Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Enchantress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesohora (2014)

Издание:

Американска, първо издание

ИК „Хермес“, София, 2012

Редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 978-954-26-1171-4

История

  1. — Добавяне

Глава 41

В една стая без прозорци дълбоко под Игдразил Хеката, сега вече стара и сбръчкана, се отпусна върху ложе от преплетени корени, подобно на ковчег, и скръсти ръце върху гърдите си — лявата длан върху дясното рамо, дясната длан върху лявото рамо. Цялото дърво потрепери и въздъхна; после корените се увиха около нея, обгръщайки я като в пашкул.

— В леглото подир труд или след път, аз хвърлям на умората ярема[1] — промърмори Уилям Шекспир.

— Тя е дървото — каза Скатах. — Неделима е от него, слята с него, единна с него. Ако единият умре, и другият ще го последва.

— Това никога няма да стане — рече уверено Уицилопочтли и подкани с жест спътниците си да напуснат кръглата спалня без прозорци. — Игдразил е устоял в продължение на хилядолетия. Винаги ще оцелява. А също и богинята.

Заострените зъби на Скатах прехапаха устната й. Преди по-малко от седмица бе видяла как Игдразил — или по-точно негова по-малка версия — пада. Бе видяла смъртта на Хеката. Но това нямаше да се случи още десет хиляди години.

Прометей ги чакаше пред вратата. Беше облечен от глава до пети в орнаментирана червена броня, а на гърба му бе привързан голям червен меч, чиято дръжка стърчеше над лявото му рамо. Зад него стоеше отряд от Торк Алта, глиганите-превръщенци, създадени от Хеката. Две от огромните създания застанаха на пост пред спалнята на богинята. Телата им бяха на едри, мускулести мъже, но лицата им бяха свински, с плоски зурли и стърчащи бивни. Очите им — яркосини — бяха човешки.

— Торк Алта ще бдят над Хеката, докато спи. Никой няма да припари до нея — рече Прометей.

— Те ще се бият ли с нас? — попита Скатах. — От тях биха излезли повече от достойни съперници на анпу.

— Не, Торк Алта са верни само на Хеката — отвърна Прометей. — А и без това е по-добре човечеството да се обедини за последната битка. — Той се обърна към Уицилопочтли. — Време е.

Без да кажат нито дума повече, двамата Древни тръгнаха по дългия, виещ се коридор.

— Чакайте! — извика Скатах. Втурна се след тях, оставяйки Шекспир, Паламед, Жана и Сен Жермен най-отзад.

От сенките изникнаха още Торк Алта в тежки брони и се събраха около оплетения в корени вход към вътрешната пещера. Създанията не говореха, но в мътната зелена светлина изведнъж проблеснаха оръжия.

— Мисля, че те искат да си вървим — промърмори Паламед.

— Не знаех, че говориш езика им — рече Уилям Шекспир с нотка на благоговение в гласа.

Паламед поклати глава.

— Като за умен човек, понякога си твърде глупав. Когато някой — човек или животно — оголи зъби и извади нож, дълъг колкото ръката му, това е намек.

— Ще си го отбележа — промърмори Уил.

Паламед повиши глас.

— Трябва да се махаме оттук веднага. Двамата, които ни познават и могат да гарантират за нас — Уицилопочтли и Прометей, — си тръгнаха, а нашите рижави приятели изглеждат малко неспокойни. Пък като гледам бивните им, не мисля, че са вегетарианци.

Четиримата безсмъртни забързаха да настигнат останалите.

 

 

— Какъв е планът? — попита Скатах, щом се изравни с двамата Древни.

— План ли? Ще отведем Дървесния народ в Дану Талис — рече Прометей. — Ще освободим Атон и ще свалим Древните.

— Просто така? — попита тя изумена. — Мислех ви за велики воини.

— Това е просто и ефективно — каза Уицилопочтли.

— И имаме предимството, че стратегията е нова — продължи Прометей. — Хората никога досега не са въставали.

Коридорът стигна до огромно стълбище, виещо се нагоре по дънера на дървото. Стъпалата бяха образувани от чепати корени, излъскани от вековете, и всяко от тях бе с различна височина, широчина и дължина.

Прометей се заизкачва на бегом, а Уицилопочтли и Скатах го следваха по петите.

— Щом човечеството не е въставало никога преди, откъде знаете, че ще го стори сега? — попита Скатах.

— Те боготворят Атон — отвърна Уицилопочтли. — Хората са роби на Древните от поколения насам. Когато Атон дойде на власт, той официално ги призна за разумен вид и им даде правата на граждани на Дану Талис.

