Майкъл Скот
Чародейката (46)

Глава 44

Стъпаловидната пирамида с плосък връх беше огромна.

Намираше се точно в центъра на остров Дану Талис и бе заобиколена от широка златна равнина, която на свой ред бе заобиколена от пръстен вода. От този пръстен навън се простираха канали като спиците на колело.

— Пирамидата на слънцето — каза Озирис. — Сърцето на Дану Талис. — Той наклони виманата, за да могат близнаците да погледнат към необикновената постройка.

Джош се опита да прецени размерите й.

— Колко е голяма — десет пресечки, дванайсет?

— Помните ли как ви заведохме да видите Голямата пирамида в Гиза? — попита Изида.

Близнаците кимнаха.

Изида се обърна да погледне през илюминатора на виманата, възхищавайки се на гигантската структура.

— Тя беше широка някакви си жалки двеста и трийсет метра. Пирамидата на слънцето е десет пъти по толкова.

Джош се намръщи, опитвайки се да пресметне колко прави това в километри.

— Значи два километра и триста метра — каза с усмивка Софи, спасявайки го от мъките.

— И се издига на почти километър и половина — продължи Изида.

— Кой я е построил? — попита Джош. — Вие ли?

— Не — каза Озирис. — Онези преди нас, Великите древни, са издигнали острова от морското дъно и са създали първата пирамида. Оригиналната е била още по-голяма. Но почти всичко друго на острова е наше дело.

Софи, която седеше зад него, се приведе напред.

— Всъщност вие колко сте стари?

— Трудно е да се каже — отвърна Озирис. — Скитали сме из Сенкоцарствата в продължение на хиляди години; там времето тече по различен начин. Живели сме тук хилядолетия и, разбира се, прекарахме петнайсет години на земята, докато ви отглеждахме.

— Значи, когато казвахте, че отивате на разкопки, всъщност сте се измъквали, за да посетите някое Сенкоцарство? — попита Джош.

— Понякога — рече Изида. — Невинаги. Понякога наистина ходехме на разкопки. Историята е нашата страст.

— Ами леля Агнес — Цагаглалал, — вие знаехте ли коя е тя? — попита Софи.

Джош погледна към сестра си.

„Леля Агнес?“ — изрече беззвучно с устни.

Смехът на двамата Древни беше еднакъв.

— Разбира се, че знаехме — каза Изида. — Да не мислите, че ще ви оставим при някой напълно непознат? Винаги сме знаели за Тази, която наблюдава. Тя постоянно се появява и изчезва от човешката история, но само като неутрален наблюдател. Никога не взима страни. Когато предложи да се грижи за вас, бяхме доста изненадани. Но тя се оказа идеалният избор: не е нито Древна, нито Потомка. Нито пък е истински човек.

„Леля Агнес?“ — изрече отново с устни Джош, гледайки към Софи.

Тя поклати глава.

„По-късно“ — каза му, също така беззвучно.

Виманата сви встрани от пирамидата, наклони се рязко и прелетя ниско над една огромна четвъртита сграда в сянката й. Върху покрива имаше оформена пищна градина със седем ясно различими кръга, всеки от тях от ярки цветя. Лози и пълзящи рози се спускаха през ръба и по стените.

— Този зикурат^[1] е Слънчевият дворец, дом на владетелите на Дану Талис — каза Изида. — И от днес нататък ваш дом.

— Надявам се, че имаме градинари — промърмори Джош.

— Ще имате всичко, Джош — рече искрено Изида. — На този остров и двамата ще сте абсолютни властници. Човеците ще ви почитат като богове. — Тя се завъртя в седалката си, за да изгледа близнаците. — Вие бяхте Пробудени; имате някаква представа докъде стигат силите ви. През идните месеци тези сили ще растат. Ще намерим най-добрите учители да ви обучават. — Тя се усмихна и черният й език се загърчи като червей в устата й. — Скоро ще можете да си създавате собствени Сенкоцарства. Помислете си само: можете да направите свят и да го населите с каквото пожелаете.

Джош се ухили.

— Това ще е яко. В моя свят няма да има змии.

— Щом станете владетели на Дану Талис, ще можете да имате всичко, което пожелаете — добави Озирис.

— Вие така и не ни обяснихте какво трябва да направим, за да станем владетели — рече колебливо Софи.

Изида се завъртя в седалката си.

— Ами нищо няма да правите. Ние просто ще ви представим като Златото и Среброто.

— И ние няма да правим нищо? — настоя Софи. Това някак си не й изглеждаше правилно.

— Нищо — каза Изида и се извърна.

Близнаците се спогледаха. Нито един от двамата не й повярва.

