Майкъл Скот
Чародейката (36)

Глава 34

През обгърналата всичко мъгла над „Голдън Гейт“ отекна звън на метал. Нитен приседна по средата на моста. Можеше да усети вибрацията на платното. Усмихна се, представяйки си как Прометей мята коли от едната страна към другата, за да построи своята преграда. Чу слабия звън на стъкло и се зачуди дали застраховката покрива подмятане на колата по моста „Голдън Гейт“ от един Древен.

Дребният японски безсмъртен седеше с кръстосани крака, а двата му меча лежаха на земята пред него. Той събра ръце в скута си, затвори очи и вдиша през носа, изпълвайки дробовете си със студения нощен въздух. Задържа го, докато преброи до пет, после отвори устни във формата на О и издиша, пробивайки малка дупка в кълбящата се пред лицето му мъгла.

Макар че никога не би го признал пред никого, Нитен страшно обичаше този момент. Не харесваше онова, което предстоеше, но този кратък период — когато всички приготовления за битката са направени и не ти остава нищо друго, освен да чакаш, когато целият свят замира, сякаш затаил дъх — беше специален. Именно в този миг, когато се изправяше лице в лице със смъртта, той се чувстваше напълно жив.

Още като юноша, когато се наричаше Миямото Мусаши, за първи път бе открил неподправената красота на затишието преди битка. Изведнъж всеки дъх придобиваше вкуса на най-изтънчена храна, всеки звук бе отчетлив и божествен и дори на най-отвратителното бойно поле се намираше нещо простичко и елегантно, което да привлече очите му: цвете, формата на някой клон, извивката на някой облак.

Преди сто години Ифа му бе подарила книга за рождения му ден. Той не се осмели да й каже, че е закъсняла с един месец, но пазеше книгата — първо издание на „Учителят“ от Шарлот Броите. Тя съдържаше една фраза, която никога не бе забравил: „Сред живота ние сме мъртви“. Години по-късно бе чул Ганди да взима същите думи и да ги разбърква, за да сътвори нещо, което отекна дълбоко в него: „Сред смъртта животът упорства“.

Нитен отдавна бе разлюбил битките.

Във войната нямаше чест, още по-малко в убиването и никаква в умирането. Но имаше истинско достойнство в това как се държат мъжете в битка. И винаги можеше да открие чест в подкрепянето на справедлива кауза и в защитаване на беззащитните.

Нитен сви длани в скута си и призова малко от своята аура. Тя изпълни шепите му — тъмносиня течност, която трептеше на фона на тъмната му плът, покрита с белези и мазоли от дългите векове държане на меч. Той духна върху нея и тя се сгъсти. Нитен я затъркаля като тесто между дланите си, оформяйки малко синьо топче, преди да я сплеска до неравен правоъгълник от нещо, което приличаше на твърда синя хартия. Безкрайно внимателно той се зае да прегъва краищата на хартията, за да направи деликатната оригами каме (костенурка).

После остави синята костенурка на моста пред себе си, вдигна мечовете и потъна в мрака точно когато първият от Спартите се появи от мъглата.

— Миникуи — прошепна Нитен. — Грозен е.

Безсмъртният се бе сражавал с чудовища и преди и отдавна бе научил, че не трябва да съди по външността. Представите за красота бяха различни във всяка страна и дори във всяко поколение, но той се съмняваше, че някой някога би намерил Спартите за красиви. Дори и друг Спарт.

Създанието бе ниско и набито и приличаше на ходещ на два крака крокодил. Беше високо метър и половина, с широко тяло, груба люспеста кожа и плоска клиновидна крокодилска глава. Огромните му, раздалечени бронзово-златни очи с котешки зеници пронизваха мрака. Когато отвори уста, разкри редици остри зъби и дебел, неподвижен бял език.

Нитен бе виждал представители на змийската раса и преди — те присъстваха в легендите на почти всяка страна по света, а и много от близките Сенкоцарства бяха населени с гущероподобни създания. Гущерите почти без изключение презираха бозайниците, а бозайниците се страхуваха от гущерите.

Създанието бе гологлаво, увито в дълго до колената пончо, което изглеждаше като направено от собствената му кожа. Носеше малък щит, покрит със същия материал, а почти човешките му ръце стискаха голяма тояга с шипове.

Нитен оцени създанието с око на воин.