— Много от Древните бяха против, но никой не смееше да се опълчи открито на Атон — добави Прометей. — Имам предвид, досега. Бастет сигурно е планирала това от векове.

— Но вие сте сигурни, че хората ще въстанат, щом се появите? — настоя Скатах.

— Така ми казаха — рече хладно Прометей.

— Кой ти каза… — започна тя, но после поклати глава. — Не, не ми отговаряй. Нека позная: закачулен мъж с кука на мястото на лявата ръка.

— Значи той е известен и във вашето време?

— Знам нещичко за него. Знам също, че Древните няма да се дадат без бой — добави тя.

— Наясно сме с това — каза Прометей. — Искаме мир, но сме готови за война.

— Опитът ми говори, че когато се появиш пред нечии порти с войска зад себе си, това винаги води до война — рече мрачно Скатах.

Уицилопочтли й хвърли един поглед.

— Но ако не действаме сега, ще обречем хората на вечно робство. Или на нещо още по-лошо. Сестра ми Бастет е поддръжничка на идеята, че цялата човешка раса трябва да бъде заличена и заменена с анпу или някой друг превръщенски клан. Ако тя успее да сложи Анубис на трона, вече нищо няма да я спира. Тя ще управлява Дану Талис.

— Защо правиш това, Уицилопочтли? — попита Скатах.

— Защото е правилно. — Той поклати бавно глава и добави: — Авраам и Маретю ни показаха бъдещето, а светът без човечеството не е хубав. Не всички Древни са чудовища. Ние не сме много, но сме силни и ще направим каквото можем, за да спасим света.

— А ако не можете да го спасите? — попита Скатах.

— Тогава ще спасим колкото се може по-голяма част от човешката раса.

— А ние сме тук, за да ви помогнем — каза Сянката.

— Защо? — попита Уицилопочтли. — Това не е ваша битка.

— Грешиш. Това е наша битка, дори нещо повече. Това е нашето бъдеще.

 

 

— Човек би си помислил — изхъхри Уилям Шекспир, притиснал лявата ръка отстрани на гърдите си, — че на едно толкова изискано място ще има ескалатор. — Спря и се наведе, за да се подпре на дървените стъпала пред себе си.

Паламед махна на Жана и Сен Жермен да продължават и се спря до него. Приседна на едно стъпало и зачака Барда да си поеме дъх.

— Почти стигнахме.

— Това място ще ме довърши — промърмори Шекспир.

Сарацинският рицар протегна ръка. Шекспир я хвана и Паламед му помогна да се изправи.

— Та това е чудесно проучване, Уил. Видях как си водиш бележки. Помисли си само каква пиеса ще създадеш по тях!

— Никой няма да ми повярва. Но говоря сериозно, приятелю — опасявам се, че ще умра тук. — Той се качи на следващото стъпало.

Рицарят спря и погледна Барда, който бе едно стъпало над него, така че лицата им се намираха на едно ниво.

— Смъртта идва при всички ни. А ние с теб сме живели много повече от отредените ни години. Не би трябвало да съжаляваме за кой знае какво.

— Стореното — сторено — съгласи се Шекспир.

— А и сме тук с определена причина — добави Паламед.

— Сигурен ли си?

— Маретю не би ни довел тук, ако не трябваше да изиграем някаква роля. — Нещо трепна в тъмните очи на рицаря и Барда посегна да стисне ръката на приятеля си.

— Какво е това, което не ми казваш?

— Наблюдателен си, както винаги — рече рицарят.

— Кажи ми — настоя Уил.

— Изумрудената плочка, която Цагаглалал ми даде… — Той млъкна и поклати глава. — Нима беше днес? Струва ми се толкова отдавна.

Барда кимна. По време на импровизираното градинско парти в Сан Франциско, Цагаглалал бе поднесла на всеки от тях изумрудена плочка. На всяка плочка имаше лично съобщение от Авраам Мага.

— Какво пишеше там? — попита настойчиво Шекспир.

— Тя ми показа сцени от миналото ми, битките, които съм водил — някои спечелени, други загубени. Показа ми последната битка, когато някогашният и бъдещ крал[2] падна и аз за кратко използвах Ескалибур. И ми показа как стоя над твоето тяло — довърши той бързо.

— Кажи ми!

