Майкъл Скот
Чародейката (11)

Глава 9

Беше време леля Агнес да умре.

Старицата стоеше пред огледалото в банята и гледаше отражението си. Насреща й се взираше възрастна жена с ъгловато лице, изпъкнали скули, издадена брадичка и заострен нос. Стоманеносивата й коса бе сресана назад и хваната в стегнат кок на тила й. Гранитно сивите й очи бяха хлътнали дълбоко в орбитите. Приличаше на осемдесет и четири годишна жена. Само че тя беше Цагаглалал — Тази, която наблюдава, — и годините й бяха неизброими.

Цагаглалал бе носила облика на леля Агнес през по-голямата част от двайсети век. Беше се привързала към това тяло и щеше да е жалко да го захвърли. Но от друга страна, през вековете бе носила множество маски. Номерът беше да знаеш кога да продължиш нататък и кога да умреш.

Цагаглалал бе живяла във векове, когато всеки по-различен — в каквото и да било отношение — предизвикваше подозрения. Хората имаха много чудесни качества, но винаги щяха да подозират и да се боят от онези, които изпъкват сред тълпата. Дори и в най-добрите времена те постоянно бяха нащрек за нещо погрешно или за някой, който изглежда не съвсем обикновен. А имаше времена, когато човек, който оставаше прекалено младолик, със сигурност щеше да бъде заподозрян.

Цагаглалал бе живяла през десетилетията, когато хората бяха изгаряни като магьосници и вещици, само защото изглеждат странно или са прями и независими. Но дълго преди тези ужасни години в Европа, а по-късно за кратко и в Америка, тя бе научила, че ако иска да оцелее, трябва да се слее с околните, да стане такава част от хората, че да е като невидима.

Цагаглалал се бе научила да се състарява подобаващо.

Във всеки век имаше различни представи за това кое е правилно и подобаващо. В някои епохи трийсетгодишните се считаха за стари, а четирийсетгодишните — за направо древни. В някои от по-примитивните и изолирани култури, в които старостта се почиташе като знак за мъдрост, тя можеше да стане на шейсет-седемдесет, преди да умре и да продължи нататък.

А когато се състаряваше, го правеше изцяло, променяше структурата на кожата си, позата си, дори мускулната си маса, за да имитира ефектите от отминаващото време. Преди много поколения — в Египет, или пък беше във Вавилон — тя бе усъвършенствала техниката да кара кокалчетата на ръцете си, китките и колената да се подуват като от артрит. По-късно се бе научила да изменя плътта си, така че вените й да изпъкват дебели и сини на фона на тънката като хартия кожа. Бе овладяла умения, които правеха кожата на шията й мека и увиснала и дори пожълтяваха зъбите й. За да бъде илюзията пълна, тя умишлено позволяваше на слуха и зрението си да отслабнат. Фактически тя остаряваше наистина, така че да не трябваше да се преструва през всеки буден миг. Така беше по-безопасно.

Взирайки се в своето отражение в огледалото в банята, Цагаглалал вдигна ръце към главата си, свали старите фиби, които държаха кока й, и тръсна сивата си коса.

Най-лесно й бе да живее през втората половина на двайсети век. Това бе епохата на козметиката и пластичната хирургия. Това бе епохата, когато хората полагаха големи усилия да не остаряват, а филмовите и музикалните звезди изглеждаха по-млади с всяка изминала година.

Цагаглалал бутна перуката нагоре и тя се отдели от главата й. Тя пусна рошавата сива коса във ваната и се зае да търка яростно гладкия си череп. Мразеше тази перука; постоянно я сърбеше от нея.

Разбира се, и този век си имаше своите опасности. Това бе епохата на камерите: лични камери, улични камери, охранителни камери, а напоследък и повечето мобилни телефони имаха камери. Това бе и епохата на разпознаването по снимки: в паспортите, шофьорските книжки, личните карти. Всеки имаше снимка и безсмъртните на тези снимки трябваше да се променят, да остаряват бавно. Една грешка щеше да привлече вниманието на властите, а безсмъртните бяха особено уязвими към разследвания, засягащи миналото им. Цагаглалал не бе напускала страната от десетилетия и американският й паспорт беше изтекъл. В Ню Йорк обаче работеше един безсмъртен човек, който някога се бе специализирал във фалшифициране на ренесансови шедьоври. Той въртеше малък страничен бизнес с подправени паспорти и шофьорски книжки. Цагаглалал трябваше да го посети, когато всичко това свърши. Ако оцелееше.

Тя пусна първо горещата, а после и студената вода, и напълни мивката. Наведе глава, загреба вода с шепи и изми лицето си със сапун „Л’окситан“ с масло от ший^[1], премахвайки грима, който бе сложила за срещата на безсмъртни и Древни в задния й двор по-рано днес.

