върха на стълбището Шекспир и Паламед.
Жана кимна.
— Ендшпил.
— И ние стигнахме до него.
Стълбите водеха до самата сърцевина на дървото. Там, върху огромна дървена равнина, се бе събрала армия. Мъже и жени стояха в дълги, неравни редици и зелена светлина трепкаше по метал и брони, създавайки впечатлението, че всичко това се намира под вода. Въздухът горе бе потъмнял от кръжащи планери, а отнякъде се носеше неритмично биене на барабан. Към него се присъедини една гайда, с отчаяния си самотен звук.
Сен Жермен и Жана гледаха как десетки вимани се изтърколват от хангарите. Повечето бяха закърпени с дърво и кожа; други бяха опасани с въжета, за да не се разпаднат, или пък имаха върху илюминаторите си листа вместо стъкло. Около корабите сновяха хора в дебели летателни костюми от вълна и кожа и ги проверяваха, докато други товареха в трюмовете копия и сандъци с кристални сфери.
— Това ми напомня за младежите, които летяха над бойните полета на Европа през Първата световна война в самолети от дърво и плат — рече тихо Жана. — Колко от тях оцеляха?
— Много малко — каза Сен Жермен.
— А колко от тези ще се върнат? — попита тя.
Сен Жермен погледна към старите, нашарени с кръпки, вимани.
— Николко.
Дребната французойка вдиша дълбоко.
— Изглежда съм прекарала по-голямата част от дългия си живот по бойните полета, гледайки как млади мъже и жени умират.
— Също толкова време си прекарала като милосърдна сестра, спасявайки животи — напомни й Сен Жермен.
— След последната война се заклех никога повече да не стъпвам на бойно поле — каза тя.
— Невинаги получаваме това, което искаме. Понякога животът ни поднася изненади.
— Е, това приключение определено спада към изненадите. — Тя се усмихна. — И макар много да ги обичам, не съм сигурна, че тази ми харесва. Но ето че сме тук и ще направим онова, което трябва.
— Знаеш ли — каза Сен Жермен и се огледа. — Мисля, че ми хрумна идея за нов албум. — Ръцете му се раздвижиха във въздуха, тактувайки в ритъм с барабана и гайдата. — Това ще бъде голям концептуален албум, с оркестър и хор… — Той си заподсвирка.
Жана вдигна ръка, за да го накара да млъкне.
— Защо просто не ме изненадаш? — А после, осенена от внезапна мисъл, се обърна пак към съпруга си. — Измислил ли си заглавие на този албум?
— Армагедон!