— Събралите се Древни ще разберат, че вие сте истинските владетели на острова — рече Озирис. — През последните няколко хилядолетия едно–единствено семейство управлява Дану Талис, но невинаги е било така. В началото, още преди той да бъде издигнат от морето, Древните, а също и Великите древни, са били управлявани от Злато и Сребро — отделни личности с необикновени аури.

— Отделни личности ли? — попита Софи и хвърли бърз поглед към брат си, чудейки се дали той осъзнава значението на думите на баща им — на Озирис, поправи се тя. — Не близнаци?

— Обикновено са били отделни личности — каза Озирис. — И много, много рядко близнаци. През цялата история на острова е имало само няколко Златни и Сребърни близнака. Техните сили били почти невъобразими. Говори се, че именно първите близнаци започнали да създават Сенкоцарства, че можели да се движат през самото време. Някои дори казват — изсмя се той, — че този свят бил Сенкоцарство, създадено от тях. Но Златните и Сребърните близнаци винаги са били истинските владетели на острова.

— Така че сами разбирате — рече Изида, — че Древните на Дану Талис ще трябва да ви приемат за свои управници.

Софи се облегна в креслото си.

— Все ще има някой, който да възрази.

— Разбира се — каза Изида много тихо, — и ние ще се справим с тези възражения, когато му дойде времето. — Макар че гласът й си оставаше все така спокоен и безстрастен, както през цялото време от пристигането им насам, в думите й се долавяше явна заплаха.

— Нормално ли е по улиците да има толкова хора? — обади се Джош. Беше се навел надясно и зяпаше към града и каналите долу.

Софи видя как Изида и Озирис се спогледаха, но не казаха нищо. Взря се към Дану Талис. Струи дим се виеха нагоре в неподвижния вечерен въздух и пулсът й се учести.

— Гледайте! Там има пожари! Май горят някакви сгради.

— Има някакви безредици — сопна се Озирис, повишавайки гневно глас. После си пое дълбок, треперлив дъх и продължи по-спокойно. — Има дребни граждански вълнения. Във всеки град и по всяко време ще се намери някой недоволен.

— И с тях ще се справим — рече безизразно Изида. — Но няма да е днес. Днес ще празнуваме!

Виманата изви и се спусна към пирамидата, а кръглата й сянка се плъзгаше по каналите и златните улици.

Софи забеляза, че всички канали, водещи към пирамидата, се охраняват от анпу. От другата страна на водата се бяха струпали хора в бели роби. Изглеждаше, че викат и размахват юмруци, и на Софи й се стори, че видя плодове и други предмети да летят през каналите към гъстите редици от чакал оглави воини.

— Мислех, че ще кацнем на върха на пирамидата — каза Джош.

— Няма да кацнем върху нея, а пред нея. Тя е куха — каза Изида. — Ще влезем вътре.

Озирис наклони носа на кораба и пред очите им се появи големият златен площад пред пирамидата. Когато се приближиха повече, близнаците забелязаха, че е пълен с хора и карети. Наоколо имаше половин дузина вимани в не особено добро състояние. До тях стояха карети и фургони, никои от които не бяха теглени от коне. Мястото гъмжеше от воини с глави на кучета, чакали, бикове и свине, всички облечени в брони, покриващи цялото им тяло. Имаше и няколко воини–котки, но те се държаха встрани от останалите — и най-вече от воините–кучета.

— Очакват някакви неприятности — каза Софи.

— О, това е само с церемониална цел — рече бързо Изида. — Случаят е рядък: не помня кога за последно всички Древни са се събирали на съвет. — Тя се завъртя пак в седалката си и Джош изведнъж се сети за безкрайните летни екскурзии с кола из Америка, когато баща му караше, а майка му все се обръщаше да им дава наставления, да им покаже някоя местна забележителност или по-често да прекъсне някоя кавга. — Може би днес е последният път, когато ще видим всички Древни на Дану Талис, събрани на едно място. Промяната е завладяла много от тях и ги е направила… — Тя млъкна, търсейки подходящата дума.

— Отблъскващи — подхвърли Софи.

— Отблъскващи — съгласи се Изида.

— Но вие не сте се променили — каза Джош. — Нали?

— Не, не сме — отвърна Изида, усмихвайки се със стиснати устни.

— Макар че не всички изменения са външни — промърмори Софи.

Корабът се спусна рязко, а после спря с леко поклащане на площада пред извисяващата се пирамида. Анпу в черно-червени керамични брони се строиха в две редици пред виманата.

— А сега просто мълчете и правете каквото ви се каже — рече твърдо Изида.

Джош наведе глава, за да скрие усмивката си. Беше точно като при неделна екскурзия с кола.