Спартът бе леко брониран; главата му бе уязвима. Беше въоръжен само с тояга, която не бе толкова дълга като меча на Нитен, така че безсмъртният щеше да има предимството да атакува, без да се приближава твърде много. Почувства се леко разочарован; беше очаквал нещо по-впечатляващо. Може би Кетцалкоатъл смяташе, че видът на Спартите ще ужаси хората и ще ги направи покорни. Но пък опитът на Нитен говореше, че Древните често са зле информирани за расата, която искат да управляват, и за света, който искат да контролират.

Той загледа как създанието се приближава до синята костенурка-оригами. Ако беше интелигентно, изобщо нямаше да се доближи до костенурката; но все пак, ако беше интелигентно, щеше да се оттегли в нощта и да изчака подкрепление. Въртейки глава насам-натам, Спартът се прокрадна до синята костенурка. Ако бе наистина глупав, предположи Нитен, вероятно щеше да падне на четири крака, за да подуши предмета. Безсмъртният стисна по-здраво меча си, докато оценяваше слабите места на противника: щеше да го атакува под мишниците, може би, или в устата.

Спартът падна на четири крака и поднесе глава към оригамито.

Значи бе глупав.

С вихрещо се около него наметало от мъгла, Нитен се втурна от нощта, вдигнал катаната си, а после я спусна със смъртоносно свистене.

И Спартът се раздвижи.

Щитът на гущера се вдигна светкавично и мечът на Нитен изстърга по него сред рой от искри. Дебелата тояга на създанието се стовари в гърдите на безсмъртния и Нитен моментално разбра, че някои от ребрата му са се пукнали. Силата на удара го отхвърли назад, той отлетя с въртене и се изтърколи на земята в далечния край на моста.

Спартът не обърна внимание на падналия безсмъртен. Взе синята костенурка и я метна в устата си.

— Зелен чай — произнесе с дрезгав шепот. — Любимият ми.

Нитен се претърколи на крака, трепвайки от болката в гърдите. Вдиша дълбоко, преценявайки раните си. Две ребра, може би три, бяха счупени, още толкова — пукнати. Сниши се в отбранителна поза и тръгна към създанието.

— Обиждаш ме, безсмъртни — рече Спартът. — Гледаш ме, виждаш едно същество с животински облик и предполагаш, че ще се хвана в грубия ти капан.

Нитен изведнъж осъзна, че в мрака има и други силуети. Спартите се бяха промъкнали към него и сега стояха и го наблюдаваха. Тогава разбра, че е допуснал фатална грешка: беше подценил врага.

Спартът се изправи на задните си крака и тръгна към Нитен, размахвайки тоягата и щита си. Останалите същества ги обградиха в кръг.

— В този свят почитат ли те като велик воин?

— Аз съм Миямото Мусаши. В днешно време се наричам Нитен и съм неизвестен, но хората още почитат човека, който бях някога.

— Сигурно се смяташ за смел воин, за да се изправиш сам срещу нас?

— Смятам, че е нужно да го сторя.

— Ще умреш — изграчи създанието.

— Всеки и всичко умира — каза Нитен, промъквайки се внимателно към Спарта. — А когато аз си отида, ще има още много, които да се изправят срещу вас.

— Значи много ще загинат.

Нитен атакува, докато създанието говореше. Пренебрегвайки болката в гърдите си, той замахна два пъти. Първото движение бе лъжливо и имаше за цел да го накара да вдигне щита си; второто трябваше да му отсече главата.

Спартът блокира меча с тоягата си и при удара нечупливата катана на Нитен се счупи. Три четвърти от острието отлетяха със звън в нощта. Кръглият щит на Спарта замахна и улучи с ръба си лявата ръка на безсмъртния. Тя изтръпна, загубвайки всякаква чувствителност от рамото до върховете на пръстите, и късият му меч издрънча на земята.

— Ние сме Спартите. Трийсет и двама на брой. Винаги трийсет и двама. И сме се сражавали с далеч по-добри от теб, безсмъртни. Ние сме безкрайно по-бързи от всеки човек. Гледам те и все едно гледам движението на охлюв. Мога да видя напрягането на мускулите ти дълго преди да се задействат. Мислиш се за безшумен, но всеки твой дъх е мощен рев и тъпчеш наоколо като слон в тревата.

Ръката на Нитен се раздвижи и назъбеният връх на счупената катана улучи крокодила право в гърдите. С ококорени очи и зейнал от изненада, той залитна назад в мъглата.

— Говориш прекалено много — прошепна Нитен.