Умирането винаги беше трудната част. Неизменно имаше толкова много за правене в седмиците и месеците преди това: да се увери, че всички сметки са платени и че застраховката й „Живот“ е валидна, да прекъсне абонамента си за вестници и списания и, разбира се, да направи завещание, с което оставя всичко на някаква роднина. Обикновено безсмъртните мъже завещаваха всичко на племенник, а жените — на племенничка. Други, като доктор Джон Дий, завещаваха всичко на редица от корпорации, а Цагаглалал знаеше, че Макиавели е оставил всичките си земни притежания на своя син. Семейство Фламел завещаваха всичко един на друг и на племенник на име Перие, който тя се съмняваше, някога изобщо да е съществувал.

Цагаглалал погледна пак в огледалото. Помисли си, че без коса и с измито от грима лице изглежда дори по-стара от обикновено. Наведе се към стъклото и позволи на мъничка част от рядко използваната й аура да разцъфти дълбоко в гърдите й. Банята се изпълни с едва доловимо ухание на жасмин, което се смеси с богатия дъх на маслото от ший. Топлина се разля по тялото й, плъзна по врата й и стигна до лицето. Тя се взря в сивите си очи. Склерата — бялата им част — беше жълтеникава и нашарена с вени, а дясното й око бе замъглено от слаб катаракт. Бе смятала това за наистина добър щрих към цялостния портрет.

Ароматът на жасмин се усили. Топлина потече по шията и устата на Цагаглалал, нагоре по бузите й и се вля в очите й. Склерата побеля.

Жената вдиша, изпълвайки дробовете си, а после задържа дъх. Кожата на лицето й затрепка и се изглади, мека пухкава плът потече по твърдите кокалести очертания на челюстта й, носът й се изду, брадичката й се заобли. Бръчките й се запълниха и дълбоките тъмни сенки под очите й изчезнаха.

Цагаглалал беше безсмъртна, но не беше човек. Беше глина. Роди се в Безименния град на края на света, когато огнената аура на Прометей вдъхна живот и съзнание на старите глинени статуи. Дълбоко в себе си тя носеше частица от аурата на Древния, която я поддържаше жива. Цагаглалал и брат й Гилгамеш бяха първите от Първите хора, които се родиха и придобиха съзнание. Всеки път, когато се подновяваше, тя си спомняше с кристална яснота мига, в който бе отворила очи и бе поела първия си дъх.

Засмя се. Смехът й започна като суха кашлица на стара жена и завърши с чистия звънлив звук на далеч по-млад човек.

Преобразяването й продължи, подхранвано от аурата й. Плътта й се стегна, костите се изправиха, зъбите избеляха, слухът и зрението й отново станаха остри. Рядък мъх от гарвановочерна коса покри скалпа й, после се сгъсти и се спусна по рамената й. Тя отвори и затвори длани, размърда пръсти и завъртя китките си. Сложи ръце на хълбоците си, изви тяло наляво–надясно, после се прегъна в кръста и докосна пода с длани.

Застанала пред огледалото, Цагаглалал гледаше как възрастта се смъква от тялото й, видя се как отново става млада и красива. Беше забравила какво е да си млад, а отдавна не бе била красива. За последен път изглеждаше така в деня, когато Дану Талис бе потънал, преди десет хиляди години.

И ако светът свършеше днес, тя бе решена да не хаби последните си часове на земята като старица.

Цагаглалал мина по коридора и стигна до малката резервна спалня в дъното на къщата на Скот Стрийт. Крачеше бързо и леко, наслаждавайки се на новата свобода на движенията си. По средата на коридора се завъртя просто заради радостта, че може да се върти.

Почти от момента, в който бе купила къщата, стаята за гости се използваше за склад. Беше наблъскана с вехтории, събирани стотици години: куфари, книги, списания, мебели, напукано кожено кресло, резбовано писалище и дузина черни найлонови чували, тъпкани със стари дрехи, които някога бе мислила да изхвърли, преди да съобрази, че може пак да дойдат на мода. Имаше старо американско знаме с кръг от звезди върху него, редом с оригинален плакат на филма „Кинг Конг“, подписан от Едгар Уолас. В дъното на стаята, набутан в един ъгъл, полускрит зад купчина списания „Нешънъл Джиографик“ с жълти гръбчета, стоеше грозен гардероб от черешово дърво в стил „Луи XV“ от осемнайсети век.