— Видях нашата смърт, Барде. Смъртта на всички ни. — Той хвърли поглед към върха на стълбището, където търпеливо ги чакаха Сен Жермен и Жана. — Видях Скатах и Жана д’Арк, мръсни и окървавени, да стоят, опрели гърбове, на стъпалата на пирамида, заобиколени от огромни кучеглави чудовища. Видях Сен Жермен да сипе огън от небесата. Видях Прометей и Цагаглалал да се изправят срещу орда от ужасяващи твари…

— Ами ние? — попита Уил. — Какво видя за нас?

— Ние стояхме на стъпалата на гигантска пирамида, залята от чудовища. Ти лежеше в краката ми, а аз отбивах с мъка атаките на един орел с лъвска глава.

Яркосините очи на Барда заблещукаха.

— Е, значи всичко свършва добре.

Сарацинският рицар премигна изненадано.

— Кое от нещата, които ти описах току-що, намеква за добър край? В близкото ни бъдеще има смърт и унищожение.

— Но сме заедно. И ако умрем — ти или аз, Скатах, Жана или Сен Жермен, — то няма да умрем сами. Ще умрем в компанията на нашите приятели, на нашето семейство.

Паламед кимна бавно.

— Винаги съм си представял, че ще умра сам, на някое чуждо бойно поле, и тялото ми ще остане неоплакано и неприбрано.

— А и все пак още не сме мъртви — рече Шекспир. — Не си ме видял мъртъв, нали?

— Не. Но очите ти бяха затворени.

— Може да съм спял — каза Шекспир, обърна се и изтича нагоре по стълбите. Спря и се озърна назад към Сарацинския рицар. — Но трябва да знаеш следното, Паламед: не бих искал никой друг на този свят, освен теб, да ми прави компания.

— За мен ще бъде чест да умра с теб, Уилям Шекспир — каза много тихо Сарацинският рицар. Забърза нагоре по неравните стъпала след безсмъртния Бард.

— Има един термин в шаха, който мисля, че е подходящ за сегашната ситуация — каза Сен Жермен на Жана, докато чакаха на върха на стълбището Шекспир и Паламед.

Жана кимна.

— Ендшпил.

— И ние стигнахме до него.

 

 

Стълбите водеха до самата сърцевина на дървото. Там, върху огромна дървена равнина, се бе събрала армия. Мъже и жени стояха в дълги, неравни редици и зелена светлина трепкаше по метал и брони, създавайки впечатлението, че всичко това се намира под вода. Въздухът горе бе потъмнял от кръжащи планери, а отнякъде се носеше неритмично биене на барабан. Към него се присъедини една гайда, с отчаяния си самотен звук.

Сен Жермен и Жана гледаха как десетки вимани се изтърколват от хангарите. Повечето бяха закърпени с дърво и кожа; други бяха опасани с въжета, за да не се разпаднат, или пък имаха върху илюминаторите си листа вместо стъкло. Около корабите сновяха хора в дебели летателни костюми от вълна и кожа и ги проверяваха, докато други товареха в трюмовете копия и сандъци с кристални сфери.

— Това ми напомня за младежите, които летяха над бойните полета на Европа през Първата световна война в самолети от дърво и плат — рече тихо Жана. — Колко от тях оцеляха?

— Много малко — каза Сен Жермен.

— А колко от тези ще се върнат? — попита тя.

Сен Жермен погледна към старите, нашарени с кръпки, вимани.

— Николко.

Дребната французойка вдиша дълбоко.

— Изглежда съм прекарала по-голямата част от дългия си живот по бойните полета, гледайки как млади мъже и жени умират.

— Също толкова време си прекарала като милосърдна сестра, спасявайки животи — напомни й Сен Жермен.

— След последната война се заклех никога повече да не стъпвам на бойно поле — каза тя.

— Невинаги получаваме това, което искаме. Понякога животът ни поднася изненади.

— Е, това приключение определено спада към изненадите. — Тя се усмихна. — И макар много да ги обичам, не съм сигурна, че тази ми харесва. Но ето че сме тук и ще направим онова, което трябва.

— Знаеш ли — каза Сен Жермен и се огледа. — Мисля, че ми хрумна идея за нов албум. — Ръцете му се раздвижиха във въздуха, тактувайки в ритъм с барабана и гайдата. — Това ще бъде голям концептуален албум, с оркестър и хор… — Той си заподсвирка.

Жана вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— Защо просто не ме изненадаш? — А после, осенена от внезапна мисъл, се обърна пак към съпруга си. — Измислил ли си заглавие на този албум?

— Армагедон!

Бележки

[1] Цитат от 27-ия сонет на Шекспир (превод: Валери Петров). — Б.пр.

[2] Става дума за крал Артур. — Б.пр.