Цагаглалал си проправи път през стаята и отмести купчината списания, за да стигне до гардероба. Вратата му бе заключена и в орнаментираната метална ключалка нямаше ключ. Цагаглалал се надигна на пръсти и посегна над вратата, зад един дървен орнамент. Търсещите й пръсти напипаха големия бронзов ключ, окачен на извит гвоздей. Докато го сваляше, тя изпита внезапен прилив на спомени: за последен път бе отваряла гардероба, когато се върна от Берлин в края на Втората световна война. Изведнъж усети щипане на сълзи в очите си и парене в гърлото си. На връщане към Ню Йорк бе спряла в Лондон, за да се срещне с брат си Гилгамеш. Той нямаше представа коя е, дори не помнеше, че има сестра, макар да призна, че би трябвало да я познава. Тя бе седяла с него в руините на улучена от бомба къща в лондонския Ийст Енд и бе прегледала десетките хиляди листчета, които брат й пазеше там. Бяха прекарали следобеда, прехвърляйки ги отзад напред, от хартия към пергамент, а после към дървесна кора и тънки, почти прозрачни златни листове, докато тя не успя да му покаже името си, написано на азбука и език, все още неоткрити от хората. Поплакаха заедно, докато тя му напомняше какви са били някога. „Никога няма да те забравя“, каза той, когато Цагаглалал стана да си върви. Тя го видя как записва името й на своите късчета хартия, но знаеше, че до час вече щеше да го е забравил, както и лицето й. Цагаглалал бе прокълната с памет, която не забравяше нищо; Гилгамеш бе обречен никога да не помни.

Тя пъхна ключа в ключалката и отвори вратата на гардероба.

Отвътре я лъхна застоял въздух с дъх на стара кожа, горчиви подправки, прашинки отдавна изветрял нафталин и съвсем лека следа от жасмин.

На една закачалка срещу Цагаглалал висеше униформа на медицинска сестра и тя посегна да я докосне, прокарвайки пръсти по тънкия плат. Спомените, които дрехата пробуждаше, я накараха да потрепери. Тя бе служила като сестра и в двете големи войни, както и в почти всяка война през предишните сто години. Беше една от трийсет и осемте доброволки, работили с Флорънс Найтингейл в казармите „Скутари“ по време на Кримската война. През вековете Цагаглалал бе видяла — и причинила — толкова много смърт; работата й като медицинска сестра бе малък опит да се реваншира за всички страдания, за които бе отговорна.

Зад униформата имаше дрехи от половин дузина векове: костюми от щавена и нещавена кожа, коприна и синтетика, лен и вълна. Тук бяха обувките, дадени й от Мария Антоанета, обсипаната с перли рокля, която бе ушила за руската императрица Екатерина Велика, корсажът, който бе носила Ана Болейн в деня, когато се омъжи за Хенри. Спомени от много животи. Цагаглалал се усмихна, показвайки съвършените си зъби. Музеите и колекционерите биха платили цяло състояние за тези дрехи.

В дъното на гардероба имаше дебел чувал от зебло.

Без никакво усилие Цагаглалал измъкна чувала и го завлече в спалнята си. Вдигна го на леглото и задърпа кожените върви. За миг те не се поддаваха; после старата кожа с пукот се разсипа на прах и чувалът се разтвори.

Цагаглалал бръкна вътре, извади комплект бяла керамична броня и я остави на леглото. Елегантна, макар и без украса, тя бе направена, така че да пасва на тялото й като втора кожа. Жената прокара пръсти по гладкия нагръдник. Бронята бе безупречно чиста и блестеше като нова. Когато я бе носила за последен път, метал и нокти я бяха секли и дращили, но тя можеше да се възстановява и поправя сама.

— Магия ли е това? — бе попитала Цагаглалал съпруга си Авраам.

— Технология на Земните господари — беше й обяснил той.

— Няма да видим нищо подобно на нея още хилядолетия, а надявам се и никога.

В дъното на чувала тя откри две украсени ножници от дърво и кожа. Във всяка от тях имаше метален копеш — сърповидната сабя, харесвана от египтяните, макар произходът й да бе далеч по-древен. Тя извади единия копеш от ножницата му. Беше толкова остър, че изсвири, когато замахна с него във въздуха.

Цагаглалал прокара гладките си пръсти с бели нокти по простичката броня. Преди десет хиляди години нейният съпруг, Авраам Мага, й бе подарил тази броня и оръжията.

— За да те пазят — беше казал той завалено. — Сега и завинаги. Когато я носиш, мисли си за мен.

— Ще си мисля за теб, дори когато не я нося — бе обещала тя и наистина не минаваше и ден, без да си помисли за мъжа, който бе работил толкова усърдно и бе пожертвал толкова много, за да сътвори и спаси света.

Споменът за него беше ярък и жив в ума й.

Авраам се възправяше висок и слаб в сумрачна стая на върха на кристалната кула „Тор Ри“. Беше загърнат в сянка и стоеше с гръб към нея, така че тя да не вижда Промяната, която почти напълно бе превзела плътта му, превръщайки я в чисто злато. Цагаглалал си спомняше как го завъртя към светлината, за да го погледне вероятно за последен път. После го прегърна, притискайки неговата плът и метал към кожата си, и зарида на рамото му. А когато го погледна в лицето, една-единствена сълза, голяма златна капка, се изтърколи по бузата му. Тя се надигна на пръсти и изпи сълзата с целувка… Цагаглалал притисна длани към стомаха си. Тя още беше в нея.

Тази, която наблюдава, бе носила бялата броня в последния ден на Дану Талис. Беше време да я облече отново.